Джуд Деверо
Искам те (20)

Двадесета глава

Ариел отвори бавно очи, протягайки се. „Значи това било“ — помисли си тя.

— Едва ли си струва триумфалните фанфари — изрече на висок глас и се засмя. Обърна се, за да сподели шегата с Дейвид, но него го нямаше. Все така засмяна, се заслуша дали не е в банята, но не долови никакъв шум.

През нощта се бяха преместили от неговото тясно легло на широкото в другата спалня. Междувременно правиха любов на всеки диван и на черджето в дневната. В три и половина се изкъпаха заедно, сапунисаха телата си един на друг и Ариел изследва всеки нарастващ милиметър от анатомията на Дейвид. Правиха любов във ваната за четвърти път.

В четири и половина той обяви, че е изтощен и копнее за сън. Ариел го нарече безинтересен слабак, сгуши се щастливо в прегръдките му и се унесе.

— Не знаех, че толкова много си допадаме — промълви тя.

— Аз знаех — прошепна Дейвид. — Винаги съм го знаел.

Усмихната и задоволена като никога през целия си живот, Ариел заспа.

Разбуждайки се бавно, се ослушваше за Дейвид. Погледна часовника — 7:14. Беше още рано, магазините днес бяха затворени и можеха… Спомни си тяхната нощ.

— Да правим любов цял ден — прошепна.

Почака Дейвид да се върне, но не долавяше ни какъв шум. В кухнята ли беше отишъл, за да й приготви закуска и да й я поднесе в леглото? „Подходящ завършек… или по-скоро начало“ — помисли си.

Почака още петнайсет минути и стана. Дейвид не беше в апартамента. Още по-добре. Ще има време да се направи красива. Вчера беше поискала и беше получила комплект дрехи и козметика. За четирийсет и пет минути и с хубав сешоар щеше да заприлича на себе си.

След час беше готова, гримирана, с прическа, но Дейвид така и не се появи.

Замисли се и слезе на долния етаж. Филис стоеше пред каната за кафе.

— Къде е той? — попита Ариел.

— Дейвид ли?

Филис беше наметната с опърпан халат, което беше гаранция, че в радиус от пет километра няма нито един мъж.

— Да, Дейвид — потвърди Ариел, стиснала облегалката на стола. „Ако му посегне, ще я убия“ — мислеше си.

— Чух го да излиза около пет.

— Пет! Тази сутрин!

— Предната вечер нямаше нищо, нали? Поне от онова, което чух.

— Не бъди вулгарна — сряза я високомерно Ариел. — Какво правим аз и Дейвид Тредуел… Зарежи! — отказа се. — Къде отиде той и ако ми кажеш, че не знаеш, ще научиш истината за действителното състояние на нещата и ще бъдеш съучастничка.

— Юла Незбит — избъбри Филис.

— Незбит — примигна Ариел. Беше убедена, че Дейвид е отишъл да помогне на Ар Джей и Сара. „Без мен!“ — помисли си. — Какво взе със себе си? И да не си посмяла да твърдиш, че не си го шпионирала! Щом си била толкова трезва, че да ни подслушваш, и будна, за да го чуеш, когато е излязъл, значи си го шпионирала.

— А вчера те харесвах — промърмори Филис. — Тръгна с една стара раница, която е откраднал от моето мазе. Чудя се какво още сте свили. Ще отида в мазето да проверя и…

— Недей — спря я със спокоен тон Ариел, когато домакинята тръгна към вратата на мазето.

Тя се обърна към Ариел, погледна я в очите и се свлече на един стол.

— Нещо ужасно се е случило, нали? Знаех си, че така ще стане. Когато Лари дойде при мен и каза, че с Фени ще направят отново същото, а аз ще трябва да ви приютя, го помолих да се откаже.

— Защо го правят?

Тя сви рамене.

— Лари ламти за пари. Фени обича да унижава хората, а съдията да ги кара да почувстват властта му. Това е само игра.

— За нас не е и въобще не е игра.

— Какво се е случило? — попита Филис, но после вдигна ръка. — Не, не ми казвай! Какво искаш от мен?

— Имаш ли още една раница?

— Имам. Една малка и кокетна и немного здрава.

— Дай ми я.

— За какво ти е?

— Нямам представа — отвърна Ариел и за миг се разколеба. „Да ги вземат дяволите!“ — изруга тя наум. Ар Джей и Сара заминаха заедно и я изоставиха, после и Дейвид. Очевидно никой от тях не смяташе, че ще им бъде полезна.

— И какво да сложа в нея? — попита Филис.

— Вода, сандвичи и… и…

— Лак за нокти. — Начинът, по който Ариел я изгледа, я накара да се извини: — Съжалявам.

— Приготви я, докато се преоблека. Откъде да взе ма някакви туристически обувки номер шест?

— Ще се обадя на Хелън Грабър. Дъщеря й…

— Телефонният кабел не е прерязан, нали?

Филис поклати глава.

— Май се разминах с пътуването до Ню Йорк на разноски на Ар Джей.

— Не ми се мисли как ще постъпи с този остров, когато разбере колко злонамерени сте били към него.

— Може би ще го затрупа с толкова злато, че да потъне.

— Ще ти се. Отивам да търся приятелите си и искам тук да кацне спасителен хеликоптер в най-скоро време. Ако не го уредиш, последствията ще бъдат катастрофални. Ясно ли се изразих?

— Да, напълно — каза Филис. — Вие, снобите от Аръндел, винаги се изразявате ясно. Смятате, че можете да командвате всички. Смятате…

Ариел прекоси кухнята и отвори със замах вратата към мазето.

— Искаш ли да ти покажа как ние, снобите контролираме нещата?

Другата жена поклати глава.

— Играта е само за да измъкнем малко пари. Не сме искали никой да пострада.

— Искали сте и пострадахме. Необходими са ми раницата и обувките. А ти си затваряй устата, на никого нито дума!

Ариел вирна глава, обърна се, излезе и отиде на верандата. Не вярваше на никого и не беше далеч от мисълта, че могат да я заключат в апартамента затвор на последния етаж. Седна на един стол и се попита на кого да се разгневи. На Дейвид ли? На жителите на Кралския остров? Или на майка си?

Само след двайсет минути Филис й подаде пълна раница и обувки, а после я закара до къщата на Незбит.

— Къде живее този Гидиън? — попита Ариел.

— Някъде отзад. Не знам точно — отговори Филис, която нямаше търпение да се измъкне от Ариел.

— Отговори ми честно. Ти ли си майката на децата на Гидиън?

— Аз ли съм… — започна смаяна Филис, после се засмя. — Юла е лъжлива змия. Целият град чу, когато съпругът й каза, че не е хубава като мен или поне като жена. Този мъж побърква семейството си. А пък колкото до мен и Гидиън, да, напих се веднъж и скочих в леглото с него. Само веднъж. А дали съм майка на тези деца — той е на шестнайсет, а децата са на четири. Пресметни сама. Други въпроси?

— Нямам. Но те предупреждавам, че ще постъпиш много по-разумно, ако ни помогнеш. Когато полицията се заеме със случая, ще ти бъдат необходими доказателства, за да убедиш съда, че не си организаторка на това престъпление.

— Разбрах. Хеликоптери и полиция.

Ариел слезе от колата и намести раничката на гърба си. Не беше сигурна дали да повярва на Филис.

— Върви вляво, между дърветата — добави Филис. — Юла има три дъщери, досущ като нея и зли като нея.

Ариел кимна, преди другата жена да отпраши всред камъчета и пясък, които се разхвърчаха на всички страни.

Ариел остана сама и загледа селския път. Освен дървета и ливади, признаци на живот нямаше. Вдясно се виждаше пощенска кутия и друг прашен път, който се губеше към подножието на хълма. Между дърветата проблясваше океанът.

Тръгна вляво по просеката, която навярно служеше за алея. Наложи й се да се прехвърли на два пъти през огради и да заобиколи туфи с растения, които й заприличаха на отровен бръшлян.

Брегът беше съвсем близо, когато видя пътека и предпазливо тръгна по нея. След един завой съзря хижа, а на верандата лежеше мъж. В първия момент си помисли, че е Дейвид, но когато изтича към хижата, видя, че мъжът е по-млад и както стана ясно, е в безсъзнание.

Изкачи на бегом стълбите и се надвеси над него. Дишаше. Докосна плахо лицето му и ръката й се окървави. Свали раницата си на пода и потърси вода и кърпа. Още докато тичаше, огледа хижата, но не забеляза никого.

Извади кърпата и я навлажни със студена вода на кухненската мивка. После се спусна отново навън при момчето. Сложи върху челото му влажната кърпа.

Той изстена и отвори очи. До слепоочието му имаше опасна рана.

Кръвта се беше спекла по лицето му и се беше просмукала в косата и ризата му.

— Помогни ми — изохка той.

Ариел подложи рамото си и му помогна да седне на стол. Сложи кърпата около врата му и с края й почисти леко около раната.

— Как се измъкна? — прошепна той.

В първия момент тя си помисли, че има предвид къщата на Филис, но после се досети, че я сбърка със Сара. Може би щеше да го прилъже да издаде нещо.

— Успях някак — отвърна тя. — Така се отнесе с мен, че е цяло чудо, че съм жива.

Той грабна кърпата от ръцете й.

— Не разбирам за какво говориш. Ти сигурно си другата. Чух, че сте две. — Надигна се, за да стане, но силите не му стигнаха. — Трябва да вървя. Трябва да намеря близнаците.

— Но ти не можеш да вървиш. Предполагам, че си Гидиън.

— Да. И какво ти казаха за мен?

Ариел не отговори, само го гледаше. Приятел ли беше или враг? Според Юла беше зъл, но после разказа за някакви деца… Точно сега Ариел не можеше да си позволи лукса да размишлява дали характерът му е лош или добър. Той не я плашеше и се тревожеше главно за изгубените деца. Това й беше достатъчно.

— Къде са децата?

Очите на Гидиън се напълниха със сълзи и той от ново се опита да стане.

— Трябва да ги прибера — прошепна. — Тръгнали са след мен. Били са навън цяла нощ.

— Къде са Сара и Ар Джей?

— Паднаха в една от онези проклети дупки. Предупредих, ги да не ходят там, но той смяташе, че ще открие убиеца на Фени.

— Те казаха ли ти за убийството?

— Да. Но това сега няма значение. Трябва да намеря близнаците. Видях ги. Блесна светкавица и ги видях.

— Аз ще ги намеря. Аз ще…

— Ти ли? — Въпреки болката лицето му изразяваше презрение. — Тази раничка не е ли „Гучи“?

— А обиците ми са истински диаманти — отвърна му рязко Ариел. — Ако можеш да станеш и да тръгнеш с мен, добре. В противен случай остани тук и се радвай на превъзходството си.

Взе раницата си и се запъти по пътеката вляво, като предполагаше, че ще я отведе до мястото, къде то се намират Ар Джей, Сара и децата.

Очакваше момчето да я последва, дори се надяваше, но около трийсет минути вървя сама. Той се появи съвсем ненадейно. Главата му беше превързана с бинт, съвсем подгизнал от кръв, на гърба си носеше раница, а в ръката — пушка.

— Извинявай за онова, което казах. Ние местните жители сме малко резервирани към пришълците.

— Не ме стряскай. Ще препоръчам този остров да се използва за опити с атомни бомби.

— Не сме чак толкова лоши.

Стараеше се да върви в крак с нея, но на всяка крачка трепваше от болка.

— Тези деца твои ли са? Филис твърди, че не са, но…

— Говорила си с Юла.

— Твоята майка.

— Не ми е майка. Мисля, че тя…

Ариел вдигна ръка.

— Колкото повече научавам за хората от този остров, толкова по-малко ги харесвам. Разкажи ми за Ар Джей и Сара.

— Тя си счупи крака и много я боли. Те потеглиха вчера сами, но аз ги проследих. Бурята повали едно дърво и си помислих, че ги удари, но докато стигна до тях, те пропаднаха в дупката. Тази област е осеяна с такива дупки. Пропълзях по дървото, за да стигна до тях, и тогава блесна светкавицата и видях децата. Някой вървеше зад тях. Ар Джей и Сара не бяха пострадали много и тръгнах след децата. Дъждът беше много силен и почти нищо не виждах и не чувах. Изкатерих се нагоре към изворите и…

— Топлите извори ли?

— Които някога са били топли.

— Видя ли децата?

— Да. Мярнах ги на два пъти и като че ли след тях вървеше някой.

— Стар или млад? Мъж или жена? — попита Ариел.

— Беше много тъмно.

— Как нарани главата си?

— Чух звук като от изстрел, но може да е бил от разцепване на дърво, ударено от гръм. Не зная. В следващия момент изведнъж се подхлъзнах. Опитах се да се задържа, но попаднах на сипей и си помислих, че пропадам в някоя яма, но изглежда съм се изтърколил в подножието на хълма. После съм за губил съзнание.

— А как си стигнал до хижата?

— Нямам представа. Лежах на земята, дъждът шибаше лицето ми, главата ми беше ранена и следващото нещо, което помня, е, че съм на моята веранда и един ангел се е надвесил над мен.

Ариел не се усмихна.

— Сигурно Дейвид те е намерил.

— Кой е Дейвид?

— Видя ли мъж — строен, рус, хубав. По-скоро красив. Излязъл е от къщата на Филис рано тази сутрин.

— Красив мъж не срещнах. Също и красиви близнаци.

Гласът му потрепна отново от сдържани сълзи.

— Аз ще ги открия. Но според мен трябва първо да…

— Да измъкнем Сара и Ар Джей. Забавих се, понеже взех лебедка и въже. Дървото е затиснало отвора на дупката. Ще монтирам лебедката на дървото и ще ги издърпам. Ти ще останеш със Сара, а ние с Ар Джей ще търсим близнаците.

— Ти си ранен и ти ще останеш със Сара. Той й хвърли кос поглед.

— Хващам се на бас, че ти командваш домочадието.

— Аз нямам домочадие. Живея с майка си и тя командва всички.

— И теб ли? — попита Гидиън, но преди тя да отговори, забърза напред. — Ето, тук е.

Ариел вървеше след него и забеляза, че накуцва. Тилът му беше целият в кръв, а ризата — съдрана и също окървавена. Разбра, че има много повече рани, отколкото се виждаха. „Мястото му е в болница“ — помисли си тя.

След минута той се просна на земята и почти изчезна под клоните на повален бор. Когато стигна при него и погледна надолу, съзря Ар Джей, застанал под отвора.

— Ариел! — изуми се той. — Какво правиш тук?

За пореден път се възмути от тона, който намекваше, че е безполезна.

— Научих, че тук се намират рядък вид гущери, а имам нужда от нови колани.

Той се взря в нея мълчаливо, като че ли се чудеше дали говори сериозно.

— Дойдох да спася всички ви. Как е Сара?

— Добре съм — провикна се от ъгъла тя. — Само кракът ми е счупен и имам отчайваща нужда от болкоуспокояващо. О, как копнея за опиум!

— Видяхте ли децата? — попита Ариел.

Те не отговориха и Ариел погледна Гидиън.

— Имат си достатъчно грижи и не им казах, че децата са изчезнали.

— Близнаците! — обърна се Сара към Ар Джей, после погледна нагоре към братовчедка си. — Измъкнете Ар Джей и тримата вървете да ги търсите. Тук съм в безопасност. Моля ви, побързайте. Откога са изчезнали?

— От прекалено дълго време — отговори Гидиън. После се опита да се изправи, но залитна и за малко не падна в ямата. Ариел застана пред него и го задържа.

— Какво ти се е случило? — попита го Ар Джей.

— Паднал от някакви скали — отвърна Ариел. — Мисля, че Дейвид го е довлякъл до хижата.

— А къде е Дейвид сега?

— Не зная. — Тя издърпа Гидиън от ръба на дупката. — Как ще ги измъкнем?

Гидиън извади от раницата си метална лебедка и дебело найлоново въже.

— Ще ги привържа в средата на дървото и ще изтегля Ар Джей.

Ариел погледна дървото. Право сигурно е изглеждало огромно, но поваленият ствол приличаше на опънато въже с разклонения.

— Ще паднеш.

— Ще рискувам.

Тя го задържа за лакътя.

— Единственият възел, който ми е известен, е на връзките за обувки. Покажи ми какво да направя и ще го направя. — Той се опита да възрази, но тя продължи: — Ако паднеш ти, ще трябва сама да ви изтегля и да търся близнаците. Ако падна аз, ти и Ар Джей ще ги търсите.

Без повече протести Гидиън й показа как да прикрепи здраво лебедката към дървото.

— Гледай в дървото — каза той, докато увиваше въжето около кръста й.

Ариел все се извръщаше да го погледне. Ще успее ли? Колкото повече се взираше, толкова повече се плашеше.

— А кой е красивият мъж, когото издирваш? — поинтересува се Гидиън.

— Много си малък, за да питаш, освен това няма значение, тъй като ще го убия на секундата, щом го видя.

— О, така ли? — Лицето му беше на сантиметри от нейното, а ръцете му — на кръста й, докато я опасваше с въжето. — Идват ми наум по-порочни начини да загина от твоята ръка, отколкото да ме убиеш.

— Аз не съм Филис — сряза го хладно, като се отдръпна от него и пристъпи до дървото.

— Наистина не си — отбеляза Гидиън, без да го смути студенината й.

На Ариел не й харесаха намеците му, флиртуването, лекомислието, които си позволи в тази ситуация. Толкова му беше ядосана, че беше стигнала почти до средата на дървото, когато се усети къде се намира. Погледна надолу и когато видя Ар Джей и Сара под себе си, замръзна.

Хвърли поглед през рамо към Гидиън.

— С тези панталони си сладка като Филис — похотливо впиваше очи в нея той. — Да не би да си от Кралския остров?

— От Аръндел, Северна Каролина съм — каза Ариел с толкова гордост, че Ар Джей се разсмя.

— Точно така, миличка — провикна се. — Натрий му носа!

Тя стигна средата на ствола и погледна Гидиън триумфално. Той разтриваше слепоочието си и не се усмихваше.

— Много добре, сладурче — насърчи я, — сега яхни дървото, все едно е мъж, и хубаво го овържи.

Ариел възседна ствола и се наведе към Ар Джей.

— Кое е това дете?

— Не зная, но възнамерявам да разбера — отвърна той меко.

Без да се разсейва, тя завърза лебедката за дървото, после прокара въжето в макарата, както Гидиън й беше показал.

След това много предпазливо се изтегли назад и помогна на младия мъж да издърпа Ар Джей от дупката.

Щом стъпи на земята, я сграбчи за раменете и я целуна по устните.

— Хей! Видях! — извика Сара отдолу. — Той е мой, братовчедке.

— Нима? — учуди се тя и погледна Ар Джей.

— Приказвахме си за разни неща — отвърна смутено той.

— Приказвахте ли си? — вдигна вежди Ариел. — Ризата ти е отвън.

— О! Ами… има най-различни начини за общуване.

Гидиън, намотавайки въжето, се приближи до тях. Беше сериозен.

— Ар Джей, ти и аз се разделяме. Ариел, ти отиваш в града и организираш спасителна група. Събери хора и се върнете тук, колкото може по-бързо.

Без да спори с него, тя взе раничката си и тръгна по пътеката, по която дойдоха. Проклинаше Филис и всички жители на Кралския остров на всяка крачка. Повече не я беше грижа кой е убил Фени Незбит. Явно от алчност го бяха убили. Някой ламтеше за неговото злато.

Вече беше близо до хижата на Гидиън, когато някакво розово петънце на земята привлече погледа й. Беше миниатюрна обувчица от кукла.

Тръгна през гората. Вървеше бавно, внимаваше за змии и за нещо друго, цветно и необичайно. Тревата като че ли наскоро беше отъпкана, но не беше съвсем сигурна.

Забеляза прекършен клон и сърцето й се разтуптя. Малко по-нататък намери още една миниатюрна обувчица и си помисли: „А сега? Да се върна ли да търся мъжете? Ще ми отнеме повече от час, а цял час за изгубени малки деца е въпрос на живот и смърт.“

Не беше изключен и елемент на изненада. Ами ако Гидиън не грешеше и при близнаците имаше и друг човек? На Кралския остров се разхождаше убиец. Какво щеше да стане, ако той…

Отказа се да разсъждава повече. Пъхна обувчицата в джоба си и тръгна отново безшумно. „По-безшумно от трима души“ — каза си.

На всеки пет-шест метра или горе-долу толкова, намираше по нещо: слънчеви очила, панталонки, мъничка блузка. Върху един камък бяха сложени миниатюрни обички.

А когато откри първата ръчичка, Ариел едва не се тръшна на земята и не заплака. Горкото момиченце, така да разчлени куклата си!

После намери и другите крайници, но след торса нямаше повече никаква следа. Насочи се натам, накъдето тревата й се стори по-отъпкана, но и след сто метра не забеляза повече никакви следи — нито прекършени клонки или части от кукла.

Тъкмо щеше да тръгне обратно, когато нещо я накара да свърне вдясно. Не беше звук, а миризма. Аромат, който й беше до болка познат.

Затвори за миг очи, завъртя се, дишайки дълбоко. По едно време спря да се върти, отвори очи и усмихната пое право напред през скали, листа и повалени дървета. И стигна до едно място, където под издаден скалист бряг лежаха на земята завързани и със запушени усти две красиви малки деца.

Макар първата й мисъл да беше да изтича при тях, се притаи зад една скала и се заслуша. Не долови никакъв необичаен шум. Предпазливо се показа. Никой не я нападна и тя се приближи до децата и ги развърза.

Те се залепиха за нея, но не се разплакаха и когато я нарекоха Сара, тя не ги поправи. Придърпа ги отново под скалата, прегърна ги и ги попита как се казват.

— Разкажете ми дума по дума какво се случи.

— Тръгнахме след Гидиън — започна Бърти.

— Но се загубихме.

— И заваля.

— Кой ви завърза? — попита Ариел.

— Господин Лари.

— Лари Ласитър — не се изненада тя. — Друг човек имаше ли?

— Дейвид — отговори Беатрис и клепачите й леко запърхаха. — Той ни спаси.

— А господин Лари каза, че ще ни убие, ако Дейвид не тръгне с него, и той тръгна.

— Защо му е бил необходим Дейвид? — продължи с въпросите Ариел.

— Защото знае къде е златото.

— Дейвид знае къде е златото ли? — изуми се тя. — Сигурни ли сте?

Бърти се измъкна от прегръдката й. Насочи въображаем пистолет към Беатрис.

— Знаеш какво искам, нали, хлапе?

— Зная, да — каза Беатрис, наподобявайки гласа на Дейвид. — Как разбра?

— Порових се в интернет и прочетох твоето съчинение: „Чудноватото скривалище на един мъж“. Това ли беше заглавието?

— Нещо такова — играеше Беатрис ролята си. — Нека да отведа децата в хижата и ще дойда с теб.

— Тръгвай веднага — размаха Бърти пръст, съвсем с маниера на Ласитър, както си спомняше Ариел. — Все ще ги намери някой.

— Не бива да ги оставяме тук? Ще умрат, изложени на дъжд и студ.

— Те са жилави малки копеленца. Свикнали са да се крият от майка си. Нали тъй, калпазани?

Близнаците замлъкнаха и погледнаха Ариел.

— Накъде тръгнаха?

Те вдигнаха рамене. Откъде да знаеха, след като бяха завързани?

На Ариел й хрумна една идея.

— Знаете ли къде са топлите извори?

— Да — каза Бърти. — Постоянно ходим там с Гидиън. Те са нашата баня.

Ариел се усмихна.

— Можете ли да ме заведете?

— Да.

Обърна се към Беатрис и видя, че държи главата на куклата си. Извади от джобовете си другите й части и дрешки.

— Докато вървим, ще ти направя куклата цяла.

За пръв път видя сълзи в очите на детето. „Никое дете не бива да бъде подлагано на подобно изпитание“ — помисли си.

— Можеш ли? — попита момиченцето.

— Абсолютно сигурна съм — отговори Ариел.