Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (39)

39

Вратата на съдебната зала се отвори и Котън прекрачи вътре, енергичен и съсредоточен. Гуд, Милър и Уилър вече седяха до служебната маса. Освен тази тройка в залата сякаш бе успяло да се натъпче цялото население на градчето и околните планини. Залогът от половин милион долара разгаряше пламък в жилите на хора, които не бяха изпитвали чувства от години насам. Дори един достопочтен стар джентълмен, който се представяше за последния оцелял боец на бунтовната армия от Гражданската война, бе дошъл да види с очите си решителния рунд на тази съдебна битка. Облечен в славната униформа на южняшки войник, той влезе, накуцвайки с дървения си крак; вместо дясна ръка имаше протеза, а белоснежната му брада падаше чак до пояса. Хората от първия ред почтително му направиха място да седне.

Навън беше студено и влажно, макар че отегчени най-сетне от дъжда, планините бяха разкъсали и прогонили облаците. Струпаните човешки тела изпълваха залата със задушлива горещина, влагата от дъха им замъгляваше прозорците. Ала въпреки това всеки зрител бе настръхнал, притиснат към своя съсед, към седалката или стената.

— Мисля, че е крайно време да спуснем завесата на това представление — подхвърли любезно Гуд на Котън.

Но през притворната му усмивка Котън виждаше доволен наемен убиец, който се кани да издуха дима от револвера си и после да намигне на проснатия труп.

— Мисля, че представлението едва започва — отвърна навъсено адвокатът.

Щом обявиха пристигането на съдията и съдебните заседатели заеха местата си, Котън се изправи.

— Ваша светлост, бих желал да направя предложение на щатския представител.

— Предложение ли? Какво кроиш, Котън? — попита Аткинс.

— Всички знаем защо сме тук. Въпросът не е дали Луиза Мей Кардинал може да взима решения, или не. Става дума за газа.

Гуд скочи на крака.

— В интерес на обществото трябва да се погрижим за финансовите дела на мис Кардинал, която…

Котън го прекъсна:

— Единственото финансово дело на мис Кардинал опира до въпроса дали да продаде земята си, или не.

Аткинс заинтригувано вдигна вежди.

— Какво предлагаш?

— Готов съм да приема, че мис Кардинал не е в състояние да взима решения.

Гуд се усмихна.

— Е, най-сетне помръднахме от мъртвата точка.

— Но в замяна желая да обсъдим дали „Съдърн Вали“ има правото да закупи имота й.

Гуд се смая.

— Господи, та това е една от най-състоятелните компании в щата.

— Не говоря за пари — каза Котън. — Говоря за морал.

— Ваша светлост! — възмутено възкликна Гуд.

— Елате насам — каза Аткинс.

Котън и Гуд побързаха да се подчинят.

— Ваша светлост — каза Котън, — в законодателството на Вирджиния има цяла поредица от прецеденти, доказващи съвсем ясно, че който е извършил престъпление, не бива да се възползва от него.

— Глупости — каза Гуд.

Котън пристъпи плътно до своя противник.

— Ако не се съгласиш, Гуд, приготвил съм свой експерт, който да оспори всяка дума на доктор Рос. А ако загубя тук, ще обжалвам. Наложи ли се — чак до Върховния съд. Гарантирам ти, че всички ще легнем в гроба, преди твоят клиент да се добере до находището.

— Но аз защитавам щата и нямам право да представлявам частна компания.

— Не съм чувал по-забавно твърдение — каза Котън. — Но предварително се отказвам от възражения и обещавам да приема решението на съдебните заседатели, макар сред тях да има негодници като Джордж Дейвис. — И тъй като Гуд се озърташе за съвет към Милър, Котън го побутна с лакът. — Добре, Гуд, недей да ни губиш времето, а върви да се посъветваш с клиента си.

Съвсем объркан, Гуд се отдръпна и поведе разпален спор с Милър, който на няколко пъти вдигна очи към Котън. Накрая той кимна и Гуд се върна на подиума.

— Нямаме възражения.

Съдията кимна.

— Започвай, Котън.

 

 

Лу и Юджин слязоха с хъдсъна до болницата, а Оз остана у дома. Бе заявил, че вече не иска да има нищо общо със съдилища и закони. Жената на Буфърд Роуз дойде да наглежда момчето и майка му. Лу дълго седя до леглото на Луиза, очаквайки чудото да се случи. Студената, безжизнена стая не изглеждаше най-подходящото място за чието и да било оздравяване, но Лу не разчиташе на медицината и лекарствата. Надеждите й се криеха в купчина стари тухли на една тревиста поляна и връзка писма, които можеха да се окажат последните думи на майка й.

Лу стана и бавно пристъпи към прозореца. Оттук се виждаше киносалонът, където все още прожектираха „Вълшебникът от Оз“. Ала Лу бе загубила скъпото си Плашило, а Страхливия лъв вече не се страхуваше. Ами тя — Тенекиения дървар? Беше ли открила най-сетне сърцето си? Или просто никога не го бе загубвала?

Лу се обърна и погледна прабаба си. Сетне застина, защото Луиза отвори очи и я погледна. Личеше, че я разпознава, дори се опита нежно да се усмихне и в сърцето на Лу лумна надежда. И като доказателство, че не само имената, а сякаш и душите им са еднакви, по бузите на двете Луизи едновременно потекоха сълзи. Лу прекрачи напред, стисна ръката на Луиза и я целуна.

— Обичам те, Луиза — каза тя и сърцето й бе готово да се пръсне, защото не помнеше друг път да е изричала тези думи.

Луиза раздвижи устни и макар че не чу нищо, Лу съвсем ясно разбра какво отговаря старицата: Обичам те, Луиза.

После Луиза бавно затвори очи и повече не ги отвори.

Лу се запита с тревога дали това ще е цялото чудо.

— Мис Лу, викат ни в съда.

Тя се обърна и видя Юджин да стои с разширени очи на прага.

— Мистър Котън иска и двамата да дадем показания.

Лу бавно пусна ръката на Луиза, обърна се и излезе.

Минута по-късно Луиза отново отвори очи. Тя огледа стаята. За момент по лицето й се изписа страх, сетне на негово място дойде спокойствие. Тя започна да се надига, отначало изненадана, че лявата половина на тялото й не се подчинява. Докато полагаше отчаяни усилия да се раздвижи, старицата не откъсваше очи от прозореца. Напредваше бавно, печелеше сантиметър по сантиметър и най-сетне почти седна в леглото, с поглед, все тъй прикован в онзи прозорец. Сега Луиза дишаше тежко, в кратката борба бе вложила цялата си воля и сила. Но макар и подпряна безпомощно върху възглавницата, се усмихваше. Защото отвъд широкия болничен прозорец ясно се виждаше нейната планина. За жената гледката бе прекрасна, макар че зимата заличаваше почти всички цветове. Догодина те непременно щяха да се завърнат. Както винаги. Като семейство, което никога не те напуска за дълго време. Това бе планината за нея. И очите й останаха приковани към познатите високи скали и дървета, докато тялото на Луиза Мей Кардинал потъваше във вечен покой.

 

 

В съдебната зала Котън застана пред подиума и обяви с мощен глас:

— Призовавам мис Луиза Мей Кардинал.

Тълпата ахна. После вратата се отвори и в залата влязоха Лу и Юджин. Милър и Гуд си възвърнаха самодоволните усмивки, когато видяха, че не идва старицата, а нейната правнучка. Докато Юджин сядаше, Лу продължи към свидетелското място.

Фред пристъпи до нея.

— Вдигнете дясната си ръка, положете лявата върху Библията. Заклевате ли се да казвате истината, цялата истина и нищо друго освен истината с Божия помощ?

— Заклевам се — тихо каза тя и видя, че всички я гледат.

Котън се усмихна насърчително и тайничко й показа, че стиска палци.

— Лу, онова, за което искам да те запитам, ще бъде мъчително, но трябва да отговориш на въпросите ми. Съгласна ли си?

— Съгласна съм.

— През онзи ден, когато загина Джими Скинър, ти беше с него, нали?

Милър и Гуд се спогледаха тревожно. Гуд скочи на крака.

— Ваша светлост, какво общо има това?

— Но мистър Гуд даде съгласие да изложа теорията си — каза Котън.

— Възражението се отхвърля — каза съдията. — Ала недей да ни мотаеш цял ден, Котън.

Котън пак се обърна към Лу.

— Беше ли близо до входа на мината, когато избухна взривът?

— Да.

— Можеш ли да ни опишеш какво стана?

Лу преглътна и очите й се навлажниха.

— Юджин зареди динамита и излезе. Ние чакахме да чуем как ще гръмне. Даймънд… искам да кажа Джими… изтича в мината, за да доведе кучето си Джеб, което беше подгонило навътре една катеричка. Юджин влезе да изведе Джими. Аз стоях пред входа, когато динамитът избухна.

— Силна ли беше експлозията?

— По-силна не съм чувала през живота си.

— А дали не си чула две експлозии?

Лу се обърка.

— Не знам.

— Добре, какво стана след това?

— Отвътре изригна вихрушка от пушек и прах и аз паднах.

— Сигурно те е блъснала силно.

— Да. Много силно.

— Благодаря, Лу. Нямам повече въпроси.

— Мистър Гуд? — обърна се Аткинс към масата.

— Нямам въпроси, ваша светлост. За разлика от мистър Лонгфелоу не желая да губя ценното време на съдебните заседатели с разни безсмислици.

— Призовавам Юджин Рандал — обяви Котън.

Юджин нервно седна на свидетелското място. В ръцете си стискаше здраво шапката, подарена от Лу. Цялата зала го гледаше.

— И тъй, Юджин, през онзи ден, когато загина Джими Скинър, ти си влязъл в мината за въглища, прав ли съм?

— Да, сър.

— Динамит ли използваш, за да изкъртиш въглищата?

— Да, така правят всички. Въглищата са добро гориво. Много по-добро от дървата.

— Според теб колко пъти си използвал динамит в онази мина?

Юджин се замисли.

— Отдавна го правя, тъй че трябва да има поне трийсетина пъти.

— Смятам, че това те прави специалист.

Юджин се усмихна.

— Сигурно.

— Как точно използваш динамита?

— Ами… слагам го в някоя дупка на стената, запушвам я, изпъвам фитила и го паля с пламъка от фенера.

— След това какво правиш?

— Тунелът завива на две места, тъй че понякога изчаквам зад завоя, ако не съм сложил много динамит. Друг път излизам навън. Напоследък от шума ме болят ушите. Пък и много въглищен прах се вдига.

— Не се съмнявам. През въпросния ден ти излезе навън. Така ли е?

— Да, сър.

— А после отново влезе да изведеш Джими, но не успя.

— Да, сър — отговори Юджин и наведе глава.

— От колко време не беше влизал в мината преди това?

— От доста време, сър. От началото на годината. Миналата зима не беше много студена.

— Добре. Къде се намираше, когато избухна експлозията?

— На двайсет и пет метра от входа. Още преди първия завой. С тоя куц крак не мога да тичам бързо.

— Какво стана с теб, когато избухна взривът?

— Метна ме три метра назад. Блъснах се в стената. Мислех, че ще умра. Ама още стисках фенера. И аз не знам как.

— Мили боже! На три метра? Едър мъж като теб? А помниш ли къде точно зареди динамита?

— Таквоз нещо не се забравя, мистър Котън. Оттатък втория завой. Сто метра навътре. Там има хубава жила.

Котън се престори на объркан.

— Нещо не те разбирам, Юджин. Преди малко каза, че понякога си оставал в мината по време на експлозията. И нито веднъж не си пострадал. Добре тогава, как стана така, че си бил на седемдесет и пет метра от динамита, не зад един, а зад два завоя, и все пак взривът те е отхвърлил на три метра? Ако беше по-наблизо, сигурно щеше да те убие. Как ще ни обясниш това?

Сега и Юджин беше напълно объркан.

— Не мога да го обясня, мистър Котън. Но така стана. Кълна се.

— Вярвам ти. Преди малко чухме Лу да казва, че била повалена от експлозията пред входа на мината. Случвало ли ти се е някога нещо подобно, докато чакаше извън мината?

Юджин поклати глава още преди Котън да довърши въпроса.

— С малкото динамит, дето го слагах, не може да стане такъв гърмеж. Само изкарва две-три кофи въглища. Зиме, като отида с шейната и мулетата, слагам повече динамит, ама пак не става такава чудесия. Божичко, ами че туй са сто метра и два завоя.

— Ти откри трупа на Джими. Имаше ли върху него камъни и скали? Беше ли рухнала мината?

— Не, сър. Но знаех, че е мъртъв. Разбирате ли, той нямаше фенер. Влезеш ли в мината без светлина, нямаш представа накъде да вървиш. Умът почва да ти върти номера. Може дори да не е видял Джеб да минава край него.

— Можеш ли да ни кажеш къде точно намери Джими?

— Още четирийсет метра по-навътре. След първия завой, но преди втория.

Седнали плътно един до друг, фермери и граждани следяха еднакво напрегнато умелата работа на Котън.

Милър нервно въртеше шапката си, после се приведе и прошепна нещо на Гуд. Гуд кимна, погледна Юджин, усмихна се и пак кимна.

— Добре — каза Котън, — нека да предположим, че по време на взрива Джими е бил близо до динамита. Експлозията може да го е отхвърлила надалече, нали?

— Ясна работа.

— Но трупът му не беше зад втория завой, така ли е?

Гуд се изправи.

— Можем лесно да обясним това. Експлозията сигурно е отхвърлила момчето зад завоя.

Котън погледна заседателите.

— Не проумявам как е възможно едно летящо тяло да направи завой под прав ъгъл, да продължи и чак след това да спре. Освен ако мистър Гуд поддържа идеята, че самият Джими Скинър е умеел да лети.

Из залата се надигна вълна от смях. Аткинс се облегна назад, но не удари с чукчето, за да въдвори тишина.

— Продължавай, Котън. Почва да става интересно.

— Юджин, спомняш ли си да ти е станало лошо, когато през онзи ден влезе в мината?

Юджин обмисли въпроса.

— Трудно ми е да си спомня. Може би малко ме заболя глава.

— Добре, според твоето мнение на специалист може ли избухналият динамит да е отхвърлил тялото на Джими там, където си го намерил?

Юджин се обърна към заседателите и без да бърза, ги огледа един по един.

— Не, сър!

— Благодаря, Юджин. Нямам повече въпроси.

Гуд излезе напред, опря длани в парапета пред свидетелското място и приведе глава към Юджин.

— Момче, ти живееш в къщата на мис Кардинал, нали?

Юджин леко се отдръпна, но гледаше Гуд право в очите.

— Да, сър.

Гуд се обърна многозначително към заседателите.

— Цветнокож мъж и бяла жена в една къща?

Котън скочи още преди Гуд да довърши въпроса.

— Ваша светлост, не може да му позволите това.

— Мистър Гуд — каза Аткинс, — такива неща можете да си ги вършите в Ричмънд, но не и в моя съд. Ако имате да питате този човек за нещо по делото, питайте го, ако ли не, седнете. И ако нещо не бъркам, името му е мистър Юджин Рандал, а не „момче“.

— Да, ваша светлост, разбира се. — Гуд се изкашля, отстъпи назад и пъхна ръце в джобовете си. — И тъй, мистър Юджин Рандал, вие казахте, че според вашето мнение на специалист сте били на около седемдесет метра от динамита, а мистър Скинър на половината от това разстояние и тъй нататък. Помните, че го казахте, нали така?

— Не, сър. Казах, че бях на двайсет и пет метра навътре, това прави седемдесет и пет метра от динамита. И казах, че съм намерил Даймънд на четирийсет метра от мен. Значи на трийсет и пет метра от мястото, дето сложих динамита. Не мога да кажа колко далече го е отхвърлил взривът.

— Добре, добре. Ходили ли сте някога на училище?

— Не.

— Никога?

— Никога, сър.

— Значи никога не сте учили математика, нито дори събиране и изваждане. И все пак заставате тук и под клетва говорите за съвсем точни разстояния.

— Да.

— Как е възможно това за един неук цветнокож като вас? Който никога не е смятал колко прави едно и едно под погледа на учителя. Защо да ви вярват тия чудесни съдебни заседатели, когато ги обсипвате с големи числа?

Юджин продължаваше да гледа право в самоувереното лице на Гуд.

— Смятането го знам много добре. Цифрите и тъй нататък. Мис Луиза ме научи. А и ме бива с чука и триона. На сума ти хора в планината съм помагал да си построят обор или плевня. Като си дърводелец, трябва да разбираш от числа. Какво става, ако речеш с метър дъска да запълниш метър и двайсет?

Из залата отново избухна смях и Аткинс пак не се намеси.

— Чудесно — каза Гуд. — Значи умеете да режете дъски. Но как можете да сте сигурен в това, което казвате, сред непрогледния мрак на една криволичеща мина? Хайде, мистър Юджин Рандал, кажете ни?

При тия думи Гуд погледна към заседателите със злорада усмивка.

— Сигурен съм, защото го има там, на стената — каза Юджин.

Гуд се вторачи в него.

— Моля?

— Белязал съм с вар стените през два метра цели сто и двайсет метра навътре. По нашия край много хора го правят. Като гърмиш под земята, трябва да си адски сигурен накъде ще бягаш. Особено аз, щото имам куц крак. Пък и тъй знам къде са добрите жили. Ако идете с фенер в мината, господин адвокат, ще ги видите онез белези, ясни като бял ден. Тъй че можете да вярвате на туй, дето го казвам, като на Светото писание.

Котън се озърна към Гуд. Адвокатът изглеждаше тъй, сякаш току-що го бяха осведомили, че в рая не приемат юристи.

— Други въпроси? — попита Аткинс.

Вместо отговор Гуд се повлече назад като буреносен облак и рухна на стола.

— Мистър Рандал — каза Аткинс, — свободен сте, сър, и съдът иска да ви благодари за изказаното мнение на специалист.

Юджин стана и се върна сред публиката. От балкона Лу забеляза, че този път почти не накуцва.

Котън призова Травис Барне.

— Доктор Барне, по моя молба вие прегледахте документацията около смъртта на Джими Скинър, нали? Включително снимка, направена пред входа на мината.

— Да, така е.

— Можете ли да ни съобщите причината за смъртта?

— Тежки рани по главата и тялото.

— В какво състояние беше трупът?

— Буквално разкъсан на парчета.

— Случвало ли ви се е да имате работа с пациенти, пострадали при експлозия на динамит?

— И питате един лекар в каменовъглен район? Естествено, че съм имал.

— Чухте показанията на Юджин. Според вас би ли могъл при тези обстоятелства динамитният заряд да причини раните, които видяхте по трупа на Джими Скинър?

Гуд дори не си направи труда да стане.

— Адвокатът насочва свидетеля към догадки — грубо каза той.

— Ваша светлост, смятам, че доктор Барне е напълно компетентен да отговори на въпроса — възрази Котън.

Аткинс охотно кимна.

— Продължавай, Травис.

Травис презрително изгледа Гуд.

— Много добре знам колко динамит използват тукашните хора, за да изкарат няколко кофи въглища. На такова разстояние от заряда, и то зад завой, няма начин динамитът да предизвика рани, каквито видях по момчето. Просто недоумявам как никой не се сети досега.

Котън каза:

— Вероятно щом човек влезе в мина и вътре избухне динамит, хората просто решават, че това го е убило. Доктор Барне, виждали ли сте и друг път подобни рани?

— Да. При експлозия в една фабрика. Загинаха дванайсет души. Също като Джими. Буквално разкъсани на парчета.

— Каква беше причината за експлозията?

— Изтичане на природен газ.

Котън се обърна и погледна втренчено Хю Милър.

— Мистър Гуд, ако нямате въпроси, призовавам следващия свидетел мистър Джуд Уилър.

Гуд безпомощно се завъртя към Милър.

— Нямам въпроси.

Уилър нервно се размърда на свидетелския стол, когато Котън пристъпи пред него.

— Вие сте главен геолог на „Съдърн Вали“, така ли е?

— Да.

— И ръководехте екипа, който изследваше възможността за наличие на природен газ върху земите на мис Кардинал?

— Да.

— Без нейно знание и разрешение?

— Е, не знам дали…

— Имахте ли нейното разрешение, мистър Уилър? — прекъсна го Котън.

— Не.

— Открихте ли находище на природен газ?

— Да.

— А вашата компания силно се интересуваше от подобно находище, нали?

— Е, в последно време природният газ започва да става все по-ценен като гориво за отопление. Досега използвахме изкуствено създаден газ, наричан още градски газ. Получава се при нагряването на каменни въглища. Но градският газ не дава големи печалби. А сега разполагаме с безшевни стоманени тръби, които ни позволяват да изграждаме далечни газопроводи. Да, бяхме силно заинтересувани.

— Природният газ е взривоопасен, нали?

— Ако се използва както трябва…

— Да или не?

— Да, взривоопасен е.

— Какво точно извършихте в онази мина?

— Чрез проби и измервания открихме находище на природен газ, по всяка вероятност огромно, и то близо до повърхността, по-точно на двеста метра навътре в мината. Въглищата, нефтът и газът често се намират заедно, тъй като са резултат от еднакви природни процеси. Като по-лек газът винаги е най-отгоре. Сондирахме и открихме находището.

— Газът излезе ли в мината?

— Да.

— На коя дата открихте газовото находище?

Когато Уилър съобщи датата, Котън изрече високо и ясно към заседателите:

— Една седмица преди смъртта на Джими Скинър! Би ли могъл някой да усети миризмата на газ?

— Не, в естественото си състояние газът няма цвят или мирис. При обработката компаниите прибавят към него характерна миризма, за да може при изтичане хората да го усетят, преди да се задушат.

— Или преди нещо да го възпламени?

— Точно така.

— Какво ще стане, ако някой взриви динамитен заряд в шахта, пълна с природен газ?

— Газът ще избухне — отговори Уилър с такава физиономия, сякаш в момента би искал някой да взриви самия него.

Котън се завъртя към съдебните заседатели.

— Вероятно Юджин е имал огромен късмет, за да не влезе по-навътре, до отвора, откъдето е изтичал газ. И още по-голям късмет, че не е драснал кибрит, за да запали фитила. Но при експлозията на динамита злото е било неминуемо. — Той се обърна отново към Уилър. — Какво ще кажете за една такава експлозия? Дали ще е толкова мощна, че да причини смъртта на Джими Скинър по начина, който ни описа доктор Барне?

— Да — призна Уилър.

Котън опря длани върху парапета на свидетелското място и се наведе напред.

— Не ви ли хрумна да сложите надписи, да предупредите хората, че вътре има природен газ?

— Не знаех, че ще използват динамит! Не знаех, че тази стара мина служи за каквото и да било.

И Уилър като че хвърли гневен поглед към Джордж Дейвис или поне така си помисли Котън, но не беше напълно сигурен.

— Но ако някой влезе вътре, може да се задуши от природния газ. Не би ли трябвало да предупредите хората?

Уилър заговори бързо:

— Сводът на онази шахта е много висок, освен това донякъде има естествена вентилация и през самата скала, тъй че концентрацията на взривоопасен метан не е особено голяма. А и ние възнамерявахме да запушим сондажа, само трябваше да изчакаме необходимото оборудване. Не искахме никой да пострада. Това е истината.

— Всъщност не можехте да сложите предупредителни надписи, защото бяхте там незаконно. Така ли е?

— Аз само изпълнявах заповеди.

— Много се постарахте да скриете факта, че работите в онази мина, нали?

— Е, обикновено работехме нощем. На излизане прибирахме и техниката, която използвахме.

— За да не узнае никой, че сте били там?

— Да.

— Защото „Съдърн Вали“ се надяваше да купи фермата на мис Кардинал за много по-малко пари, ако тя не знае, че под нея има океан от природен газ, така ли?

— Възразявам! — обади се Гуд.

Котън не му обърна внимание.

— Мистър Уилър, вие знаехте, че Джими Скинър загина при експлозия в мината. И несъмнено ви е било ясно, че това има връзка с газовото находище. Защо не разкрихте истината по своя воля?

Уилър нервно опипваше шапката си.

— Наредиха ми да не го правя.

— И кой ви нареди?

— Мистър Хю Милър, вицепрезидент на компанията.

Всички в залата се завъртяха към Милър. Котън също гледаше него, докато задаваше следващия въпрос.

— Имате ли деца, мистър Уилър?

Уилър леко се изненада, но отговори:

— Три.

— Добре ли са и трите? Здрави ли са?

Уилър сведе поглед към скута си, преди да отговори:

— Да.

— Вие сте щастлив човек.

 

 

Гуд бе застанал пред съдебните заседатели за своята заключителна реч.

— Вече изслушахме много повече показания, отколкото са ви необходими, за да разберете, че Луиза Мей Кардинал е неспособна да взима решения. Всъщност собственият й адвокат мистър Лонгфелоу се съгласи с това. А всичките тия приказки за газ, експлозии и тъй нататък… какво общо имат със случая? Ако „Съдърн Вали“ е свързана по някакъв начин със смъртта на мистър Скинър, то неговите живи роднини може би ще получат правото да потърсят обезщетение.

— Той няма живи роднини — каза Котън.

Гуд се престори, че не е чул.

— Днес мистър Лонгфелоу пита дали моят клиент е най-подходящ за закупуване на терени из областта. Добри хора, истината е, че „Съдърн Вали“ има големи планове за вашия град. Ще открие работни места, ще ви възвърне благоденствието.

Той се приведе към заседателите с приятелска усмивка.

— Въпросът е дали ще разрешите на „Съдърн Вали“ да обогати живота на всички вас, включително и на мис Кардинал. Смятам, че отговорът е очевиден.

Гуд седна. И Котън излезе пред заседателите. Вървеше бавно и самоуверено, но не заплашително. Пъхна ръце в джобовете си и стъпи с едната си протрита обувка върху ниския подиум на заседателската ложа. Когато заговори с южняшки акцент и едва доловим примес от речта на Нова Англия, всички освен Джордж Дейвис се приведоха напред, за да не пропуснат нито една дума. Бяха видели как Котън Лонгфелоу смачка фасона на един от най-големите адвокати в славния град Ричмънд. Как стъпка една компания, притежаваща едва ли не кралска власт в тази демократична страна. Сега искаха да видят как ще довърши противниците.

— Добри хора, позволете най-напред да ви обясня правната страна на въпроса. А тя съвсем не е сложна. Всъщност прилича на добро куче птичар и твърдо сочи в една-единствена посока. — Котън извади ръка от джоба си и посочи към Хю Милър. — Безотговорните действия на „Съдърн Вали“ убиха Джими Скинър, вече едва ли някой от вас се съмнява в това. Дори „Съдърн Вали“ не възразява. Те са влезли незаконно в имота на Луиза Мей. Не са сложили предупредителни надписи, че мината е пълна с взривоопасен газ. Позволили са на невинни хора да влязат вътре, макар да са знаели, че това е смъртоносно. Би могло да се случи на всеки от вас. И не признаха чистосърдечно истината, защото знаеха, че носят вина. А сега искат да използват трагичната болест на Луиза Мей като средство да си присвоят земята й. Законът недвусмислено казва, че никой не бива да извлече полза от злодеянието си. Е, ако и това, което извърши „Съдърн Вали“, не е злодеяние, то на този свят просто няма какво да наречем с тази дума. — Дотук гласът му звучеше бавно и отмерено. Сега се повиши съвсем леко, но Котън продължаваше да сочи с пръст Хю Милър. — Един ден Господ ще им потърси сметка, задето убиха невинен младеж. Но от вас зависи да бъдат наказани още сега.

Котън огледа заседателите един по един. Накрая спря пред Джордж Дейвис и заговори право към него:

— А сега нека се спрем върху човешката страна на въпроса, защото смятам, че именно там ще трябва да се преборите с много лъжи. „Съдърн Вали“ дойде да размахва пред вас чували с пари и да ви обещава, че ще спаси целия град. Но не ви ли казаха същото и дървосекачите? Те щяха да останат завинаги. Помните ли? Тогава защо всичките им къщички бяха на релси? Още колко временни спасители можете да изтърпите? И къде са сега? Може и да греша, но Кентъки май не е част от Вирджиния.

Котън помълча и погледна Милър.

— Каменовъглените компании ви казаха същото. И какво направиха? Дойдоха, взеха каквото им трябваше и не ви оставиха нищо освен надупчени планини, роднини с разядени дробове и кошмари наместо сънища. А сега „Съдърн Вали“ пее старата песен с нов припев — природен газ. Просто забиват поредната игла в кожата на планината. Търсят пак да изсмучат богатства, без да оставят нищо. Нищо!

Котън се обърна и заговори на цялата зала:

— Но всъщност не става дума нито за „Съдърн Вали“, нито за въглища или газ. В крайна сметка става дума за всички вас. Да, те могат без затруднение да разкъсат планината, да извлекат природния газ, да прокарат чудесните си безшевни тръбопроводи и това да продължи десет, петнайсет, дори двайсет години. Но после всичко ще свърши. Разбирате ли, този тръбопровод откарва газа към техните градове, също както влаковете откарваха въглища, а реката трупи. Защо ли е тъй, как си мислите? — Той огледа залата, без да бърза. — Ще ви кажа защо. Защото истинското благоденствие е там, скъпи хора. Поне както си го представя „Съдърн Вали“. И всички го знаете. В нашите планини просто има каквото им трябва, за да запазят това благоденствие и да си пълнят джобовете. Затова идват тук и го взимат. Дикенс, щата Вирджиния, никога няма да стане Ню Йорк и мен ако питате, в това няма нищо лошо, по дяволите. Искрено вярвам, че имаме предостатъчно големи градове и все по-малко градчета като нашето. Никога няма да забогатеете от труда си в подножието на планините. Големите богатства отиват в „Съдърн Вали“ и другите като тях, които грабят от земята, без да дадат нещо в замяна. Искате ли истински спасител? Погледнете към себе си. Разчитайте на съседа. Както правеше Луиза Мей през целия си живот в планината. Фермерите зависят от капризите на времето и земята. Има тежки години, има и благодатни. Но за тях богатствата на планината никога не се изчерпват, защото те не изтръгват душата й. А за награда могат да водят почтен, достоен живот, докогато си искат, без страх, че някой ден ще дойдат хора, трупащи купища злато от изнасилване на планините, и тия хора ще обещават какво ли не, а после ще си заминат, когато вече няма какво да печелят, погубвайки невинни деца.

Котън посочи към Лу.

— Бащата на това момиче написа чудесни разкази за нашия край, за земята и нейните хора. Със словото си Джак Кардинал даде на тия места вечен живот. Също като планините. Той имаше от кого да се учи, защото Луиза Мей Кардинал живя така, както би трябвало да живеем всички. В един или друг момент тя помогна на мнозина от вас, без да поиска нищо в замяна. — Котън се обърна към Буфърд Роуз и другите фермери, които го гледаха втренчено. — И вие също й помогнахте в тежък час. Знаете, че тя никога не би продала земята си, защото тази земя й е също толкова скъпа, колкото и нейните внуци, очакващи да видят какво ще им донесе бъдещето. Не бива да позволите на „Съдърн Вали“ да й отнеме най-ценното. Всички вие от планината имате само две неща: земята и себе си. Нищо друго. Може и да не е много за пришълците, идващи тук само за да унищожават скали и дървета. Но бъдете уверени, то е всичко за хората, нарекли тази планина свой дом.

Котън се изправи в цял ръст пред заседателската ложа и макар да говореше все тъй отмерено и спокойно, сякаш съдебната зала не стигаше, за да побере думите му.

— Скъпи хора, не ви трябва да сте специалисти по право, за да вземете вярното решение в този случай. Нужно е само сърце. Нека Луиза Мей Кардинал да запази земята си.