Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (26)

26

Седмица по-късно Котън пристигна заедно с Даймънд и раздаде малки американски флагчета на Лу, Оз и Юджин. Освен това бе донесъл двайсетлитрова туба с бензин и я преля в резервоара на хъдсъна.

— Няма да се съберем всички в олдсмобила — обясни той. — Наскоро уредих едно наследство на Лерой Мийкин, собственика на бензиностанцията. Лерой обаче не си пада по плащането в брой, тъй че сега съм буквално засипан с бензин и други нефтопродукти.

Юджин пое волана и всички потеглиха надолу към Дикенс да гледат парада. Луиза остана да наглежда Аманда, но децата обещаха да й донесат подарък.

Ядоха хотдог, обилно полят с горчица и кетчуп, дъвкаха захарен памук и изпиха толкова сироп, че час по час тичаха до обществената тоалетна. Навсякъде бяха разпънати сергии за разни забавни игри и Оз обра наградите във всички състезания, свързани с хвърляне. Лу купи красива шапчица за Луиза и позволи на Оз да я носи в хартиен плик.

Целият град бе разкрасен в червено, бяло и синьо, а когато се зададе парадът, тълпи от планинци и местни жители изпълниха тротоарите. Огромни платформи — същински сухоземни шлепове, теглени от коне, мулета или автомобили — представяха най-важните моменти от американската история, които за повечето вирджинци бяха свързани неизменно с техния край. Върху една от тези платформи група деца държаха знамената на първоначалните тринайсет колонии. Естествено, флагът на Вирджиния бе най-голям и момчето, което го носеше, имаше най-хубавия костюм. Мина отряд ветерани, окичени с медали, сред които крачеха неколцина белобради, мършави старци, претендиращи да са служили както при доблестния Боби Лий, така и при фанатично благочестивия Джаксън Стената^[1].

Една платформа, спонсорирана от „Съдърн Вали“, бе посветена на въгледобива — теглеше я камионетка шевролет, боядисана в златисто. Вместо прегърбен миньор с почерняло лице, върху нея имаше подиум, символизиращ купчина въглища, а на него стоеше красива млада жена с руса коса, съвършена фигура и лъскави бели зъби, която носеше лента с надпис „Мис Битумни въглища 1940 г.“ и размахваше равномерно ръка като механична кукла. Навярно дори и най-завеяният от зрителите можеше да схване връзката между купчината черни камъни и златното чудо, което ги теглеше. Както можеше да се очаква, мъжете и момчетата обсипваха хубавицата с възторжени викове и подсвирквания. Една прегърбена старица до Лу промърмори, че има съпруг и трима синове в мината. Тя огледа презрително русото момиче, след това заяви, че тая госпожица не е и стъпвала под земята, а въглища няма да разпознае дори ако скокнат и я захапят по най-битумните части.

Високопоставени градски служители произнесоха речи, които изтръгнаха от публиката възторжени аплодисменти. Кметът бе застанал на импровизирана трибуна заедно с група усмихнати, елегантно облечени мъже, за които Котън каза, че са началници от „Съдърн Вали“. Кметът беше млад и енергичен, със заресана назад коса, скъп костюм и модерен джобен часовник. Усмивката и високо вдигнатите му ръце изразяваха безграничен ентусиазъм, сякаш беше готов да сграбчи първата небесна дъга, която дръзне да мине наблизо.

— Въглищата са сила — заяви кметът пред звънтящия микрофон, голям почти колкото главата му. — А сега, когато отвъд Атлантика се разгаря война и могъщите Съединени американски щати трескаво строят кораби, танкове и оръдия, търсенето на нашия хубав, патриотичен, вирджински кокс за стоманолеярните ще литне до небесата. Благоденствието е тук, то ни залива и ще остане завинаги. Не само децата ни, но и техните деца ще живеят, осъществили прекрасната американска мечта. И всичко това ще се дължи на добрите дела на хора като тези, които се трудят в „Съдърн Вали“, и тяхната неуморна борба да извлекат от земните недра черния камък, тласкащ този град към величие. Хора, бъдете уверени, че ние ще се превърнем в южняшкия Ню Йорк. Един ден някой ще погледне назад и ще каже: „Кой би могъл да знае каква слава е готвела съдбата за градове като Дикенс в щата Вирджиния?“ Но вие знаете вече, защото аз ви го казвам. Хип-хип ура за „Съдърн Вали“ и Дикенс, Вирджиния.

И усмихнатият кмет подметна сламената си шапка високо във въздуха. Тълпата подхвана възторжения му вик и множество шапки литнаха нагоре сред прохладния ветрец. Даймънд, Лу, Оз, Юджин и Котън ръкопляскаха заедно с всички и децата си разменяха радостни усмивки, но Лу забеляза, че лицето на Котън съвсем не изразява безграничен оптимизъм.

Когато падна нощ, те отидоха да гледат как фойерверки обагрят небето във всички цветове на дъгата, а после се настаниха в хъдсъна и напуснаха града. Докато отминаваха сградата на съда, Лу попита Котън за хладната му реакция на днешната кметска реч.

— Защото и друг път съм виждал този град да се сгромолясва — каза той. — Обикновено това се случва, когато политиците и бизнесмените крещят най-силно. Тъй че просто не знам. Може този път да е по-различно, но просто не знам.

Лу се замисли над тия думи. Зад тях шумотевицата на празненството стихна, после съвсем заглъхна и остана само свистенето на вятъра из скали и дървета покрай стръмния планински път.

 

 

Напоследък нямаше много дъжд, но Луиза все още не се тревожеше, макар че всяка вечер молеше Бога да излее порой от небесата. Днес плевяха царевицата, денят беше горещ и мухите им досаждаха немилостиво. Лу размахваше мотиката, но все й се струваше, че нещо не е наред.

— Нали вече засяхме семената. Не могат ли сами да си растат?

— Много бели могат да се случат в земеделската работа и една-две от тях са почти задължителни — отговори Луиза. — А работата край няма. Просто така стоят нещата.

Лу метна мотиката на рамо.

— Само едно ще река: дано тая пуста царевица излезе вкусна.

— Това е фуражна царевица — каза Луиза. — За добитъка.

Лу едва не изпусна мотиката.

— Значи се бъхтим толкова само за да нахраним животните?

— Те се трепят за нас, трябва и ние да им отвръщаме със същото. Нали и те трябва нещо да ядат.

— Да, Лу — намеси се Оз, атакувайки спечената пръст с енергични удари. — Как ще натрупат сланина прасетата, ако не се хранят? Кажи де.

Окопаваха браздите един до друг под палещото слънце, което изглеждаше толкова близо, сякаш Лу можеше да посегне и да го прибере в джоба си. Жътварите и щурците скрибуцаха от всички страни. Лу спря да копае и се загледа към къщата, където току-що бе спряла колата на Котън.

— Това негово идване всеки ден да чете на мама кара Оз да си внушава, че тя ще оздравее — каза Лу на Луиза, като внимаваше братчето й да не чуе.

Луиза размахваше мотиката с младежка енергия и старчески опит.

— Права си, много е лош пустият Котън, дето идва да помага на майка ти.

— Не исках да кажа това. Аз го харесвам.

Луиза спря и се подпря на мотиката.

— Дано, защото Котън Лонгфелоу е добър човек, рядко се срещат таквиз като него. Откакто пристигна тук, неведнъж ми е помагал в трудни времена. Не само с адвокатски приказки, а и с яката си гърбина. Когато Юджин си нарани зле крака, той идваше тук цял месец да работи на нивите, макар че можеше да си стои в Дикенс и да трупа парички. Сега помага на майка ви, защото иска тя да оздравее. Иска да може пак да ви прегръща двамата с Оз.

Лу премълча и продължи да работи, но трудно се справяше с мотиката и вместо да разсича почвата, само кълцаше отгоре-отгоре. Луиза отдели няколко минути, за да й покаже още веднъж, и скоро Лу усвои правилния начин.

Доста време работиха мълчаливо, докато накрая Луиза се изправи и разтри кръста си.

— Тялото ми подсказва да карам малко по-бавно. Ама зимъска ще иска да яде.

Лу се огледа. Днес небето изглеждаше като изрисувано с маслени бои, а дърветата сякаш изпълваха всичко наоколо с пищна зеленина.

— Защо татко никога не се е връщал тук? — тихо попита тя.

Луиза проследи погледа й.

— Законът не задължава никого да се връща в родния край.

— Но той пишеше за него във всичките си книги. Знам, че го обичаше.

Луиза се втренчи в момичето, после каза:

— Дай да наквасим устни.

Тя заръча на Оз да си почива, докато донесат студена вода. Той веднага захвърли мотиката, събра камъни и почна да ги мята, като при всеки изстрел надаваше онзи възторжен вик, чиято тайна знаят само малките момчета. Напоследък често слагаше върху оградата стара консервена кутия и я замеряше с камъни, докато падне. Бе станал толкова точен, че обикновено улучваше още от първия път.

Оставиха го да се забавлява и отидоха до извора зад къщата, който бе заслонен с малка барачка и обкръжен от няколко ясенови дървета, един наклонен стар дъб и цял гъсталак от грамадни рододендрони. Край барачката стърчеше дънер от прекършена топола, над чиято прогнила сърцевина се подаваше краят на грамадна пчелна пита, а отгоре жужеше облак пчели.

Двете свалиха по едно канче от пироните на стената, гребнаха вода и седнаха отвън да се напият. Луиза повдигна зелените листа на един храст планинска млечка, израснал край дъсчената стена, и отдолу се разкриха красиви пурпурни цветчета.

— Една от малките тайни на Господ Бог — поясни тя.

Лу седеше, притиснала канчето между трапчинките на коленете си, гледаше и слушаше прабаба си под приятната зелена сянка, а Луиза й сочеше най-различни интересни неща.

— Хей онова там е авлига. Напоследък рядко се мяркат. Не знам защо. — Тя посочи друга птица в короната на близкия клен. — На това пък му викат чичопей. Не питай отде са го измислили туй име, щото не знам. — Постепенно гласът й стана сериозен. — Майката на вашия татко не беше щастлива тук. Тя беше родом от долината Шенандоа. Веднъж дойде на танци и тъй се запознаха с моя син Джейк. Ожениха се набързо, вдигнаха си къщурка недалече оттук. Но знам, че тя беше създадена за градски живот. Сред тия наши планини нямаше нищо за нея. Мили боже, сред тях горкото момиче сигурно се е чувствало като в началото на Сътворението. Но после татко ви дойде на бял свят, а през следващите години настана най-страшната суша, която съм виждала. Колкото по-малко валеше, толкова по-упорито работехме. По някое време Джейк си загуби земите и трябваше да се преселят при нас. А дъждът все не идваше. Заклахме добитъка. Изядохме, кажи-речи, всичко, каквото имахме. — Луиза преплете пръсти, после отпусна ръце. — Но все пак издържахме. А после почнаха дъждове и оттам нататък ни потръгна. Но когато татко ви навърши седем години, майка му не изтърпя на тоя живот и ни напусна. Тя така и не се беше научила нито на кърска, нито на къщна работа, тъй че Джейк не виждаше кой знае каква помощ от нея.

— А Джейк не поиска ли да заминат заедно?

— О, сигурно му се е искало, щото тя беше хубавица, а младите мъже не са от дърво. Само че тя не го пожела — нали ме разбираш, планинец и тъй нататък. И детето си не пожела. — Луиза поклати глава при този печален спомен. — Джейк, то се знае, така и не я прежали. Скоро подир туй татко му се спомина и за всички ни стана още по-трудно. — Луиза се усмихна. — Но вашият татко огряваше дните ни. И в същото време гледахме как един мъж, когото обичаме, крее ден подир ден, а нищо не можехме да сторим. Два дни след като вашият татко навърши десет години, Джейк издъхна. Някои казват, че било сърдечен удар. Аз му викам разбито сърце. Останахме само двамата с татко ви. Преживяхме и добри времена, Лу, много обич имаше между нас. Но татко ви много изстрада. — Тя помълча и отпи глътка студена вода. — И все пак още се чудя защо не дойде поне веднъж.

— Напомням ли ти за него? — тихо попита Лу.

Луиза се усмихна.

— Същият плам, същата корава глава. И същото златно сърце. Както когато се грижиш за брат си. Татко ви ме разсмиваше по два пъти на ден. Сутрин, когато ставах, и вечер, преди да си легна. Казваше, че иска да започвам и свършвам деня с усмивка.

— Жалко, че мама не ни даваше да ти пишем. Обещаваше някой ден да разреши, но не стигнахме дотам.

— Когато получих първото й писмо, все едно, че ме халосаха по главата. Понякога и аз й пишех, но очите ми вече не ги бива. Пък и не е лесно да намериш хартия и марки.

Лу изглеждаше много смутена.

— Мама помоли татко да се завърнем във Вирджиния.

Луиза се изненада.

— И какво рече той?

Лу нямаше сили да й каже истината.

— Не знам.

— О… — промърмори неопределено Луиза.

Лу започваше да изпитва смут от новия образ на баща си — нещо, което не й се бе случвало никога досега.

— Не мога да повярвам, че просто те е изоставил самичка тук.

— Накарах го да замине. Планините не са за човек като него. Трябваше да подаря на света това момче. А вашият татко ми пишеше през всички тези години. И ми даваше пари, макар че не са му достигали. Той постъпи правилно. Никога недей да го съдиш.

— Но не те ли болеше, че не се завръща?

Луиза прегърна момичето.

— Не е вярно, той се завърна. Чрез вас. Имам трите човешки същества, които е обичал най-много на този свят.

 

 

Не беше лесно да се язди по тясната пътека, която често навлизаше в непроходими храсталаци и принуждаваше Лу да слиза, за да преведе кобилата. И все пак пътешествието й доставяше удоволствие, защото от всички страни долитаха великолепни птичи песни, а по камънаците бе избуяла дъхава мента. Тук-там сред скалите се мяркаха потайни пещери, засенчени от върбови вейки. В много от тях бликаха пенести извори. Сред изоставените полета на отдавна изчезнали чифлици стърчаха каменни комини без къщи, обкръжени от високите стъбла на лопена.

Най-сетне, следвайки указанията, които й бе дала Луиза, Лу се озова пред поляна с малка къщичка. Тя огледа имота. Изглеждаше тъй, сякаш след две-три години и той ще рухне под напора на околния пущинак. Дървесните корони се разстилаха над покрива, по който имаше колкото керемиди, толкова и дупки. Стъклата на много прозорци липсваха; през една дупка на верандата растеше млада фиданка, а по разнебитения парапет се виеше смрадлика. Предната врата висеше само на една панта; всъщност тя бе завързана за стената, тъй че да стои постоянно отворена. Над нея бе закована конска подкова — за късмет, предположи Лу — и наистина цялата сграда отчаяно се нуждаеше от нещо подобно. Плевели задушаваха близките ниви. Ала въпреки всичко дворът беше грижливо изметен, никъде не се виждаше боклук и край къщата имаше леха с божури, а до малкия кладенец зад тях — люляково дръвче и някакъв непознат храст, отрупан с белоснежни цветчета. По прикрепена към стената рамка цъфтяха увивни рози. Лу бе чувала, че изоставените рози се чувстват отлично. Ако в това имаше истина, то значи сега стоеше пред най-занемарения розов храст на света, тъй като вейките му се превиваха под товар от тъмночервени цветове. Джеб се появи иззад ъгъла и излая срещу кобилата. Даймънд излезе, замръзна на прага и почна да се озърта, сякаш търсеше къде да се скрие, но не откриваше нищо подходящо.

— Какво търсиш тук? — попита накрая той.

Лу скочи от кобилата и коленичи да си поиграе с Джеб.

— Просто наминах. Къде са вашите?

— Татко работи. Мама слезе до Маккензи.

— Поздрави ги от мен.

Даймънд пъхна ръце в джобовете си и запристъпва от крак на крак.

— Виж какво, имам да свърша нещо.

— Какво? — попита Лу и се изправи.

— Трябва да ходя за риба.

— Чудесно, и аз ще дойда.

Той килна глава настрани и я огледа.

— Знаеш ли как се лови риба?

— В Бруклин има сума ти места за риболов.

Двамата отидоха до примитивното кейче, направено от няколко грубо издялани дъбови дъски, които дори не бяха сковани, а само заклещени между камънаците по брега на широкия поток. Докато Даймънд нанизваше на кукичката тлъст розов червей, Лу го гледаше с отвращение. Може и да я смятаха за мъжкарана, но не понасяше червеи. Даймънд й подаде втората въдица.

— Хайде, метни я тук.

Лу пое пръта и се поколеба.

— Да ти помогна ли?

— Ще се справя.

— Виж какво, тая рекичка тука има южна ширина, а пък вие там, в Ню Йорк, сигурно сте свикнали само на северна ширина.

— Да бе, само туй знаем — северна ширина и източна дължина.

Като истински майстор на майтапите Даймънд дори не се усмихна, само взе своята въдица, показа й как се хваща и после направи почти съвършено замятане на влакното.

Лу внимателно огледа движенията му, замахна веднъж-дваж за проба и накрая успешно метна въдицата.

— Я, ами че теб си те бивало почти колкото мен — заяви Даймънд с типично южняшка скромност.

— Ако потренирам още пет минути, сигурно ще те надмина — отвърна лукаво тя.

— Да, ама тепърва трябва да хванеш рибата — засмя се Даймънд.

Половин час по-късно Даймънд бе хванал вече трети костур и с равномерно дърпане го изтегляше към брега.

Лу го гледаше, впечатлена дълбоко от рибарските му умения, но борбеният й дух се разпали още повече и тя удвои усилията.

Най-сетне въдицата внезапно се изопна и я затегли към водата. С отчаяно усилие тя дръпна пръта назад и от потока се подаде едър сом.

— Мили боже! — възкликна Даймънд, като зърна как чудовището подскочи и отново потъна. — За пръв път виждам такъв грамадански сом.

И той посегна към пръта.

— Аз го хванах, Даймънд! — викна Лу.

Той отстъпи и се загледа в ожесточената борба между момичето и сома. Отначало изглеждаше, че Лу ще спечели. Въдицата ту се обтягаше, ту се отпускаше, а Даймънд подвикваше съвети и насърчителни слова. После Лу се подхлъзна, полетя напред по нестабилните дъски и сигурно щеше да падне във водата, ако Даймънд не я беше сграбчил за гащеризона.

Най-сетне силите й почнаха да се изчерпват и Лу изпъшка:

— Май ще ми трябва помощ, Даймънд.

Двамата стиснаха здраво пръта и скоро рибата бе извлечена до брега. Даймънд се пресегна, измъкна сома от водата и го метна на дъските, където той продължи да се мята. Едра и тлъста риба, заяви момчето, чудесно ядене ще излезе от нея. Лу клекна и гордо огледа своето завоевание, макар и постигнато с чужда помощ. Тъкмо когато се взираше съвсем отблизо, рибата пак се разшава, после подскочи във въздуха, избълва струя вода и същевременно кукичката се откачи. Лу изпищя, отскочи назад, блъсна Даймънд и двамата се катурнаха във водата. Когато изплуваха мокри до кости, те видяха как сомът се преметна до ръба, падна долу и моментално изчезна. За един кратък, мъчителен миг Даймънд и Лу се спогледаха, после подхванаха грандиозно сражение с водни пръски. Звънкият им смях навярно се чуваше чак до другата планина.

 

 

Лу седеше пред огнището, а Даймънд разпалваше огъня, за да изсъхнат по-бързо. След това донесе едно старо одеяло, което намирисваше както на мухъл, така и на Джеб, но все пак Лу благодари от сърце, когато Даймънд я наметна с него. Отвътре къщата я изненада, защото беше чиста и спретната, макар че оскъдните мебели очевидно бяха изработени на ръка. На стената висеше стара снимка на Даймънд и възрастен мъж, вероятно баща му. Не се виждаха снимки на майката. Докато огънят се разгаряше, Джеб легна до тях и се зае да издирва бълхи в козината си.

Даймънд умело очисти костурите, наниза ги на пръчки и ги изпече над огъня. После разряза ябълка и натри месото със сока. Показа на Лу как да хване гръбнака на рибата и да отдели плътното бяло месо от тънките костици. Ядоха с пръсти и беше много вкусно.

— Татко ти е бил много красив — каза Лу, сочейки снимката.

Даймънд се озърна натам.

— Да, красив беше.

Изведнъж той ахна и се втренчи в Лу.

— Луиза ми каза — призна тя.

Даймънд стана и разбута огъня с чепата пръчка.

— Не си права да погаждаш такива номера.

— Защо не ми каза сам?

— Че защо да ти казвам?

— Защото сме приятели.

При тия думи Даймънд омекна и пак седна до нея.

— Тъгуваш ли за майка си? — попита Лу.

— Не, как да тъгувам? Изобщо не съм я виждал. — Той плъзна ръка по оронената глинена мазилка на огнището и лицето му стана тревожно. — Нали разбираш, тя е умряла още когато съм се родил.

— Няма значение, Даймънд. Можеш да тъгуваш за нея, дори и да не си я виждал.

Даймънд кимна и разсеяно се почеса по мръсната буза.

— Понякогаж си мисля как е изглеждала. Нямам нейни снимки. То се знае, татко ми разправяше, ама не е същото. — Той млъкна, побутна с пръчката една главня, после каза: — А най-много се чудя какъв глас е имала. И на какво е миришела. Как косата и очите й са отразявали отблясъците на огъня. Но и за татко ми е мъчно, защото беше добър човек. Учеше ме на всичко. Лов, риболов. — Той я погледна. — Бас държа, че и ти тъгуваш за баща си.

Лу се смути. За момент затвори очи, после кимна.

— Да, тъгувам.

— Добре поне, че майка си имаш.

— Не, нямам. Нямам, Даймънд.

— Сега ти изглежда зле, но всичко ще се оправи. Хората никога не си тръгват сами, ако не ги забравим. Може много да не разбирам, ама туй поне го знам.

Лу искаше да му каже, че и това не разбира. Неговата майка си бе отишла веднъж завинаги. А със своята Лу се чувстваше като в тресавище. И непрекъснато трябваше да мисли за малкия Оз.

Седяха и се вслушваха в горските звуци на дървета, буболечки, животни и птици, всички заети с делата си.

— Защо не идваш на училище? — попита Лу.

— Вече съм на четиринайсет, мога и без учение.

— Нали каза, че си чел Библията.

— Е, едни хора ми четоха от нея.

— Знаеш ли поне да си напишеш името?

— Че защо, всички наоколо ме знаят. — Той стана, извади джобното си ножче и издялка кръст на една от гредите. — Татко се подписваше тъй цял живот, а щом не му е трябвало друго, значи и на мен не ми трябва.

Лу се загърна по-плътно в одеялото и загледа танца на пламъците. Струваше й се, че студът я пронизва до кости.