Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (32)

32

Без да казва на Луиза и Юджин, Лу взе фенер и кибрит, изкара Сю от обора и заедно с Оз се отправиха към мината. Когато пристигнаха, Лу скочи на земята, но Оз остана при кобилата и се вторачи в черния отвор, сякаш водеше направо към ада.

— Няма да вляза — заяви той.

— Тогава чакай тук — каза сестра му.

— Защо ти е да ходиш там? След онова, дето се случи с Даймънд! Планината може да се срути отгоре ти. И бас държа, че много ще те заболи.

— Искам да знам какво са правили хората, които е видял Даймънд.

Лу запали фенера и влезе. Оз нервно закрачи около входа, после се втурна навътре и бързо догони сестра си.

— Мислех, че няма да влизаш — каза Лу.

— Реших, че без мен може да ти е страшно — отговори Оз и се вкопчи в ризата й.

Продължиха напред, тръпнейки от студ и нервно напрежение. Лу се огледа и забеляза по стените и тавана подпори, които изглеждаха съвсем нови. Освен това по скалата бяха надраскани някакви знаци с бяла боя. Откъм дълбините на галерията долиташе шумно съскане.

— Змия ли е? — попита Оз.

— Ако има такава змия, трябва да е по-голяма от Емпайър Стейт Билдинг. Хайде, идвай!

Те забързаха напред и свистенето почна да се засилва с всяка крачка. Отминаха един завой и звукът стана още по-мощен, като фучене на прегрята пара. Двамата стигнаха до втори завой, изтичаха напред, заобиколиха една последна чупка в скалата и спряха. Хората пред тях носеха каски и електрически фенери, а лицата им бяха закрити с маски. В пода на мината бе издълбана дупка, от която стърчеше широка желязна тръба. Съскането долиташе от някаква машина, може би помпа, свързана чрез маркучи с тръбата. Маскираните хора около дупката не забелязаха децата. Лу и Оз бавно отстъпиха заднишком, после се обърнаха и побегнаха. Налетяха право на Джуд Уилър. Двете деца отскочиха настрани и продължиха да тичат.

След минута Лу и Оз изхвръкнаха от мината. Лу спря до Сю и се покатери на нея, но Оз явно не желаеше да повери живота си на толкова бавно животно и полетя напред като ракета, изпреварвайки кобилата и сестра си. Лу пришпори с пети Сю и препусна след момчето. Ала така и не успя да го догони — Оз летеше по-бързо от автомобил.

 

 

Котън, Луиза, Лу и Оз се бяха събрали на военен съвет около кухненската маса.

— Лудост е било да влизате в мината — каза гневно Луиза.

— Иначе нямаше да видим онези хора — отговори Лу.

Луиза бавно обмисли отговора, после каза:

— Бягайте навън. Ние с Котън трябва да си поговорим.

След като децата излязоха, тя погледна Котън.

— Е, какво мислиш?

— Според описанието на Лу предполагам, че не търсят нефт, а природен газ. И са го открили.

— Какво трябва да правим?

— Те са на твоя имот без разрешение и знаят, че сме научили. Мисля, че ще дойдат при теб.

— Няма да си продам земята, Котън.

Котън поклати глава.

— Да, но можеш да продадеш правата за добив. И да си запазиш земята. А природният газ не е като въглищата. Няма да съсипят имота.

Тя упорито тръсна глава.

— Изкарахме добра реколта. Не ни трябва помощ от никого.

Котън наведе глава и заговори бавно:

— Луиза, от все сърце се надявам да надживееш всички ни. Но истината е, че ако децата поемат фермата, докато са още невръстни, ще им бъде много трудно. — Той помълча, после тихо добави: — А и Аманда може да се нуждае от медицински грижи.

При тия думи Луиза само кимна едва забележимо.

По-късно тя видя от верандата как Котън потегля и децата весело тичат подир колата, а Юджин усърдно поправя някаква земеделска машина. Сякаш всичко беше наред, ала тя много добре знаеше колко крехко е това спокойствие.

Луиза се подпря на вратата с потъмняло от умора лице.

 

 

Хората от „Съдърн Вали“ пристигнаха още на следващия ден.

Луиза отвори вратата и видя на прага Джуд Уилър. До него стоеше дребен мъж със змийски очички, мазна усмивка и елегантен официален костюм.

— Мис Кардинал, казвам се Джуд Уилър. Работя за „Съдърн Вали, газ и въглища“. Това е Хю Милър, вицепрезидент на компанията.

— И искате моя природен газ — грубо отсече тя.

— Да, госпожо — отговори Уилър.

— Е, добре случихте, тъкмо имам подръка адвокат — каза тя, като се озърна към Котън, който идваше от стаята на Аманда.

— Мис Кардинал — каза Хю Милър, докато сядаха, — не обичам да го усуквам. Доколкото чух, напоследък имате допълнителни роднински отговорности и знам колко тежки могат да бъдат. Затова с радост предлагам… сто хиляди долара за имота ви. Нося чека и всички документи, трябва само да подпишете ето тук.

През целия си живот Луиза не бе докосвала повече от пет долара в брой, затова сега едва успя да изрече:

— Мили боже!

— Нека се разберем от самото начало — каза Котън. — Луиза продава правата за добив, нищо повече.

Милър се усмихна и поклати глава.

— Съжалявам, но срещу такава сума очакваме да получим и земята.

— Не я давам — каза Луиза.

— Защо не може просто да ви отстъпи правата? — попита Котън. — По тукашните места това е общоприета практика.

— Имаме големи планове за този имот. Ще изравним планината, ще прокараме система от пътища и ще изградим инсталации за добив, обработка и транспортиране. И най-дългият тръбопровод, който някой е виждал извън Тексас. Дълго време търсихме мястото. Този имот е идеален. Няма нито една пречка за проекта.

Луиза се навъси.

— Само дето няма да ви го продам. Не искам да скалпирате земята, както направихте другаде.

Милър се приведе напред.

— Този район умира, мис Кардинал. Дървесината свърши. Мините се затварят. Хората остават без работа. Каква полза от планините, ако не ги използваме, за да помогнем на хората? Те са просто скали и дървета.

— Имам нотариален акт за тая земя и казвам, че е моя, но всъщност никой не е собственик на планините. Само ги наглеждам, додето съм жива. А те ми дават всичко необходимо.

Милър се озърна.

— Всичко необходимо? Та тук дори нямате електричество и телефон. Като богобоязлива жена вие несъмнено разбирате, че Господ ни е дал мозък, за да използваме природата около нас. Какво представлява планината в сравнение с добруването на хората? Ами че едно решение като вашето е против Светото писание, тъй мисля аз.

Луиза се усмихна иронично на дребния мъж.

— Господ е сътворил тия планини, за да пребъдат навеки. А нас, хората, праща тук за нищо и никакво време. Е, какво ви говори това?

Милър отчаяно вдигна ръце.

— Вижте сега, моята компания иска да направи солидно капиталовложение, за да съживи този край. Как можете да застанете срещу това?

Луиза се изправи.

— Както винаги съм го правила. На двата си крака.

Котън придружи Милър и Уилър до колата им.

— Мистър Лонгфелоу — каза Милър, — уговорете клиентката си да приеме нашето предложение.

Котън поклати глава.

— Щом Луиза Мей Кардинал веднъж е решила нещо, няма начин да я разубедиш. Все едно да спреш изгрева.

— Но и слънцето залязва всяка вечер — каза Милър.

Котън дълго гледа след колата на двамата от „Съдърн Вали“.

 

 

Църквичката се издигаше сред ливада на няколко километра от фермата. Беше изградена от нерендосани дъски, имаше малка камбанария и едно скромно прозорче с обикновено стъкло, но притежаваше неотразим чар. Беше дошло време за земна църковна служба и трапеза и Котън откара дотам Лу, Оз и Юджин. Наричат я „земна“, обясни Котън, защото няма столове и маси, а само одеяла, чаршафи и платнища — един голям пикник, съчетан с проповед.

Лу бе предложила да остане при майка си, но Луиза не пожела и да чуе.

— Аз чета Библията и се моля на Господа, но не ми трябва да седя и да пея с други хора, та да доказвам вярата си.

— Тогава аз защо да ходя? — попита Лу.

— Щото след службата има трапеза, а такава храна не си и сънувала, момиче — отговори с усмивка Луиза.

Оз се премени с новото костюмче, Лу облече пъстрата рокля и обу дебели кафяви чорапи, пристегнати с ластичета, а Юджин се появи с чиста риза и шапката, която му бе подарила Лу. Имаше още неколцина негри, между тях една дребна млада жена с красиви очи и чудесна гладка кожа, която отдели доста време за разговор с Юджин. Котън обясни, че в района имало малко цветнокожи, затова не се налагало да строят отделна църква.

— И това много ме радва — каза той. — Рядко се случва толкова далеч на юг. Долу, в градовете, все още има расови предразсъдъци.

— В Дикенс видяхме табелка „Само за бели“ — каза Лу.

— Сигурно — отвърна Котън. — Но в планините не е така. Не казвам, че всички тук са светци, защото ще ви излъжа, но животът е тежък и хората просто гледат да оцелеят. Не им остава много време да се занимават с глупости. — Той посочи към първата скамейка и добави: — Ако не броим Джордж Дейвис и още неколцина.

Лу изпита истинско потресение, като зърна Джордж Дейвис на първия ред. Беше чисто облечен, избръснат и сресан. Колкото и да не й се искаше да го признае, изглеждаше съвсем почтен човек. Но не водеше никого от семейството си. Бе привел глава за молитва. Преди службата да започне, Лу попита Котън какво мисли за тази гледка.

— Джордж Дейвис почти винаги идва на църква — отговори той, — но никога не остава за трапезата. И никога не води семейството си, просто така е устроен. Бих искал да мисля, че идва и се моли, защото има много грехове за изкупване. Но по-скоро го прави, за да си подобри шансовете пред Бога. Пресметлив човек.

Лу погледна как Дейвис нашепва молитви, сякаш Бог се е възцарил в дома и душата му, докато неговото семейство тъне в глад, страх и мизерия и би загинало без милосърдието на Луиза Кардинал. Тя поклати глава, после каза на Котън:

— Каквото и да се случи, не заставай до този човек.

Котън я погледна учудено.

— Защо?

— Заради мълниите — отвърна тя.

Няколко часа наред слушаха проповедника, докато седалищата им изтръпнаха върху коравите дъбови скамейки, а носовете ги засърбяха от миризмата на домашен сапун, лавандулова вода и други, не тъй приятни ухания откъм онези, които не си бяха направили труда да се измият. На два пъти Оз почна да клюма и Лу трябваше да го подритва, за да се събуди. Котън изрече специална молитва за Аманда, която много се хареса на Лу и Оз. Но според думите на възпълния методистки проповедник излизаше, че всички ще горят в ада. Исус е отдал живота си за тях, а всички са една непрокопсана пасмина, твърдеше той, без да изключва и себе си. За нищо не ги бива, освен да жулят домашно уиски и да живеят в грях. Оттук нататък светият човек здравата се разпали и докара всичко живо ако не до сълзи, то поне до треперене, описвайки колко са безполезни и каква ужасна вина носят грешните си души. После тръгна с подноса и много любезно помоли добрите хора да подпомогнат Божия храм със звънки монети, вече забравил за тяхната непрокопсаност.

След службата всички се устремиха навън.

— Баща ми е пастор в Масачузетс — каза Котън, докато слизаха по църковните стъпала. — Страшно обича да сипе огън и жупел по грешниците. Един от любимите му герои е Котън Мадър, теологът писател, който е подкрепял лова на вещици. На него съм кръстен с това доста необичайно име. Знам, че баща ми много се разстрои, когато не го последвах на амвона, но такъв е животът. Нямах призвание за Божи служител, а не исках да правя лоша услуга на църквата само за да угодя на баща си. Не съм голям специалист в тая област, но на човек му омръзва редовно да го правят на бъзе и коприва, а после да му бъркат в джоба по най-благочестив начин. — Котън с усмивка погледна как хората започват да се настаняват около трапезата. — Но май си струва цената, за да опиташ от тия благини.

Храната наистина се оказа по-вкусна от всичко, което Лу и Оз бяха опитвали досега: печени пилета, сладка шунка по вирджински, бекон със зеле, овесени ядки с прясно масло, пържени царевични филии, задушени зеленчуци, гъста бобена яхния и топли плодови пити — всичко това, без съмнение сътворено по най-свещени и строго охранявани домашни рецепти. Децата ядоха до пръсване, после се проснаха да почиват под едно дърво. Седнал на църковните стъпала с пилешка кълка и чаша горещо ябълково вино, Котън се наслаждаваше на спокойната и вкусна вечеря, когато към него пристъпиха неколцина мъже. Всички бяха фермери с яки ръце и масивни плещи, леко приведени напред и с плътно свити пръсти, сякаш още въртяха мотика или коса, мъкнеха кофи вода или дояха кравите.

— Добър вечер, Буфърд — кимна Котън на един от мъжете, който излезе пред групата с шапка в ръка.

Котън познаваше Буфърд Роуз като неуморен земеделец от стар местен род и почтен, набожен човек. Фермата му бе малка, но той я управляваше умело. Не беше чак толкова стар като Луиза, но отдавна се бе сбогувал със средната възраст. Сега гледаше вехтите си обувки и не отваряше уста да проговори. Котън погледна останалите мъже, на повечето от които бе помагал по разни правни проблеми, най-често свързани със завещания, имотни документи или данъци.

— Май сте си наумили нещо — подкани ги той.

— Онези от мината посетиха всички ни, Котън — каза Буфърд. — Говореха за земята. Да я продадем, значи.

— Чух, че предлагали добри пари — каза Котън.

Буфърд нервно се озърна към останалите мъже и впи пръсти в периферията на шапката си.

— Да, ама още не е опряло дотам. Нали разбираш, не щат да ни купят земите, ако не продаде и Луиза. Било свързано с газовите находища и тъй нататък. Аз не разбирам от тия работи, ама така разправят.

— Добра реколта имаше тая година — каза Котън. — Земята беше щедра към всички.

— Ами догодина? — обади се един мъж, който беше по-млад от Котън, но изглеждаше с десетина години по-стар. Котън знаеше, че е местен фермер трето поколение и в момента не изглеждаше особено доволен от този факт. — Една добра година не оправя три лоши.

— Защо не иска да продава Луиза, Котън? — попита Буфърд. — Тя е по-стара дори и от мен, дето вече съм грохнал, пък мойто момче не ще да копае земята. И за деца има да се грижи, и оназ болна жена й е на врата. Направо не проумявам защо се опъва.

— Тук е нейният дом, Буфърд. Както и твоят. И няма какво толкова да проумяваме. Тъй е решила. Трябва да го приемем.

— Не можеш ли някак да я уговориш?

— Вече е взела решение. Съжалявам.

Мъжете го гледаха мълчаливо и личеше, че нито един не е доволен от този отговор. После те му обърнаха гръб и си тръгнаха, оставяйки на стъпалата един твърде смутен адвокат.

Оз бе донесъл ръкавиците и бейзболната топка. Започна да си я подхвърля най-напред с Лу, после с някои от момчетата. Мъжете гледаха зяпнали подвизите му и казваха, че такава ръка досега не са виждали. После Лу се натъкна на група деца, които разговаряха за смъртта на Даймънд Скинър.

— Тъп като муле е бил да се гръмне така — заяви едно непознато бузесто момче.

— Да влезе в мина със запален динамит — добави друго. — Божичко, какъв глупак.

— Щото не ходеше на училище — каза едно момиче с тъмна коса на букли, със скъпа широкопола шапка и още по-скъпа дантелена рокличка. Лу разпозна Шарлот Рамзи, чието семейство не обработваше земята, а притежаваше една от малките каменовъглени мини и припечелваше добри пари. — Не е имал акъл да разбере какво става, горкият.

Като чу това, Лу си проби път към средата на групата. Откакто дойде в планината, тя се бе източила и се извисяваше над всички тях, макар че бяха приблизително на една възраст.

— Той влезе в мината, за да спаси кучето си — каза Лу.

Шишкавото момче се разсмя.

— Да си рискува живота заради някакво псе. Наистина е бил тъп.

Юмрукът на Лу се стрелна светкавично и момчето падна по гръб на земята, стискайки едната си буза, която изведнъж бе станала още по-надута. Лу се отдалечи, без да го поглежда.

Оз видя какво е станало, грабна топката и ръкавиците и я догони. Не каза нищо, само вървеше мълчаливо до нея, изчаквайки гнева й да охладнее както обикновено.

Вятърът се засили и на небето заприиждаха облаци — иззад планините се задаваше буря.

— Пеш ли ще се прибираме, Лу?

— Ако искаш, качи се в каруцата при Котън и Юджин.

— Знаеш ли, Лу, ти си толкова умна, че няма смисъл да биеш хората. Можеш да ги побеждаваш с думи.

Тя го погледна рязко, но не успя да удържи усмивката си.

— Откога стана толкова мъдър?

Оз се замисли.

— Откакто навърших осем.

Двамата продължиха напред.

Оз бе преметнал ръкавиците на парче канап около врата си, а топката подхвърляше нагоре и я хващаше зад гърба си. Но изведнъж ръката му застина и топката се търкулна забравена на земята.

Джордж Дейвис бе излязъл безшумно от гората. За Лу хубавите дрехи и чистото му лице не прикриваха злото в този човек. Оз се отдръпна уплашен, но Лу гневно попита:

— Какво искаш?

— Знам за онез хора от газовата компания. Ще продава ли Луиза?

— Това си е нейна работа.

— Моя е. Бас държа, че и в моя имот има газ.

— Тогава защо не го продадеш?

— Пътят към мен минава през нейната земя. Ако не продаде, няма как да стигнат дотам.

— Е, това си е твоя грижа — каза Лу, като се бореше да прикрие усмивката си, защото й бе минала мисълта, че може би най-сетне Господ е решил да обърне внимание на Джордж Дейвис.

— Кажи на Луиза, че ако си знае интереса, по-добре да продава. Чу ли, кажи й да продава, по дяволите.

— А пък ти по-добре се махай от нас.

Котън замахна.

— Млък, проклето дрънкало!

В този миг една ръка се стрелна като змия и сграбчи Дейвис за китката. Застанал пред якия набит мъж, Котън го гледаше втренчено и удържаше ръката му без усилие.

— Дейвис се дръпна назад и сви юмруци.

— Сега ще си изпатиш, адвокатче.

Дейвис замахна. Котън отново стисна ръката му. И този път Дейвис не успя да се изтръгне, макар че полагаше отчаяни усилия.

Когато Котън заговори, гласът му бе толкова тих, че по гърба на Лу пробягаха тръпки.

— В колежа учих американска литература. Но освен това бях капитан на боксовия отбор. Ако пак вдигнеш ръка срещу тези деца, ще те смажа от бой.

Котън разтвори пръсти и Дейвис отскочи, явно сплашен от спокойствието и силните ръце на своя противник.

— Котън, той иска Луиза да си продаде имота, за да купят и неговия — каза Лу. — Дори настоява.

— Тя не желае да продава — заяви твърдо Котън. — Значи край на приказките.

— Има много начини някой да си промени мнението.

— Ако това е заплаха, ние с шерифа сме готови да я изслушаме. Освен ако искаш да ми я кажеш още сега.

Джордж Дейвис изръмжа и се отдалечи.

Докато Оз вдигаше топката от земята, Лу каза:

— Благодаря ти, Котън.