Бъртрис Смол
Робиня за любов (12)

Глава 11

Корабите „Итимад“ и „Инига“ отплаваха от Кордоба с пълни трюмове. Отправиха се към Ирландия и пристигнаха в Дъблин рано една сутрин.

Донал Рай беше нетърпелив да ги посрещне и сам дойде на борда на „Итимад“.

— Добре дошъл, Карим ал-Малина! Не ме карай да чакам, приятелю! Старото ми сърце няма да го понесе. Халифът? Беше ли доволен?

— Ти си без сърце, Донал Рай, иначе нямаше да изпратиш това прекрасно младо цвете в студената прегръдка на халифа. А иначе Абд ал-Рахман остана много доволен от даровете ти, но, разбира се, най-много му хареса Зейнаб. Тя спечели благоволението му само за една нощ, той сам ме увери в това. Каза ми да ти предам, че сега той ти е задължен. Доволен ли си? Би трябвало да бъдеш Донал Рай. Обучих Зейнаб много добре. Дори се съмнявам, че може да убие Абд ал-Рахман със страстта си.

— Ако това е така, Карим ал-Малина, то тогава съм ти още по-задължен, отколкото смятах.

Въпреки че не би го признал, Донал Рай разбираше горчивината на Карим. Младежът очевидно се беше влюбил в Зейнаб. А и как може да не се влюби? Ако беше по-млад, Донал Рай също щеше да е покорен от нея. А и може би наистина малко се бе влюбил. Тя беше прекрасно момиче.

— А какво ще правиш сега, приятелю?

— Аладин и аз ще натоварим това, което ще ни дадеш, и ще се върнем в Алказаба Малина. Смятам скоро да се оженя. Вече няма да пътувам по море, освен ако не се налага.

Карим му разказа за слоновете и за внушителната процесия, с която представиха даровете на халифа.

— Отлично! Отлично! Караш ме да се гордея, Карим. Никога няма да мога да ти се отплатя както подобава. — Той спря и изведнъж възкликна: — Ще се жениш? И коя е булката?

— Казва се Хатиба, но това е единственото, което знам за нея. Знаеш как стават тези неща при нас, Донал Рай. Няма да видя лицето на момичето, докато не свърши церемонията и тя не дойде в леглото ми. Майка ми казва, че е хубава, а аз мога само да се надявам, че е права. Баща ми е много щастлив, че най-после ще се оженя и ще му осигуря още внуци. Момичето е подходящо, но това не ме интересува. Ще изпълня дълга си към семейството. Хатиба ще се радва на голямо уважение като майка на синовете ми. — Той сви рамене, лицето му изразяваше пълно безразличие.

Останаха в Ирландия съвсем малко. Карим не пожела да отидат в къщата на Донал Рай. Нямаше нужда нищо да му напомня за Зейнаб. Тя щеше да остане завинаги в сърцето му. Аладин беше съгласен с него. Той също много бе искал да се ожени за Ома. Зейнаб беше дала съгласието си, защото Ома всъщност беше нейна, но момичето отказа.

— Не защото не те обичам — бе казала тя на Аладин, — но не мога да оставя господарката си сама на едно непознато място. Тя ме спаси от ужасния живот, който ме очакваше. Дължа й предаността си.

Зейнаб бе уверила прислужницата си, че няма нищо против тя да се омъжи за Аладин, но Ома беше твърда. Не искаше да се разделя със Зейнаб и Аладин бен Омар трябваше да приеме решението й. При исляма не можеше да има брак, ако не са съгласни и двете страни. Категоричният отказ на Ома бе сложил край на цялата история.

„Итимад“ и „Инига“ отплуваха за Алказаба Малина. По време на цялото пътуване времето беше лошо. Когато най-после успяха да се доберат до вкъщи, родителите му го приветстваха топло, успокоени, че се е върнал жив и здрав.

— Сватбата е насрочена за следващото новолуние — каза баща му. — Тъй като Хюсеин ибн Хюсеин живее в планините, тържеството ще бъде тук, в нашата къща. Ще заведеш жена си оттук в своя дом.

— И всичко ще е според традицията, нали татко? Няма да видя жена си, докато тя не влезе в брачното ложе. Бедното момиче, да се омъжи за един непознат, толкова далеч от дома и семейството си. Задължително ли трябва да стане така? Не може ли да се видим с момичето преди сватбата, разбира се, в присъствието на майките ни?

— Хюсеин ибн Хюсеин и семейството му ще дойдат в града чак в деня на сватбата. Може и да не ти харесват традициите ни синко, но ние ги следваме, защото те носят ред и смисъл в живота ни. Трябва да преосмислиш някои от убежденията си Карим, тъй като вече ще си женен мъж. Как можеш да напътстваш децата си, без да следваш традициите? Безгрижните дни свършиха и ти трябва да поемеш задълженията на съпруг и баща.

Когато остана насаме с майка си, Карим каза:

— Спомням си защо толкова дълго не се задържах вкъщи. Страхувам се, че не съм като татко. Очевидно кръвта на твоите буйни деди е по-силна, майко. — Той я целуна нежно по бузата.

— Дядо ти беше фермер — напомни му строго тя.

— Но брат му, чичо ти Олаф, е пътешествал по море. Спомням си, че си ни разказвала нещо такова, когато бяхме малки с Джафар. Казваше, че той мразел земеделието, а и не е имало достатъчно земя за него и баща ти, затова той тръгнал по море.

— Много години минаха, откак беше малко момче, Карим. Паметта ми вече не е толкова силна.

— Паметта ти е по-добра откогато и да било, майко. Може би правя грешка, като се женя. Може би не съм създаден за семейство.

— А може би — вметна майка му — не си забравил Зейнаб. Най-добрият начин да забравиш една стара любов, е като се влюбиш отново, синко. Сглупи, като се влюби в момиче, което е собственост на халифа, но дори и да опозориш семейството ни, като откажеш да се ожениш за Хатиба бат Хюсеин, ти пак не можеш да имаш Зейнаб. — Тя взе ръцете му в своите и се взря в очите, които толкова приличаха на нейните. — Карим, трябва да се изправиш лице в лице с действителността. Трябва да приемеш съдбата си.

— Мразя съдбата си! — извика разгорещено той.

Алима не беше чувала сина си да говори с такъв тон от много години. Тя въздъхна разтревожено. Той наистина беше като чичо й Олаф, когото, въпреки че отричаше, си спомняше много добре. Той обичаше момиче, което избра друг, и никога след това не успя да намери щастието си. Някои мъже могат да обичат само една жена. Чичо Олаф беше в морето, в деня, когато убиха родителите й и отвлякоха децата. Тя се чудеше дали той някога е намерил щастието и дали синът й Карим щеше да го намери.

— Не можем винаги да получаваме това, което мислим, че искаме от живота — каза тя равно. — Ти се съгласи на този брак, Карим, и баща ти даде дума. Хатиба не е Зейнаб, но ще бъде твоя съпруга. Ти направи този избор преди месеци. Нито аз, нито баща ти сме те принуждавали да го правиш. Ти сам избра. Наистина е време вече да се ожениш. Може би когато поемеш отговорност за съпруга и деца, ще спреш да се държиш като разглезено дете. А сега ме остави! Много ме ядоса. Трябва да се успокоя, преди да отида при баща ти, иначе Хабиб ще разбере, че не си човекът, който мислеше, че си станал.

Карим се изправи, целуна ръцете й и се оттегли. Усмихна се тъжно на себе си. Хубаво му се беше накарала. Не си спомняше кога за последен път му е била толкова ядосана. Знаеше, че от всичките си деца, него обичаше най-много, въпреки че никога не би го признала. И както винаги беше права. Той се самосъжаляваше, без да мисли за момичето, което щеше да стане негова съпруга. Тя сигурно беше изпълнена с надежда за брака си, с въодушевление и може би с малко страх. Негово задължение беше да й даде сигурност, да я приветства… да я обича. Можеше ли да я обича? Беше ли права майка му? Детински ли се държеше?

Отиде да види сестра си, Инига. Тя вече беше бременна с първото си дете. Изглеждаше щастлива както никога досега. Какво се беше случило с малкото момиченце? Той почти не можа да познае тази спокойна млада жена.

— Нещо те тревожи, Карим — каза тя с тона на майка им. — Сърцето ти плаче за Зейнаб, нали?

Тя докосна бузата му и за негов ужас той почти се просълзи.

— Дал съм думата си на Хатиба бат Хюсеин и трябва да я удържа, ако не искам да опозоря семейството ни, но ако не мога да я обикна, сестро?

— Може би няма — каза тя откровено, — но брат ми, когото познавам, ще бъде добър съпруг, Карим. Ако не можеш да обичаш Хатиба, то сигурна съм, че поне ще си добър с нея. Тя никога няма да се почувства пренебрегната. Ти ще й дадеш уважението си. Сигурна съм, че не мислиш, че Аюб и Джафар обичат всичките си съпруги. Бракът е за това, да продължиш рода си и да си създадеш връзки с други семейства. Ти си такъв романтик, Карим!

— Ахмед обича ли те?

— Да, мисля, че ме обича. Това, разбира се, няма да го спре някой ден да се влюби в друга жена и да си вземе още една съпруга.

— Татко обича майка.

— Но обича също и Музна. Техният брак е бил уреден от дядо ни, Малик ибн Аюб.

— С други думи, бракът е игра на случайността, така ли, сестричке? Понякога някой печели, а някой друг губи.

Инига се изкикоти.

— Да, Карим, точно така, но бракът също може да бъде и като пътешествие по море. Не знаеш какво може да се случи. Ако Хатиба е красива и добра, твоето пътешествие може да бъде приятно.

— А ако лицето й е като на някой от конете на баща й, а тялото й — като на камила, тогава пътешествието ще е трудно. — Той се засмя. — Не мисля, че разговорът с теб ме успокоява, Инига.

— Майка казва, че Хатиба е много хубава. Има тъмна коса и светли очи.

— Така казва майка, но майките не са винаги най-добрите съдници.

— Искаш ли да ти кажа нещо за нея, след като приключи церемонията по изкъпването на булката? — попита закачливо Инига. — Не че това ще ти свърши работа, ако тя наистина има лице на кон и тяло на камила. Пак ще си обвързан.

— Много ме успокояваш, сестричке — каза той и двамата избухнаха в смях. — Ще ми кажеш ли наистина?

— Разбира се.

Имаше ли някакво значение дали Хатиба е хубава? Е, може би това щеше да направи живота му с нея по-лек, но пък не означаваше, че непременно ще я обикне. Бедното момиче. Тя си нямаше никаква представа за всичко това. Нямаше вина, че той обичаше Зейнаб. Може би наистина имаше нужда от неопитна девица, която да си мисли, че той е чудесен, само защото не познава никой друг мъж. Ако Хатиба не беше познала любовта, сигурно нямаше да страда, че той не я обича.

Мислите му го караха да се чувства неудобно, защото не беше честно от негова страна. Но пък, как можеше да прогони от ума и сърцето си спомена за златната коса, аквамаринените очи и тялото, което можеше да накара един мъж да се чувства слаб като бебе? Не можеше. Но Хатиба не биваше да страда за това, че той е толкова слабохарактерен.

Церемониалното изкъпване на булката ставаше в деня преди сватбата. Жените от двете семейства и няколкото приятелки на булката, които бяха дошли с нея в града, се събраха заедно следобеда. Това се правеше, с цел да се успокои булката. След това Инига отиде направо в апартамента на брат си в бащината им къща.

— Видя ли я? — Карим беше чакал нетърпеливо цял следобед церемонията да свърши.

Инига кимна със сериозно изражение.

— И? — Той вече губеше търпение.

— Много е хубава, както каза и майка — започна бавно Инига, — но… — Тя спря, търсейки думи.

— Но какво? — Аллах, какво не беше наред?

— Мисля, че е мрачна — каза най-накрая Инига. — Тя не изглежда щастлива от този брак, Карим. Това не се дължи на обичайната нервност, сигурна съм. Тя почти не се усмихна през целия следобед, но когато го направи, видях, че зъбите й са хубави. Поне това е нещо.

Мрачна е и зъбите й са хубави. Това не беше много успокоително.

— Съгласила се е на този брак — каза той, — иначе той нямаше да се състои. Може би просто се страхува, Инига. Все пак, утре ще се омъжи за един непознат.

— Да. Не помислих за това. В края на краищата, аз се омъжих за човек, когото познавах, и не прекъснах връзките си със семейството. Сигурно си прав, Карим. Тя е изплашена, но ти ще я успокоиш. Тогава тя ще разбере, че няма от какво да се страхува.

Но Инига въобще не вярваше в това, което каза. Хатиба беше мрачна, сякаш я принуждаваха да направи нещо, което не иска. Надяваше се, че Карим ще й помогне да преодолее това, което я тревожеше. Може би все пак щяха да намерят щастието заедно.

Денят на сватбата беше ясен и слънчев. Мъжете отидоха в джамията, където имамът провери договора, направен от кадията преди повече от половин година. Когато се увери, че всичко е наред, той извърши ритуала, чрез който се свързваха Карим ибн Хабиб и Хатиба бат Хюсеин, въпреки че самата булка не присъстваше. После се върнаха в дома на Хабиб, където Хатиба седеше сред сватбените дарове, очаквайки съпруга си.

Карим отиде при нея, вдигна булото, което покриваше лицето на момичето, и се взря в студените й сиви очи. Тя не се усмихна. Бяха му казали, че е на петнайсет години, но Карим имаше чувството, че е по-възрастна.

— Приветствам те, Хатиба, съпруго моя.

— Поздравявам те, Карим ибн Хабиб — отвърна тя. Гласът й беше приятен, но му липсваше всякакво чувство.

Мъжете и жените се разделиха и празненството започна.

— Красива е — каза Джафар на Карим, докато наблюдаваха танцьорките. — Берберките обикновено са много послушни. Когато ти роди син, ще можеш да си намериш някое сладко момиче с повече темперамент и да сложиш началото на харема си. Като се има предвид опитът ти, твоите жени сигурно ще са най-щастливите в Малина.

— Очите й са студени като сребро. Аз я поздравих като моя съпруга, но тя не ми отвърна по същия начин. Тя не иска да се омъжва, въпреки че баща й каза друго на имама.

— Недей да си толкова мрачен. Тя е просто уплашена, както всяка девица. Ще видиш, че до изгрев-слънце всичко ще е наред. Но не съм аз този, който трябва да ти казва как да се държиш с една девица, малки братко.

В късния следобед булката се качи на носилката, която трябваше да я отведе в дома на съпруга й извън града.

Карим даде на жена си един час, преди да се качи в спалнята й. Слънцето вече залязваше.

— Можете да вървите — каза той на робините, които седяха при булката.

— Ще останете — каза дрезгаво Хатиба.

Робините се спогледаха, объркани.

Карим щракна с пръсти и каза:

— Аз съм господарят в тази къща, Хатиба.

Робините побързаха да излязат.

— Как смееш да заповядваш на прислугата ми! — извика тя.

— Повтарям, Хатиба, аз съм господарят в тази къща. Не мога да повярвам, че баща ти е позволявал да се държиш по този начин. Ще приема, че си изплашена. А не бива.

Той направи една крачка и за негова изненада в ръката й изведнъж се появи малка кама.

— Не се приближавай повече или ще те убия — каза тя тихо.

С едно бързо движение Карим сграбчи ръката на жена си и изби оръжието от нея. Изсмя се презрително.

— С това не би могла да убиеш и портокал, Хатиба.

— Върху острието има отрова — отвърна тихо тя.

Той се взря по-внимателно в камата и откри, че наистина върхът на острието беше по-тъмен. Въздъхна дълбоко.

— Ако не искаш този брак, защо, в името на Аллах, се съгласи? Или това беше решението на баща ти, Хатиба?

— Не можа да устои на булчинската цена — отвърна му искрено тя. — Не е получил толкова за никоя от сестрите ми.

— Имаше ли и някаква друга причина?

— Необходимо ли е да питаш? Ти си син на принца на Малина. Какво по-хубаво за баща ми от това, най-малката му дъщеря да се омъжи за сина на владетеля. Баща ми вече не се задоволява само с богатството си. Той иска власт.

— Баща ми едва ли е могъщ властелин. Той е наследствен принц на тази земя, защото нашите предци са основали града. Управлява с помощта на съвет, а не сам. Тук няма съд, съдът е в Кордоба. Ние живеем като обикновени граждани. Баща ми е уважаван, защото управлява чрез съвета си мъдро. Освен това аз съм най-младият син на баща си, Хатиба. Никога няма да стана принц на Малина. А и не искам да ставам. Какво си мисли глупавият ти баща, като те принуждава да се омъжиш против волята ти?

— За него е много важно да може да казва, че дъщеря му Хатиба е първата съпруга на сина на принца на Малина, че той и принцът имат общи внуци. Обвързването със семейството ти му дава повече власт сред планинските племена. А той точно това иска.

— Обичаш ли някой друг? — попита той направо.

Хатиба се изчерви, но му отвърна честно.

— Да, и той трябваше да стане мой съпруг, ако семейството ти не ме беше поискало. Договорът беше сключен, зестрата беше уговорена, макар че още не беше платена. Но когато дойде предложението от баща ти, моят баща скъса договорите. Старият кадия, който ги беше изготвил, умря внезапно. Нямаше никакво доказателство, че е имало споразумение. О, защо от всичките момичета, които можеше да имаш, избра точно мен? — Сивите й очи се напълниха със сълзи и тя гневно ги изтри с опакото на ръката си.

— Аз не те избрах — каза той тихо, решил, че искреността й заслужава да й отговори по същия начин. — Аз дори не знаех, че съществуваш. Миналата година помолих баща ми да ми намери съпруга.

Тази пролет заведох при халифа на Кордоба една робиня, която обичах и която ме обичаше. Сигурно са ти казали, че съм майстор в любовните изкуства. Обучих момичето за робиня за любов, но наруших основното правило, като се влюбих в нея и като приех нейната любов. Никой от двама ни нямаше това право. В крайна сметка направихме това, което трябваше да направим. Зейнаб отиде при халифа и бързо стана негова любимка, а аз се върнах тук, за да се оженя за теб.

Не е хубаво това, че обичаме други, но не можем да променим съдбата, Хатиба. Ако те върна на баща ти, това няма да промени нищо. Аз няма да си върна Зейнаб, нито пък баща ти, ще ти позволи да се омъжиш за любимия си. Знаеш, че съм прав. Никой не знае дали ще се обикнем, но аз ще ти оказвам почитта и уважението, които ти се полагат като моя съпруга. Повече не мога да ти обещая. Ще ме почиташ ли и ти, Хатиба?

Тя беше изумена от тази реч. Изведнъж студенината й изчезна и на лицето й се появи изражението на изплашено малко момиче.

— Трябва да ме върнеш. — Думите й едва се чуваха — Аз не съм девствена. — Тя започна да плаче.

— Отхвърленият годеник?

Тя кимна. В очите й се четеше страх.

— Кога за последен път спа с него?

— Преди три дни.

— Твоята девственост не е важна за мен, Хатиба. Но ако си бременна от този мъж, нямам друг избор, освен позорно да те върна на баща ти.

— Ако съм бременна, бих могла да кажа, че детето е твое — отвърна предизвикателно тя. — Никой не може да докаже противното!

— Няма да спя с теб в продължение на два месеца, Хатиба, а сега ще извикам робините, за да ти правят компания тази нощ. Колко жалко, че си толкова глупава.

Той я остави да плаче и се върна в апартамента си.

— Кажи на Мустафа, че искам да дойде веднага — каза той на един роб.

Когато Мустафа дойде, му каза:

— Трябва да се върна в Алказаба Малина, за да говоря с баща ми. Погрижи се жена ми и робините й да не излизат от покоите й. Никой не трябва да излиза оттам, Мустафа.

— Да, господарю — каза Мустафа. Лицето му беше безизразно. — Да поръчам ли да оседлаят жребеца ти?

Карим кимна и след няколко минути вече беше на път за града.

— Карим! — Баща му беше изненадан от появата му.

— Какво има? — попита майка му. Изглеждаше загрижена. — Защо си тук, а не при Хатиба?

Карим им разказа какво се беше случило. Хабиб ибн Малик побесня.

— Ще се разведеш с нея веднага! — каза гневно той. — Ще ти намеря почтено момиче, синко.

— Не — отвърна Карим. — Виновен е бащата на момичето, но станалото — станало. Ще я върна само ако е била толкова глупава, че да забременее. Не мога да приема чужд син за мой наследник. Искам тази вечер лекарят ти да я прегледа, за да съм сигурен, че тя казва истината. След това ще уведомя баща й. Ако момичето трябва да бъде върнато на семейството й, не искам да има никакво съмнение защо, а булчинската цена ще бъде върната на мен. Този стар берберин няма да се обогатява за моя сметка.

Хабиб извика лекаря си и го изпрати в дома на Карим. Той се върна след два часа и каза:

— Момичето не е девствено, господарю Хабиб.

— Няма да казваш за това на никого — каза му Хабиб. — По-късно, може би ще се нуждая от показанията ти пред кадията, но засега ще си мълчиш, Сюлейман. Благодаря ти.

Лекарят се поклони и излезе.

Хабиб се обърна към един от робите си:

— Иди в покоите на Хюсеин ибн Хюсеин и жена му. Кажи им, че искам да ги видя и двамата веднага.

Хюсеин и жена му, Кабиха, пристигнаха след малко, притеснени и доста изплашени. Хабиб започна направо:

— Дъщеря ви не е девствена — каза той студено. — Признала го е пред сина ми и лекарят Сюлейман потвърди срама й. Разбрах също така, че вече сте се били съгласили да дадете Хатиба на друг мъж, преди да я поискам за сина си.

— Няма доказателство! — изръмжа Хюсеин.

— Да, разбрах, че кадията удобно е умрял — отвърна сухо Хабиб — Както и да е, момичето не е непорочно.

Хюсеин се обърна гневно към любимата си съпруга Кабиха.

— Тя е твоя дъщеря! Защо не си следила за поведението й!

— Тя обича Али Хасан, откакто навърши десет години — отвърна разпалено Кабиха. — Щяха да се оженят преди три години, ако ти не го прогони, защото му поиска висока булчинска цена! Те са млади и горещи. Вярваха, че един ден ще се оженят. Не можех да я държа непрекъснато заключена. Не обвинявай мен! Тя е и твоя дъщеря и много повече прилича на теб, отколкото на мен.

— Той ще се разведе с нея! Ще трябва да върна трите хиляди динара, а те са вече похарчени — изсъска Хюсеин на жена си, сякаш бяха сами в стаята.

— Ако Хатиба не е бременна, Хюсеин ибн Хюсеин — обади се тихо Карим, — ще я задържа. Ако семето на любовника й е намерило добра почва, тогава ще трябва да ти я върна. Не обвинявам момичето за това нещастие. Вие сте отговорни. Разбираш ли ме? — Лицето на Карим се изкриви от гняв.

— Господарю — обърна се към него Кабиха. — Хатиба наистина е добро момиче, но е със силна воля и винаги се налага. Когато баща й не й позволи да се омъжи за Али Хасан, тя много се промени.

— Ще останеш при дъщеря си през следващите два месеца — каза й Карим. — Ще очаквам от теб да следиш за поведението й и да й напомняш ежедневно за съпружеските й задължения. Ако след два месеца се убедя, че не е бременна, тогава ще се върна вкъщи, за да започнем съвместния си живот. Тогава и ти ще се върнеш при съпруга си.

Хюсеин ибн Хюсеин отвори уста, за да възрази, но един гневен поглед на жена му го накара да размисли.

— Много благородно от твоя страна — каза той.

Карим го изгледа цинично.

— Най-добре ще е да използваш това време, за да потърсиш три хиляди динара, които така лекомислено си похарчил. Това злато е на Хатиба, не твое, Хюсеин ибн Хюсеин. Ще се погрижа да бъде върнато след два месеца на мен или на жена ми.

Тъст му извърна виновно поглед.

— Да, господарю.

Умът му не побираше как, в името на пророка, щеше да намери парите. Може би на зет му трябваше да се случи някакво нещастие. След това младата вдовица щеше да се върне при семейството си с непокътнати зестра и булчинска цена, готова за нов брак.

Карим видя как очите на Хюсеин се присвиха. Надяваше се, че нямаше да се наложи да върне жена си на баща й. Не че изпитваше някакви чувства към момичето, но колкото повече опознаваше тъста си, толкова повече започваше да я съжалява. Обърна се към баща си и го попита:

— Ще се погрижиш ли лейди Кабиха да бъде изпратена до къщата ми още тази вечер?

— Разбира се.

Кабиха се настани в къщата на зет си. Дъщеря й много се ядоса от пристигането й. Кабиха й зашлеви един шамар и й каза грубо:

— Повече няма да използваш баща си за извинение на лошото си поведение, момиче. Той може да обяви, че няма нищо общо със случая, но знаеше какво правиш, когато отиваше да яздиш. Той знаеше! Но въпреки това направи всичко за теб и заради трите хиляди динара, и заради възможността да се свърже със семейството на принца на този град. Най-добре е да се молиш на Аллах, дъще, да не си бременна от Али Хасан. Ако си, баща ти ще те убие. И аз няма да те защитя. А и какво друго би могъл да направи с една дъщеря, която е донесла толкова позор на семейството си. Имаш голям късмет със съпруга си, Хатиба, ако въобще остане твой съпруг. Казва, че ако не си бременна, ще те задържи. Не мога да си представя, че един мъж може да бъде толкова щедър.

— Щедър? — озъби се Хатиба. — Той обича жена, която не може да има, майко. Моята загубена девственост не означава нищо за него. Той никога няма да ме обича.

 

 

Дните минаваха бързо. Карим ходеше на лов с братята си почти всяка сутрин. Следобедите посещаваше Хатиба, но винаги в присъствието на майка й. Откри, че тя е ужасно невежо момиче. Не можеше да чете и пише, нямаше музикален слух. Когато й доведе учители тя бързо се отегчи и започна да плаче.

— Тя въобще не внимава, господарю — каза му един от учителите. — Трудно е да се обучава, но пък и тя не иска да се учи.

Карим въздъхна, мислейки си какво ли общо щяха да имат помежду си, ако останеше негова съпруга. Все пак откри, че е много запалена по шаха и таблата. Играеше с детинско въодушевление — крещеше и пляскаше с ръце, когато побеждаваше, и се цупеше, когато губеше. И това беше нещо. Спомни си съвета на брат си да й направи дете и да си намери някоя друга, с която да се забавлява и да сложи началото на харема си. Въздъхна тъжно. Не искаше харем, нито пък съпруга на име Хатиба, която вече беше създала повече неприятности, отколкото си заслужаваше. Искаше Зейнаб, а никога нямаше да я има.

Най-накрая двата месеца изтекоха. Хатиба прокърви два пъти от деня на сватбата, като доктор Сюлейман идваше да проверява, да не би да има някаква измама. В крайна сметка се установи, че не е бременна.

— Можеш да си спокоен, господарю. Тя е здрава и сигурно ще ти роди хубави деца.

Карим изпрати тъща си обратно в планините. Освободи робините на жена си за няколко дни. Влезе в покоите на Хатиба, където тя вече го очакваше. Нямаше връщане назад. Нямаше извинение. Беше време да започне нов живот.