Бъртрис Смол
Робиня за любов (21)

Глава 20

— Невеста? Халифът ми изпраща невеста? — Карим ибн Хабиб, принц на Малина погледна към везира си Аладин бен Омар.

— Да, господарю. В писмото на халифа се казва, че той смята, че трябва да се ожениш, и то незабавно, тъй като си последният мъжки представител на рода ибн Малик. Така че решил да ти изпрати съпруга по негов избор. Ще пристигне след по-малко от месец.

— Много ясно казах на Хаздай ибн Шапрут, че няма да се оженя отново. Раздразнението на Карим нарастваше, тъй като усещаше, че евреинът има пръст в цялата тази работа. — Освен това му казах, че ще определя сина на сестра ми за мой наследник. Защо не е предал всичко това на халифа, Аладин?

— Може би му е споменал. — Не беше сигурен дали трябваше да спомене, че въпреки че писмото беше подписано от халифа, печатът беше на Хаздай ибн Шапрут, а не на Абд ал-Рахман. Но все пак реши, че е по-добре да премълчи.

— Не искам никаква съпруга, Аладин. Животът ми с Хатиба беше ужасен. Направих й дете като някакво животно, без въобще да ме е грижа за нея. Не мога да направя това отново, Аладин. Няма да го направя! — В очите му гореше решителност.

— Не можеш да обидиш халифа. Той е твоят господар, Карим. — Аладин загърби официалностите. Трябваше да накара приятеля си да се вслуша в гласа на здравия разум. Карим понякога беше голям инат. — Почакай поне да видиш момичето. Знам, че никоя жена не може да заеме мястото на Зейнаб в сърцето ти, стари приятелю, но може пък това момиче да заеме свое собствено място в него, ако й позволиш да опита.

— Трябва да приема тази жена само защото халифът ми я изпраща. Но не съм длъжен да спя с нея.

— Луд ли си? — извика везирът. — В това писмо специално се изтъква, че жената е слабост на самия Абд ал-Рахман! Ако не се отнасяш добре с нея, тя ще се оплаче на халифа.

— Не може да му се оплаче, ако не й позволя. Ще живее в харема и никога няма да го напуска. В това няма нищо необичайно. Слугите няма да смеят да заговорничат с нея.

— Ти си луд.

— Не, не съм! Аз съм принцът на Малина. Не могат да ми казват, че трябва да си взема съпруга и да я отглеждам като кобила. Не мога да го направя, Аладин. Как въобще можеш да допуснеш такова нещо? Ти си щастливец, че имаш любимата си Ома. Може постепенно да си направиш малък харем с хубавици, но няма да си вземеш друга съпруга, нали, приятелю? А защо трябва аз да го правя? Защото съм принцът? Защото моето семейство е служило вярно на халифите в продължение на двеста години? Тези причини не са достатъчно добри. Няма да го направя! — Гласът му беше силен, красивото му лице — непоколебимо. — Ще се оженя за тази жена, защото трябва, но това ще е всичко, което ще направя.

По-късно, в дома си, везирът се оплака на жена си:

— Той е голям инат, Ома. Аллах да е на помощ на бедната жена, която изпраща халифът.

— Казваш, че писмото е подпечатано с печата на лекаря, а не с този на халифа — каза замислено Ома. Какъв пръст имаше в цялата работа съветникът на халифа? — Хаздай ибн Шапрут знаеше, че Карим не иска да се жени. Но въпреки това очевидно е дал съвет на халифа да му изпрати съпруга. Защо? Коя е тази жена й защо я изпращат тук? Тази работа не е толкова проста, колкото изглежда, Аладин.

Думите на Ома повдигнаха още повече въпроси. Да не би халифът и съветникът му да бяха замислили нещо? И ако е така, какво беше то? Беше ли възможно Хаздай ибн Шапрут да смята, че Карим не е способен да управлява и тази невеста да е просто един шпионин на Абд ал-Рахман? Везирът запази тези мисли за себе си. Все още нямаше причина за подозрения. По-добре да не увеличава и без това големия гняв на принца. Добрият везир обмисляше фактите, откриваше истината и после я представяше на господаря си.

 

 

В Алказаба Малина пристигна известие, че булката е на два дни път от Джабап-Тарак.

— Ще я посрещнеш ли в Танджа? — попита Аладин господаря си.

— Не — отвърна Карим и се усмихна. — Отивам на лов за няколко дни. Ще остана във вилата ми „Бягство“.

— Искаш ли да отида в Танджа и да я поздравя от твое име?

— Да. Всичките документи за брака готови ли са? — Везирът кимна и принцът продължи: — Нека тогава ги занесем на имама, за да извърши церемонията. След като тази жена идва, тя очевидно иска да се омъжи за мен. Ти ще си свидетел. И когато тя пристигне, вече официално ще е моя съпруга. Затвори я в харема. Когато се върна, ще я посетя и лично ще й обясня каква цена трябва да плати за това че се е омъжила за принца на Малина.

— Карим, моля те да бъдеш мил с нея. Не забравяй, тя е само жена и сигурно няма нищо общо с цялата работа. Може да е някое момиче, което скоро са довели в харема на халифа или пък дъщеря на някой съветник, който се опитва да спечели благоволението на Абд ал-Рахман. Тя трябва да прави това, което й казват и да се съгласи да стане твоя жена, защото няма друг избор. Не бъди жесток с нея.

— Няма да бъда жесток, Аладин, но не можеш ли да разбереш? Всичко се повтаря. Една жена, която не искам, е принудена да се омъжи за мен. Как мога да обичам, която и да било жена, когато Зейнаб изпълва сърцето и душата ми? Споменът за нея ми причинява такава болка. Аз я обичам. Винаги ще я обичам. Не искам никоя друга жена. Не разбираш ли, стари приятелю? Ти също не искаше никоя друга, освен Ома.

Аладин въздъхна дълбоко.

— Така е, Карим, но ако Ома не се беше върнала в живота ми, щях да си потърся друга жена за съпруга. Може би нямаше да я обичам, както обичам моята Ома, но съм длъжен пред баща ми и пред предците ми да продължа рода.

Ние сме стари приятели, затова се осмелявам да ти говоря направо, Карим ал-Малина. Ти си последният представител на рода си. Длъжен си да имаш синове, за да не умре родът на ибн Малик. Животът се подигра с теб, когато ти отне единствената жена, която си обичал, това е вярно. Но как мислиш, се чувства Зейнаб? Мислиш ли, че тя също не страда? Но въпреки това изпълни задължението си и отиде при халифа, а после и при Хаздай ибн Шапрут.

Мислиш ли, че Абд ал-Рахман я е обичал така, както ти я обичаше? А Хаздай ибн Шапрут? Но Зейнаб не се оплаква като малко дете, на което са отказали хубава играчка. Тя прави това, което трябва, което знае, че трябва да направи и ти си длъжен да последваш примера й, принце на Малина. Крайно време е да спреш да се самосъжаляваш и да започнеш да се държиш така, както би искал баща ти, както трябва да се държи принцът на Малина!

Карим се взираше в приятеля си, стреснат от разпалеността му, разбираше, че е прав.

— Минало е толкова малко време — каза безпомощно той. — Не съм готов за друга съпруга.

Везирът кимна.

— Аз ще посрещна булката, господарю, а ти остани в „Бягство“ и се успокой. Може би халифът не е избрал подходящото време, но момичето не е виновно затова. Тя идва при теб, изпълнена с надежда и с очакванията на младоженка. Ако е много млада, сигурно е и малко изплашена. Все пак ще се омъжва за един съвсем непознат човек, далеч от къщи. Ако позволиш, ще накарам Ома да я посети в харема, преди да се върнеш.

— Да, това ще е много мило от нейна страна.

Същата вечер двамата мъже отидоха при имама, който проведе брачната церемония.

На следващия ден Карим, заедно с половин дузина от личната си охрана, отиде в планините на лов, а везирът се отправи към Танджа, за да приветства булката.

В Танджа ги посрещна управителят на града. Той вече беше уведомен за пристигането на съпругата на принца, която трябваше да премине протока на следващата сутрин, ако времето го позволяваше.

Денят беше слънчев, необичайно за късна есен. Везирът, съпровождан от управителя, отиде на пристанището.

— Ще останете още една нощ, разбира се — каза управителят на Аладин. — Момичето сигурно ще е изморено и ще иска да си почине. Знаеш ли коя е?

Везирът поклати глава.

— Странно е — каза той, — но в писмото на халифа не се споменава нищо за това, коя е тя.

— Може би до последния момент не са били сигурни кого ще изберат. Такова важно решение не се взема, без да се обмисли сериозно. Халифът проявява голяма щедрост, като изпраща на твоя принц съпруга. — Той се усмихна. — Очевидно много цени Карим ал-Малина.

В тона на управителя на Танджа прозвуча малко завист.

— Трябва да приема мнението ти по въпроса. Ти си много по-добре запознат с тези неща от мен. Аз съм само един обикновен жител на Малина. Знам, че принцът ще иска да ти благодари за добрите чувства.

 

 

Корабът на Зейнаб влезе в пристанището. Тя наблюдаваше брега от прозореца на каютата си, без никой да я забележи. Карим не беше дошъл. Беше ядосан, че халифът му е изпратил съпруга, която той не иска. Тя се усмихна на себе си. Каква голяма изненада го очакваше. Видя Аладин бен Омар и управителя на Танджа.

— Наджа — каза тя на евнуха си, — онзи висок мъж с черната брада е Аладин бен Омар, везирът на принца.

— Съпругът на Ома — отвърна Наджа. — Хубав мъж е.

— Да — отвърна тя и отново се усмихна — Ако те попита за името ми, измисли нещо, но не му го казвай. Любопитна съм дали ще ме познае. Аз сигурно съм последният човек на този свят, който Аладин очаква да види.

— Никога не съм те виждал такава, господарке. Какво има?

Зейнаб хвана ръката на евнуха и тихо каза:

— Наджа, аз отново съм свободна и отивам при човека, когото обичам най-много на света. — Тя се обърна към Раби. — Донеси ми малката кутия от сандалово дърво със сребърния обков. — Когато прислужницата изпълни нареждането й, Зейнаб отвори кутията и извади три свитъка, всеки с различен на цвят печат. — Елате тук — каза тя на прислугата си. Подаде на всеки от тях по един свитък — на Наджа този с тъмнозеления печат, на Аида — този с червения, а на Раби — този със синия. — Преди да напуснем Кордоба, аз ходих при кадията и ви освободих. Това са документите. Надявам се, че ще останете да ми служите, но ако не искате, ще ви изпратя там, където искате да отидете. За мен е важно да знам, че тези, които споделиха с мен пленничеството ми, сега ще споделят свободата и щастието ми.

Тримата бяха изумени.

— Лейди — обади се Наджа, — не можем да ти се отблагодарим по подходящ начин, но аз, ще остана на служба при теб. Не бих могъл да си намеря по-добра господарка.

— И аз винаги ще ти готвя, господарке — каза Аида. Черните й очи бяха пълни със сълзи.

— Аз също ще остана — каза бавно Раби на арабски и после премина на родния си език. — Ти си прекрасна жена, лейди, а аз не бих живяла по-добре в Шотландия.

— Благодаря на всички — каза просто Зейнаб. — Наджа ще ви даде нарежданията си, преди да слезем. Сигурно ще останем да пренощуваме тук. А сега, Раби, намери наметката ми. Везирът скоро ще се качи на борда.

Раби помогна на господарката си да облече копринения яшмак. Качулката му се спускаше до веждите й, а воалът закриваше лицето й така, че се виждаха само очите.

На вратата се почука и Наджа отиде да отвори.

— Аз съм Аладин бен Омар, Великият везир на принца на Малина. Изпратен съм, за да поздравя принцесата.

Наджа се поклони вежливо и покани везира в каютата.

— Господарке — обърна се той към Зейнаб, която стоеше скромно свела глава, — това е представителят на принца.

Тя кимна грациозно.

— Лейди — каза везирът и се поклони ниско, — моят господар ме изпрати, за да те придружа до новия ти дом. Тъй като ще трябва да пътуваме три дни, тази нощ ще останем в Танджа, за да можеш да си починеш. А сега мога ли да те придружа до носилката? Тя е достатъчно голяма и за прислужничките ти.

— Господарката ти благодари — побърза да каже Наджа. — Тя е скромна жена. Заклела се е, че първи ще чуе гласа й нейният съпруг в Малина. Той пръв ще узнае и името й. Надява се, че ще я разбереш.

— Колко мило — каза везирът, но си мислеше, че е доста странно. Все пак този вежлив млад евнух беше съвсем сериозен. — В такъв случай, да слизаме на брега.

 

 

Рано на следващата сутрин керванът тръгна за Алказаба Малина. Огромната зестра на Зейнаб беше натоварена на камили. Везирът беше впечатлен.

— Семейството на господарката ти е много щедро — каза той на Наджа.

— Да, господарю — отвърна евнухът с усмивка.

По време на пътуването не се случи нищо особено. Когато най-после стъпиха на земята на Малина, Аладин дойде в шатрата на Зейнаб и каза на Наджа, че иска да говори с господарката му. Тя седеше на един стол, облечена в обикновен кафтан, но един воал забулваше главата й, а друг — лицето й.

Аладин се поклони вежливо.

— Моят господар ми нареди да ти кажа, преди да влезеш в града, което ще стане утре, че ти вече си съпруга на Карим ибн Хабиб, лейди. Брачната церемония бе проведена преди няколко дни.

Зейнаб махна на Наджа, който се наведе до устата й. Когато евнухът отново се изправи, каза:

— Господарката ми е много щастлива от това, което й каза. Иска да знае дали принцът ще я посрещне на портите на града.

Аладин бен Омар се почувства неудобно.

— Господарят ми е на лов в планините, лейди. Не съм сигурен дали ще се върне до утре. Зимата скоро ще настъпи и той иска да се възползва от хубавото време. Надява се, че ще го разбереш. Даде ми нареждания да те настаня в харема му. Съпругата ми, лейди Ома, ще ти прави компания, докато принцът се върне. Сигурен съм, че имаш да й зададеш много въпроси.

— Господарката ми ти благодари за добрите думи. Много ще се радва да се запознае с лейди Ома.

Когато везирът си тръгна, Наджа каза учудено:

— Що за човек е този принц, господарке, след като не иска да посрещне съпругата си?

— Горд човек, Наджа — отвърна Зейнаб с лека усмивка. — Казал е на Хаздай, че никога няма да се ожени, защото обича жена, която не може да има. Знаеш, че аз съм тази жена. Настроението му ще се промени, когато научи истината. А междувременно ще ловува в планините, решен да покаже на тази натрапена съпруга кой е истинският господар в дома му.

Влязоха в града на следващия ден и за голяма изненада на Зейнаб, улиците бяха изпълнени с хора, дошли да приветстват принцесата си.

Зейнаб се трогна, но беше и много развълнувана. Скоро отново щеше да види скъпата си Ома! Само тя, щеше да знае истинската й самоличност, докато дойде Карим. Приятелката й можеше да пази тайни. Като знаеше колко предан е везирът на Карим, Зейнаб беше сигурна, че бедният Аладин няма да се сдържи и ще се втурне да търси Карим, за да му съобщи добрата новина. Зейнаб беше любопитна колко време съпругът й няма да се прибере вкъщи. Съпругът й. Карим сега беше неин съпруг!

Вече влизаха в двора на двореца.

— Аллах! — възкликна Зейнаб. — Забравих за Мустафа! Той ще ме познае, ако ме види, а той се разхожда свободно из харема. Аида, кажи на Наджа да дойде при мен веднага щом влезем в харема.

Мустафа наистина чакаше, за да поздрави новата си господарка. Пристъпи напред, за да й помогне да слезе от носилката. Зейнаб слезе със сведена глава.

— Добре дошла в Малина, принцесо — каза главният евнух.

— Господарката ми ти благодари — бързо се намеси Наджа и обясни вежливо защо тя не говори. Не искаше да прави лошо впечатление на Мустафа, за който знаеше, че отговаря за домакинството и следователно е доста важна личност. Все пак щяха да работят заедно.

Мустафа кимна на младия мъж и повтори думите на везира:

— Колко мило!

Не ги заведоха в харема, а в някаква съвсем друга част на къщата. Зейнаб прошепна нещо на Наджа и той се обърна към Мустафа.

— Това ли е мястото, където е било избито семейството на принца? Господарката ми се страхува от духове.

Мустафа се обърна към Зейнаб и каза:

— Не, лейди. Старият харем е затворен и онова крило на сградата скоро ще бъде разрушено. Твоят апартамент е до този на принца, твоя съпруг. Господарят ми смята, че ще се чувстваш по-добре там, докато построят нов харем.

Е, все пак Карим се бе погрижил за нежеланата си съпруга. Зейнаб отново прошепна на Наджа и той се обърна към Мустафа.

— Господарката ми не иска да те обиди, Мустафа, но те моли да не идваш в покоите й, докато не се върне принцът. А всъщност кога го очаквате? Тя няма търпение да се види с него.

— Принцът още не е изпратил вест кога ще се върне — отвърна Мустафа. „Не, той ни остави тук сами да се оправяме с жена му“ — помисли си раздразнено евнухът.

После се извини и се оттегли.

— Мислиш ли, че е любопитен, защо не искаш да идва тук господарке? — попита я Наджа. — Изглежда интелигентен мъж.

— Мисля, че още не сме събудили подозрението му — отвърна Зейнаб.

Раби и Аида веднага започнаха да разопаковат багажа на господарката си, докато Зейнаб и Наджа разглеждаха апартамента. Той беше голям и добре подреден, но откриха няколко малки стаи, в които нямаше никакви мебели.

— Иди при Мустафа и му кажи от какво имаме нужда — каза Зейнаб на евнуха, когато се върнаха в дневната. — Искам всички да се чувствате добре. И го попитай кога ще ме посети жената на везира. Кажи му, че искам да разбера всичко за новата си родина преди съпругът ми да се е върнал. — Тя се засмя. — Нямам търпение да видя изражението на Ома!

 

 

Ома пристигна през един дъждовен следобед. Тъй като я очакваха, Раби отвори вратата, защото тя беше единствена от прислугата на Зейнаб, която Ома не познаваше.

— Добре дошла, лейди — каза вежливо момичето. — Господарката ми те очаква. Моли те да не крещиш, когато я видиш, защото ще привлечеш вниманието на Мустафа или на охраната.

Що за странна молба, помисли си Ома, но изведнъж очите й се разшириха, когато Зейнаб излезе от съседната стая.

— Това наистина ли си ти? Как…?

Зейнаб я прегърна.

— Да, това наистина съм аз, моя скъпа Ома, а за двата месеца, през които ме нямаше, ти си се сдобила с приличен корем. — Тя хвана приятелката си за ръката и я заведе до дивана. — Седни, трябва да поговорим.

— Защо Аладин не ми каза, че това си ти? — попита гневно Ома.

— Защото не знае. Той ме е виждал само забулена. Държах очите си сведени, за да не ме познае. Наджа казва на всички, че няма да произнеса и дума, нито ще позволя да се назове името ми, преди да съм видяла съпруга си.

— Никой не знае? Дори старият Мустафа? — Ома беше изумена.

— Дори Мустафа — увери я Зейнаб.

Ома поклати глава.

— Как се чувстваш отново в Малина, Зейнаб? Къде е малката Морайма?

— Морайма умряла от едра шарка, когато бяхме тук предния път — каза тихо Зейнаб. От очите й се стичаха сълзи, докато разказваше какво се беше случило. — Нека Богът на Аврам, Яков и Исак благослови Хаздай ибн Шапрут за неговата доброта и нека Аллах продължава да се усмихва на скъпия ми Абд ал-Рахман за това, че ме върнаха при Карим. Когато разбрах, че детето ми е мъртво, Ома, аз загубих всякакъв интерес към живота, но те ме спасиха. Те са прекрасни хора.

— Принцът ще е толкова щастлив. Аладин ми разказва колко нещастен се чувства той след смъртта на семейството си, въпреки че изпълнява задълженията си към страната. Той няма никакви жени, Зейнаб. Предпочита да стои сам. Храни се сам, ловува и управлява с желязна ръка, но не се забавлява и е толкова самотен. Не съм го виждала да се усмихва от седмици.

— Но въпреки това е отишъл в планините на лов, вместо да посрещне съпругата си — каза остро Зейнаб.

— Ще съжалява, не се и съмнявам, когато разбере, че това си ти. — Ома се усмихна. — Как ще го посрещнеш?

— Още не съм решила, но ти ще трябва да ми помогнеш, Ома, като ми съобщиш кога ще се върне. Сигурна съм, че Аладин пръв ще узнае, а чрез него и ти. Когато везирът те попита как изглеждам, кажи му, че съм много красива, но нищо повече. Ако Аладин разбере каква е работата, със сигурност ще изпрати съобщение на Карим. — Тя се засмя. — Мъжете не могат да пазят тайни, Ома.

Когато Ома се прибра вкъщи, съпругът й вече нетърпеливо я чакаше.

— Е? Каква е тя?

— Очарователна е. Никога не съм срещала по-приятна жена от принцесата.

— Но как изглежда? Руса ли е, или тъмнокоса? Слаба ли е или пълна?

Ома се усмихна.

— Не мога да ти кажа, господарю. Принцесата ме помоли да не казвам нищо за нея, докато не се види със съпруга си, но ще ти кажа само едно нещо, не е грозна.

На Аладин му се искаше да изкрещи от яд. Карим имаше нова съпруга, Малина имаше нова принцеса и никой, дори Мустафа, не я беше виждал. Това беше непоносимо! Трябва да намери Карим! Принцът трябва да се върне вкъщи!

На следващата сутрин везирът се отправи към планините. Намери Карим в „Бягство“ късно следобед. Принцът изглеждаше отпочинал и спокоен.

— Дошъл си да се присъединиш към мен ли? — ухили се Карим на везира. — Ловът е много добър.

— Жена ти пристигна.

— Красива ли е? Какво казва Ома? Знам, че една почтена девица не би показала лицето си на друг, освен на съпруга си, но съм сигурен, че Ома вече я е посетила и ти е разказала всичко. Руса ли е, или тъмнокоса? Слаба или пълна?

— Нямам никаква представа. Жена ти не се показва на никого. Да, Ома я посети, но не иска да каже как изглежда принцесата, освен че не е грозна. Жена ти не говори, нито ще позволи да се произнесе името й, преди ти да дойдеш. Дори на Мустафа е забранено да ходи в харема! Прислужват й само тримата й слуги. Жена ти ходи из градината забулена като мумия. Заклела се е да не се показва, докато ти не се прибереш.

Карим се разсмя. Беше заинтригуван. Тази срамежливост нарочно ли беше? Дали пък не е някоя грозотия?

— Ома не казва нищо за нея, така ли? Тук има нещо.

— Казва, че принцесата е очарователна и приятна жена — отвърна сухо Аладин. — Нищо повече.

— Хм.

Е, поне със сигурност не е като Хатиба. Ома не би излъгала. След като казва, че съпругата му е очарователна и приятна жена, значи наистина е такава. Трябваше да си признае, че любопитството му нараства. И все пак това не означаваше, че ще обича тази жена повече, отколкото бе обичал Хатиба. Той обичаше Зейнаб и винаги щеше да я обича. Но това момиче беше негова съпруга. Той не беше човек, който би направил нарочно една жена нещастна. Ако халифът искаше Карим да направи деца на тази жена, нека бъде така! Ако не можеше да я обича така, както обичаше Зейнаб, то поне можеше да е мил с нея. Не беше нейна вината, че той обича друга жена.

— Ще ловуваме утре сутринта, а следобед ще се върнем в града — каза той на Аладин.

 

 

Ома побърза да отиде в двореца веднага щом съпругът й замина.

— Аладин отиде в планините да търси Карим. Оставих един роб да чака на градските порти. Той ще дойде да ти съобщи, когато ги види да се връщат.

— Няма да се върнат тази вечер. — Зейнаб беше сигурна в това. — Карим няма да иска да изглежда, че е твърде нетърпелив да ме види. Но утре ще дойдат, защото сигурно вече умира от любопитство.

— Никога не съм те виждала толкова щастлива. Може би само в дните, когато принцът те обучаваше за робиня за любов.

— Наистина не съм била толкова щастлива оттогава.

На следващата сутрин Наджа отиде при Мустафа и му каза:

— Принцесата мисли, че принцът ще се върне днес, и иска да го помоли за едно благоволение. Господарката ми иска принцът да не я посещава, преди луната да изгрее.

— Ще предам молбата на принцесата, Наджа. Тя очевидно е много романтична млада жена. — Мустафа леко се усмихна. — Мисля, че това е добре за техния брак.

Зейнаб прекара деня с прислугата си, подготвяйки се за пристигането на Карим. Измиха и парфюмираха дългата й руса коса. Изрязаха ноктите на ръцете и краката й. На масата до леглото й оставиха гарафа с вино и малката й златна кошничка.

Късно следобед тя чу пратеника на Ома, който каза на Наджа, че принцът и везирът току-що са влезли в града.

Зейнаб се нахрани и се изкъпа още веднъж. Раби втри в тялото й благовонни масла.

В стаята горяха само две лампи. Мустафа дойде да каже на Наджа, че господарят му се е върнал и ще се съобрази с молбата на съпругата си.

— Събуди ме, когато луната изгрее — каза Зейнаб на Раби и освободи прислужниците си.

После легна и спа, докато Раби леко я докосна по рамото.

— Време е, господарке.

Тя чу как прислужницата излезе и затвори вратата след себе си. Зейнаб стана, протегна се и отиде до прозореца. Имаше пълнолуние. Чу, че вратата на покоите й се отваря. Отиде на мястото, което предварително си беше избрала.

Карим влезе в апартамента на жена си. Не се виждаха никакви прислужници, а стаята беше слабо осветена, само колкото да се вижда вратата към спалнята. Той се усмихна. Жена му беше умна, успяваше да го заинтригува. Нямаше да го отегчава.

Той бутна вратата на спалнята и влезе. Вътре беше тъмно, единствената светлина идваше отвън. Изведнъж го лъхна аромат на рози и той осъзна, че подът под босите му крака е обсипан е листчета от рози. Той се усмихна. Не му бяха изпратили някоя срамежлива девица. Умният Хаздай! Беше му изпратил жена с опит.

Изведнъж две ръце го прегърнаха изотзад.

— Добре дошъл вкъщи, господарю — чу тих глас. Изящни пръсти развързаха кафтана му, съблякоха го и го пуснаха на пода. — Не се обръщай, господарю — прошепна гласът в ухото му. — Още не, моля те.

Той усещаше топлото й голо тяло до своето. Пълни гърди, закръглен корем, силни бедра. Космите на врата му настръхнаха, когато тя го целуна, докато ръцете й галеха стегнатия му корем. За негова огромна изненада всичко това му харесваше. Чувственото й докосване го възбуждаше.

— Ти въобще не си това, което бях очаквал — каза той и тя се изсмя дрезгаво. — Мислех, че са ми изпратили някоя сладка малка девица, но явно съм сгрешил. Коя си ти и как се казваш? — Той се опита да се обърне.

— Не още, господарю.

Зейнаб се учуди, че той се възбуди толкова бързо. Ома не беше преувеличила. Карим се е въздържал от физически удоволствия. Разбра, че няма да може още дълго да го държи на разстояние.

— Ела — каза тя, хвана го за ръката и го поведе към леглото, като се стараеше лицето й да остава в сянката.

Той легна на леглото и тя се настани до него на една страна, докато ръката й нежно го галеше.

Беше възбуждащо да не може да види лицето й, макар че това малко го дразнеше. Той хвана гърдите й. Тя измърка, когато я докосна. Прелъстяваше го една жена без лице. Ома бе казала, че тя е очарователна и приятна жена, но ако беше грозна? Устните му се сключиха около едното зърно. Изведнъж осъзна, че му е безразлично дали тя е грозна или не. Имаше тяло като на богиня и го възбуждаше така, както не го бе възбуждала никоя жена от години. Ако трябваше да се ожени за жена, която не беше Зейнаб, то нека това бъде тази.

Зейнаб погали гърдите му. Почти беше забравила колко красиво бе тялото му, но сега пръстите й си припомняха всяка извивка, всяка гънка. Членът му беше възбуден. Тя не можа да се сдържи и го погали. Беше топъл и в него пулсираше животът. Не можа да се сдържи да не го поеме в устата си. Познатото мъжко ухание й замая главата. Тя започна бавно да го целува, да го ближе, докато не усети ръката му в косата си. Той искаше да спре.

— Не съм бил с жена от известно време — призна й той. — Всъщност, откакто умря жена ми. А сега се качи върху мен. След като веднъж се освободя, ще прекараме нощта, доставяйки си взаимно удоволствие. Виждам, че си опитна, но има още много, на което мога да те науча.

— Има ли?

Тя се засмя и се качи върху него. Карим си помисли, че този смях му звучи някак странно познато.

Той хвана гърдите й. Тя беше прекрасна! Беше невероятна! Само веднъж бе имал такава жена. Само веднъж! Можеше да има само една такава жена! Не беше възможно, но все пак…

Косите й се разпиляха по раменете му. Луната достигна зенита си и изведнъж обля стаята със светлина. Карим видя водопад от златни коси. Беше замаян от страст, но успя да види лицето й.

— Зейнаб! — извика той и желанието му избухна в нея.

Аквамаринените й очи срещнаха неговите. Бяха пълни със сълзи от щастие.

Тя се отпусна върху него.

— Дойдох си вкъщи при теб, Карим. Дойдох си вкъщи.