Бъртрис Смол
Робиня за любов (5)

Глава 4

— Е? — обърна се на следващата сутрин Донал Рай към Карим ал-Малина. — Зейнаб струва ли си среброто, което платих за нея?

— Необходимо е време, стари приятелю — беше отговорът. — Момичето е било насилено от двама неопитни мъже. Ще мине известно време, докато спечеля доверието й, но и това ще стане. Никога не съм обучавал подобна жена. Наистина е невинна, но е много мъдра за възрастта си. Въпреки това не знае нищо за любовта, нито пък за страстта. Ще мине цяла година, докато я обуча, а може би и повече. Ще ми дадеш ли това време, или ще предпочетеш да я продадеш на някой хубав пазар за роби в ал-Андалус?

— Не! Не! Това момиче си струва усилията. Забелязах го още първия път, когато я видях. Ерда ми каза, че Зейнаб и Ома са се сприятелили на кораба на Гунар Бладекс. После Зейнаб му е казала, че ще се впечатля повече от една жена, която има прислужница. Ха-ха! Тя е умно момиче, Карим, защото аз наистина се впечатлих. Ха-ха! — После изведнъж стана сериозен. — Колко време възнамеряваш да останеш в Дъблин?

— Корабът ми е вече разтоварен, Донал Рай. Ще ми е необходима още една седмица, докато натоваря стоката, и тогава ще отплавам за ал-Малина. Половината лято мина, а аз усещам, че есента ще настъпи рано тази година. Трябва да напусна тези северни морета, преди времето да се е влошило. Освен това мисля, че за Зейнаб ще е по-лесно, щом се откъсне от предишния си живот.

Донал Рай кимна.

— Мъдър си. Къде ще я заведеш?

— Имам една къща извън ал-Малина. Ще я заведа там. Там обучавах всичките момичета досега. Мястото е много красиво, а и слугите са добре обучени. Зейнаб няма да се страхува толкова в Рая.

— Рая? — Донал Рай изглеждаше объркан.

Карим се засмя.

— Така наричам дома си, старче, защото за мен той е като рай. Къщата е на брега на морето и е заобиколена от градини и фонтани.

— А баща ти?

— Той предпочита града и ме оставя да правя каквото си искам. В известен смисъл аз станах точно това, което той искаше да стана. Предан съм на семейството си, богат съм и не завися от ничия благосклонност, уважаван съм. Само в едно отношение съм го разочаровал — че не се ожених и нямам синове. Оставил съм това задължение на по-големите си братя — Джафар и Аюб. Баща ми е доста разочарован заради това.

— Трябва да се ожениш, момче. Дължиш му го. Мъж, страстен като теб, със сигурност ще създаде само синове. Убеден съм, че най-младият син на Хабиб ибн Малик е добра партия за женитба — завърши с усмивка Донал Рай.

— Още не съм готов да се оженя. Харесва ми да живея така, както досега. Ако успея със Зейнаб, сигурно ще си взема още едно-две момичета, които да обучавам.

— Колко е голям харемът ти?

— Нямам харем — отвърна Карим. — Рядко съм си вкъщи, а когато оставиш жените сами, те стават неспокойни и само плетат интриги. Непрекъснато имат нужда от силна мъжка ръка. Когато се оженя, тогава ще си направя харем.

— Умно говориш — съгласи се Донал Рай и се засмя. — Твърде мъдър си за възрастта си, Карим.

— Позволи на Зейнаб и Ома да излизат в градината, Донал Рай. Пътуването до ал-Малина ще трае няколко седмици и те ще се чувстват потиснати на кораба. Няма да мога да им позволявам да излизат на палубата, защото ще изкушават излишно хората ми.

Донал Рай кимна.

— Да, пътуването няма да е леко за момичетата. Те са свикнали със сушата.

— Няма да видят земя в продължение на много дни.

 

 

Ерда каза на Реган и Мораг, че отново им се позволява да излизат в градината. Те се втурнаха навън, за да се порадват на слънцето. Разговаряха непрекъснато за загадъчната ал-Андалус, към която скоро щяха да отплават.

Следобеда се появи Аладин бен Омар. Обърна се към Реган:

— Милейди Зейнаб, Карим ал-Малина желае присъствието ти. Чака те горе. — Морякът с черната брада се поклони учтиво.

Реган му благодари и се отдалечи.

Аладин бен Омар се усмихна на Мораг. Хвана едната й плитка и тя се изкикоти. После я хвана за ръката и тръгна с нея из градината.

— Ти си красиво момиче.

— А ти си много смел негодник — отвърна тя. — Може и да съм израснала в манастир, но мога да разпознавам негодниците.

Той се засмя и в този миг Мораг си загуби ума по него.

— Да, Ома, аз наистина съм негодник, но имам горещо сърце. А изглежда, ти ми го открадна, красавице. Но не мисля, че си го искам обратно.

— Много хубаво говориш, Аладин бен Омар — каза тя с подканваща усмивка и се наведе, за да помирише една роза.

Когато се изправи, той беше точно пред нея.

— Знаеш ли, красавице, че името ти — Ома — е женският вариант на Омар? — Той погали бузата й и очите на Мораг се разшириха.

Тя нервно отстъпи една крачка назад. Докосването му беше нежно, но въпреки това предизвика изненада. Сърцето й заби по-бързо, когато погледна в тъмните му очи. Той отново протегна ръка, но този път я прегърна. Мораг беше готова да извика. Овчарите покрай манастира никога не се държаха толкова смело.

— Оох! — възкликна тя, когато устните му докоснаха нейните, но не се опита да се бори. Беше любопитна какво ще се случи по-нататък, а и се чувстваше добре с този огромен мъж.

 

 

От прозореца над тях Карим ал-Малина видя как най-добрият му приятел ухажва младото момиче. Никога не беше виждал Аладин толкова нежен, толкова търпелив с жена. Подозираше, че този залък е твърде голям за неговата уста. Възхитеното изражение на лицето на Ома говореше за нещо повече от краткотрайно увлечение.

Вратата зад него се отвори и той се обърна. Усмихна се.

— Зейнаб. Как спа?

— Благодаря, добре.

Истината беше, че никога не се беше чувствала толкова отпочинала, както тази сутрин, когато се събуди, за да открие, че той вече е станал. Тя се усмихна леко.

— В такъв случай, да продължим уроците. Съблечи дрехите си. Ще започна да те уча на изкуството да докосваш. Кожата е много чувствителна, Зейнаб. Изключително важно е да се научиш как да галиш. Трябва да се научиш как да се докосваш, а също и господаря си, за да запалиш страстта у него.

Реган се смути. Той говореше съвсем спокойно. В тона му не прозвуча никакъв похотлив намек. Тя бавно съблече дрехите си. Щеше да е глупаво, да му отказва и го знаеше. Снощи й беше показал, че очаква от нея да му се подчинява незабавно. Беше прекарала половината от сутринта, опитвайки се да поправи роклята, която той скъса, а тя не обичаше да си пилее времето напразно.

Беше облечен само в бели панталони и тялото му беше много красиво. Реган се изчерви при тази мисъл. Може ли един мъж да се смята за красив?

Той я гледаше безстрастно. Тя беше изключителна, съвършена, но той спазваше правилата, на които го бяха научили. А първото правило беше, никога да не се обвързваш емоционално с ученичките си. Трябваше да бъде търпелив, мил и понякога строг, но никога не биваше да допуска в отношенията да се намесват чувства.

— Господарю? — Тя вече беше съвсем гола.

Той отново съсредоточи вниманието си върху нея.

— Любенето — започна той — може да се прави по всяко време на деня и нощта, въпреки че някои смятат, че можеш да се отдаваш на страстите си само на тъмно. Тъй като ти се страхуваш, реших, че ще започна да те обучавам на светло, за да можеш да виждаш какво става. Разбираш ли?

Реган кимна.

— Добре. А сега, преди да започнеш да се учиш как да докосваш, трябва да приемеш името, което ти дадох.

— Ще загубя самоличността си, ако ми отнемете рожденото ми име — каза отчаяно тя. — Не искам да изгубвам себе си, господарю!

— Ти си много повече от едно име — каза тихо той. — Името не те прави това, което си, Зейнаб. Ти никога няма да се върнеш отново в родината си. Спомените ти винаги ще бъдат с теб, но не можеш да живееш само със спомени. Трябва да оставиш този живот в миналото, а с него и името, което ти е дала майка ти. Новото ти име определя новия ти живот, един по-хубав живот, сигурен съм в това. А сега произнеси новото си име, красавице моя. Кажи: „Името ми е Зейнаб.“ Кажи го!

Красивите й очи се напълниха със сълзи. Тя стисна устни, погледът й беше предизвикателен. Най-накрая преглътна и каза:

— Името ми е Зейнаб и означава „красива“.

— Отново — окуражи я той.

— Аз съм Зейнаб! — Гласът й вече беше по-укрепнал.

— Добре!

Беше доволен, че тя му се подчини без повече спорове. Разбираше колко й е трудно да загърби миналото си, но се радваше, че е достатъчно мъдра да разбере, че само като се остави в неговите ръце може да се надява, че ще оцелее в този нов свят, в който я изпращаха.

— А сега ела при мен — заповяда той. — Не забравяй, че няма да те насиля, но ще те докосвам. Не бива да се страхуваш от мен, Зейнаб. Разбираш ли?

— Да, господарю.

Тя нямаше да се страхува, а ако се страхуваше, той нямаше да го види в нито един неин жест, нито в очите й._„Аз съм Зейнаб. Аз съм едно същество, на което трябва да се възхищават. Моето оцеляване зависи от това, на което ще ме научи този мъж. Не съжалявам за живота, който оставям зад себе си. Не бих искала да имам съпруг като Ян Фергюсън. Нито пък искам да прекарам живота си в манастир, молейки се на Бог, който не познавам, нито разбирам. Аз съм Зейнаб, красивата.“_ Тя потрепери, когато той обви ръката си около нея и я придърпа към себе си.

Той усети как тя потисна отвращението си и се почувства доволен. Придърпа лицето й към своето и с опакото на ръката си погали челюстта и скулите й. После плъзна показалеца си надолу по малкия й прав нос, задържа го върху устните й, докато те леко се отвориха. Усмихна й се и Зейнаб усети как й спира дъхът.

— Усещаш ли силата на докосването? — попита я спокойно той.

— Да — Тя кимна. — Това наистина е нещо силно, господарю.

— Когато се прави както трябва — допълни той. — А сега да продължим. — Той наведе главата й настрани и устните му намериха нежното място под ухото й. — Устата може също да докосва, както ръцете, а също и езикът. — Той близна шията й.

Зейнаб не можа да се сдържи и потрепери.

— Започваш да се възбуждаш — каза й той.

— Така ли? — Не беше съвсем сигурна какво иска да каже той.

— Какво те накара да потрепериш?

— Не съм сигурна — отвърна откровено тя.

— Погледни зърната на гърдите си.

Тя го направи и с изненада установи, че са станали малки и стегнати като замръзнали цветни пъпки.

— Какво почувства, когато устата ми те докосна?

— Нещо като гъдел, мисля.

— Къде?

— Н-навсякъде — призна тя.

— Възбудена си — каза той равно. После, за нейна изненада, я вдигна на ръце и я положи на леглото. — Ще продължим днешния си урок тук. Искам да свикнеш с по-интимно докосване, а ще ми е трудно, ако сме прави.

„Той няма да ми причини болка“ — трябваше да си напомни тя.

— Ще докосвам гърдите ти — предупреди я той и веднага погали едната.

Ръката му я покри, нежно притискайки меката плът. Започна да я гали с леки движения. После пъхна единия си пръст в устата си, без да изпуска очите й от погледа си. Зкръжи около зърното с мокрия си показалец, докато то също се намокри от слюнката му. Тогава наведе глава и леко духна влажното зърно.

Това наистина е много приятно, помисли си Зейнаб и го попита:

— Мога ли и аз да направя същото с теб? Това ще ти достави ли удоволствие, господарю?

— Аз доставих ли ти удоволствие, Зейнаб?

— Мисля, че да — призна тя.

— След време ще ти позволя да правиш каквото искаш с тялото ми, но не още, цвете мое. Да продължим с урока.

Той отново наведе глава, но този път устните му се сключиха около зърното и тя звучно си пое дъх.

„Това беше удоволствие“ — помисли си тя, изненадана. Устата, която толкова упорито смучеше гърдата й, предизвика в нея усещания, за които не бе и подозирала, че съществуват.

— О-о! — Звукът излезе от устните й, преди тя да успее да се сдържи.

Той разбра, че това беше възклицание от удоволствие, а не от страх. Веднага се премести на другата гърда и само след няколко мига тялото й вече се извиваше към него, към устата му. Той беше доволен. Страховете й изчезваха много бързо. Злото не беше толкова голямо, колкото бе смятал. Най-накрая, когато прецени, че я е дразнил достатъчно, той вдигна глава от красивите й гърди и я целуна леко по устата.

— Доволен съм от теб, Зейнаб — каза той и й се усмихна топло. — Справи се добре. Ако искаш да се облечеш и да се върнеш при Ома в градината, можеш да го направиш.

— Не искаш да продължиш? — В гласа й прозвуча разочарование.

— Ще продължим довечера — каза той спокойно.

— О! — Тя стана от леглото, облече се бързо и излезе.

Карим ал-Малина се усмихна. Много време бе минало, откакто за последен път бе обучавал жена. Наистина вярваше, че може да се контролира. И наистина се контролираше, докато тя не показа колко й харесва да я целува по гърдите, притискайки се към него. Членът му беше нараснал. Едва се бе сдържал да не я обладае на момента. Тя може и да не го осъзнаваше, но също го искаше.

Но вместо това, продължи да смуче парфюмираната й кожа, дори само за да й даде урок. И тогава я освободи така, както някой ден господарят й щеше да я освобождава, когато получи удоволствието си от прекрасното й тяло. Сега осъзна, че е било глупаво да спре да обучава робини за любов, само защото Лейла се беше самоубила заради него. Това наистина го беше разстроило, но сигурно е трябвало да си вземе незабавно друга ученичка.

 

 

Когато Зейнаб се върна в малката градина, Аладин бен Омар тъкмо я напускаше. Тя му кимна, но не каза нищо. Намери прислужницата си на една мраморна пейка зачервена и останала без дъх.

— Той иска да те прелъсти — каза Зейнаб.

— Да, така е — призна си другото момиче, — но няма да успее, милейди Реган, докато аз не пожелая да бъда прелъстена.

— Приех името Зейнаб — каза господарката й. — Би било глупаво от моя страна да се противопоставям на маврите, след като ще изживея целия си живот в тяхната ал-Андалус. Вече няма да те наричам Мораг, мила Ома. Недей да си мислиш, че съм страхливка.

— Не, мисля, че си много мъдра, лейди Зейнаб. Аладин казва, че ще трябва да научим и езика им.

— Ще помоля Карим ал-Малина да ни обучават и двете заедно, но ще говорим родния си език от време на време, за да не го забравим. Освен това е малко вероятно някой друг там да го разбира, така че ще можем да си говорим тайно, когато това се налага, Ома.

По-късно момичетата отидоха в банята, където ги чакаше Ерда.

— Чухте ли вече? — попита ги тя. — Ще тръгнете за ал-Андалус само след седем дни. Чух господарят да говори с онзи красив мавърски капитан, Карим ал-Малина. — Тя се втренчи в Зейнаб. — Толкова ли е страхотен в леглото, колкото се говори? Сигурно вече си разбрала. — Тя се засмя.

— Моят господар Карим не е правил любов с мен. Изкуството на любовта не се състои само в това мъжкият член да влезе в тайната женска градинка. Това е чак накрая. А всичко започва от началото, не от края.

Ома зяпна от учудване при думите на господарката си. Ерда повдигна вежди.

— Чуйте я само — каза тя и в гласа й прозвучаха гневни нотки. — Преди три седмици не знаеше какво е това баня, а сега вече си мисли, че е богиня! Е, имаш много да се учиш, момиче! Малко унижение може да свърши добра работа като първи урок.

— О, Ерда! Не исках да те обидя. Ще ми простиш, нали? Моля те!

— Е, може и да ти простя — великодушно каза Ерда, а после добави малко по-весело: — Недей да се разочароваш, момиче. Той съвсем скоро ще прави любов с теб.

Ома избухна в смях при вида на лицето на Зейнаб, а дори самата Зейнаб не можа да сдържи собствения си смях.

— Ти се една ужасна старица, Ерда!

Когато се изкъпаха, отидоха с Ерда в женските помещения и вечеряха с нея. Когато се върнаха в стаята на Зейнаб, Ома каза:

— Казаха ми да те съблека и да си лягам.

— Дали Карим ще дойде тази вечер? — учуди се на глас Зейнаб.

— Не знам. Приятни сънища, лейди.

Вратата между двете стаи се затвори.

Зейнаб си легна. Тази вечер къщата беше необичайно тиха. Отвън се чуваше песента на щурците. Като затвореше очи, тя се връщаше в Бен Макдюи. За първи път в спомена нямаше тъга. Съдбата й явно не беше предопределена при раждането й. Това й ставаше ясно чак сега.

— Сбогом, скъпа Груоч — прошепна тя. — Нека животът ти е щастлив, сестро.

Тя затвори отново очи и заспа.

 

 

Той стоеше до леглото и я гледаше. Беше виждал много красиви жени по време на пътуванията си, но може би тази беше най-красивата от всички. Чудеше се дали всички шотландки са руси като нея, защото никога не беше виждал жена от тези земи.

Беше разказала на Донал Рай историята на живота си и той, от своя страна, я разказа на него. Според Карим беше цяло чудо, че не е полудяла. Не го изненадваше страхът й от мъжете, нито пък неспособността й да изпитва любов. Тя всъщност никога не е чувствала нещо подобно. А сега той щеше да я научи на всички умения на страстта, за да успее да се хареса на халифа на Кордоба. Чудеше се дали Абд ал-Рахман ще я оцени. Той беше уважаван владетел, покровител на изкуствата, но напоследък се говореше, че му е нужно нещо повече от една красива жена, за да се удовлетвори. Карим знаеше, че точно затова Донал Рай го беше наел да обучи Зейнаб като робиня за любов.

Карим тихо съблече дрехите си и легна на една страна с лице към момичето. Тя се размърда. Той прокара показалеца си по шията й. Тя промълви нещо и Карим върна пръста си нагоре. Зейнаб отвори очи. Той се наведе и започна да целува зърната на гърдите й — първо едното, после другото. После езикът му се плъзна нагоре към прекрасната й шия и обратно към гърдите.

Зейнаб потрепери, но знаеше, че това е от удоволствие, а не от страх. Той безмълвно продължаваше да ближе тялото й, преминавайки към корема. Пъхна езика си в пъпа й и го завъртя.

— Ах! — въздъхна тя, усетила приятно гъделичкане в долната част на тялото си.

Вцепени се за момент, когато той стигна до венериния й хълм, но изглежда, го интересуваха повече стройните й крака. Премести се надолу към стъпалата й и после, за нейна изненада, започна да смуче пръстите на краката й един по един. След като свърши, я обърна по корем и седна върху нея, докато силните му ръце нежно галеха раменете и гърба й. Тя започна да мърка. Той се наведе и прекара езика си по раменете й, после надолу по елегантната извивка на гръбнака й. Пръстите му погалиха извивките на ханша й, но когато се вмъкнаха между заоблените му извивки, тя се вцепени.

— Не се страхувай — обади се за първи път той. — Ще се научиш да приемаш мъжкия член по различни начини, Зейнаб. Никога ли не си била докосвана тук? — Пръстите му нежно я докосваха, но не влизаха в нея.

— Не — отвърна глухо тя.

Ръцете му се отдръпнаха, но той продължи да я гали, докато тя повече не можеше да се сдържа и се изкикоти. Изведнъж тялото му се изпъна върху нейното и тя се паникьоса, но той не направи нищо обезпокояващо, само я докосна по врата. Тогава той се надигна и отново я обърна по гръб.

— Защо не ме целуваш? — попита тя.

— Целуването е възбуждащо, Зейнаб. Не мисля, че си готова за целуване и докосване едновременно.

— Не можеш ли само да ме целуваш?

— Ако те целуна, ще поискам и да те докосвам, цвете.

Веждите й се повдигнаха и тя каза:

— Много добре, господарю, имаш моето разрешение. Аз ти вярвам и смятам, че ще можеш да спреш, ако те помоля да го направиш.

— Докосването ще бъде различно, по-страстно.

— Готова съм — настоя тя и после добави — Искам да ме целуваш!

— Зейнаб — каза й строго той, — трябва да разбереш, че аз знам кое е най-доброто за теб. Вчера ти се страхуваше от страстта. След три малки урока изведнъж реши, че си готова на всичко.

— Готова съм! Искам да науча повече за тази страст! Прекрасно е, господарю. Това е съвсем различно от онова с Ян и с Гунар Бладекс.

— Урокът свърши — каза той строго. — Сега е време да спим. — Той се обърна по гръб и затвори очи.

Зейнаб побесня. Беше я възбудил пак, и то повече от предишните два пъти, а сега щеше да спи! Искаше да почувства устата му върху своята. Въпреки липсата на опит, тя изпитваше отчаяна нужда устните му да докосват нейните. Надигна се тиха на лакът, бързо наведе глава и го целуна. Извика от изненада, когато ръцете му я сграбчиха и сините му очи заблестяха яростно. Той се завъртя, докато тя остана под него и притисна устните си към нейните, заглушавайки вика й, докато дори й стана трудно да диша.

Не беше точно това, което искаше, когато го помоли да я целуне. Мислеше, че целувките му ще са сладки и нежни. А те бяха диви и яростни. Тя се опита да се бори, за да се освободи от прегръдката му, но дори когато успя да отметне глава назад, устните му оставиха пламтяща следа върху шията й. Изведнъж тя осъзна, че не иска да избяга. Изстена тихо. Отвърна на целувките му по инстинкт, който не знаеше, че притежава. Усещаше пръстите му по гърба си. Изгаряха кожата й. Тя се притисна към него и прошепна в ухото му:

— Вземи ме! Не се страхувам! Вземи ме!

Той бързо губеше контрол. Ако не вземеше нещата в свои ръце, щеше да стане невъзможно да обучава Зейнаб. Той я желаеше. Желаеше я така, както не бе желал никоя жена досега, но това щеше да стане, когато той реши, а не тя. Една робиня за любов трябваше да се подчинява на господаря си. Той я освободи от прегръдката си, придърпа я в скута си и я плесна силно няколко пъти.

— Ти си непокорна, Зейнаб! — скара й се той. — Ако ми принадлежеше, щях да те завържа между колоните за наказание в къщата ми и щях да те набия с камшик. Тази нощ няма да спиш до мен. Отивай веднага в долната част на леглото, разгонена кучко!

— Ти ме целуна! — изсъска тя гневно. Беше й причинил болка, но тя нямаше да се разреве като някое глупаво дете.

— Подчинявай се, Зейнаб! — Гласът му прозвуча заплашително.

— Ще спя на земята!

— Ще спиш там, където ти казах! В краката ми! Сигурен съм, че в тази къща има стая за наказания. Камшикът може да се увие така, че да не повреди кожата ти. Някога завързвали ли са те между две колони, за да те бичуват, Зейнаб? Болката е ужасна, доколкото знам. Ако продължиш да ми се противопоставяш, ще накарам Донал Рай да заповяда да те набият. Мисля, че двайсет удара ще са добро начало. Трябва да се научиш да се подчиняваш. Незабавното подчинение е едно от най-важните неща за една добре обучена робиня за любов. А от моя дом не излизат зле обучени робини, Зейнаб. А сега отивай в краката ми.

Ако имаше нож под ръка, Зейнаб щеше да го използва. Но вместо това тя пропълзя към долната част на леглото. Суровият израз в очите му казваше, че не се шегува. Наистина щеше да заповяда да я набият, ако не се подчини.

— Мразя те! — извика тя. Очите й горяха.

— Хубаво. Аз не искам да ме обичаш, Зейнаб. Обичай мъжа, който ще ти бъде господар, а не мен. Ще ме уважаваш за това, на което мога да те науча. Научи добре уроците си и ще си обичана от един влиятелен мъж. Ако това стане, цвете мое, животът ти ще е прекрасен. Тогава ще си спомняш с благодарност за мен. А сега спи. Бързо преодоляваш страховете си. На сутринта ще започна да те обучавам сериозно.

Само след няколко минути той започна леко да похърква, но Зейнаб лежеше в краката му, побесняла от гняв. Да се страхува? Не, тя не се страхуваше от него. Той й беше показал, че страстта наистина съществува, че мъжът може и да не е жесток, когато прави любов с жена. Беше му благодарна за това, но той бе наранил гордостта й. Беше започнала да вярва, че я харесва. Но очевидно тя не означаваше за него нищо повече, от една специална поръчка. Е, щеше да му покаже. Щеше да стане най-добрата робиня за любов, която е обучавал и когато това станеше, тя щеше да си отмъсти! Щеше да го накара да се влюби в нея! И тогава щеше да отиде доволна при халифа на Кордоба. Щеше да разбие сърцето на майстора на любовта, ако той въобще имаше сърце. Никога повече нямаше да мисли за него, освен да си представя как се тормози, знаейки, че неговите умения са я направили любимката на халифа. Зейнаб се усмихна. Очевидно у нея имаше нещо от Сорча Макдаф. Това беше отмъщение, достойно за една шотландка.

 

 

Когато утрото настъпи, Зейнаб се държеше така, сякаш не се беше случило нищо особено.

— Добро утро, господарю — поздрави го сладко тя.

— Днес ще започнеш да са запознаваш с тялото на мъжа — отвърна й той. — Нека отидем в банята. Ерда и аз ще те научим как да къпеш господаря си.

— Както заповядаш.

Той я погледна строго.

— Днес си учудващо приятелски настроена.

— Не спах добре в краката ти. Така имах време да помисля върху това, което ми каза. Искам да спечеля халифа, господарю. Донал Рай беше добър с мен и аз ще му се отплатя както подобава. Ако не се държа добре с халифа, това ще го злепостави.

Доводите й бяха съвсем разумни, но той изпитваше известно подозрение. Твърде много се беше променила от снощи насам. Но постепенно се успокои. Знаеше, че е умна. Просто й липсваше опит и дисциплина. Свикнала е да прави каквото си иска, но вероятно суровите му действия предната вечер я бяха накарали да осъзнае, че не може да продължава с подобно държание.

Отидоха в банята, където ги чакаше Ерда. Старата жена беше много опитна в работата си, а Зейнаб беше отлична ученичка. Повтаряше точно всяко действие на Ерда.

— Костите ми ме наболяват днес, Зейнаб — каза й старата жена. — Коленичи и измий краката на Карим ал-Малина, като внимаваш за всеки пръст поотделно, пиленце.

Когато Зейнаб свърши това, той я изненада, обръщайки се внезапно. Изведнъж лицето й се оказа пред мъжествеността му. Сепната, тя го погледна въпросително.

— Бъди внимателна — бяха единствените му думи, но сините му очи блестяха закачливо.

— Да, господарю — отвърна сладко тя. — Това нещо е съвсем малко и няма да ми отнеме много време.

Ерда се засмя одобрително на шегата. Нещо ставаше между тези двамата, въпреки че тя още не можеше да разбере какво точно.

Зейнаб насапуниса мъжествеността на Карим ал-Малина. Галеше го и го търкаше внимателно, очарована от нарастването му. Наистина беше доста впечатляващо, но тя не показа нито възхищение, нито страх. Когато той стана съвсем твърд, Зейнаб се изправи, посегна към най-близката кофа с чиста вода и каза:

— А сега да те изплакна, господарю, иначе сапунът ще те изгори.

— Зейнаб! — извика Ерда в момента, в който момичето вече плисваше водата. — Тази е студена… — Гласът на Ерда заглъхна.

— О, Господи! — каза с тих, невинен гласец Зейнаб. Студената вода определено имаше отрицателен ефект върху мъжествеността му.

„Дали го направи нарочно? — чудеше се той. — Но, разбира се! Това беше отмъщението й, задето снощи я наплясках.“

— Съжалявам, господарю. Мислех, че в кофата има топла вода. Ерда винаги прибавя гореща вода към студената. Мислех, че и сега го е направила.

— Пиленце, казах на теб да го направиш. Страхувам се, че си забравила.

— Очите ми бяха заслепени от мъжествеността на господаря. Не забравяй, че аз съм едно невинно момиче с малък опит.

После, без да казва нищо повече, тя изплакна тялото му, но този път с топла вода.

О, да! Било е нарочно. Сигурно щеше да го принуди да й наложи наказание, но пък щеше да стане най-способната робиня за любов, която е обучавал.

Със сладка усмивка тя го хвана за ръката и го поведе към басейна.

— Сега по-добре ли е, господарю?

— Ти си една кучка — каза й тихо той.

— Да, господарю — отвърна тя също толкова тихо.

— Бързо се учиш. Добре ме изкъпа, като се изключи онази малка грешка. Повече не повтаряй същата грешка, Зейнаб, или ще усетиш камшика ми. Повече няма да те предупреждавам, цвете мое.

— Както каже господарят.

Значи щеше да има война, осъзна той в този момент. Тя щеше да се подчинява безпрекословно, но никога искрено. Какво предизвикателство! Въодушевлението му нарастваше. Трябваше да я укроти, но без да пречупва духа й. Без този дух, тя щеше да бъде просто още едно красиво създание, което със сигурност нямаше да оцелее в харема на халифа. Трябваше да е силна, но също така трябваше да се научи кога да се огъва. Възможно ли беше нещо подобно? Върнаха се в стаята си и той се облече.

— Трябва да отида до пристанището, за да проверя как върви товаренето на кораба ми. Нека Ома ти донесе нещо за ядене. Почивай си, защото след обяд ще се върна, за да продължим с уроците.

Когато той тръгна, Зейнаб отвори раклата, за да си извади чисти дрехи, но тя беше празна.

— Ома!

Момичето се показа на междинната врата, облечено в някакви чуждоземни дрехи. В ръцете й имаше други такива.

— Донал Рай е заповядал на жена си да преправи някои от дрехите на майка му за нас. Това се нарича кафтан и се носи от жените в ал-Андалус. Той казва, че трябва да свикваме с мавританските дрехи. Ето ти твоите. Не са ли прекрасни?

Коприненият кафтан беше бледосин. Зейнаб го нахлузи.

— Прекрасен е — промълви тя повече на себе си, отколкото на Ома.

— А сега нека ти донеса нещо за ядене.

— Хайде да ядем в градината — предложи господарката й и прислужницата се съгласи.

 

 

Докато двете момичета се хранеха, Карим ал-Малина седеше в каютата си на кораба и обмисляше следващата си стъпка. Аладин бен Омар беше изненадан.

— Никога не съм те виждал толкова объркан по отношение на някоя жена — каза приятелят му, ухилен. — Признавам, че тези северни момичета са различни. Малката Ома може и да е девица, но въобще не е глупава.

— Прекалено независими са — отвърна Карим. — Чудя се дали такава жена може да стане добра робиня за любов. Никога преди не съм имал работа с подобна жена. А ако не може да бъде обучена?

— Бори ли се с теб? — попита Аладин с любопитство.

— И да, и не. Вече преодоля първоначалния си страх, но й е трудно, да не кажа невъзможно, да се подчинява. Не знам какво да правя с нея, приятелю. Ако беше някое друго момиче, щях да я набия. Всъщност я заплаших, че ще го направя, но това няма да помогне…

— Какво иска от теб?

Карим сякаш се изненада от въпроса.

— Иска да правя любов с нея, но още не е готова.

— Защо? Тя не е девствена, Карим. Тя е просто едно момиче, с което са се отнесли жестоко. А сега ти си й показал, че не е нужно мъжът да е жесток, че може да й дари удоволствие. Тя се възбужда и иска да узнае нещо повече. Не можеш да се отнасяш с нея както с девиците, които си обучавал досега. Вече си й показал, че не е задължително да изпитва болка, когато се съвкупява с мъж. Обзалагам се, че ако я любиш докрай, тя ще стане послушна като всяка друга жена. — Той отново се засмя. — Но ти, разбира се, знаеш по-добре от мен, че жените не са еднакви. Всяка има нещо индивидуално, приятелю. И към всяка трябва да се подхожда по различен начин.

— Може би се страхувам.

— Да се страхуваш? Ти? Никога!

— Не мога да не си спомням за Лейла.

— И аз си я спомням — отвърна Аладин бен Омар. — Тя беше красиво момиче, но всеки разумен мъж щеше да разбере, че не е подходяща за робиня за любов. Всеки, с изключение на онзи глупак, който я купи. Той беше приятел на баща ти, нали? Ти никога не би се съгласил да я обучаваш, ако не беше така. Може би не си спомняш добре, но аз си спомням. Смяташе, че не е подходяща за обучение, но баща ти те помоли да направиш тази услуга на стария му приятел. Ти се съгласи и разбира се, момичето се влюби в теб, след като единствената друга възможност за нея беше онзи престарял глупак, който я притежаваше. Това не беше твоя грешка, Карим. Това момиче не е същото. Тя е умна и със силна воля. Покажи й истинската страст и тя ще се преклони, сигурен съм в това.

— Може би си прав — каза замислено капитанът. — Сигурно, когато разбере, че това не е никаква загадка, тя ще се успокои и ще започне да приема наставленията ми.

— Ами защо тогава стоиш тук, капитане? Връщай се в къщата и дай на това упорито момиче удоволствието, за което копнее. Аз ще се погрижа за кораба.

— А ти, Аладин? Ще продължиш ли да съблазняваш малката Ома? Тя е прекрасно създание.

— Тя ще ме приеме в девствената си плът, преди още да сме отплували, капитане. Имам намерение да съм й първият и ще я обуча добре, обещавам.

Карим ал-Малина взе наметката си и стана.

— Бъди нежен с нея — посъветва той приятеля си. — Не искам да е нещастна, защото ще разстрои и Зейнаб. Те двете са много близки и ги искам спокойни, приятелю. Ти си мъж с голям опит, но не си спомням да си бил с девица досега. Трябва да си мил с нея.

— Няма да причиня зло на момичето — обеща Аладин. — Няма да я насиля, капитане.

— Това е добре. — Капитанът и приятелят му излязоха от каютата. — Погрижи се днес да бъдат натоварени всичките кожи и ги провери всяка поотделно да не са повредени. Ще се върна по някое време утре.

— Желая ти успех. — В очите му проблесна закачливо пламъче.

— Ще видим. Тази шотландка в най-добрия случай е непредсказуема, а в най-лошия — дива. Ще видим.

Той слезе от кораба и тръгна към къщата на Донал Рай, където Реган Макдаф, вече наричана Зейнаб, очакваше завръщането му.