Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (29)

29

През един прекрасен ден в началото на есента Лу и Оз следваха Даймънд и Джеб през гората. Сенки и слънчеви петна танцуваха по лицата им, а прохладният вятър носеше чезнещите летни аромати на орлови нокти и диви рози.

— Къде отиваме? — попита Лу.

— Ще видиш — отвърна загадъчно Даймънд.

Изкачиха се по малко нагорнище и спряха. По пътеката на двайсетина метра от тях вървеше Юджин с фенер и празна кофа. От джоба му стърчеше шашка динамит.

— Юджин отива до мината — обясни Даймънд. — Да напълни кофата с въглища. Като наближи зимата, ще отиде с мулетата да докара цяла каруца.

— Леле, колко интересно — заяви подигравателно Лу. — Все едно да гледаш как някой спи.

— Ехе! — възрази Даймънд. — Чакай само динамитът да гръмне.

— Динамит! — повтори Оз.

Даймънд кимна.

— Въглищата са дълбоко в скалата. С кирка не може да се извадят. Трябва да ги взривиш.

— Опасно ли е? — попита Лу.

— Хич. Той си знае работата. И аз съм го правил.

Докато тримата наблюдаваха отдалеч, Юджин извади динамита от джоба си и прикрепи дълъг фитил. После запали фенера и влезе в мината. Даймънд се облегна на едно дърво, извади от джоба си ябълка и почна да я реже. Подхвърли парченце на Джеб, който се мотаеше из храсталака. Даймънд забеляза тревогата по лицата на Лу и Оз.

— Онзи фитил гори бавно. Додето гръмне, можеш да идеш до луната и да се върнеш.

След малко Юджин излезе от мината и седна на един камък близо до входа.

— Не трябва ли да се махне оттам?

— Не. Сложил е малко динамит, колкото за една-две кофи. После, като се слегне пушилката, ще ви покажа какво има вътре.

— Че какво има за гледане в една стара мина? — попита Лу.

Даймънд изведнъж приведе глава към нея.

— Ще ти кажа какво. Късно една нощ видях някакви типове да се навъртат наоколо. Помниш ли, че мис Луиза ми рече да си отварям очите на четири? Е, точно това и направих. Имаха фенери и внасяха разни сандъци в мината. Ще идем да видим какво са намислили.

— Ами ако и сега са там?

— А, не. Наскоро минах оттук, огледах и метнах камък навътре. Имаше пресни следи и всичките водеха навън. Освен туй Юджин щеше да ги види. — Внезапно му хрумна нещо. — Хей, може тайно да варят уиски и да си крият там казана, царевицата и прочие.

— Аз пък мисля, че сигурно са скитници и ходят там да нощуват — каза Лу.

— Не съм чувал за скитници по нашия край.

— Тогава защо не каза на Луиза? — попита предизвикателно Лу.

— Тя и без туй си има предостатъчно грижи. Искам първо да проверя. Тъй правят истинските мъже.

Докато тримата гледаха и чакаха експлозията, Джеб надуши катеричка и я подгони около едно дърво.

— Защо не дойдеш да живееш при нас? — попита Лу.

Даймънд я погледна, явно смутен от въпроса. После се обърна към кучето.

— Стига, Джеб. Тая катерица не ти е сторила нищо.

— Нали разбираш, трябва ни помощ — бързо добави Лу. — Да има още един мъж в къщата. А и Джеб ще ни пази.

— Не. Аз съм от тия, дето живеят на воля.

— Хей, Даймънд — обади се Оз, — можеш да ми станеш по-голям брат. На Лу сигурно й е омръзнало да се бие с момчетата.

Лу и Даймънд се спогледаха с усмивка.

— Не е зле да си помислиш — каза Лу.

— Може и да си помисля. — Даймънд се озърна към мината. — Още малко остава.

Облегнаха се и зачакаха. В този момент катеричката изскочи от гората и се стрелна към мината. Джеб хукна след нея.

Даймънд скочи на крака.

— Джеб! Джеб! Връщай се тука!

Момчето побегна напред. Юджин посегна да го хване, но Даймънд пъргаво отскочи настрани и нахълта в мината.

— Даймънд! Недей! — изкрещя Лу.

Тя се втурна към входа на мината.

— Недей, Лу! — извика след нея Оз. — Върни се!

Преди да стигне до входа, Юджин я сграбчи.

— Чакай тук, мис Лу. Аз ще го доведа.

И той закуцука навътре, крещейки:

— Даймънд! Даймънд!

Лу и Оз се спогледаха ужасени. Секундите отлитаха. Лу нервно обикаляше около входа.

— Моля те, моля те. По-бързо. — Тя пристъпи към входа и чу някой да се задава. — Даймънд! Юджин!

Но отвътре изскочи катеричката, гонена по петите от Джеб. Лу сграбчи кучето, сетне ударът на експлозията я повали на земята. От мината излетя облак прах и пръст и Лу се закашля задавено сред тази вихрушка. Оз хукна да й помогне, Джеб скачаше и лаеше.

Лу се опомни, успя да си поеме дъх и залитайки, тръгна към отвора.

— Юджин! Даймънд!

Най-сетне чу отвътре да се задават стъпки. Те идваха все по-близо, но звучаха неуверено, сякаш човекът се олюляваше. Лу прошепна безмълвна молитва. Стори й се, че мина цяла вечност, докато най-сетне на входа изникна Юджин — замаян, мръсен, окървавен. Той ги погледна с просълзени очи.

— По дяволите, мис Лу.

Лу отстъпи крачка назад, после още една и още една. Сетне се завъртя, побегна стремглаво по пътеката и риданията й огласиха гората.

 

 

Няколко мъже пренесоха до каруцата трупа на Даймънд, увит в одеяло. Беше се наложило да изчакат, докато димът се разсее и проверят дали мината няма да се срути над главите им. Котън дълго гледа как откарват Даймънд, после отиде при Юджин, който седеше на един голям камък и притискаше влажен парцал към окървавената си глава.

— Юджин, сигурен ли си, че нищо не искаш?

Юджин погледна към мината, сякаш очакваше Даймънд да излезе отвътре с щръкнала коса и лукава усмивка.

— Само едно искам, мистър Котън, туй да е лош сън и да се събудя.

Котън го потупа по мощното рамо, после погледна Лу, която седеше на купчинка пръст с гръб към мината. Приближи се и седна до нея.

Очите на Лу бяха възпалени от плач, по бузите й личаха следи от сълзи. Беше се свила на топка, като че всяка нейна частица изгаряше от непоносима болка.

— Съжалявам, Лу. Даймънд беше чудесно момче.

— Не, той беше мъж. Беше чудесен мъж.

— Да, сигурно имаш право. Беше мъж.

Лу погледна Джеб, който клечеше печално до входа на мината.

— Даймънд не трябваше да влиза след Джеб в тая мина.

— Е, Даймънд нямаше нищо друго на този свят, освен кучето. Когато обичаш нещо, не може просто да седиш със скръстени ръце.

Лу загреба шепа борови иглички и ги пусна да се изсипят между пръстите й. Минаха няколко минути, преди да заговори отново.

— Защо се случват такива неща, Котън?

Той въздъхна дълбоко.

— Предполагам, че така Господ ни казва да обичаме хората, додето ги има, защото утре може да си отидат. Знам, твърде неубедителен отговор, но за жалост не разполагам с друг.

Пак помълчаха.

— Бих искала да чета на мама — каза Лу.

— Това е най-добрата идея, която съм чувал — отвърна Котън.

— Защо е добра? — попита тя. — Наистина искам да знам.

— Ами… защото, ако някой, когото познава… ако някой, когото обича, започне да й чете, навярно ще бъде съвсем различно.

— Наистина ли смяташ, че тя разбира?

— Онзи ден, когато изнесох майка ти навън, държах в ръцете си жив човек, който се бори отчаяно да изплува. Усетих го. И някой ден тя наистина ще изплува. Вярвам го с цялото си сърце, Лу.

Тя поклати глава.

— Трудно е, Котън. Да си позволиш да обичаш нещо, което може би никога няма да имаш.

Котън бавно кимна.

— Ти си мъдро момиче, Лу. И говориш съвършено разумно. Но смятам, че когато нещата опрат до сърцето, съвършеният разум е последното нещо, в което би трябвало да се вслушваме.

Лу пусна последните иглички и изтръска ръце.

— Ти си добър човек, Котън.

Той я прегърна и двамата дълго седяха така, без да поглеждат към черната, зейнала пустота на мината, която им бе отнела завинаги един приятел.