Дейвид Балдачи
Да вярваш в чудеса (10)

10

Кухненските лавици бяха от ожулени чамови дъски, осеяни с чепове. Подът също. Чамовите дъски тихичко скърцаха при всяка крачка. На стената висяха почернели железни котлета. Оз метеше пода с къса метла, докато Лу пъхаше цепеници в железния търбух на грамадната готварска печка, която заемаше цяла една стена на малката кухня. Гаснещите лъчи на залеза надничаха през прозореца и се прокрадваха през всички пукнатини по стената, а те не бяха малко. На една кука висеше стар газен фенер. В ъгъла имаше шкаф за продукти с вратички от ковано желязо; върху него лежеше връзка стар лук, а до нея бе оставено голямо шише с керосин.

Докато разглеждаше всяко парче дърво, Лу имаше чувството, че оглежда късчета от досегашния си живот, преди да ги хвърли в огъня и да се сбогува с тях. Кухнята беше сумрачна и из въздуха се смесваха еднакво острите миризми на влага и изгоряло дърво. Лу извърна глава към огнището. Отворът бе широк и тя се досети, че преди появата на готварската печка готвенето е ставало там. Стените на огнището се издигаха до тавана и от мазилката между тухлите стърчаха множество железни пирони; по тях висяха инструменти, тенджери и разни други неща, които Лу не познаваше, но виждаше, че са често употребявани. Върху две куки точно в средата на тухлената стена лежеше дълга пушка.

Почукването стресна и двамата. Кой би очаквал гости тъй високо над морското равнище? Лу отвори вратата и зърна насреща си широката усмивка на Даймънд Скинър. Той размахваше връзка дребни костури с такава гордост, сякаш бе открил съкровищата на древни крале. Верният Джеб стоеше до него и душеше със сбръчкана муцуна чудесния мирис на риба.

Луиза се зададе с широка крачка отвън. Челото й блестеше от пот, ръкавиците и обувките й бяха зацапани с пръст. Тя свали ръкавиците и избърса лице с кърпа, която извади от джоба си. Дългата й коса бе прибрана под платнена забрадка, само тук-там стърчаха сребристи кичури.

— Е, Даймънд, по-хубави костури не бях виждала, синко. — Тя потупа Джеб по главата. — Как си, мистър Джеб? Помогна ли на Даймънд да хване тез риби?

Даймънд се ухили тъй широко, че Лу можеше да преброи зъбите му.

— Да, госпожо. Ами Хич Не…

Луиза вдигна пръст и го поправи любезно, но твърдо:

— Юджин.

Даймънд сведе поглед, притеснен от грешката си.

— Да, госпожо, съжалявам. Юджин каза ли, че…

— Че ще донесеш вечерята? Да. И понеже заслугата е твоя, канен си на трапезата. Запознай се с Лу и Оз. Сигурно ще станете добри приятели.

— Вече се запознахме — каза Лу със сдържана неприязън.

Луиза я погледна, после пак се обърна към Даймънд.

— Много добре тогава. С Даймънд сте горе-долу връстници. А и за Оз ще е добре да си има приятел.

— Той има мен — отсече Лу.

— Да, така е — съгласи се Луиза. — Е, Даймънд, ще останеш ли за вечеря?

Момчето обмисли сериозно въпроса.

— Ами за днес нямам други задачи, тъй че оставам.

Даймънд се озърна към Лу, после избърса мръсното си лице и се помъчи да приглади един от безбройните щръкнали кичури. Лу обаче бе обърнала гръб и изобщо не забеляза усилията му.

 

 

Масата бе подредена със стъклени чинии и чаши, за които Луиза обясни, че се давали като премия към кутиите овесени ядки „Кристал Уинтър“ и че ги събирала години наред. Чиниите бяха зелени, розови, сини, кехлибарени и червеникави. Ала в момента никой не обръщаше внимание на красотата им. Вилици и ножове се врязваха в храната с енергично тракане. Когато преди малко Луиза изрече молитвата, Лу и Оз се прекръстиха, при което Даймънд и Юджин ги изгледаха любопитно, но не казаха нищо. Джеб лежеше в ъгъла и изглеждаше напълно доволен от своята порция. Седнал в единия край на масата, Юджин дъвчеше съсредоточено. Оз омете чинията толкова бързо, че Лу най-сериозно погледна дали и вилицата не е изчезнала в гърлото му. Луиза сипа на Оз последната пържена риба, остатъка от задушените зеленчуци и още едно парче царевична питка, която според Лу бе по-вкусна от сладкиш.

Чинията на Луиза стоеше празна.

— Ти не си сипа риба, Луиза — каза Оз, гледайки виновно допълнителната порция. — Не си ли гладна?

— Засищам се, като те гледам как ядеш, за да пораснеш. Хапнах, докато я пържех, скъпи. Винаги правя така.

При тия думи Юджин погледна въпросително Луиза, после пак се наведе над масата.

Даймънд продължаваше да върти очи ту към Лу, ту към Оз. Изглежда, изгаряше от желание пак да се сприятелят, но нямаше представа как да го постигне.

— Ще ми покажеш ли някои от местата, където е ходил татко? — обърна се Лу към Луиза. — Какво е обичал да прави? Разбираш ли, и аз съм писателка.

— Знам — каза старицата и Лу трепна от изненада. Луиза остави чашата с вода и се вгледа в лицето на момичето. — Татко ти обичаше да разказва за земята. Но преди туй стори нещо много умно.

Тя помълча, оставяйки на Лу време да обмисли отговора.

— Какво? — попита най-сетне тя.

— Опозна земята.

— Опознал е… пръстта?

— Тя крие много тайни, и то не само добри. По нашия край може здравата да си изпатиш, ако не внимаваш. Времето е толкоз непостоянно, че ти съсипва и гръбнака, и душата. Земята никога не е помагала на онзи, който не си прави труд да я опознае. — Луиза се озърна към Юджин. — Господ ми е свидетел, че на Юджин би му дошла добре малко помощ. Фермата не може да изтрае и час без неговата яка гърбина.

Юджин лапна парче риба и загреба с чашата си вода направо от кофата. Лу забеляза, че устните му леко потрепват. Това трябва да е широка усмивка, помисли си тя.

— Право да си кажа — продължаваше Луиза, — вие с Оз идвате тъкмо навреме. Някои хора ще рекат, че аз ще ви помагам, но не е тъй. Вие ще ми помагате много повече. И затуй ви благодаря.

— Моля — отвърна възпитано Оз. — Много ни е приятно.

— Ти спомена, че ще имаме работа във фермата — каза Лу.

Луиза погледна към Юджин.

— От приказки полза няма, по-добре е око да види. Утре сутрин ще ви покажа.

Даймънд вече нямаше сили да се удържа.

— Таткото на Джони Букър рече, че някакви типове се навъртали наоколо.

— Какви типове? — рязко попита Луиза.

— Де да знам. Ама разпитвали за мините.

— Ти, Даймънд, си дръж ушите по-близо до земята. — Луиза погледна Лу и Оз. — И вие също. Господ ни е довел на тая земя и пак той ще ни отведе, когато удари час. А междувременно роднините трябва да си помагат.

Оз се усмихна и обеща да държи ушите си тъй близо до земята, че редовно да се пълнят с пръст. Разсмяха се всички освен Лу. Тя само погледна Луиза втренчено и не каза нищо.

 

 

Масата бе разтребена и докато Луиза миеше чиниите, Лу клатеше с все сила ръчката на кухненската помпа, както й бе показала Луиза, но въпреки тези усилия от крана едва се процеждаше тънка струйка вода. Къщата нямаше водопровод. Освен това Луиза обясни къде е външният клозет и им посочи ролките тоалетна хартия в килера. Ако някой искал да излезе по тъмно, трябвало да си носи фенер, допълни тя и показа на Лу как да го пали. Освен това под леглата имало нощни гърнета за в случай, че зовът на природата стане тъй настоятелен, та няма време за излизане. Луиза обаче ги уведоми, че чистенето на гърнето си е грижа на онзи, който го е използвал. Лу се зачуди как ли ще приеме това плахият Оз, който нощем час по час тичаше до тоалетната. Вероятно неведнъж щеше да й се наложи да чака в тъмното край барачката, докато той си върши работата. Само от мисълта я налегна умора.

Веднага след вечеря Оз и Даймънд бяха излезли заедно с Джеб. Сега Лу видя как Юджин свали пушката от куките над камината. Зареди я и излезе.

— Къде отива с тази пушка? — попита Лу.

Луиза енергично търкаше чиниите с царевичен кочан.

— Да нагледа добитъка. Сега, когато сме изкарали кравите и прасетата, Стария Мо често се навърта насам.

— Стария Мо ли?

— Планински лъв, някои хора му викат пума. С него сме горе-долу връстници, ама още създава неприятности проклетият му котарак. Не на хората. И кобилата не закача, а най-много се пази от двете мулета Хит и Сам. От мен да го знаеш, Лу, никога не закачай муле. По-яко същество Господ не е създавал, а пък помнят обиди до второ пришествие пустите твари. Не забравят нито един удар с камшика или зле закован пирон. Разправят, че мулетата били умни почти като хора. Може затуй да са толкоз зли. — Тя се усмихна. — Стария Мо напада овцете, кравите и прасетата, та трябва да ги пазим. Юджин ще гръмне с пушката да го пропъди.

— Даймънд ми каза как бащата на Юджин го изоставил.

Луиза я погледна строго.

— Лъжа! Том Рандал беше добър човек.

— Какво се е случило тогава? — попита Лу, след като видя, че Луиза няма намерение да продължи.

Преди да заговори, Луиза изми поредната чиния и я остави да съхне.

— Майката на Юджин умря млада. Том остави бебето тук, при сестра си, и замина да търси работа в Бристъл, щата Тенеси. Беше миньор, но по някое време взеха да идват много кандидати и най-напред уволниха негрите. Загина при злополука, преди да си вземе детето. Когато лелята на Юджин почина, аз го прибрах. Останалото са само лъжи на хора с омраза в сърцата.

— Юджин знае ли?

— Знае, естествено! Всичко му разказах, когато порасна.

— Тогава защо не кажеш истината на хората?

— Каквото и да им разправяш, хората не желаят да слушат. — Луиза я стрелна с поглед. — Разбра ли ме?

Лу кимна, но не бе сигурна, че е разбрала.