Бъртрис Смол
Робиня за любов (14)

Глава 13

— Тя е бременна — каза мрачно Захра на Таруб. На лицето й беше изписана тревога. Не спеше добре от доста дни насам.

— Трябва да престанеш! — отвърна строго Таруб. — Нашият господар Абд ал-Рахман вече е баща на осемнайсет деца. Това ще е просто още едно.

— А ако е син? — В гласа на Захра прозвуча отчаяна нотка. — Ами ако тя го убеди да пренебрегне Хакам в полза на своя син?

Таруб не можеше да повярва на ушите си. Захра винаги е била разумна и практична, а сега се държеше като полудяла.

— Захра! Захра! Вземи се в ръце! Господарят никога няма да пренебрегне Хакам като свой наследник. Той го обича повече от всичките си деца. Халифът вече не е млад. Няма да замести Хакам, един възрастен мъж, с невръстно бебе. Това би могло да бъде твърде опасно и да донесе безредици в халифата! Освен това Зейнаб може да роди дъщеря.

— Не съм помисляла за това.

— Много е щастлива.

— Ти си ходила да я видиш?

Захра беше изненадана. Защо Таруб трябваше да се среща с нея? Да не би Зейнаб да се сприятеляваше с нея заради влиянието й? Захра мислеше, че Таруб винаги е била амбициозна по отношение на собствените си деца, а сега явно мислеше за внуците си. Таруб никога не й е била истинска приятелка. Нямам приятели, мислеше си Захра.

— Тя ще те приеме с разтворени обятия, ако отидеш — продължи Таруб, която нямаше представа за подозренията на приятелката си. — Никога не си се опитвала да я опознаеш, Захра. Създала си си представа за нея, като за някоя ужасна злодейка, но тя наистина не е такава. Тя е просто едно момиче, което не иска нищо повече от мъж, който да я обича, и дете, което да роди на този мъж. Аз я харесвам.

— Ти я харесваш? — Захра я погледна недоверчиво, после очите й засвяткаха гневно. — Ти я харесваш! Ти си се побъркала! Тя е омагьосала и теб! Ти си глупачка! Една дебела глупачка!

Очите на Таруб се напълниха със сълзи.

— Нямаш причина да бъдеш жестока с мен, Захра. Винаги съм била твоя приятелка. Била съм ти вярна и съм стояла до теб през всичките тези години — преглъщах обидите ти, не обръщах внимание на арогантността ти и те извинявах пред другите, които обиждаше. Нямаш причина да мразиш Зейнаб. Ти дори не я познаваш и неразумните ти подозрения са безпочвени! Да, харесвам я. Харесвам я!

— Ако обичаше Абд ал-Рахман така, както винаги си твърдяла, че го обичаш, щеше да си доволна, че той е щастлив с новата си любов. Но всичко, което те интересува, е твоето положение, това, че той кръсти цял град на тебе, че синът ти ще наследи баща си един ден. Ти не обичаш истински нашия господар! Предполагам, че никога не си го обичала. Ти само се страхуваш, че ще загубиш скъпоценното си място заради Зейнаб. И се надявам, че точно така ще стане!

Таруб стана и напусна покоите на лейди Захра с гордо вдигната глава.

Този изблик на гняв, толкова нетипичен за дебелата, дружелюбна Таруб, накара Захра да помисли малко по-трезво. Позволяваше на неразумната си омраза към Зейнаб да взема неконтролируеми размери. Нямаше да привлича вниманието към себе си и да става за смях на целия харем. Знаеше, че има много жени, които винаги са й завиждали за любовта на халифа. Те щяха да са доволни да я видят как пада. Беше смешно, че ревнува от Зейнаб, само защото, тя беше млада и красива. С всеки изминат ден тя остаряваше. Красотата й постепенно щеше да избледнее. Тя всъщност нямаше власт над нищо.

А властта, Захра знаеше това, беше истинският ключ към щастието. Ако нямаш власт, се превръщаш в жертва. Ако Зейнаб наистина се задоволяваше само с това да прави щастлив Абд ал-Рахман и да ражда децата му, в такъв случай, наистина беше жертва. Жертва на собствения си успех и липса на амбиции, защото халифът със сигурност ще изгуби интерес към нея, когато коремът й се издуе. А след като роди детето си, дали Зейнаб все още ще му е интересна? Щеше ли да успее да си върне благоволението му? Или Абд ал-Рахман щеше да я забрави, както се е случвало с толкова много от жените, които обичаше?

Нека Таруб ходи всеки ден при Зейнаб — държанката, която скоро щеше да бъде забравена. Те двете бяха еднакви. Глупави и слаби. Техните деца нямаше да получат нищо. Нека Зейнаб си мисли, че като се сприятели с Таруб, ще постигне нещо повече. Спомни си колко смело момичето поиска нейното благоволение през онези първи дни. „Но аз ще я пренебрегвам. Тя не означава нищо за мен и скоро няма да означава нищо и за халифа.“

 

 

Но халифът беше много доволен, че любимката му очаква дете. Беше сигурен, че е заченала през онази страстна нощ в лятната къща в ал-Русафа. Детето трябваше да се роди следващото лято. Когато признаците за бременността й станаха очевидни, халифът повика Хаздай ибн Шапрут, за да се увери, че Зейнаб е здрава и че детето ще се роди навреме. Щеше да стане скандал, затова трябваше лекарят да влезе тайно в харема. Той дойде, придружаван от помощничката си Ребека и самият халиф.

— Бременна си — каза той на Зейнаб.

— И аз смятам така — отвърна тя.

— Кажи ми какво те кара да мислиш така.

— Връзката ми с луната бе прекъсната и ми е лошо почти непрекъснато. От силните миризми ме заболява главата. Гърдите ме болят.

Хаздай кимна.

— Ще помоля за разрешението ти да я прегледам, господарю.

— Можеш да го направиш, Хаздай. Знам, че не си сластолюбец.

Лекарят се обърна отново към Зейнаб:

— Протегни ръцете си, лейди. — Когато тя го направи, той ги разгледа внимателно. — Не са подути и това е добър знак. Ноктите й са здрави, както трябва да бъде. Ще те помоля да дойдеш отзад и да легнеш, лейди. — После внимателно опипа корема й. Благодари й доволен и се обърна към халифа. — Бременна е със сигурност, господарю и е здрава. Широка е в хълбоците и ще роди лесно.

— Не съм широка в хълбоците! — каза Зейнаб сърдито и се изправи. — Аз съм стройна, както ще потвърди и господарят.

— Не избрах подходящата дума, лейди — каза Хаздай. — Разстоянието между костите ти не е малко, а това е добър знак.

— Наистина — отвърна раздразнено Зейнаб.

— Стройна си като нимфа — каза й халифът с усмивка.

— Ти ми се подиграваш! — извика Зейнаб и избухна в сълзи.

— Раздразнителност — още един знак, че е бременна — обяви сухо Хаздай.

— Изпрати лекаря и помощничката му, Наджа — каза халифът със сериозно изражение, опитвайки се да сдържи смеха си. Прегърна любимата си. — Недей да плачеш, красавице моя. Аз те обожавам, Зейнаб, и ние ще имаме най-прекрасното дете на света. Моля се на Аллах да ни благослови с дъщеря, красива като майка си. Ще я наречем Морайма.

— Така ли? — Тя подсмърчаше на рамото му. Силните му ръце й действаха успокоително.

— Да, любов моя — тихо каза той и я целуна по устните.

Вратата се затвори зад лекаря.

Халифът я вдигна и я сложи на леглото. Коленичи до нея, разкопча копчетата на кафтана й и погали гърдите й.

— Толкова си красива, Зейнаб — каза й той нежно и целуна леко заобления й корем. — Обичам те, обичам и нашето дете.

 

 

Зимата дойде, след нея пролетта и лятото. Зейнаб наедряваше. За всеобща изненада, халифът не изгуби интерес към красивата си държанка. Всъщност страстта му към нея сякаш ставаше по-силна с всеки изминат ден.

— Сигурна съм, че ще я направи своя трета съпруга — каза Таруб на Захра.

Те почти не си говореха, но, неприсъщо за нея, Таруб искаше да нарани. Не беше забравила жестокостта й.

— Той се интересува от това дете повече от всички останали, които е имал досега.

— Тя може да умре при раждането — отвърна студено Захра. — Костите й са дребни и тя определено е твърде слаба. Или пък — тя се усмихна жестоко — детето може да умре скоро след като се роди.

— На халифа няма да му хареса, ако те чуе да заплашваш любимата му или детето й — отвърна усмихната Таруб. — Много лекомислено от твоя страна да го правиш в присъствието на някой, на когото Абд ал-Рахман има доверие, Захра. Твоята ревност те прави непредпазлива.

— Той никога няма да я вземе за съпруга — каза Захра, въпреки че въобще не беше сигурна.

Таруб се изсмя подигравателно и остави Захра с мрачните й мисли.

 

 

В средата на месец Мухарам, или според християнския календар — юли — родилните болки на Зейнаб започнаха. Много от обитателките на харема се събраха пред вратата на покоите й, за да чакат новини. Таруб дойде, за да се грижи за Зейнаб, придружена от държанките Кумар и Бакеа, които също бяха дарили деца на Абд ал-Рахман. Наджа ги пусна да влязат, покланяйки се ниско. Кумар беше персийка, а Бакеа беше червенокоса галка, майка на най-малкия син на халифа — Мурад.

— Болките ти силни ли са? — Майчинското лице на Таруб беше загрижено.

— Изглежда силна — каза бодро Кумар. — Сигурна съм, че ще роди лесно.

— Няма от какво да се страхуваш — обади се и Бакеа — Раждането е нещо съвсем естествено. Ние ще бъдем тук и ще ти помагаме. Аз имам син и дъщеря, а Кумар — син и две дъщери. Ще искаш ли още деца, след като родиш това?

— Що за въпрос й задаваш! — възкликна Кумар. — Бакеа е красива, но галките не са много интелигентни.

— А персийките са, така ли? — изстреля Бакеа. — Ти дори първия път не разбра, че си бременна. — Тя се засмя и продължи: — Признавам си, че времето наистина не е подходящо за подобен въпрос.

— Млъквайте, вие двете — скара им се Таруб. — Дошли сме тук да помогнем на Зейнаб.

В същия момент родилката изстена.

— Аллах! — извика тя.

— Това е добре! — каза Таруб. — Помоли се на Аллах и той ще се погрижи за теб и детето ти.

Следващите няколко часа бяха тежки за родилката. Халифът чакаше отвън в компанията на Хаздай ибн Шапрут, който беше тук за всеки случай. Но не се наложи да го извикат. Отвътре се чу плач и не след дълго Таруб излезе с един пакет. Лицето й сияеше.

— Господарю, ето твоята дъщеря, принцеса Морайма. Зейнаб е добре и се надява, че си доволен.

Кумар и Бакеа се присъединиха към Таруб. И двете се усмихваха.

Халифът пое дъщеря си в присъствието на съпругата си, двете си държанки и Хаздай ибн Шапрут. Погледна новороденото и за негова радост видя, че очите му са сини и на темето му има кичур руса като на майка му коса.

— Приемам това дете като моя собствена кръв, като моя дъщеря — каза той високо. После влезе с бебето в спалнята на Зейнаб и коленичи до леглото й. — Справи се добре, любов моя — каза й той. — Признах официално дъщеря си пред свидетели. Така никой не може да се съмнява в бащинството ми и за нея ще се ожени най-прекрасният принц, като стане на подходяща възраст. А сега спи.

Той се изправи, подаде бебето на Ома и излезе.

Зейнаб лежеше изтощена, но не можеше да заспи. Имаше дъщеря, която беше принцеса. Чудеше са дали Груоч е родила син или дъщеря и дали е имала други деца след това. Сигурно сестра й много би се изненадала, ако знаеше, че близначката й Реган не е останала в манастира, а е любимата държанка на велик владетел, а сега и майка на принцеса. А Карим… Защо, за Бога, си беше помислила за него? Беше успявала да го държи далеч от мислите си през последните няколко месеца, а ето че отново си спомняше за него. Дали щеше да разбере, че е родила дъщеря на халифа? Дали той самият вече не беше станал баща? Разбира се, че е. Какъв ли щеше да бъде животът й, ако се беше омъжила за него, вместо да дойде при Абд ал-Рахман? Беше безполезно да мисли такива неща. Щеше да заспи, а когато се събуди, всичко щеше да бъде отново същото. Тя щеше да е обожаваната любимка на халифа, майка на дъщеря му, а Карим ал-Малина щеше да е само един спомен. По бузата й се търкулна една сълза. Тя никога нямаше да обича Абд ал-Рахман, но щеше да уважава халифа и той никога нямаше да разбере истинските й чувства. Тя обърна лице към стената и се предаде на съня.

— Може да му роди само някоя хилава дъщеря — озъби се Захра на Таруб, когато се видяха в банята.

— Те искаха дъщеря — отвърна сладко Таруб. — Бяха измислили името още преди няколко месеца. Не са и помисляли за син. Това би трябвало да те успокои, Захра. Сега няма защо да се притесняваш, че детето на Зейнаб ще измести Хакам. — Тя се изсмя и продължи по пътя си.

Въпреки омразата на Захра към Зейнаб, благоразположението на халифа означаваше повече за жените от харема, отколкото гнева на първата му съпруга. Усещаха, че звездата на Захра вече залязва. Всички се събраха пред Палата на зелените колони, за да донесат подаръците си за принцесата. Дори принц Хакам дойде, за да види новата си сестра, носейки малка сребърна топка, пълна със звънчета за дрънкалка на бебето.

— Аз нямам свои деца — обясни той на Зейнаб, — но си спомням, че имах такава играчка, когато бях малък. Много я харесвах. — Той й се усмихна топло и когато тя отвърна на усмивката му и му благодари, разбра защо баща му я обича. Съжаляваше горката си майка. Захра може и да е била любовта на младините на Абд ал-Рахман, но нямаше никакво съмнение, че Зейнаб е любовта на старините му. Тя беше прекрасно момиче. — Сестра ми Морайма винаги ще се радва на обичта ми и на закрилата ми, лейди.

Таруб, разбира се, посипа сол в раните на Захра, като й съобщи за посещението на принца.

— Мисля, че Хакам е очарован от Зейнаб също толкова, колкото и халифът — каза тя с фалшива усмивка. — Всъщност така е с целия харем.

Захра не каза нищо, но беше изненадана от дълбочината на омразата на Таруб. Винаги си беше мислила, че втората съпруга е просто една дебела глупачка, но очевидно не беше. Тя беше една много опасна кучка. Ако халифът направеше Зейнаб своя трета съпруга, както се говореше из харема, тогава те двете заедно, щяха да бъдат много силен враг. Синът на Таруб, Абдаллах, беше вторият син на Абд ал-Рахман. Ами ако тези двете се споразумеят да отстранят Хакам? Захра нямаше доказателство за подобен заговор, но и не й беше нужно. Тя би направила точно това, ако беше на мястото на Таруб.

 

 

Зейнаб изведнъж се разболя, а заедно с нея и детето й и прислужницата й. Обикновено бебетата се отделяха от майките си, за да могат те отново да обслужват господаря си, но Зейнаб не даваше и дума да се издума. Жените в Шотландия, дори жените с високо потекло, кърмеха сами децата си. Тя бе помолила халифа да задържи Морайма за няколко месеца, преди да повикат дойка. На Абд ал-Рахман му достави удоволствие да удовлетвори молбата й. Харесваше му да седи до леглото й, докато тя кърмеше детето им. Това го караше да се чувства като обикновен човек, макар и само за малко. Но ето че Зейнаб, Морайма и Ома се разболяха.

Извикаха веднага Хаздай ибн Шапрут, защото се предполагаше, че са отровени. Единствените от приближените на Зейнаб, които не се разболяха, бяха Наджа и Аида, което веднага хвърли подозрението върху тях. Лекарят обаче веднага изключи бедния евнух, който беше ужасен от случилото се, както и Аида, която очевидно беше много предана на господарката си.

— Очевидно е — каза Шапрут, — че това е нещо, от което са се заразили само лейди Зейнаб и Ома. Малката принцеса се е заразила от майчиното си мляко. Трябва да я махнем оттук, ако искаме да оживее.

Със сълзи на очи Зейнаб подаде дъщеря си на Ребека.

— Не се страхувай, лейди — каза й помощничката на лекаря. — Познавам една жена, която ще бъде добра дойка. Едра и здрава е и има повече мляко, отколкото е нужно на детето й. Тя ще се грижи за малката принцеса така, както се грижи за своето собствено бебе и ти ще можеш да я виждаш всеки път, когато пожелаеш.

— Защо да не може тази жена да дойде тук? — проплака Зейнаб.

— Защото — обясни й търпеливо Шапрут — това, от което сте се заразили ти и Ома, може да зарази и дойката. А докато не намеря причината, ще трябва да пазим детето.

— Да, да! — съгласи се Зейнаб и се обърна към халифа. — О, господарю, не позволявай нищо лошо да се случи на детето ни! Тя е всичко, което имам, и аз ще умра, ако я изгубя!

— Хаздай ще се погрижи. — Халифът прегърна любимата си, но тя само се разплака още по-силно.

Със сигурност беше отрова. Само след няколко дни бебето се оправи, но майка му и Ома ставаха все по-зле. Как е станало така, че са отровили само Зейнаб и Ома, без Наджа и Аида, чудеше се Хаздай ибн Шапрут. Смениха дрехите им, но не настъпи никакво подобрение. Хаздай проверяваше всичката храна, която Аида приготвяше, но продуктите бяха съвсем пресни, а и всички ядяха от едни и същи съдове. Какво беше това? Какво? Какво правеха Зейнаб и Ома, което останалите двама не правеха? Изведнъж Хаздай се досети.

Дойде му като гръм от ясно небе. Те се къпеха заедно! Къпеха се два пъти дневно в личната баня на Зейнаб. Веднага нареди да му донесат проба от водата. Забрани на Зейнаб и Ома да влизат във водата, докато не се убеди със сигурност. Когато изследва водата, подозренията му се потвърдиха. Водата, която течеше в личната баня на Зейнаб беше отровена! Отровата проникваше през кожата им и бавно ги убиваше. Той се молеше да не е твърде закъснял и започна да ги лекува с противоотровата си.

Казаха на халифа и той веднага се досети кой стои зад този опит за покушение на живота на Зейнаб. В харема имаше само един човек, който притежаваше достатъчно власт, за да организира нещо подобно. Заложи капан.

— Открих робинята, който ежедневно е наливала отрова в цистерната, която снабдява с вода банята на Зейнаб — каза той на лекаря. — Оставих двама от най-верните си стражи да чакат в сянката, докато тя се появи. Не беше необходимо много убеждаване, за да ми каже, че лейди Захра стои зад това. После заповядах да удушат робинята.

— И какво смяташ да правиш, господарю?

Халифът въздъхна дълбоко.

— Няма да мога да опазя Зейнаб от Захра, Хаздай. Ако го направя, трябва да се откажа от нея публично. Тя е майка на наследника ми и ако се разведа с нея, ще посея вражда или между Хакам и майка му, или между мен и сина ми. Не мога да го направя. Още преди години реших, че Хакам ще ме наследи на трона. Няма никакво съмнение, нито някога е имало — Хакам е наследникът.

Ако се разведа с майка му, веднага някой ще реши, че това е първата стъпка по отхвърлянето на първородния ми син. И каквото и да казвам, никой няма да ми повярва, че не е така. Около другите ми синове постепенно ще се оформят групички от поддръжници. Четирима от тях са достатъчно възрастни, за да бъдат подстрекавани към бунт. Властта е най-голямото изкушение, Хаздай. Злато, победи, красиви жени — всичко това бледнее пред истинската власт. Баща ми е бил убит от брат си, който не приемал решението на дядо ми по отношение на наследника. Аз дори не си спомням баща си, но дядо ме избра измежду по-големите ми братя да заема мястото му и после живя достатъчно дълго, за да порасна и да хвана здраво юздите на управлението на ал-Андалус.

Управлявах тази страна в продължение на трийсет години и почти през цялото време цареше мир. А мирът означава благоденствие. Ал-Андалус е най-могъщата и процъфтяваща страна в света днес. И това ще продължи да е така, приятелю, защото няма да позволя никакви разногласия, които да не съм в състояние да контролирам. За съжаление, не мога да контролирам войната в харема си, без тя да излезе извън стените на двореца. Захра се опита два пъти да убие моята любима Зейнаб. За да предотвратя трети опит, трябва или да се отърва от Захра, или да отпратя Зейнаб надалеч, за да предпазя нея и нашето дете. Нямам друг избор.

— Ще я освободиш ли, господарю? — попита лекарят.

Не му харесваше как изглеждаше Абд ал-Рахман в момента. Халифът беше блед, кожата му лъщеше от пот. Очевидно беше много разстроен.

— Не мога да я освободя, Хаздай. Въпреки че ислямът позволява на жените да притежават своя собственост, една жена без закрилата на мъж или на семейство е безпомощна. Не, Хаздай, няма да освободя Зейнаб. Давам я на теб. Ти нямаш съпруга, която да се сърди, а аз ще бъда много щедър. Ще й дам къща на брега на реката извън Кордоба, ще има своя прислуга и приличен доход за нея и детето ни. Но от този момент тя е твоя, Хаздай ибн Шапрут.

Лекарят беше изумен. Не можеше да повярва на ушите си.

— Ти ще я посещаваш, разбира се — осмели се да каже.

Абд ал-Рахман поклати глава.

— Щом напусне Мадинат ал-Захра, никога повече няма да я видя. Тя повече няма да бъде моя.

— Ами малката принцеса?

Лицето на халифа се сви от болка.

— Разбира се, ще искам да виждам дъщеря си от време на време. — Той изведнъж се олюля.

— Седни, господарю — каза лекарят, хвана китката на халифа и измери пулса му. Беше неимоверно ускорен. Бръкна в един джоб на робата си и извади едно хапче. — Сложи това под езика си, господарю, то ще облекчи болката в гърдите.

Абд ал-Рахман не попита Хаздай как е разбрал за болката в гърдите. Просто взе лекарството и направи това, което му беше казано. Когато болката започна да намалява той каза:

— Как да й кажа, Хаздай? Как да кажа на момичето, което обичам, че никога повече няма да я видя? — В сините му очи имаше влага.

— Нека я преместим от покоите й днес, господарю — каза тихо лекарят. — Ще й кажем, че това е заради безопасността й. След няколко дни, когато тя и Ома се почувстват по-добре, ще отидеш и ще й кажеш, но не днес. Необходимо ти е време, за да възстановиш силите си.

Халифът кимна бавно.

— Никой не трябва да узнае къде е тя, Хаздай. За Захра ще е достатъчно и това, че вече не е тук. Ще говоря с нея лично. Нали ще бъдеш добър със Зейнаб?

— Ще я уважавам много, господарю.

— Уважавай я, ако искаш, Хаздай, но трябва и да я обичаш. Тя има нужда от любов и ще ти дари неземно удоволствие, приятелю.

За голямо учудване на халифа, Хаздай се изчерви.

— Господарю, аз нямам голям опит в тези неща. Прекарах почти целия си живот в учение. Пратениците от Византия могат да пристигнат всеки момент, за да донесат De Materia Medica за превод, така че скоро ще можем да поставим началото на медицинското училище в Кордоба. Ще трябва да прекарвам по-голямата част от времето си с гръцките преводачи. Ще имам много малко време за себе си. Ето защо, за голямо разочарование на баща ми, все още не съм се оженил.

Думите му зарадваха халифа, защото осъзна, че след като болката и разочарованието й попреминат, все пак Зейнаб ще поиска отново да бъде обичана. Хаздай ибн Шапрут имаше малко шансове срещу нейните умения на изкусителка.

— Ще направиш най-доброто за Зейнаб, сигурен съм в това. Ще заповядам да я преместят заедно с всичките й вещи още днес. После ще отида при Захра. Придружи Зейнаб, приятелю.

Лекарят се поклони ниско.

— Не позволявай на лейди Захра отново да те разстрои, господарю.

Халифът кимна и излезе от покоите на Зейнаб. Щеше да нареди да ги разрушат, когато тя си отиде. Никоя друга жена нямаше да живее тук. Извика Господарката на жените и главния евнух и им даде нарежданията си относно Зейнаб.

— Предупреждавам ви и двамата — каза той строго, — че ако кажете нещо на който и да било, аз ще разбера и ще наредя да ви отрежат езиците. Тогава няма да си много полезна на Захра, Валада. Що се отнася до теб, Наср, не забравяй, че първо си длъжен да се подчиняваш на мен, а не на лейди Захра. Аз съм владетелят на ал-Андалус и особено на харема си, а не тя.

Той ги остави изумени от суровите му думи и отиде в апартамента на първата си съпруга. Когато влезе, освободи прислужниците й, които бяха много изненадани да го видят тук, където не беше идвал от години.

Лицето на Захра беше безизразно.

— Как мога да ти бъда полезна, господарю?

— Знам какво си направила — каза той дрезгаво. — Хванах робинята ти. Не беше нужно голямо убеждаване, за да ми каже истината, преди да умре. Ти си една подла жена, Захра!

— Ако съм направила нещо нередно — отвърна сладко тя, — в твоята власт е да ме поправиш. — Тя му се усмихна.

— Можеше да убиеш и Морайма.

— Имаш и други дъщери — отвърна студено тя. Вече не се преструваше. Очите й бяха като късчета лед. Никога не я беше виждал такава. Изведнъж осъзна, че за първи път я вижда в истинската й светлина. — Нима мислеше, че ще ти позволя да отстраниш сина ми? Да го замениш с едно от нейните деца? По-добре да умра! — изкрещя тя.

— Ще ми се да умреш — каза грубо той. — Знам, че Хакам не участва в предателството ти, Захра. Заради него и заради страната ни, Захра, аз няма да се разведа с теб. Знам, че нищо не би могло да те убеди, че Зейнаб и дъщеря й не представляват заплаха за теб. За да осигуря мира в ал-Андалус, аз ще отстраня жената, която обичам, и детето ни. Никога повече няма да я видя, защото знам, че няма да мога да я опазя от теб, ако го направя. Заради Хакам и ал-Андалус, аз се лишавам от щастието на старините си. Това, Захра, е най-голямата жертва, която съм правил, и никога няма да ти простя, че ме принуди да я направя.

— О, господарю, направил си това заради мен! — сърдитият израз изчезна от лицето й.

— Заради теб? Не ме ли слушаш, Захра? Не съм направил нищо заради теб, нито пък някога ще направя. Аз те ценях много. Кръстих цял град на теб, но ти, с твоя егоизъм, унищожи всяко чувство, което изпитвах към теб. Ако наистина ме обичаше, щеше да искаш да съм щастлив. Всичко, което те интересува, е положението ти. Не искам никога повече да виждам лицето ти. Ето защо няма да напускаш този апартамент и градината му до края на дните си. Ще ходиш в банята нощем, когато всички спят, за да не можеш да разговаряш с другите ми жени. Ще получаваш нужното уважение и можеш да имаш гости, но царуването ти приключи, съпруго.

— Не можеш… — започна тя.

— Не мога? — изрева той. — Лейди, аз съм твоят господар! Можеш да си стоиш като паяк в златната си мрежа и да бълваш отровата си, но ще ми се подчиняваш! — Той се обърна и излезе.

— Не ме интересува — прошепна тя на себе си. — Не ме интересува! Спасих сина си от Зейнаб и тя ще си отиде оттук. Ще понеса наказанието си. Той ще омекне. След няколко дни гневът му ще охладнее и той ще дойде при мен с някой подарък. Вече е твърде стар за девици. Той има нужда от мен.

Халифът отиде при първородния си син и му разказа за предателството на Захра.

— Отпратих Зейнаб и Морайма от двореца и повече няма да ги виждам — каза той на наследника си. — Добруването на ал-Андалус заслужава тази цена, Хакам. Дори ако това означава, че ще съм нещастен до края на дните си. Не се гневи на майка си, синко. Таруб ми каза, че Захра наистина вярва, че Зейнаб и децата, които би могла да роди, могат да представляват опасност за теб. Тя почти е загубила разсъдъка си. Убедена е, че те защитава.

— И ти искаш да си взема жени и да си направя харем? Мисля, татко, че предпочитам книгите си.

— Най-добре ще е, синко, когато животът ти свърши, да бъдеш наследен от твой собствен син, но ако не се ожениш и нямаш деца, то тогава си избери кой ще те наследи. Не оставяй никакво съмнение кой ще управлява ал-Андалус, когато ти си отидеш. Когато баща ми, принц Мохамед, бил убит от брат си, дядо ми, емир Абдаллах, не се поколеба. Той имаше и други синове, но бе избрал Мохамед за свой наследник. След това избра мен, въпреки че тогава съм нямал и три години. Той ме обучи как да управлявам. Точно това трябва да направиш и ти с наследника си. Народът трябва да знае, че управлението му е поверено на мъдър човек. Бюрократите имат нужда от здрава ръка. Не позволявай на никой да управлява вместо теб, Хакам.

— Срамувам се от това, което е направила майка ми — каза тихо Хакам. — Знам, че ме обича, но никога не съм си и представял, че е способна да извърши такава злина. — Той взе ръцете на баща си и ги целуна.

— Майчината любов е най-силна, Хакам — каза Абд ал-Рахман на първородния си син и го прегърна. — Хвала на Аллаха, че си почтен човек!