Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (17)

17

Къщата бе мрачна, небето забулено с облаци, които предвещаваха за утре проливен дъжд. Но когато парцаливите облаци и крехките въздушни течения се сблъскваха с високите канари, времето често се променяше ненадейно — дъждът се превръщаше в сняг, мъгли помрачаваха ясния ден и човек можеше да си изпати от студ или порой точно когато най-малко очаква. Кравите, прасетата и овцете бяха прибрани на сигурно място в обора, защото наоколо се навърташе Стария Мо и хората разправяха, че е отмъкнал от фермата на Тайлър едно теле, а Рамзи загубил прасе. Всички планинци, разполагащи с карабина или ловджийска пушка, си отваряха очите на четири за стария хищник.

Сам и Хит стояха мълчаливо зад оградата си. Стария Мо никога не би ги нападнал. Едно впрегатно муле можеше да убие с ритници, кажи-речи, всяка жива твар за броени минути.

Предната врата на къщата се отвори. Оз не издаде нито звук, докато затваряше вратата зад себе си. Беше облечен и здраво стискаше плюшеното мече. Той постоя няколко секунди, озърна се, после изтича покрай оградите, прекоси полето и навлезе в гората.

Беше тъмно като в рог, вятърът разтърсваше с пукот клоните на дърветата, от храсталаците непрестанно долиташе тайнствено шумолене и високата трева сякаш се вкопчваше в крачолите на Оз. Момченцето бе уверено, че наоколо бродят в цялото си страховито величие безброй таласъми, дирещи единствено него. Ала очевидно нещо в душата на Оз се бе издигнало над тия страхове, защото нито веднъж не му хрумна да се върне. Е, веднъж може и да ми е хрумнало, призна си той. Или два пъти.

Той продължи да тича, като преодоляваше могилки, пресичаше дълбоки дерета и се препъваше в паднали клони из гъсталака. Най-сетне прекоси една последна горичка, спря, приведе се, изчака малко и след това излезе крадешком на ливадата. Отпред видя онова, заради което бе дошъл — кладенеца. Той дълбоко си пое дъх, стисна мечето и храбро тръгна нататък. Но Оз не беше глупав и за всеки случай прошепна:

— Това не е кладенец с привидения, а вълшебен кладенец. Вълшебен е, привидения няма.

Спря и се втренчи в ниската зидария, после наплюнчи длан и я разтърка в косата си за късмет. След това за дълго се вгледа в любимото си мече, внимателно го остави край кладенеца и се отдръпна.

— Сбогом, мечо. Обичам те, но трябва да те пожертвам. Ти ме разбираш.

Оз нямаше представа какво да прави оттук нататък. Накрая се прекръсти и събра ръце като за молитва, предполагайки, че това ще задоволи дори най-взискателните духове, изпълняващи желанията на малките момчета, които отчаяно се нуждаят от тях. Вдигна очи към небето и произнесе:

— Искам мама да се събуди и пак да ме обича. — Той помълча, после добави сериозно: — И Лу да обича.

Постоя малко така, усещайки как вятърът го пронизва и странни звуци излитат от хиляди потайни пукнатини, несъмнено изпълнени със зла и могъща магия. Но въпреки това Оз не се страхуваше; беше извършил онова, заради което дойде.

Накрая добави вместо заключение:

— Амин, Исусе.

Секунди след като Оз се завъртя и побегна, Лу излезе измежду дърветата и се загледа подир братчето си. Отиде до кладенеца, наведе се и взе мечето.

— Оз, толкова си глупав.

Но не го мислеше искрено и гласът й секна. И по ирония на съдбата не простодушният Оз, а желязната му сестра коленичи на влажната земя и зарида. Накрая Лу избърса с ръкав очите си, стана и обърна гръб на кладенеца. Прегърнала здраво мечето на Оз, тя започна да се отдалечава. Нещо я накара да спре — отначало сама не разбра какво. Да, вятърът. Бурният вятър сякаш наистина я изблъскваше обратно към онова нещо, което Даймънд Скинър тъй глупаво бе обявил за вълшебен кладенец. Тя се обърна и го погледна. В непрогледната нощ изглеждаше, че луната завинаги е напуснала Лу и кладенеца, ала въпреки това зидарията сякаш пламтеше като огън.

Без да губи време, Лу отново остави мечето, бръкна в джоба на гащеризона си и извади рамката с фотографията, на която беше заснета с майка си. Сложи безценната снимка до любимото мече, отстъпи назад и досущ като брат си сплете ръце и вдигна очи към небето. За разлика от Оз обаче тя не се прекръсти и не заговори на кладенеца. Устните й помръдваха, но не се чуваше нито дума, сякаш все още й липсваше вяра в онова, което вършеше.

След като приключи, тя се обърна и изтича след брат си, но внимаваше да не го застигне. Не искаше Оз да узнае, че е бил проследен, макар да бе дошла само за да го пази. Зад нея мечето и снимката лежаха изоставени край старата тухлена зидария като някакъв импровизиран олтар в памет на мъртвите.

 

 

Както бе предрекла Луиза, Лу и Хит най-сетне постигнаха компромис. Ден след ден Луиза гледаше гордо как Лу се изправя всеки път, когато Хит я поваляше. Вместо да й вдъхват страх, сблъсъците със своенравното животно само я правеха по-решителна. И по-хитра. Сега, щом мулето дръпнеше плуга, Лу незабавно тръгваше подир него с плавно движение.

Оз пък бе станал истински специалист по яздене върху голямата брана, която мулето Сам влачеше из нивите. Тъй като тежестта на момчето не стигаше, Юджин натрупваше около него едри камъни. Големите буци пръст постепенно поддаваха, трошаха се и накрая нивите ставаха гладки като глазура на торта. След седмици труд, пот и изтощени мускули един ден четиримата застанаха отстрани и огледаха хубавата земя, вече готова да приеме семената.

Доктор Травис Барне бе дошъл от Дикенс да прегледа Аманда. Той беше грубоват късокрак мъж с червендалесто лице и прошарени бакенбарди, облечен изцяло в черно. Според Лу приличаше по-скоро на погребален агент, дошъл да достави ковчега, отколкото на човек, който знае как да опазва живота. Ала той се оказа сърдечен и надарен с чувство за хумор, чрез което успя да ободри всички въпреки мрачната си задача. Котън и децата чакаха в предната стая, а Луиза остана с Травис по време на прегледа. Когато се върна при тях, той клатеше глава и стискаше здраво черната си чанта. Луиза вървеше след него и се мъчеше да изглежда обнадеждена. Докторът седна до кухненската маса и разсеяно опипа чашата кафе, която му бе наляла Луиза. После надникна в нея и за дълго остана така, сякаш търсеше утешителни думи сред утайката от цикория.

— Добрата новина — започна той — е, че доколкото мога да преценя, майка ви се намира в отлично физическо състояние. Раните й са заздравели напълно. Тя е млада и силна, може да се храни и ако редовно раздвижвате крайниците й, мускулите няма да закърнеят. — Лекарят помълча и остави чашата. — Но за жалост с това казах и лошата новина, защото то означава, че проблемът се крие тук. — Той докосна челото си. — И не можем да сторим много за него. Определено е извън моите възможности. Остава ни само да вярваме и да се молим някой ден тя да оздравее.

Оз прие тази вест деловито, с почти ненакърнен оптимизъм. Лу я преглътна като поредно потвърждение за онова, което отдавна знаеше.

 

 

В училище нещата вървяха далеч по-гладко, отколкото бе очаквала Лу. Планинските деца ги приемаха много по-търпеливо, откакто видяха, че умее да размахва юмруци. Лу не вярваше да се сближи истински с когото и да било от тях, но поне откритата враждебност бе изчезнала. Няколко дни Били Дейвис отсъства от училище. Когато най-после дойде, синините от нейните удари бяха почти изчезнали, ала имаше нови, за които Лу подозираше, че са дело на ужасния Джордж Дейвис. И това й стигаше, за да се почувства виновна. Колкото до Били, той я избягваше като гърмяща змия, но Лу постоянно беше нащрек. Вече знаеше: неприятностите ти се стоварват на главата точно когато най-малко ги очакваш.

Естел Маккой също се омърлушваше в нейно присъствие. Бе очевидно, че в образованието си Лу и Оз са далеч пред другите ученици. Те обаче не изтъкваха своето превъзходство и Естел Маккой изглеждаше признателна за това. Повече никога не нарече Лу с името Луиза Мей. Лу и Оз подариха на училищната библиотека цяло сандъче от своите книги и децата дойдоха едно по едно да им благодарят. Възцари се малко скучен, но постоянен мир.

Лу ставаше преди разсъмване, свършваше сутрешните задачи и отиваше на училище. По пладне ядеше царевичен хляб и пиеше мляко заедно с Оз под ореха, нашарен с инициалите и имената на онези, които бяха учили тук преди тях. Лу нито веднъж не се изкуши да издълбае името си, защото това би било знак за примиряване със сегашното положение, което тя изобщо не искаше да приеме. Следобед се връщаха да работят във фермата и малко след залез-слънце си лягаха изтощени. Животът им бе стабилен, без изненади и засега Лу го харесваше.

Из Биг Спрус обаче плъзнаха въшки и двамата с Оз трябваше да изтърпят редовното намазване с газ.

— Стойте по-настрана от огъня — предупреди ги Луиза.

— Отвратително — каза Лу, опипвайки слепените кичури.

— Когато аз ходех на училище и хващах въшки, мажеха ми косата със сяра, свинска мас и барут — каза Луиза. — Миришех непоносимо и ужасно ме беше страх, че ако някой драсне клечка кибрит, главата ми ще избухне.

— Имало ли е училище, когато си била малка? — попита Оз.

Луиза се усмихна.

— Викаха му абонаментно училище, Оз. Три месеца в годината, по долар на месец, а аз бях добра ученичка. Тъпчехме се по стотина деца в една барака от дънери с дъсчен под, дето през лятото човек можеше да пукне от жега, а зиме от студ. Учителят хич не си поплюваше с пръчката или камшика. Някои непослушни деца стояха по половин час на пръсти, с нос, забит в кръгче, изрисувано от учителя на дъската. Аз не съм стояла на пръсти. Не че бях от най-примерните, ама нито веднъж не ме хванаха. Имаше и възрастни мъже, завърнали се неотдавна от войната без ръце или крака. Идва да се научат на четмо и писмо. Казвахме на глас как се пишат думите буква по буква. Такъв шум вдигахме, че чак конете отвън се плашеха. — Кафявите й очи проблеснаха весело. — Един учител използваше петната на кравата си, за да ни учи на география. И до ден-днешен, щом видя карта, веднага се сещам за туй пусто животно. — Тя ги погледна. — Мене ако питате, човек може навсякъде да се учи на ум и разум. Затуй учете. Като татко си — добави тя най-вече заради Лу и момичето спря да се оплаква от газта по косата си.