Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (13)

13

Котън и Луиза влязоха в къщата през задната врата. Докато вървяха по коридора, Котън внезапно спря и хвърли поглед през открехнатата врата към стаята, където лежеше Аманда.

— Какво казват докторите? — попита той.

— Пси… психическа травма — бавно изговори Луиза непознатите думи. — Тъй рече болногледачката.

Влязоха в кухнята и седнаха на тежки столове от дъбово дърво, излъскано през годините почти като стъкло. Котън извади от чантата няколко документа и измъкна от джоба си очила с телени рамки. След като ги надяна, той огледа внимателно документите, после се облегна назад, готов да подхване разговора. Луиза му наля чаша кафе от цикория. Той отпи глътка и се усмихна.

— Това чудо може и мъртвец да вдигне от гроба.

След като наля и на себе си, Луиза каза:

— Е, какво узна от онези хора?

— Внукът ти не е оставил завещание, Луиза. Не че има кой знае какво значение, защото и пари не е оставил.

Луиза трепна от изненада.

— При толкоз много хубави книги, дето ги е написал?

Котън кимна замислено.

— Колкото и да бяха прекрасни, книгите не се продаваха много добре. Трябвало е да поема и други ангажименти, за да свърже двата края. Освен това след раждането си Оз имал проблеми със здравето. Доста пари са хвърлили по лекари. А и Ню Йорк не е от най-евтините градове.

Луиза сведе очи.

— И това не е всичко — каза тя. Котън я погледна с недоумение. — През всичките тия години Джак ми пращаше пари. Веднъж му писах, че не бива да го прави. Че си има семейство и тъй нататък. Ама той рече, че бил богат. Точно тъй каза! Искал да ги задържа като отплата за всичко, което съм направила за него. А пък аз нищо особено не съм направила.

— Е, изглежда, че точно преди катастрофата Джак е планирал да започне работа за една филмова студия в Калифорния.

— Калифорния? — Луиза изрече названието с погнуса, после се облегна назад и въздъхна. — Това момче винаги ме е въртяло на пръста си. Но да ми дава пари, когато не ги е имал… Проклета да съм, че ги приех. — Тя се загледа настрани и помълча, преди да продължи. — Имам си проблеми, Котън. Вече трета година е сушаво и реколтата загива. Пет прасета останаха и едното ще трябва да го заколя. Един шопар и две свине за разплод. Последния път половината прасенца излязоха кекави. Три дойни крави. Едната е стелна, ама още се бави и почва да ме тревожи. Бран пък хвана млечна треска. От овцете, кажи-речи, само ядове виждам. И оная стара кранта вече никаква работа не върши, а ще ми изяде и ушите. Ама какво да я правя, като толкоз години се е трепала заради мен. — Тя помълча, за да си поеме дъх. — А Маккензи от магазина вече никому не отпуска кредит.

— Тежки времена настанаха, Луиза, не споря.

— Знам, че не е редно да се оплаквам. Планината ми дава каквото може.

Котън се приведе напред.

— Е, поне едно имаш Луиза. Земя. А тя струва доста пари.

— Не мога да я продам, Котън. Подир време тя ще остане за Лу и Оз. Татко им обичаше това място колкото го обичам и аз. Ами Юджин? Той ми е като роднина. Трябва да получи част от земята, та да може да се задоми. Тъй е редно.

— И аз така мисля — каза Котън.

— Как можех да откажа, когато онез хора ми писаха дали ще приема децата? Близките на Аманда се споминаха до един, само аз им останах. То и аз съм една спасителка… Хич не ме бива вече за работа. — Тя нервно сплете пръсти и тревожно се загледа през прозореца. — През всичките тия години все си мислех за тях, чудех се какви ли ще пораснат. Четях писмата на Аманда, гледах снимките, дето ми пращаше. Направо се пръсках от гордост заради Джак. А и тия чудесни дечица.

Тя въздъхна измъчено и бръчките по челото й се очертаха още по-дълбоко като бразди на нива.

— Ще се справиш, Луиза — каза Котън. — Потрябвам ли ти за нещо, било то за сеитбата или пък да гледам децата, само се обади. За мен ще е чест да ти помагам.

— Я стига, Котън, ти си зает човек.

— Тукашният народ не се нуждае много от хора като мен. И така навярно е по-добре. Имат ли спор, просто отиват при съдията Аткинс и го уреждат. Адвокатите само объркват нещата. — Той се усмихна и я потупа по ръката. — Всичко ще се оправи, Луиза. Сега децата са с теб и така е най-добре. За всички.

Луиза се усмихна, после лицето й пак стана мрачно.

— Котън, Даймънд разправя, че някакви пришълци обикаляли около мините. Това не ми се нрави.

— Геолози, експерти по полезните изкопаеми. Така чух.

— Не им ли стига, дето разровиха планините навсякъде? Призлява ми, като видя някоя нова дупка. Никога няма да си продам земята на онез въглищари. Зърнат ли нещо хубаво, бързат да го съсипят.

— Чух, че не търсели въглища, а нефт.

— Нефт! — повтори Луиза смаяно. — Да не сме в Тексас?

— Просто ти казвам какво чух.

— Нямам време да мисля за глупости. — Тя се изправи. — Прав си, Котън, всичко ще се уреди. Господ ще ни прати дъжд тая година. Ако ли не, все ще измисля нещо.

Докато ставаше да си върви, Котън се озърна към коридора.

— Луиза, ще имаш ли нещо против, ако намина да кажа „здрасти“ на мис Аманда?

Луиза се позамисли.

— Сигурно ще е добре да чуе нов глас. А и ти си приятен човек, Котън. Как така не си се оженил?

— Още търся добра жена, дето да изтърпи непрокопсаник като мен.

В стаята на Аманда адвокатът остави чантата и шапката си, после тихо пристъпи до леглото.

— Мис Кардинал, аз съм Котън Лонгфелоу. Много ми е приятно. Всъщност имам чувството, че ви познавам отдавна, защото Луиза ми четеше някои от писмата, които й пращахте.

Аманда дори не трепна и Котън се озърна към Луиза.

— Аз разговарям с нея. Оз също. Но тя не ни отвръща. Дори и пръста си не помръдва.

— А Лу? — попита Котън.

Луиза поклати глава.

— Някой ден ще се пръсне това дете. Всичко крие в душата си.

— Луиза, може би си струва да викнеш Травис Барне от Дикенс да прегледа Аманда.

— Докторите струват пари, Котън.

— Травис ми е задължен. Ще дойде.

— Благодаря ти — каза тихо Луиза.

Котън огледа стаята и забеляза Библията на нощното шкафче.

— Може ли пак да дойда? — попита той. Луиза го погледна въпросително. — Мисля, че мога… да й чета. Един вид духовен стимул. Чувал съм за такива случаи. Няма гаранция. Но ако за друго не ме бива, поне да чета умея.

Преди Луиза да отговори, Котън погледна Аманда.

— За мен ще е истинска чест да ви чета.