Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (8)

8

Вътре в къщата болногледачката разказваше най-подробно за състоянието на Аманда, а Луиза Мей Кардинал слушаше съсредоточено и задаваше конкретни въпроси.

— Щом сме почнали, нека обсъдим попътно и моите потребности — каза накрая сестрата. — Страдам от алергия към цветен прашец и животни, затова се постарайте присъствието им да бъде сведено до минимум. В никакъв случай не бива да допускате животни в къщата. Имам и определени изисквания относно храненето. Ще ви дам списък. Настоявам също така да ми дадете пълна свобода в надзора над децата. Знам, че излиза извън официалните ми задължения, но те очевидно се нуждаят от строга ръка и възнамерявам да им я осигуря. Особено момичето, то е жива напаст. Сигурна съм, че оценявате моята откровеност. А сега, ако обичате, покажете ми къде да се настаня.

— Благодаря, че дойдохте — отговори Луиза Мей Кардинал. — Тук обаче нямаме място за вас.

Високата болногледачка се изпъна в цял ръст, но пак не успя да се изравни със стопанката.

— Моля? — изрече тя възмутено.

— Излезте и кажете на Сам да ви откара обратно до гарата. Следобед има влак в северна посока. А докато чакате, мястото е чудесно за разходка.

— Бях наета да дойда тук и да се грижа за пациентката.

— Мога и сама да наглеждам Аманда.

— Нямате необходимата квалификация.

— Сам и Ханк нямат време да чакат, скъпа.

— Трябва да поговоря с някого за това — заяви сестрата. Беше се изчервила така, сякаш всеки момент самата тя можеше да се превърне в пациентка.

— Най-близкият телефон е чак долу, в Тремънт. Но и на президента да позвъниш, къщата си е моя. — Луиза Мей я сграбчи за лакътя с неподозирана сила и сестрата тревожно примига. — И дай да не досаждаме на Аманда с излишни приказки.

Тя изведе сестрата от стаята и затвори вратата.

— Наистина ли очаквате да повярвам, че нямате телефон? — попита болногледачката.

— Ако е въпрос, и електричество нямам, ама съм чувала, че било полезно. Благодаря още веднъж и приятно пътуване. — Тя пъхна в дланта на сестрата три омачкани банкноти по един долар. — Съжалявам, че нямам повече, драга, но само толкоз изкарах от яйцата.

За миг сестрата се вторачи в парите, после заяви:

— Оставам, докато се убедя, че моята пациентка…

Луиза Мей отново я сграбчи за лакътя и тръгна към изхода.

— По нашия край си имаме правила. Ако някой ти влезе в имота без разрешение, най-напред му гръмваш близичко до главата. Да те забележи. А пък подир туй се целиш по-точно. Е, аз съм стара жена и не ми се хаби време за предупредителен изстрел. Не съм и от онези, дето си тъпчат пушките с каменна сол. Казвам ти го любезно, пък ти ме разбирай както си щеш.

 

 

Когато хъдсънът наближи, линейката все още стоеше пред къщата, която имаше широка прохладна веранда и изгряващото слънце хвърляше по нея издължени сенки.

Лу и Оз слязоха от колата и огледаха новия си дом. Беше по-малък, отколкото изглеждаше отдалеч. Лу забеляза отстрани и отпред няколко грубовати пристройки с основи от необработени валчести камъни и няколко плоски каменни стъпала пред верандата. Вместо с керемиди, стрехите бяха покрити с нещо черно, навярно катраносана хартия. Около провисналата тук-там веранда имаше простичък парапет от летви. Коминът беше иззидан от ръчно изработени тухли и на места мазилката между тях бе протекла на дълги белезникави ивици. Дъсчените стени се нуждаеха от боядисване, по тях имаше доста пукнатини и проникналата навътре влага бе изметнала старите летви.

Лу прие сградата такава, каквато си беше — стара къща, преживяла множество преображения и сериозно пострадала от безмилостните природни стихии. Но тревата в предния двор беше окосена грижливо; стъпалата, верандата и прозорците бяха безупречно чисти, а в буркани и дъсчени ведра покрай парапета разцъфваха ранни цветя. Диви рози обвиваха дървените колони, завеса от преплетени клонки закриваше част от верандата, а по едната стена пълзяха дългите стъбла на цветето орлови нокти. На верандата имаше грубо скован тезгях, осеян с разпръснати инструменти, а до него ожулен стол.

Няколко кафяви квачки закудкудякаха край нозете на Лу и Оз. Зададоха се две злобни гъски и кокошките с крясъци хукнаха да се спасяват. После едър петел с жълти крака дойде да прогони гъските, огледа с едно око посетителите, изкукурига и важно пое обратно натам, откъдето беше дошъл. Кобилата изцвили приветствено иззад оградата, а двете мулета продължиха унило да зяпат в далечината. Козината им бе съвършено черна, ушите и муцуните изглеждаха някак несъразмерни. Оз пристъпи да ги разгледа отблизо, ала веднага отскочи назад, когато едното издаде непознат, но явно заплашителен звук.

В този момент вниманието им се отклони към вратата на къщата, която се отвори далеч по-рязко, отколкото беше необходимо. Болногледачката яростно изхвръкна навън и мина покрай тях, размахвайки дългите си ръце и крака в изблици на безсилен гняв.

— Никога през живота ми! — оплака се тя на Апалачите.

Без повече да ги удостои с дума, гримаса или жест, жената скочи в линейката. Задните врати се захлопнаха с жален метален тропот и медицинският екип безславно потегли в обратна посока.

Смаяни от дън душа, Лу и Оз се обърнаха към къщата да търсят отговор. И тогава я съзряха.

На прага стоеше Луиза Мей Кардинал. Беше много висока и много мършава, но изглеждаше надарена както със силата да пребори мечка, така и със смелостта да го стори. Ситни бръчици прорязваха загрубялото й лице като жилки на полирано дърво. Макар че наближаваше осемдесетата си година, скулите й все още стърчаха високо. Челюстта също бе стегната, но с леко отпуснати устни. Сребристата й коса, хваната на тила с парченце канап, стигаше чак до кръста.

Лу с облекчение забеляза, че вместо с рокля старицата е облечена с торбести джинсови панталони, избледнели почти до бяло, и тъмносиня памучна риза, закърпена на няколко места. На краката си носеше стари туристически обувки. Бе величава като статуя, но имаше изумителни лешникови очи, които явно не пропускаха нищо наоколо.

Докато Оз полагаше усилия да се залепи за гърба на сестра си, Лу храбро пристъпи напред.

— Аз съм Луиза Мей Кардинал. А това е брат ми Оскар.

Гласът на Лу леко трепереше. Ала въпреки това тя твърдо стоеше само на педя от своята съименница и тази близост разкри един удивителен факт — профилите им бяха почти еднакви. Приличаха на близначки, разделени само от три поколения.

Луиза мълчеше, загледана подир линейката.

Лу забеляза това и каза:

— Тя не трябваше ли да остане при мама? Около нея има много грижи, а трябва да сме сигурни, че й е удобно.

Прабаба й насочи поглед към хъдсъна.

— Юджин — изрече Луиза Мей с глас, който беше безспорно южняшки, макар че провлачването почти не се усещаше, — внеси багажа, скъпи. — Едва сега тя се обърна към Лу и въпреки втренчения поглед в очите й се долавяше нещо, което подсказа на гостенката, че е добре дошла. — Ще се погрижим за майка ви.

Луиза Мей се обърна и влезе в къщата. Юджин я последва с куфарите. Оз изцяло се бе съсредоточил върху плюшеното мече и палеца си. Големите му сини очи примигваха бързо — сигурен знак, че нервите му треперят от трескаво напрежение. Изглеждаше готов да побегне всеки момент и да не спира чак до Ню Йорк. И сигурно би го направил, стига само да знаеше в коя посока да хукне.