Бъртрис Смол
Робиня за любов (22)

Епилог

Зейнаб, принцесата на Малина, седеше в лятната си градина и гледаше как играят децата. Шест бяха нейни, седем — на приятелката й, Ома. Най-големият й син — Джафар, беше почти на девет години. Хабиб скоро щеше да стане на осем, Абд на пет, а Сюлейман току-що беше навършил две. Двете й дъщери — Кумар и Суб — бяха на седем и си приличаха като две капки вода, както майка им и близначката й. Най-голямото дете на Ома, което беше единствената й дъщеря, вече хвърляше погледи на Джафар ибн Карим. Казваше се Алула и навсякъде разправяше, че един ден ще се омъжи за наследника на Малина.

— Мисля, че е твърде смела — каза майка й на Зейнаб. Ома се беше превърнала в образец за съпруга. Аладин не се беше оженил повторно, въпреки че в харема му имаше две красиви държанки. Те и двете нямаха деца и това щеше да си остане така, ако зависеше от Ома.

— Смятам, че е много забавна — отвърна Зейнаб. — Не искам някой ден Джафар да се ожени за някое послушно, скучно момиче. Много ще се радвам Алула да ми стане снаха, стига да се хареса на сина ми. Все пак изборът ще бъде негов, когато му дойде времето. Той трябва да се влюби така, както ние се влюбихме.

— Да — съгласи се Ома и кимна.

Зейнаб помълча известно време, мислейки си за последните десет години от живота си. Спомни си с усмивка изражението на Карим в онази първа нощ, когато видя лицето й. Първо на него се изписа недоверие, а после, когато се увери, че не се лъже, тя видя най-голямата радост, която бе виждала в очите му. Плакаха заедно в прегръдките си, заклевайки се никога повече да не се разделят. Тя наистина си беше дошла вкъщи при него. Джафар се роди точно девет месеца след този ден.

И другите им деца се появиха на бял свят, а Малина процъфтяваше. Хората говореха, че благополучието на града им се дължи на щастието на владетеля им и на плодовитостта на красивата му съпруга.

Принцът и везирът му влязоха в градината. В черната брада на Аладин бен Омар вече имаше сребърни нишки. Той се усмихна, когато Алула се хвърли в ръцете му.

— Достойна е за принц!

— Недей да насърчаваш лошото й поведение — скара му се Ома.

— О, аз ще се оженя за нея — каза младият Джафар ибн Карим и в сините му очи проблесна пламъче, — но ще трябва да й пораснат хубави гърди, преди да го направя, лейди Ома.

— Джафар! — каза строго майка му, но после избухна в смях.

— Точно като баща си — промърмори Карим, седна до жена си, прегърна я през кръста и я целуна по ухото.

Зейнаб се усмихна и го погледна. Имаше чувството, че сега го обича повече, отколкото в деня, в който отново се събраха.

— Искам това да продължава вечно, Карим.

— Да, съкровище. Ако на земята може да съществува рай, то ние с теб го открихме!

Децата тичаха и се смееха, невинните им лица грееха от щастие. Не мислеха за нищо друго, освен за това, дали родителите им ще им позволят да останат след залез-слънце, за да ловят светулки.

— В тях е бъдещето — каза Карим на жена си.

— През пролетта ще ти дам още малко бъдеще, още едно малко късче безсмъртие, скъпи мой.

— Обичам те, Зейнаб. В сърцето ми завинаги ще останеш само ти и никоя друга, съкровище мое.

Зейнаб нежно погали бузата му.

— Завинаги? Няма да ти позволя да забравиш думите си!