Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (35)

35

Юджин, Лу и Оз слязоха с каруцата до магазина на Маккензи. Роли Маккензи стоеше зад нисък тезгях от изметнати кленови дъски. Беше дребничък, топчест човечец с лъскава гола глава и дълга прошарена брада, провиснала върху гърдите му. Носеше много силни очила, но и с тях често присвиваше очи, за да вижда по-ясно. Магазинът беше препълнен до тавана с всевъзможни земеделски сечива и строителни материали. Из въздуха се носеше мирис на кожени юзди, керосин и пушек от тумбестата печка в ъгъла. До едната стена имаше стъклени буркани за бонбони и каси с безалкохолни напитки. Неколцината клиенти застинаха на място и зяпнаха Юджин и децата, сякаш виждаха призраци.

Маккензи присви очи и кимна на Юджин, опипвайки с пръсти гъстата си брада като катеричка, която гризе орех.

— Здрасти, мистър Маккензи — каза Лу. Вече бе идвала тук няколко пъти и смяташе собственика за недодялан, но почтен.

Оз носеше бейзболните ръкавици преметнати през врата си и подмяташе топката. Вече навсякъде ходеше с тях и Лу подозираше, че не ги изоставя дори в леглото.

— Много ми беше мъчно, като чух за Луиза — каза Маккензи.

— Тя ще оздравее — заяви Лу тъй твърдо, че Оз я погледна с изненада и едва не изтърва топката.

— С какво мога да ви помогна? — попита Маккензи.

— Имаме да строим нов обор — каза Юджин. — Ще ни трябват разни неща.

— Някой ни подпали обора — поясни Лу и свирепо огледа останалите клиенти.

— Искаме да купим рендосани дъски, летви, пирони, панти за вратите и тъй нататък — каза Юджин. — Направил съм списък.

Той извади от джоба си парче хартия и го сложи на тезгяха. Маккензи дори не погледна списъка.

— Искам пари в брой — каза той и най-сетне остави на мира брадата си.

Юджин го изгледа смаяно.

Ама ние сме почтени хора. Винаги си плащаме, сър.

Сега Маккензи погледна листчето.

— Много работи има в тоя списък. Не мога да отпусна такъв кредит.

— Добре, да направим размяна. Ще донесем от реколтата.

— Не. В брой.

— Защо не ни давате кредит? — попита Лу.

— Времената са тежки — отговори Маккензи.

Лу огледа купищата продукти и стоки.

— На мен времената ми се виждат доста добри.

Маккензи бутна листа към нея.

— Съжалявам.

— Но ние трябва да построим обор — настоя Юджин. — Зимата наближава, а не бива да държим животните навън. Ще измрат.

— Животните, които ни останаха — уточни Лу и още веднъж се озърна гневно към зяпналите клиенти.

Откъм дъното на магазина се приближи мъж, едър колкото Юджин. Лу знаеше, че е зет на Маккензи и несъмнено очаква да наследи магазина, когато някой ден Маккензи склопи очи.

— Виж сега, Хич Не — каза човекът, — вече ти отговориха, момко.

Преди Лу да каже и дума, Юджин рязко прекрачи срещу него.

— Знаеш, че туй никога не ми е било името. Казвам се Юджин Рандал. И да не си посмял да ми викаш другояче.

Едрият мъж отстъпи като ударен. Лу и Оз се спогледаха, после гордо обърнаха очи към своя приятел.

Юджин огледа втренчено всички клиенти, навярно за да им покаже, че тия думи се отнасят и до тях.

— Извинявай, Юджин — подвикна Роли Маккензи. — Няма да се повтори.

Юджин кимна на Маккензи и подкани децата да тръгват. Излязоха и се качиха в каруцата. Лу трепереше от гняв.

— Това е работа на газовата компания. Те са сплашили всички. Настройват хората срещу нас.

Юджин пое юздите.

— Няма нищо. Все ще се справим някак.

— Юджин, чакай малко — извика Оз.

Той скочи от каруцата и изтича в магазина.

— Мистър Маккензи! Мистър Маккензи! — подвикна момчето и старият продавач се появи зад тезгяха, продължавайки все тъй да примигва и да опипва брадата си.

Оз хвърли топката и ръкавиците върху кривите кленови дъски. — Можем ли с това да си купим обор?

Маккензи се втренчи в детето. Старческите му устни затрепериха, а примигващите очи зад дебелите стъкла се навлажниха.

— Прибирай се, момче. Хайде, прибирай се.

 

 

Разчистиха останките от обора и събраха всичко, което можеше да свърши работа — пирони, скоби и оцелели парчета дърво. Накрая Котън, Юджин и децата се вгледаха в жалката купчинка.

— Не е много — каза Котън.

Юджин хвърли поглед към гората.

— Е, дървения колкото искаш и е съвсем безплатна, само трябва да я отсечем.

Лу посочи към изоставената барака, за която бе писал баща й.

— А можем да вземем материал и оттам — каза тя, после погледна Котън и се усмихна. След избухването си не беше разговаряла с него и това я измъчваше. — Току-виж, станало чудо — добави тя.

— Добре, да се хващаме на работа — каза Котън.

Разрушиха бараката и отделиха годния материал. През следващите няколко дни отсякоха много дървета с брадва и трион, които бяха оцелели, защото лежаха в хамбара за царевица. Влачеха дънерите с мулета и вериги. За щастие Юджин беше самоук, но отличен дърводелец. Окастриха дърветата, обелиха кората и с помощта на рулетка и ъгъл Юджин отбеляза къде да се изрежат засечки.

— Няма пирони, та ще трябва да се оправяме както можем. Най-доброто е да ги скрепим с жлебове и да замажем процепите с глина. Като намерим пирони, ще свършим работата както трябва.

— Ами подпорните греди? — попита Котън. — Как ще ги закрепим, като нямаме цимент?

— Не ни и трябва. Като изровим дълбоки дупки, цепим скалата и забиваме гредите. Сигурна работа. После ще укрепя ъглите със скоби. Ще видиш.

— Ти командваш — отвърна Котън с насърчителна усмивка.

С кирка и лопата двамата издълбаха първата дупка. Не беше лесно да се копае коравата, замръзнала пръст. Дъхът им вдигаше бели облачета в студения въздух, а ръцете им се протриха въпреки ръкавиците. Докато те вършеха тази работа, Оз и Лу изрязваха жлебовете, с които щяха да съединят краищата на трупите. После довлякоха с мулетата една от гредите до ямата и чак тогава осъзнаха, че няма как да я вкарат. Опитваха всякак, от всички посоки и с всички възможни опори, едрият Юджин напрягаше мускулите си до скъсване, включи се дори малкият Оз, но така и не успяха да я повдигнат достатъчно.

— После ще му мислим — каза накрая Юджин, задъхан от неуспешните усилия.

Двамата с Котън подредиха първата стена на земята и започнаха да коват. По средата на работата обаче пироните свършиха. Тогава събраха всички парчета ненужен метал, а Юджин докара въглища и разпали буен огън. После, използвайки чук, клещи и малката наковалня за подковаване, той изработи купчинка грубовати клинци.

— Добре, че желязото не гори — подхвърли Котън, докато го гледаше как блъска с чука по наковалнята, която все още стърчеше сред останките от обора.

Ала след всичкия тежък труд на Юджин клинците стигнаха само колкото да довършат още една трета от първата стена. Това бе всичко.

За толкова дни работа на студа можеха да се похвалят само с една дупка, една греда, която нямаше как да изправят, и една недовършена стена поради липса на гвоздеи.

На следващия ден рано сутрин четиримата се събраха около гредата и ямата. Положението не изглеждаше розово. Наближаваше тежка зима, а нямаха обор. Сю, кравите и дори мулетата вече проявяваха първите признаци на изнемогване от нощните студове. Не можеха да си позволят да изгубят още животни.

Ала въпреки цялата трагичност на положението това бе най-малката им грижа, защото макар и да се свестяваше от време на време, Луиза не произнасяше нито дума, а очите й изглеждаха безжизнени. Травис Барне се тревожеше много и все повтаряше колко иска да я прати в Роаноук, но се бои, че няма да издържи пътуването, а и там едва ли ще й помогнат. Старицата поемаше по мъничко храна и вода и макар че това не бе много, Лу го смяташе като основание за надежда. Нали с майка й беше същото. Поне и двете все още бяха живи.

Лу огледа унилата групичка около ямата, после насочи очи към оголените дървета по стръмните склонове. Искаше й се зимата по магия да отстъпи място на топло лято, а Луиза да се изправи жива и здрава от болничното легло.

Тракането на колела ги накара да се обърнат смаяно. По пътя се задаваше дълга колона от каруци, впрегнати с мулета, коне и волове. Бяха натоварени с дъски, греди, дялани камъни, сандъчета с гвоздеи, въжета, стълби, макари за повдигане, свредели и всевъзможни инструменти, за част от които Лу подозираше, че идват направо от магазина на Маккензи. Лу наброи трийсет мъже, все фермери от планината. Силни, мълчаливи, брадати, те бяха облечени с груби дрехи и носеха широкополи шапки, които да предпазват очите им от яркото зимно слънце. Всички имаха яки, мазолести ръце, загрубели от планинските стихии и тежкия труд. Придружаваха ги пет-шест жени. Разтовариха каруците. Докато жените разпъваха по земята платнища и одеяла и се захващаха да готвят в кухнята на Луиза, мъжете пристъпиха към строежа.

Под ръководството на Юджин издигнаха опори за макарите. Отказаха се от идеята да зазиждат в земята гредите и решиха да направят основи от дялани камъни. Издълбаха дълги, плитки ровове, положиха камъните, изравниха ги и закрепиха отгоре масивните подложни греди. Здраво съединиха краищата им, после положиха в средата на пода още греди, които да ги удържат на място. Изправиха ъгловите колони и здраво ги приковаха към основите с диагонални подпорки.

След като основите бяха готови, започнаха да коват на земята рамките за стените. Юджин мереше, отбелязваше и на висок глас раздаваше команди за изправянето им. Подпряха стълби на ъгловите колони и издълбаха отвори в тях. Вдигнаха с макари напречните греди. В тях вече имаше дупки, за да бъдат прикрепени към колоните с дълги железни болтове.

Първата стена се изправи сред радостни викове и застана на място. Всяка следваща биваше посрещната с не по-малък възторг. Изградиха скелета на покрива, после чуковете затракаха оглушително, докато мъжете оформяха вътрешните прегради. Трионите свистяха, из въздуха се размесваха облачета пара от дъха на работниците, вятърът разхвърляше стърготини, мъжете стискаха пирони в устните си и сръчно въртяха чуковете.

На два пъти ги викнаха за трапеза. И двата пъти мъжете скочиха от строежа и се нахвърлиха върху храната с вълчи апетит. Лу и Оз мъкнеха към уморените хора препълнени подноси и кани с горещо кафе от цикория. Седнал до оградата, Котън пиеше кафе, отморяваше изтощените си мускули и с широка усмивка гледаше как оборът израства от нищото, съграден с потта и състраданието на добрите съседи.

Докато поднасяше на мъжете горещ хляб с масло, Лу каза:

— Искам да ви благодаря за помощта.

Буфърд Роуз взе парче хляб и отхапа грамаден залък, макар че почти нямаше зъби.

— Е, ние тука трябва да си помагаме, щото иначе няма кой. Ако не вярваш, питай жена ми. А един Господ знае на колко народ е подала ръка Луиза. — Той се озърна към Котън, който му подаде чаша кафе. — Веднъж ти рекох, Котън, че по нашия край се изгърбваме от работа. Не се отмятам, ама някои хора са още по-зле. Брат ми отглежда млечни крави долу, на равното. От туй седене на табуретката вече едвам ходи, пръстите му са криви като някакъв коренак. Право викат хората, че на краваря две неща не му трябват: чисти дрехи и място за спане.

И той отхапа още един грамаден залък.

Някакъв млад мъж се обади:

— Мен пък мис Луиза ме е извадила на бял свят. Мама разправя, че без нея нямало да оживея.

Мъжете наоколо закимаха и се усмихнаха. Един от тях се озърна към Юджин, който стоеше до строежа, дъвчеше пилешка кълка и обмисляше следващите задачи.

— А пък той преди две години ми помогна да си построя нов обор. Много го бива с чука и триона, от мен да знаете.

Изпод буйните си сраснали вежди Буфърд Роуз се взря в лицето на Лу.

— Добре помня твоя татко, момиче. На него си се метнала. Вечно тормозеше хората с разни въпроси туй момче. Веднъж трябваше да му река, че вече не ми е останала и една дума в главата.

Той разголи в широка усмивка последните си няколко зъба и Лу също му се усмихна.

Работата продължи. Група мъже заковаха дъските на покрива и след това опънаха върху тях ролки катранена хартия. Друга група начело с Юджин оформи двойните порти от двата края, както и вратите на плевнята, а в това време трети екип облицоваше и измазваше външните стени. Когато стана толкова тъмно, че вече не виждаха къде да коват и режат, газени фенери озариха нощта. Звуците на триони и чукове бяха почти приятни. Почти. Никой обаче не се оплака, когато последният гвоздей потъна в последната дъска. Късно през нощта работата приключи и каруците се отдалечиха по пътя.

Юджин, Котън и децата уморено въведоха животните в новия им дом и посипаха пода със слама, събрана от нивите и хамбара. Тепърва имаше да се изградят още много неща — отделения, ясли и тъй нататък, след време трябваше да заменят катранената хартия на покрива с яки дъски, но добитъкът вече беше на топло и сухо. С безкрайно облекчена усмивка Юджин захлопна портата.