Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (34)

34

Издутите тумбести облаци ръсеха снежни парцали. Нещо изфуча край обора, сетне лумна ярка светлина, която започна да се разраства.

Вътре в къщата Лу тихо стенеше, измъчвана от кошмар. Двамата с Оз бяха преместили леглата си в предната стая до огнището и се завиваха с пъстри юргани, шити навремето от Луиза. В неспокойния си сън Лу чу някакъв шум, но не разбра какъв. Тя отвори очи и се надигна. Някой драскаше по вратата. Лу се разсъни веднага. Отвори вратата и Джеб нахълта със скимтене.

— Джеб, какво има? Какво е станало?

После тя чу рева на добитъка.

Лу изтича навън по нощница. Джеб я последва с лай и тя видя какво го е стреснало — оборът гореше. Лу изтича до къщата, изкрещя, че има пожар, и побегна обратно към обора.

Юджин изскочи на верандата, видя огъня и хукна натам, следван от Оз.

Когато Лу отвори голямата врата на обора, насреща й изригнаха дим и пламъци.

— Сю! Бран! — изкрещя тя.

В дробовете й нахлу пушек. Усети как косъмчетата по ръцете й трептят от горещината.

Юджин бързо изкуцука край нея, втурна се в обора и след малко изскочи, кашляйки задавено. Лу се озърна към коритото за поене на добитъка, после видя одеяло, метнато на оградата. Грабна одеялото и го натопи в студената вода.

— Наметни се с това, Юджин.

Юджин се загърна с мокрото одеяло и отново изтича в обора.

Вътре всичко гореше. Една греда рухна само на педя от него. Навсякъде имаше дим и пламъци. Юджин отлично познаваше вътрешността на обора, но сега сякаш бе ослепял. Най-сетне той стигна до Сю, която се блъскаше в пречките на отделението си, отвори вратичката и метна въже около шията на ужасената кобила.

Залитайки, Юджин изведе Сю от обора и подхвърли въжето на Лу, която отведе кобилата настрани с помощта на Луиза и Оз. После Юджин отново влезе в обора. Лу и Оз изтичаха с кофи до извора, но Лу знаеше, че усилията им са безполезни — все едно да топят снежна преспа с дъха си. Юджин изведе мулетата и всички крави, освен една. Но за прасетата не успя. Освен това загубиха всичкото сено, инструментите, хамутите и юздите. За щастие овцете нощуваха навън, но все пак ударът бе ужасен.

От верандата Луиза и Лу гледаха как скелетът на обора догаря. Юджин стоеше до оградата, зад която бе откарал добитъка. Край него Оз държеше кофа вода, готов да изгаси всяка долетяла искра.

После Юджин извика: „Пада!“ и дръпна Оз настрани. Оборът се срути, пламъците лумнаха до небето, а снежинките продължаваха кротко да падат в този ад.

Луиза гледаше разрухата с нескрита болка, сякаш самата тя бе останала в пламъците. Лу я стискаше за ръката и внезапно усети как пръстите на Луиза затрепериха, а мощната им хватка стана ужасяващо слаба.

— Луиза?

Старицата безмълвно се свлече на верандата.

— Луиза!

Болезненият вик на момичето отекна из студената, мрачна долина.

 

 

Котън, Лу и Оз стояха до болничното легло на Луиза. Слизането със стария хъдсън по планинските пътища бе минало като кошмар. Юджин трескаво сменяше скоростите, двигателят виеше, колелата буксуваха и пак залепваха в рядката смес от сняг и кал. На два пъти колата едва не изхвръкна в пропастта. Вкопчени в Луиза, Лу и Оз й се молеха да не ги напуска. Откараха я до малката болница в Дикенс, после Лу изтича и измъкна Котън от леглото. Юджин се върна във фермата да наглежда Аманда и добитъка.

Травис Барне се погрижи за Луиза, но изглеждаше разтревожен. Той живееше в болницата и Лу зърна модерно обзаведена столова с електрически хладилник, ала гледката не я утеши.

— Как е тя, Травис? — попита Котън.

Барне се озърна към децата, после дръпна Котън настрани.

— Получила е удар — каза тихо той. — Изглежда, ще има парализа на лявата страна.

— Ще оздравее ли? — намеси се Лу, която бе чула всичко.

Травис печално сви рамене.

— Почти с нищо не можем да й помогнем. Следващите четирийсет и осем часа ще бъдат критични. Ако вярвах, че може да издържи пътуването, бих я прехвърлил в Роаноук. Тук не разполагаме с необходимото за такива случаи. Сега можете да се прибирате. Ако има промяна, ще ви съобщя.

— Няма да си тръгна — заяви Лу. След нея и Оз повтори същото.

— Мисля, че предложението ти се отхвърля — тихо изрече Котън.

— Отвън има диван — добродушно се съгласи Травис.

 

 

Тримата спяха прегърнати, когато сестрата потупа Котън по рамото.

— Луиза е будна — прошепна тя.

Котън и децата открехнаха вратата и влязоха. Луиза лежеше с отворени очи, но не даваше никакви други признаци на живот. Травис стоеше до нея.

— Все още е много немощна — каза лекарят. — Учуден съм, че изобщо се свести.

Лу я гледаше мълчаливо, по-изплашена от когато и да било през живота си. Просто не можеше да повярва. Баща й, майка й. Даймънд. Сега Луиза. Парализирана. Дори не искаше да си помисли откога майка й не е помръднала поне едно мускулче. И Луиза ли щеше да сподели нейната съдба? Тази жена, влюбена в земята, в своята планина. Лу почти бе готова да се откаже от вярата си в Бога, щом Той позволяваше да се случват тъй ужасни неща. Да остави човек без надежда. Да го лиши буквално от всичко.

 

 

Котън, Оз, Лу и Юджин тъкмо сядаха да обядват в планинската къща.

— Не мога да повярвам, че не са хванали подпалвача — гневно каза Лу.

— Няма доказателства, че е било палеж, Лу — отговори Котън, докато си наливаше мляко. После й подаде сухарите.

— Знам кой го е направил. Джордж Дейвис. Сигурно са му платили от газовата компания.

— Не можеш да говориш така, Лу, това е клевета.

— Знам истината! — кресна момичето.

Котън свали очилата си.

— Лу, повярвай ми…

Лу скочи от масата и звукът на захвърлените й прибори накара всички да трепнат.

— Защо да ти вярвам за каквото и да било, Котън? Ти каза, че мама ще се завърне. А сега и Луиза я няма. Или искаш да ме излъжеш, че ще оздравее? Това ли искаш?

Лу побегна навън. Оз понечи да тръгне след нея, но Котън го спря.

— Остави я сама засега, Оз — каза той. После стана, излезе на верандата, вдигна очи към звездите и се замисли за рухването на всичко, което обичаше.

Внезапно пред него прелетя Лу, яхнала кобилата.

Стреснатият Котън не успя да изрече и дума, само ги изпроводи с поглед, докато изчезнаха.

Лу препускаше бясно по огрените от луната пътеки; клонките на дървета и храсти я удряха през лицето. Най-после стигна до къщата на Даймънд, скочи долу, побегна, спъна се, пак стана и продължи да тича, докато нахълта вътре през отворената врата.

С обляно в сълзи лице тя пристъпи напосоки из стаята.

— Защо трябваше да ни напуснеш, Даймънд? Сега двамата с Оз си нямаме никого. Никого! Чуваш ли ме? Чуваш ли, Даймънд Скинър!

Откъм верандата долетя шумолене. Вцепенена от страх, Лу се обърна. После Джеб дотича през вратата, скочи в ръцете й и я близна по лицето, задъхан от дългото тичане. Тя го прегърна. Ненадейно отвън по стъклата затропаха клони, от комина долетя жален вой и Лу се вкопчи в кучето с всичка сила. Изтрещя отворен прозорец, в стаята нахлу вихър, сетне всичко стихна и Лу постепенно се успокои.

Тя излезе навън, яхна Сю и пое обратно, без сама да знае защо е дошла тук. Джеб подтичваше отзад с изплезен език. Стигнаха до разклон на пътя и Лу зави наляво, към фермата.

Джеб нададе вой още преди тя да чуе звуците. Някакви зверове се задаваха през храсталака със зловещ пукот и гърлено ръмжене. Лу тръсна юздите, но преди Сю да ускори ход, първото диво куче изскочи от гората право пред тях. Кобилата се изправи на задни крака, като видя грозната, настръхнала и озъбена твар — по-скоро вълк, отколкото куче. После от гората наизскачаха още и още, докато накрая шест звяра ги заобиколиха от всички страни. Джеб също настръхна и оголи зъби, но Лу знаеше, че не би имал никакъв шанс срещу толкова много противници. Сю продължаваше да цвили, да се изправя на задни крака и да се върти в кръг. Лу усети, че започва да губи опора — грамадното конско тяло изведнъж й се стори тънко като въже, а и бе станало хлъзгаво, защото кобилата се обливаше в пот след дългото препускане.

Един от зверовете скочи към Лу и тя дръпна крак нагоре; Сю посрещна нападателя с копито и той рухна зашеметен. Но хищниците бяха твърде много, всички кръжаха наоколо и се зъбеха, а ребрата им стърчаха под козината. Джеб се хвърли в атака. Само след миг обаче бе повален и отстъпи с окървавена лапа.

После още един хищник скочи с оголени зъби срещу Сю и тя отново се вдигна на задни крака. А когато се отпусна, вече нямаше ездач, защото Лу най-сетне загуби опора, падна по гръб и остана да лежи зашеметена. Сю препусна по пътеката към фермата, ала Джеб застана като стена пред падналата си господарка, несъмнено готов да умре за нея. Глутницата пристъпи напред, усещайки лесната плячка. Лу се надигна с усилие въпреки ужасната болка в рамото и гърба. Наоколо нямаше дори пръчка и двамата с Джеб бавно почнаха да отстъпват. Докато се готвеше да умре с бой, Лу си мислеше само как Оз ще остане съвсем самичък и в очите й бликнаха сълзи.

Ревът се стовари над тях като хвърлена мрежа и дивите кучета извърнаха глави. Най-едрото бе почти колкото теле, но и то подви опашка, щом видя кой се задава. Пантерата беше грамадна и стройна, под антрацитената й козина играеха мощни мускули. Имаше кехлибарени очи и остри зъби, двойно по-дълги от тези на псетата-. Ноктите също бяха страховити, като зъбци на вила, прикрепени върху могъщите лапи. Звярът изрева още веднъж, когато излезе на пътеката и се устреми срещу глутницата със силата на товарен влак. Кучетата се врътнаха и побегнаха безславно, а огромната котка ги подгони, надавайки протяжен вой при всеки скок.

Лу и Джеб хукнаха с всички сили към фермата. Когато им остана по-малко от километър, те отново чуха пращене из храстите. Джеб пак настръхна, а сърцето на Лу едва не спря — тя зърна в мрака кехлибарените очи на грамадната котка, която се носеше из гората покрай пътеката. Това страховито животно би могло да ги разкъса за броени секунди, но се задоволяваше само да тича успоредно на тях, без да излезе нито веднъж на открито. Лу усещаше присъствието на звяра единствено по мекото шумолене на лапи върху есенните листа и по сиянието на огнените очи, които сякаш летяха свободно из въздуха, защото антрацитената козина се сливаше с непрогледната нощ.

Лу нададе вик на облекчение, когато зърна пред себе си фермата. Двамата с Джеб изтичаха по верандата, нахълтаха през вратата и най-сетне бяха спасени. Вътре не се чуваше нито звук и тя предположи, че Котън отдавна си е отишъл. Задъхана, Лу погледна през прозореца, но не видя и следа от пантерата.

Лу тръгна по коридора. Нервите й все още бяха обтегнати до скъсване. Пред вратата на майка си спря и се облегна. Тази нощ се бе разминала на косъм със смъртта и това преживяване беше ужасно, по-страшно дори от автомобилната катастрофа, защото го посрещна съвсем сама. Лу надникна в спалнята и с изненада видя, че прозорецът е отворен. Влезе, затвори го и се обърна към леглото. За момент я обзе зашеметяващото усещане, че не вижда майка си между чаршафите, но, разбира се, тя бе там. Докато пристъпваше към леглото, дишането й се успокои, ледените късчета страх се стопиха. Аманда лежеше със затворени очи и дишаше леко, но пръстите й бяха извити, сякаш изпитваше болка. Лу посегна да я докосне и веднага отдръпна ръка. Кожата на майка й беше влажна, лепкава. Лу побегна от стаята и налетя на Оз, който стоеше в коридора.

— Оз — възкликна тя, — няма да повярваш какво ми се случи.

— Какво правеше в мамината стая?

Тя отстъпи назад.

— Какво? Аз…

— Ако не искаш мама да оздравее, остави я на мира, Лу. Просто я остави на мира!

— Но, Оз…

— Татко обичаше най-много теб, но аз ще се грижа за мама. Както тя се грижеше за нас. Може и да не вярваш, но аз знам, че мама ще оздравее.

— Но ти не поиска да вземеш от Даймънд шишенцето със светена вода.

— Може би на мама не й трябват верижки и светена вода, а моята вяра, че ще оздравее. Само че ти не вярваш, затова я остави на мира.

Никога през живота си не бе говорил така. Просто стоеше и я гледаше строго, отпуснал край тялото си две тънки, но силни ръце. Братчето й се беше разсърдило! Просто да не повярваш.

— Оз!

Той й обърна гръб и си тръгна.

— Оз — повтори тя. — Моля те, не ми се сърди. Моля те!

Оз дори не погледна назад. Влезе в стаята си и затвори вратата.

Лу повлече нозе към задната веранда и седна на стъпалата. Нищо не я впечатляваше — нито прекрасната нощ, нито вълшебната гледка към планините или крясъците на нощните животинки. Тя погледна ръцете си, потъмнели от слънцето, с груби, мазолести длани като дъбова кора.

Ноктите й бяха нащърбени и мръсни, косата сплъстена от миенето с домашен сапун, тялото изнурено, духът отчаян, след като бе изгубила почти всички, на които държеше. А сега скъпият Оз бе престанал да я обича.

В този момент омразната сирена отекна из долината. Сякаш самата планина крещеше в очакване на страданията. Воят разкъса душата й. А сетне тътенът на експлозията дойде да я довърши. Лу хвърли поглед към гробищната могилка и внезапно й се прииска да лежи там, където вече нищо не би могло да я нарани.

Тя отпусна глава в скута си и тихо заплака. Не след дълго вратата зад нея скръцна. Отначало Лу си помисли, че Юджин идва да провери как е, но стъпките бяха съвсем леки. Две малки ръце я прегърнаха здраво.

Лу усети по шията си топлия дъх на Оз. Остана приведена, но протегна ръка назад и я обви около кръста му.

Брат и сестра дълго седяха така, без да помръднат.