Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (41)

Днес

Високата жена крачи през ливада с люцерна, полюшвана бавно от вятъра. Зад нея се извисяват планинските склонове. Посребрената й коса се спуска до кръста. С бележник и писалка в ръка тя сяда на земята и започва да пише.

Може би кладенецът наистина сътвори чудо. Или просто всичко стана, защото едно малко момиче каза на майка си, че я обича. Важното е, че майка ни се завърна. Точно когато загубихме скъпата ни Луиза Мей. Луиза бе с нас само за миг, ала колко лесно можеше да се случи тъй, че изобщо да не я срещнем.

Жената става, продължава напред и спира пред две гранитни плочи с издълбани върху тях имена: Котън Лонгфелоу и Аманда Кардинал Лонгфелоу. Сяда и продължава да пише.

Една година по-късно майка ни се омъжи за Котън. Котън ни осинови и аз го приех със същата обич и почит, която отдавах на майка си. Повече от четири прекрасни десетилетия те живяха заедно в тази планина и починаха с една седмица разлика. Никога не ще забравя безкрайната доброта на Котън. И ще легна в гроба с ясното съзнание, че аз и майка ми използвахме докрай втория си шанс.

Малкото ми братче израсна и се превърна в голям мъж с още по-големи ръце. През един прекрасен есенен ден Оз Кардинал спечели в Ню Йорк Световната купа с отбора на „Янките“. Сега е учител при нас и се слави с умението си да разбужда дързост у най-плахите деца. А неговият внук наследи безсмъртното плюшено мече. Понякога си мечтая само за едно — пак да прегърна онова малко момче, да плъзна пръсти в косата му и да го утеша. Моят Страхлив лъв. Но децата порастват. И моето скъпо братче се превърна в чудесен мъж. За гордост на по-голямата си сестра.

Юджин получи своя собствена ферма, задоми се и все още живее наблизо. До ден-днешен той остава сред най-добрите ми приятели на този свят. А след онези отдавнашни негови показания пред съда не съм чувала повече някой да го нарича Хич Не.

А аз? Също като баща ни напуснах планината. Но за разлика от Джак Кардинал се завърнах. Омъжих се и създадох семейство тук, в дома, построен върху земята, която ни остави Луиза Мей. Днес собствените ми внуци идват всяко лято на гости. Разказвам им как съм израснала тук. Разказвам за Луиза Мей, за Котън и за скъпия си приятел Даймънд Скинър. За всички, които се докоснаха до живота ни. Правя го, защото вярвам, че е важно да знаят подобни неща за рода си.

През годините четох много и накрая сама започнах да пиша книга. Толкова ми хареса, че написах още четиринайсет. Разказвах за радости и вълшебства. За болки и страхове. За оцеляване и победи. За земята и нейните хора. Също като баща ми. И макар че не спечелих толкова много награди, книгите ми се продават мъничко по-добре.

Както е писал баща ми, несгодите в този живот могат да подложат на изпитание човешката храброст, надежда и воля. Но както отдавна узнах от планините на Вирджиния, докато не е загубил вяра, човек просто не може да бъде истински сам.

Тук е моето място. Намирам утеха в мисълта, че ще умра върху тия високи скали. И краят съвсем не ме плаши. Бихте разбрали моя ентусиазъм, ако видите колко красива гледка се разкрива оттук.