Бъртрис Смол
Робиня за любов (13)

Глава 12

— Изпий това, лейди Зейнаб — каза лекарят Хаздай ибн Шапрут, прегърнал я с едната ръка през раменете, а с другата й поднесе чаша към устните.

— Какво е това? — попита тя със слаб глас. Толкова я болеше главата.

— Малко от противоотровата ми. Нарича се териака. Позволявам си да те уверя, че ще се оправиш. Голям късмет имахме, че организмът ти реагира толкова бързо на отровата. Иначе може би нямаше да можем да те спасим.

— Отрова? — На лицето й се изписа шок. — Била съм отровена? Не се спомням. Кой би искал да ме отрови? — Как е възможно да си е създала толкова силен враг за толкова кратко време?

— Още не знаем — отговори й халифът, — но ако разбера, отровителят ще умре по същия начин, който бе приготвил на теб, любов моя.

Изражението му беше мрачно. В харема му имаше повече от четири хиляди жени: съпругите му, държанките му, момичета, които се надяваха да спечелят благоволението му, роднини и прислужниците им. Беше невъзможно да се следят всичките. Отровителят бе много хитър. Беше почти невероятно някога да узнаят кой е.

— Как съм била отровена? — обърна се Зейнаб към лекаря. — А бедният Наджа добре ли е? Той опитва всичко, което ям или пия.

— Като изключим това, че евнухът ти не е на себе си от тревога и притеснение, иначе е добре — увери я Хаздай. — Отровата е била сложена върху един от шаловете ти и се е просмукала в кожата ти. Щеше да действа постепенно, но организмът ти реагира остро още в самото начало. Очевидно си много чувствителна, лейди. — Той се обърна към помощничката си: — Ребека, покажи шала на лейди Зейнаб.

Възрастната жена отвори една метална кутия и показа съдържанието й.

— Кой ти даде този шал, лейди? — попита я Хаздай ибн Шапрут. — Може би ако си спомниш, ще успеем да разберем кой е отровителят. Не го докосвай, само го погледни.

Зейнаб се подчини. Шалът беше от много хубава материя. Тя нямаше никаква представа откъде се беше взел и погледна към Ома, която също поклати неразбиращо глава.

— Не е бил сред дрехите, които донесохме от Малина — каза прислужницата. — Спомняш ли си, че тази сутрин търсихме шал в раклата, защото времето беше хладно? Този просто беше най-отгоре. Не съм се замисляла откъде се е взел. Предположих, че сигурно нашият господар ти го е подарил.

— Лейди, налага се да задам и този въпрос — каза лекарят. — Можеш ли да имаш доверие в прислужницата си?

Зейнаб побесня.

— Как смееш? Бих поверила живота си на Ома. Тя е с мен по свой собствен избор. Аз й предложих да я освободя и да я изпратя в Шотландия. Тя отказа. Дори отказа да се омъжи за Аладин бен Омар, за да не ме напусне. — Зейнаб протегна ръка към Ома, в чиито очи имаше сълзи, и докосна рамото й. — На Ома може да се вярва. Тя не би ми причинила зло.

— Лейди, моите извинения, но трябваше да попитам.

— Тя ще може ли да пътува? — обади се халифът и ги изненада с този въпрос.

— Къде ще я водиш, господарю?

— В ал-Русафа. Там ще е в безопасност, докато се възстановява.

— Да — отвърна замислено лекарят. — Да, това е добра идея, господарю. В ал-Русафа ще можеш да я наблюдаваш по-добре. Но там все още ли може да се живее? Не си бил там, откакто дворът се премести в Мадинат ал-Захра.

— Ще живее в една малка лятна къща в градината. Това няма да е първият път, когато водя някое красиво момиче там. — Очите на Абд ал-Рахман заблестяха. — Там е много спокойно.

— Ще се наложи да се изгорят всичките й дрехи — каза лекарят, — а скъпоценностите й да се изварят в оцет. Не можем да сме сигурни, че не е сложена отрова и върху други от вещите й.

Халифът забеляза бурята, която се надигаше в очите на Зейнаб, и побърза да каже:

— Ще ти купя нови дрехи, любов моя. Освен това най-много те харесвам така, както Аллах те е създал. Няма по-красива жена от теб, скъпа моя Зейнаб. Благодаря на Аллаха, че не умря.

— О, господарю, толкова си добър с мен.

Гласът й беше меден, но тя беше едновременно ядосана и изплашена. Инига я беше предупредила, че в харемите често си служат с отрова, но не беше взела думите й насериозно.

Хаздай ибн Шапрут си мислеше, че халифът се влюбва в нея, или поне така смята. Познаваше го от няколко години, но никога не го беше виждал да се държи така с жена. Това, което беше започнало само като плътско желание, постепенно вземаше друга форма, колкото повече халифът опознаваше своята робиня за любов. Що се отнася до Зейнаб, лекарят не смяташе, че тя е влюбена в халифа. Тя го уважаваше, може би малко се страхуваше от него и може би изпитваше някаква привързаност, но любов? Не. Той дори не беше сигурен дали тя въобще можеше да изпитва любов. Не я познаваше достатъчно добре. Нима жена, обучена да води такова съществуване, е способна да обича? Това беше главоблъсканица, с която си струваше да се заеме.

Наистина беше най-красивата жена, която Хаздай беше виждал. Разбираше, че халифът бе очарован от нея. Зейнаб беше любовта на старините на Абд ал-Рахман, както Абишаг е била последната любов на цар Давид. Може би последното му дете щеше да е от нея. Въпреки, че беше преминал петдесетте, халифът все още беше потентен, доказателство за това бяха двамата му най-малки синове.

 

 

— Как е тя? — попита Захра Хаздай ибн Шапрут. Беше го извикала в апартамента си. — Какво й има? Да не е бременна?

— Някой се е опитал да я отрови — отвърна тихо лекарят. — Халифът е много ядосан. За щастие, успях да я спася. — И защо ли първата съпруга на халифа се е загрижила толкова? Захра обикновено не се занимаваше с тези, които смяташе, че стоят по-ниско от нея.

— Значи ще оживее — каза спокойно Захра. — Той е твърде стар за такива неща, сигурно ще се съгласиш с мен, но нима ще ме послуша? Не! Щеше да е по-добре, ако я беше дал на Хакам, не мислиш ли?

— Мисля, че господарят е щастлив с лейди Зейнаб и че е достатъчно здрав, за да се отдаде на страстта си към едно красиво момиче.

Хаздай никога не беше виждал лейди Захра да проявява такава злоба. Защо ревнуваше? Нейното положение беше сигурно, както и това на най-големия й син.

— Мъже! — каза с отвращение Захра на втората съпруга на халифа, Таруб, когато лекарят си отиде. — Всичките са еднакви! Нашият господар застрашава здравето си с това момиче. Въобще не мисли, колко е важен животът му за ал-Андалус.

— Ако е щастлив — каза мъдро Таруб, — няма ли да е в по-голяма полза за ал-Андалус? Какво имаш против Зейнаб, че ревнуваш толкова? Никоя друга не те е дразнила толкова, Захра. От самото начало момичето се държеше добре. Не предизвиква никакви размирици в харема. Всъщност, тя е доста затворена. Не съм чула никакво оплакване от нея, нито пък е направила нещо, което трябва да те разстройва. Защо толкова много я ненавиждаш?

— Не я ненавиждам. Просто съм загрижена за здравето на любимия ни господар.

— Не става въпрос за неговото здраве — каза с чувство за хумор Таруб. — Бедната Зейнаб е била отровена.

— Той я обича — почти прошепна Захра.

— А, ето какво било. О, Захра, какво значение има дали я обича? Той обича и мен, а това въобще не те кара да ревнуваш. Той обича всичките очарователни и не дотам очарователни държанки, които са му родили деца, особено Бакеа и Кумар. А ти не ревнуваш от тях. Дори и да обича Зейнаб, той обича теб повече. Всъщност теб те обича най-много. Винаги те е обичал. Нали кръсти град с твоето име! Мадинат ал-Захра. Мисля, че е чудесно, мъж на неговите години все още да може да се влюбва! — Тя се засмя. — Хвала на Аллах! Ние с теб дойдохме при Абд ал-Рахман по едно и също време. Преди колко години беше това? Бяхме млади момичета. Твоят син се роди два месеца преди моя, но аз не се вайкам, че се случи така. Аз се радвам на децата и внуците си и приемам, че времето минава. А ти явно не можеш да го направиш, Захра. И с всяка изминала година става все по-лошо. Ти вече не си момиче и никога няма да бъдеш. Мисля, че ревността ти се дължи, не на любовта ти към Абд ал-Рахман, а на това, че тя е млада и изключително красива. Не можеш да промениш това, както и факта, че ти самата вече минаваш четирийсетте.

— Жестока си! — извика Захра и от очите й бликнаха сълзи.

— Просто съм откровена с теб, както винаги, скъпа приятелко. Казвам ти, че нашият съпруг винаги ще обича най-много теб, Захра, без значение кого още обича. Приеми истината и остави гнева и ревността да умрат, защото в противен случай, те ще те убият, или ще убият любовта на Абд ал-Рахман към теб. Нима искаш да захвърлиш всичките тези щастливи години?

Захра не отговори, но извърна глава. Беше ли права Таруб? Или пък просто казваше тези неща, за да я успокои? Абд ал-Рахман вече не изглеждаше толкова привързан към нея, както преди. Спомняше си как умря най-старата му държанка. Лейди Айша беше първата жена, която той бе имал и беше по-възрастна от него.

Айша му била подарена от стария емир Абдаллах, дядото на халифа. Абд ал-Рахман я харесал. Тя му беше показала любовното изкуство, но също му беше станала доверена приятелка. Дълго след като бяха преустановили любовните си отношения, той продължаваше да я посещава в апартамента й и я ценеше високо. Когато Айша умря, тя завеща огромното си богатство за откупване на пленени от християнски страни мохамедани. Но те бяха толкова малко, че Абд ал-Рахман не знаеше какво да прави с парите на Айша. Искаше да направи нещо, за което да е сигурен, че Айша ще го одобри. Захра му предложи да построи нов град.

Избраха място на северозапад от Кордоба. Когато градът беше построен, халифът заведе Захра да го види. Когато приближиха главните порти, халифът й каза да погледне нагоре. Тя вдигна глава и видя мраморен бюст със своя образ над входа. Тя го погледна безмълвно и той й каза, че името на града ще бъде Мадинат ал-Захра — Града на Захра.

— Но не трябва ли да бъде Мадинат ал-Айша, в чест на старата ти приятелка, чиито пари използва, за да го построиш? — попита го тя. Знаеше, че той ще откаже, защото обичаше нея най-много от всички жени. Аллах! Нима някога е оказвана по-голяма чест на някоя жена!

А ето, че сега Абд ал-Рахман си имаше ново развлечение. Робинята за любов, Зейнаб, изглежда го беше обсебила напълно. Захра въздъхна. Отново започваше да ревнува. Беше ли права Таруб? Тя никога не лъжеше. Беше мила и практична и пряма до глупост.

Но въпреки това, всеки път, когато погледнеше към Зейнаб, Захра се вбесяваше. Не можеше да се въздържа. Какво право имаше това момиче да й отнема халифа? А ако му родеше дете? Не допускаше, че което и да е дете, родено от жените на съпруга й, можеше да измести Хакам. Абд ал-Рахман винаги беше давал ясно да се разбере, че Хакам щеше да бъде бъдещият халиф. Но ако променеше намерението си? Ами ако обикнеше още повече Зейнаб? Захра се изсмя на пресекулки. Защо беше толкова разстроена? Нямаше никаква опасност нито за нея, нито за сина й. Макар че не беше съвсем сигурна в това. Един възрастен мъж, влюбен в младо момиче, беше способен да извърши някоя глупост.

Настроението й не се подобри от новината, че Зейнаб и прислужниците й ще се преместят в ал-Русафа.

— Кой я застрашава толкова много тук, че трябва да я мести? — каза тя горчиво на Таруб. — Това е смешно! Направо е абсурдно!

Таруб се опита да успокои приятелката си.

— Недей да се измъчваш, Захра. Халифът просто иска да остане известно време насаме със Зейнаб. Това е естествено. Не си ли спомняш как се измъквахме в летния дворец с него? Когато тя се възстанови, той ще я върне пак тук. Тя е млада и сигурно е изплашена от това, което се случи. Каквото и да й е казал халифът, тя не е глупава. Знае, че вероятността да се открие отровителят е нищожна. Като я води в ал-Русафа, той просто иска да я успокои.

 

 

Зейнаб не беше изплашена. Беше разгневена, че някой се е опитал да я убие. Доколкото знаеше, нямаше никакви врагове. Следователно това сигурно беше някое глупаво момиче, което си мисли, че като убие робинята за любов на халифа, ще може сама да спечели благоволението му. Не беше много вероятно някога да разбере кой се е опитал да я убие, но възнамеряваше отсега нататък добре да се пази. Наблюдаваше разгневена, как вземаха дрехите й, за да ги изгорят, съобразно нарежданията на Хаздай ибн Шапрут.

— Нелепо е да се изгорят всичките ми дрехи — цупеше се тя. — Не може всичките да са отровени! А и скъпоценностите ми ще се повредят в този оцет! Проклет да е този лекар!

— Той спаси живота ти, господарке — каза остро Ома. — А той със сигурност струва повече от няколко кафтана и дрънкулки. Освен това, халифът обеща да те облече като кралица. Двайсетте топа коприна, които му изпрати Донал Рай, са всичките за теб.

— Откъде знаеш?

— Наджа ми каза, а ти знаеш, че той е осведомен за всичко, което става в двореца. Дори знае, че лейди Захра те ревнува. Има приятелка, която прислужва в апартамента на първата съпруга.

— Мислиш ли, че тя се е опитала да ме отрови?

— Всичко е възможно, но не мисля така. Въпреки че вероятността отровителят да бъде хванат е малка, това би й струвало живота. Не мисля, че лейди Захра ще рискува положението си, само защото ревнува и годините й тежат. Не, сигурно е някоя незначителна държанка.

Напуснаха града. Пътят между Мадинат ал-Захра и Кордоба наистина беше застлан с килими. Зейнаб бе възхитена от размерите на столицата и помоли за разрешение да я разгледа.

— Можеш да отидеш с Наджа и с някой надежден охранител — каза й халифът. — Ако аз се появя по улиците, ще ни заобиколи огромна тълпа. А като се държа на разстояние от народа, аз си гарантирам уважението му.

— Разкажи ми историята на града — помоли го тя, а той се засмя.

— Всяка друга жена би поискала да й обясня най-прекия път до пазара, за да отиде да си купи нещо, а ти искаш да научиш историята на Кордоба. Много добре, любов моя, ще ти я разкажа. Градът е основан от един народ, наречен картагенци, и е завладян от римляните по време на Великата империя. После тук са дошли вестготите, а ние сме завладели града от тях преди около двеста години. Тук живеят повече от един милион души. Има шест хиляди джамии, осемдесет училища и обществена библиотека с над шестстотин хиляди тома. Хаздай иска да построя медицинско училище и аз съм съгласен с него. Сега всичките ни лекари трябва да пътуват до Багдад, за да бъдат обучени.

— Няма такова число като шестстотин хиляди, още по-малко пък милион — каза тя с недоверие и той отново се засмя.

Зейнаб отиде в града с Ома и Наджа, заобиколени от голяма охрана. Не знаеше накъде да гледа. Всичко беше толкова интересно, толкова вълнуващо! Наджа им каза гордо:

— Кордоба е най-хубавият град в целия свят.

— Какво мислиш за града? — попита я халифът, когато се върнаха от разходката си.

— Прекрасен е, но е твърде голям, за да живея в него, господарю. Мадинат ал-Захра изглежда съвсем малък в сравнение с него. Никога преди не съм виждала толкова много и различни хора!

Ал-Русафа беше прекрасно място. Настаниха Зейнаб в една малка мраморна къща в средата на градината близо до малко езеро. В средата на езерото имаше друга къща, която халифът й обеща, че ще посетят.

Зейнаб беше възхитена от новото си жилище. Имаше самостоятелна стая за всеки и дори кухня, в която Наджа щеше да приготвя ястията й собственоръчно. Зейнаб плесна с ръце.

— Вече няма да деля нищо с никого!

— Толкова много ли не ти харесва харемът? — попита я халифът. — Не ти ли допада компанията на другите жени?

— Господарю, ако знаеше как съм отгледана, щеше да ме разбереш — обясни Зейнаб. — Като се изключат двете слугини, в Бен Макдюи единствените жени бяхме аз, майка ми и сестра ми. Майка ми обичаше само Груоч и аз прекарвах по-голямата част от времето си сама. Ома е първата ми приятелка. Не съм сигурна, че харесвам жените. Те клюкарстват твърде много и често са жестоки. Повече ме вълнува светът около мен. А жените в харема ти, само се чудят как да пропилеят времето си.

Преди да дойда в ал-Андалус, кръгозорът ми беше много тесен, господарю, а тук има толкова много да се види и научи. Аз съм обучена за робиня за любов, да се интересувам само от това как да давам и получавам удоволствие, но това не ми стига сега, когато очите ми се отвориха за чудесата на вашия свят! Надявам се, че не те разочаровам, господарю. — Тя се сгуши в ръцете му. — Ти си толкова добър с мен.

Тя бе истинско чудо, помисли си той. Всичко започна с уменията й в леглото. Нямаше нищо, което той да поиска и тя да не му го даде, но в нея имаше още толкова ценни качества. Не минаваше и ден, без да се удиви на нещо новооткрито в нея. Жалко беше, че тя се появи в залеза на живота му. Ако се бяха срещнали в по-младите му години, можеха да направят чудеса заедно!

— Ти никога няма да ме разочароваш, Зейнаб. — И наистина го мислеше. — Чувал съм за една игра, на която са обучени робините за любов. Нарича се Поробената роза. Карим ал-Малина научи ли те на нея, красавице моя?

Зейнаб бавно кимна. Това беше игра на непоносимо удоволствие. Не беше сигурна, че халифът можеше да играе на тази игра, въпреки цветущото си здраве.

— Ще играя с теб, господарю, ако ми позволиш аз да водя играта. Може да е опасно, нали разбираш? Играл ли си я преди?

— Когато бях млад. Съгласен съм с условието ти.

— Ще донеса тогава необходимите неща — каза тя и се надигна от леглото. — Много скоро, господарю, ще завися само от изключителната ти милост.

Тя се върна с кошничката със сребърните топчета, четири копринени конеца, малък топ бяла коприна, голямо пухкаво перо и дълго перо от опашката на бяла чапла. Сложи кошничката до него и се излегна на леглото.

— Аз съм изцяло зависима от милостта ти, господарю. Когато ме направиш безпомощна, ще можеш да правиш каквото си искаш с мен, а аз няма да мога да се възпротивя.

Очите му леко се разшириха. Досега тя не му беше отказвала нищо, но въпреки това, никога не беше имал чувството, че я притежава цялата. Тази неуловима независимост малко го дразнеше. Тя беше негова робиня и той имаше нужда от увереността, че притежава изключителна власт над нея. За негово голямо учудване, се беше влюбил, а ако тя не го обичаше, трябваше поне да признава превъзходството му, когато беше с нея. Той коленичи, извади четирите копринени въжета и завърза крайниците й за четирите края на леглото.

— Бори се — заповяда й той. — Искам да съм сигурен, че си завързана здраво, но и че това не ти причинява голямо неудобство, красавице моя.

— Кой те научи на тази игра? — попита го Зейнаб. Подръпна въжетата. Наистина беше безпомощна — Добре си ги завързал, господарю. — Тя леко се усмихна.

— Преди години, когато все още бях млад принц, бащата на един мой приятел имаше робиня за любов. Един ден приятелят ми и аз отидохме на лов. После останах да пренощувам у тях. Баща му ми отстъпи робинята в израз на гостоприемството си.

Той гледаше как тялото на Зейнаб се изпъва, подръпвайки въжетата, и се възбуждаше.

Тя наблюдаваше как чувствата пробягват по лицето му. Мъжете са наистина като малки момчета, но нали Карим й беше казал, че някои от тях обичат такива игрички? Имаше късмет, че халифът не беше от мъжете, които обичат да причиняват болка.

— Ще ти запуша устата, но само за кратко, защото скоро ще я използвам за друго. — Завърза копринената превръзка през лицето й. — Можеш ли да дишаш?

Зейнаб кимна. Трябваше да остане спокойна, да се довери на партньора си.

Халифът взе сребърните топки и съвсем бавно ги напъха в любовния й канал. Седна и известно време съзерцава красивата си пленница. Тя беше изцяло оставена на неговата милост. Тази мисъл го възбуждаше.

Зейнаб очакваше с нетърпение следващата му стъпка. Лежеше неподвижно, защото всяко движение щеше да раздвижи любовните топки, а това щеше да я възпламени. Наистина беше доста жестоко от негова страна да й ги сложи, като знаеше какво ще последва.

Халифът започна да я гали с една ръка. Милувката му обхвана цялото й тяло и беше много, много нежна. Пръстите му докоснаха тъмните кръгове около зърната й и той се усмихна, когато те се надигнаха като розови пъпки. Ръката му бавно продължи надолу през корема й, после по вътрешността на лявото й бедро.

Тя изстена през копринената превръзка, защото едно неволно движение на тялото й накара любовните топки да се ударят една в друга.

Очите му срещнаха нейните. В погледа му се четеше превъзходство, сякаш и казваше „Виждаш ли, ти наистина си моя и ще правя с теб каквото си искам.“ После взе едното й стъпало в ръка и го погали.

— Имаш най-прекрасните крака.

Целуна го, после започна да ближе кожата около глезена й, придвижи се нагоре към коляното, към бедрото. Езикът му вече беше върху пъпа й, после се втурна нагоре към вдлъбнатината между гърдите й.

Тялото й се изпъна и малките сребърни топки се заудряха в нея, изпращайки огнени вълни по цялото й тяло. Тя отново изстена.

Халифът взе едното перо и започна да я гали с него.

— Това харесва ли ти, красавице моя?

Перото се движеше бавно по гърдите й, по раменете, надолу по ръцете, после се плъзна по корема й и още по-надолу — по краката. После той изведнъж захвърли перото и притисна ръката си към пулсиращата й плът. Очите й се разшириха.

Абд ал-Рахман се наведе и засмука зърната й, докато тя се заизвива и от устата й зад превръзката започнаха да излизат мяукащи звуци. Той я захапа, после започна да я ближе, доволен от учестеното й дишане. После бръкна в любовния й канал и извади сребърните топки, но преди още да е осъзнала какво става, той се настани между разкрачените й крака. Взе перото от чаплата, наведе се напред и разтвори срамните й устни, за да открие мъничката пъпка на удоволствието й. После, държейки плътта й разтворена, започна леко да я гали с перото.

Наблюдаваше очарован как любовните й сокове започнаха да се стичат и мъничката пъпка се изду от растящата възбуда. Движеше безспирно перото нагоре-надолу, докато Зейнаб не изви тялото си, потрепери и достигна върха на удоволствието си.

Халифът веднага остави перото, наведе си и развърза превръзката от устата й и я целуна нежно. Езикът му се плъзна между устните й и тя жадно го засмука. Членът му вече също искаше своето, защото, дарявайки й удоволствие, той също се беше възбудил неимоверно. Той се премести, седна на гърдите й и поднесе члена си към устните й.

— Развържи ръцете ми — каза тя.

— Не.

— Само едната — примоли се Зейнаб.

— Ще използваш само устните и езика си, красавице — каза той строго. — Не забравяй, че аз съм господарят тук.

Тя започна бавно да го ближе. Езикът й описваше кръгови движения около рубиненочервената главичка на члена му, докато пръстите му не спираха да дразнят малкото й бижу. Той я докарваше до полуда и Зейнаб остана изумена от опитността му, защото явно беше запознат с тази игра толкова добре, колкото и тя самата. Тя потрепери, когато отново стигна до върха.

Той се отдръпна от нея и я изгледа собственически. После пъхна пръстите си в устата й.

— Любовните ти сокове са обилни, красавице моя, точно както ти обещах. Искам да пия от този фонтан, Зейнаб. Никога преди не съм имал такава жена, а ти си моя!

После той легна с лице между бедрата й, осигурявайки й достъп до члена си. Езикът му си играеше с плътта й, а тя в отговор смучеше уголемения му член, движейки бавно езика си по чувствителната кожа. Когато халифът усети, че не може да издържа повече, той се обърна и влезе дълбоко в нея, омаян от виковете й.

Беше по-голям и по-твърд откогато и да било. Зейнаб усещаше как пулсира в тялото й. За момент клепачите й потрепериха, когато усети огромната възбуда, която я обгръщаше и я заливаше от всички страни. Една робиня за любов никога не губи контрол.

Екстазът на Абд ал-Рахман наближаваше и той повече не можеше да се сдържа. Изгубил всякакъв контрол, той извика и собствените му любовни сокове се изляха в нея. Отпусна се върху Зейнаб с въздишка на облекчение.

— Господарю, освободи ме! — прошепна Зейнаб и за нейна изненада той наистина го направи.

— Прекрасно! — възкликна той. — Това наистина беше прекрасно. Ти със сигурност си най-добрата робиня за любов, красавице моя. Ценя те повече от всичко друго, което притежавам. Аллах да благослови деня, в който Донал Рай те е открил и те е дал на Карим ал-Малина да те обучи. Срамота е, че той повече не иска да се занимава с това.

— Щастлива съм, че те удовлетворявам, господарю — каза тихо Зейнаб.

Карим! Защо само споменаването на името му връщаше спомените от прекрасните дни, прекарани в Малина? Всичко беше свършено и тя го знаеше. Той сега беше женен за друга жена. Съдбата ги беше повела в различни посоки и нямаше връщане назад. Тя не обичаше Абд ал-Рахман, но халифът беше мил и й даваше стимул да се учи. Повече нямаше да мисли за Карим ал-Малина!

През следващите няколко седмици Зейнаб живя щастливо в ал-Русафа. Халифът не беше там през деня, но идваше при нея почти всяка нощ. Абд ал-Рахман беше владетел, който управляваше в истинския смисъл на думата. Не позволяваше на бюрократите да управляват царството му вместо него. Те вършеха своята работа, а той — неговата.

Халифът работеше много, затова свободното му време беше важно за него. Винаги се беше наслаждавал на компанията на красиви и умни жени, но Зейнаб му носеше някакво спокойствие, което досега не беше изпитвал. Тя съществуваше само за него. Не беше позволила да бъде въвлечена в интригите на харема, затова фактът, че някой се беше опитал да й причини зло, много го тревожеше. Беше го направила щастлив и той искаше и тя да е толкова щастлива, да не се страхува от нищо.

Докато Зейнаб беше в ал-Русафа, той заповяда да се направи нов апартамент, отделен от останалия харем. Новите покои щяха да се наричат Палат на зелените колони, защото на всяка от вратите имаше по две колони от зелен ахат, изпратени от Донал Рай.

Новият апартамент се свързваше с харема посредством малка врата, а в противоположния му край имаше вход към неговите собствени покои.

Изпратиха Наджа на робския пазар в Кордоба, за да потърси готвач за Зейнаб. Той избра една негърка на име Аида, която получаваше нарежданията си направо от халифа. Ако някой се опиташе да я подкупи, тя трябваше да докладва незабавно на Наджа, който пък щеше да уведоми халифа. Щеше да изпълнява заповедите само на господарката си, халифа, Наджа и Ома. Ако някой друг се опитваше да й дава заповеди, тя трябваше незабавно да съобщи на Наджа.

Обитателките на харема наблюдаваха строителството на новия апартамент с любопитство. За някои, това беше повече от едно обикновено развличане. Други, въобще не ги интересуваше. Но Захра беше изумена от това, което ставаше пред очите й, в града, наречен на нейното име. След изненадата последва гневът. Момичето беше държанка, а не съпруга. Наистина, любимките на халифа си имаха собствени апартаменти, но те нямаха нищо общо с това, което сега се строеше за Зейнаб. Абд ал-Рахман се грижеше за нея като за кралска невеста. Да не си беше загубил ума? Или пък тя го подстрекаваше да пренебрегва Захра и останалите? А ако беше така, какви ли други изисквания щеше да представи пред влюбения халиф?

Таруб отново се опита да успокои приятелката си, а и най-големият син на Захра, Хакам, също беше удивен от силата на майчиния си гняв.

— Прекрасно е, че на неговата възраст отново е открил любовта. Какво ти става, майко?

— Той й дава твърде много и я издига прекалено. Държи се като стар глупак. Съмнявам се, че все още е с ума си. Или пък това момиче го е омагьосало!

— Това, което й дава, е негово и ако я обкръжава с почести, това е също негово право, майко — отвърна Хакам. В този момент звучеше като баща си. — Умът на баща ми си е съвсем наред и тук няма никаква магия, както ти самата добре знаеш. — Хакам взе ръката на майка си в своята. — Ще се разболееш от тази ужасна ревност. Трябва да престанеш, иначе можеш да разгневиш баща ми.

Тя издърпа ръката си.

— Не си мисли, че можеш да ми казваш какво да правя, Хакам! А що се отнася до баща ти, мислиш ли, че ме интересува какво си мисли старият сатир? Нека се забавлява с робинята си за любов! Нека я направи кралица на ал-Андалус! Аз няма да спра да я мразя!

— Не мога да разбера защо толкова се ядосва — каза Хакам на Таруб, когато останаха насаме — Да не би лейди Зейнаб да я е обидила по някакъв начин?

— Всъщност — да, но не го направи нарочно, нито пък можеше да го предотврати. Тя е млада и много красива. Все някой ден това щеше да се случи. Аз съм доволна от изминалите години. Ако съм надебеляла от възрастта, от ражданията и от слабостта ми към сладкишите, приемам това като своя съдба. Късметът ми беше добър. Баща ти ме обича. Имаме син и две дъщери. Внуците ми са много и съм щастлива с тях.

Майка ти, Хакам, винаги е била любимата съпруга на баща ти. Тя все още се мисли за млада, красива и желана. Досега не беше осъзнала, че остарява. Не и докато лейди Зейнаб не дойде тук. И сега Захра трябва да признае истината пред себе си, а това я вбесява. Трябва да приеме факта, че въпреки че баща ти я обича, не е посещавал леглото й в продължение на повече от пет години.

Разбираш ли, Хакам, халифът също не иска да си признае, че времето минава. Тази прекрасна робиня за любов му помага да забрави подобни мисли. А ние, жените, трябва или да приемем съдбата си, или да ставаме зли, осъзнавайки, че времето лети.

— Майка ми ли се опита да отрови лейди Зейнаб?

В топлите кафяви очи на Таруб се появи тревога.

— Наистина не знам отговора на този въпрос. Преди година бих казала, че не би могла да извърши подобно нещо, а също и че би било много глупаво от нейна страна. Но сега вече не знам. Майка ти много се е променила напоследък. Ако тя го е направила, халифът няма лесно да й прости.

— Ти си най-добрата й приятелка, лейди Таруб. Наблюдавай я. Ако прецениш, че може да навреди на себе си или на някого другиго, изпрати незабавно да ме извикат. Трябва да я защитя.

Това беше всичко, което можеха да направят. След няколко седмици халифът щеше да доведе обратно Зейнаб. Вече беше късна есен и дните ставаха не само по-къси, но и по-хладни. Ал-Русафа беше лятна резиденция и не беше подходяща за зимния сезон. Строителите работеха ден и нощ, за да завършат апартамента на новата фаворитка и най-накрая успяха.

— Утре — каза Абд ал-Рахман на Зейнаб — ще се върнеш в Мадинат ал-Захра. Имам чудесна изненада за теб, любов моя. Сигурен съм, че ще останеш много доволна.

— Ти ме разглезваш — отвърна тя с усмивка, — но си признавам, че това ми харесва, господарю. Но все пак, не мога да си тръгна, преди да сме посетили малката къща в средата на езерото.

— Добре, сега ще отидем.

— Но вече се стъмни, господарю, а и луната едва се е показала.

— Времето е тъкмо подходящо за разглеждане на лятната къща.

Той хвана ръката й и я поведе към езерото, където ги очакваше малка лодка. Когато стигнаха до малкото островче, той й помогна да слезе.

Влязоха в къщата и Зейнаб се огледа наоколо. Беше построена от позлатено дърво, а покривът представляваше стъклено кубе. Халифът дръпна една ръчка в стената и изведнъж по стъклото започна да се стича вода.

— О! — възкликна Зейнаб.

— Харесва ли ти, любов моя?

— Прекрасно е!

После забеляза, че единствените мебели в къщата бяха едно голямо легло и маса до него, върху която бяха наредени бутилки вино и плодове, както и една лампа.

— Искал си да ме доведеш тук тази вечер! — Тя плесна с ръце.

В този момент луната изгря и заля със сребристата си светлина водата около и над тях. Халифът свали кафтана си и Зейнаб направи същото със своя. Той я придърпа в прегръдките си и нежно я целуна. Тя му се усмихна.

— Ти си най-красивата жена на света — каза й той. — Ще ти дам всичко, което е във властта ми, Зейнаб, любов моя. Трябва само да ме помолиш и всичко, което поискаш, ще бъде твое.

— Има само едно нещо, за което копнея, господарю — отвърна тихо тя и вдигна ръка, за да погали лицето му.

Той хвана ръката й, обърна я и жарко целуна дланта й.

— Само кажи, любов моя, и то ще е твое!

Погледът му гореше. Времето, което прекараха в ал-Русафа, го беше привързало още повече към нея. Плътското желание, което първоначално изпитваше, се беше превърнало в любов.

— Дай ми дете — каза тя просто.

— Ще ми родиш дете? — Най-малките му синове бяха на пет и седем години.

— Изненадан си — каза тя с усмивка. — Нима желанието ми те огорчава, господарю?

— Обичаш ли ме, Зейнаб? — попита той, изпълнен с любопитство.

Тя се замисли.

— Честно казано, господарю, не знам. Някога си мислех, че обичам един мъж, но чувствата ми към теб са по-различни от тези, които изпитвах към него. Все пак не мисля, че щях да поискам да родя дете от теб, ако не изпитвах привързаност. — Тя му се усмихна някак срамежливо и сложи глава на рамото му. — Трябва да те обичам, в противен случай ще съм безсърдечна.

Той нежно я прегърна и устните му докоснаха меката й коса.

— Аз те обикнах още в момента, в който излезе от онази носилка в Залата на халифата.

Тя се засмя тихо.

— Тогава само ме желаеше.

Той също се засмя.

— Желаех те, да, но те и обичах. Не както те обичам сега, Зейнаб, но наистина те обичах.

Очите му казваха, че говори истината. Той наистина я обичаше, или поне вярваше, че е така.

Той я обърна обратно и започнала си играе с гърдите й.

— Приличат на нарове — узрели и сладки — прошепна в ухото й. Пръстите му потъркаха чувствителните зърна. — А те са като череши.

Тя обви ръце около врата му. Той я прегърна през кръста, придърпвайки я колкото е възможно по-близо. Тя облегна глава на рамото му и устните му се плъзнаха по шията й. После гризна леко ухото й и езикът му се плъзна вътре. Търкайки се предизвикателно в него, тя усети мъжествеността му да се притиска в плътта й. Тя го хвана за ръката и го поведе към леглото, давайки му знак да легне по гръб.

Коленичи пред него и започна да го гали с ръце. Той въздъхна. Зейнаб също се качи на леглото и обсипа цялото му тяло с целувки. Златните й коси галеха кожата му и още повече го възбуждаха. Той трепереше от удоволствие. Много бавно и внимателно тя го пое в устата си и го смука, докато не усети върху езика си първите капки на любовните му сокове.

Докато тя го целуваше, той протегна ръка и докосна венериния й хълм. Пръстите му се вмъкнаха между срамните й устни и той ги раздвижи, докато и нейната любовна влага намокри ръката му.

Зейнаб се покачи върху любовника си. Ръцете му отново докоснаха гърдите й. Тя затвори очи и почувства твърдия му член, който пулсираше в тялото й. После халифът се претърколи заедно с нея и се оказа отгоре.

Тя трепереше цялата. Изкрещя и заби ноктите си в гърба му и в същия момент усети как семето му се излива в топлата й, нетърпелива утроба.