Джуд Деверо
Искам те (15)

Петнадесета глава

— Обясни ми още веднъж защо ще ходим там? — попита Сара, щом Гидиън излезе.

— Не му вярвам. — Ар Джей гледаше през прозореца. — Как мислиш, този хлапак ще отиде ли в полицията?

— Не. Защо никога на никого не вярваш?

— Вярвам на първото си впечатление. Убеден съм, че не ни каза защо наистина ни тикнаха в затвора. Онова, което ни каза, няма смисъл.

Сара още недоумяваше за какво намекна Ар Джей, когато спомена как я бил видял за пръв път. Разказаха й, че бил в асансьора, вратата се затваряла и той я посочил: „Тази. Нея искам.“ Разправяха й още за идеите му как една нищо и никаква чиновничка може да бъде издигната до божественото положение да прислужва на Ар Джей Бромптън двайсет и четири часа в денонощието. Но ето че сега той загатна нещо друго.

— Наистина няма смисъл — каза тя.

— Точно така. Затвор и труп във ваната едва ли ще накарат човек да остане.

Беше се унесла в мисли и трудно се опомни.

— По-скоро правят всичко възможно да не пожелаем да купуваме имот.

— И аз така мисля. Тук има тайна, която някой на всяка цена иска да запази.

— Не мога да си представя каква е тази тайна — недоумяваше Сара. — Похищения, корабокрушения… като че ли не са изключени на острова.

— Без да споменаваме убийство. — Той я погледна. — Ами ако открием труп във ваната и после успеем да избягаме, без никой да ни усети?

Сара се съгласи:

— Никога няма да се върнем.

— Никога, а Кралският остров ще се превърне в нашия най-страшен кошмар. Ще прекараме живота си в страх, дали трупът е открит. Постоянно ще ровим по вестниците и в интернет за новини.

— Всеки ден ще изживяваме ужаса да ни заловят — добави тя. — А в света на бизнеса ще плъзне слух, че Чарли Данкарк е огледал този остров и не си струва според него да се изръсваш.

— И по този начин онзи, който не желае пришълци, ще спечели още няколко години, за да крие там каквото крие.

— Как се сети?

— Хайде, Джонсън — изпъшка Ар Джей. — Не заслужавам ли поне една похвала?

— Правдоподобна теория, но не знаем дали е истина. Ти защо нае точно мен? — изтърси тя. — Има куп жени в твоето бюро, които са наясно с клавиатурата за машинопис. Защо не се спря на някоя от тях?

— Имаш страхотна памет.

— Не знаеше абсолютно нищо за мен тогава, освен каквото пишеше в досието ми, а то не беше много.

— Не грешиш ли? — попита той. — Нима вярваш на приказките, че съм те избрал случайно?

Гледаше го с широко отворени очи.

— Да, вярвам… повярвах. Но ти…

Прекъснаха я Гидиън и близнаците, които връхлетяха в стаята.

— Вижте какво донесохме — възбудено ги повика той.

Ар Джей и Сара отидоха на верандата. Един голям кашон беше натъпкан с най-необходимите вещи. Най-отгоре имаше кутия с медикаменти за първа помощ и раници, после две фенерчета, специален кибрит, две одеяла, храна, свещи, бутилки с вода, най-различни инструменти. До кашона стояха туристически обувки шести номер и три чифта памучни дамски чорапи.

— Рекох си, че може да потрябват — показа им Гидиън две тениски — малка и голяма.

— Добре ли сме се сетили? — попита момченцето. Сара го сграбчи ненадейно и го прегърна.

— Великолепно! Прекрасно! Приказно!

Започна да го целува по вратлето, докато детето не се разхълца от смях.

— И мен! И мен! — развика се момиченцето и тя пусна момченцето, за да я вземе. Нацелува я до сълзи.

Остави и нея на земята и попита Гидиън:

— Как се казват?

— Беатрис и Бърти.

— Не питам за имената, които им е дал Незбит.

— Е, да — отговори Гидиън, — и аз се питам кои са истинските им имена.

— Ако ги знаем, имаме шанс да открием родителите им.

Ар Джей преглеждаше нещата и ги подреждаше в раниците.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита Сара Гидиън.

— Той е зает предполагам — намеси се бързо Ар Джей, с което й даде да разбере, че предпочита да бъдат само двамата. — А карта можеш ли да ни начертаеш?

— Да — отговори Гидиън, но тя усети разочарованието му, че не настояха да тръгне с тях.

Двамата с Ар Джей влязоха в хижата заедно с близнаците, а тя се загледа след момчето и помисли колко много е загубил някой някъде, като не го е гледал как расте.

Сара пренареди раниците, взе чифт чорапи и туристическите обувки и се преобу. Гледаше красивите сандали на Ариел и се чудеше какво ли прави братовчедка й. Какво си е помислила, когато се е събудила тази сутрин? Ар Джей каква бележка й е написал? Любезна или в обичайния му безцеремонен стил: „Вие двамата сте безполезни, така че продължаваме с Джонсън без вас. Всичко хубаво. Ар Джей.“

За Ариел и Дейвид не беше имала време да помисли, откакто се разделиха, но се зарадва на новината, че не треперят от страх в къщата на Филис. Напротив, Ариел беше намерила начин да припечели пари.

— И да научи клюките — промърмори Сара и се изправи.

Ар Джей им беше оставил двеста долара, толкова държеше винаги в обувките си. Не е било необходимо Ариел да работи, но си е потърсила работа, при това не каквато и да е. Представила се е като модистка, която всяка жена на острова ще се изкуши да посети. И да говори пред нея.

Погледна към прозореца, където бяха застанали Ар Джей и Гидиън. От жестовете им разбра, че шефът й пита за посоката към върха в центъра на острова. И какво очакваше да открие там? Мотив за убийство ли? Или причина жителите на острова да не желаят присъствието му тук? Тя споделяше мнението на Ар Джей, че са обвинени преднамерено в лъжливо престъпление, не за да хареса Кралския остров, а за да го прогонят от него. Дори да нямаше убийство, дори в понеделник съдията да обявеше случая с кучето за абсурден и да го закриеше, те пак нямаше да пожелаят да стъпят повече на този остров.

Ако беше сигурна, че целта на зложелателя е само да ги прогони завинаги, щеше да се върне в къщата на Филис в очакване на края на историята. Но не беше ясно какво става. Само Гидиън се осмели да говори с тях, затова и да обикалят града, за да задават въпроси, нямаше смисъл.

„А Ариел умее“ — помисли си тя усмихната.

Ар Джей се показа на верандата и я погледна изпитателно. Защо се усмихваше? Даде му да разбере, че после ще му каже.

— Ще оставя близнаците при Ефи и момичетата — предложи Гидиън. — Няма да им бъде приятно, но ще ме послушат.

— Недей — отказа Ар Джей. — Ще се справим и сами. Със Сара имаме известен опит в катеренето.

Сара го погледна учудено. Опит в катеренето ли? Качването и слизането от автобуса на Пето Авеню ли имаше предвид? Сложи на гърба си по-леката раница и завърза бархетната риза около кръста си.

— Изглеждаш смешно — закачи я Беатрис.

— Чувствам се смешна.

— Ще се върнеш ли?

— От все сърце се надявам — отговори Сара, пристягайки каишките на раницата.

— Понякога те не се връщат.

— Страшна работа — ахна Сара. — Благодаря ти, че ме предупреди. Деца, моля ви, не казвайте на никого за нас.

— Ние никога не казваме какво прави Гидиън. Той има много, ама много, тайни, но ние никога не ги разправяме.

На Сара това изявление не й хареса. Ар Джей и Гидиън още разговаряха. Върху красивото му лице падаше светлина по особен начин, от което той изглеждаше по-възрастен и опасен. Тя коленичи, за да погледне децата в очите.

— Гидиън удрял ли ви е?

— Колко си глупава? Никога! — възкликна Беатрис. — Той е добър. Дава ни бонбони, когато сме послушни.

Сара отмести поглед към Бърти.

— А друг удря ли ви?

Личицето му се сгърчи ожесточено.

— Когато Ефи ми посегне и аз я удрям.

Сара се разсмя, но бързо се опомни.

— Не е хубаво да се удрят хората, но…

— Хайде, Джонсън — повика я Ар Джей. — После ще осиновяваш хлапетата. Губим време.

— Боецът ме зове — промърмори тя и се изправи.

— Ще ни осиновиш ли? — попита Бърти с ококорени очички. — Гидиън ни каза, че все някой ще ни поиска.

— Аз… аз трябва да тръгвам — погледна Сара свирепо Ар Джей, който се присмиваше на затруднението й.

Гидиън се приближи и децата увиснаха на панталоните му.

— Може би ще се омъжи за мен и всички ще станем едно семейство — погледна той Сара така, че тя се изчерви.

— Да тръгваме — повиши глас Ар Джей.

— Довиждане — подвикна тя, като тръгна след него покрай хижата по пътеката към гората. — Ще се видим, като се върнем.

— Което ще стане след седмица при тази скорост — промърмори шефът й.

— Ревнуваш ли? — попита Сара.

— От този хлапак ли?

— От този хлапак и от Дейвид. Не забравяй Дейвид.

— Чудя се какво ли прави, докато сладката госпожичка Метаморфоза върши цялата работа.

— Усмихва се на жените. Съблича ризата си и се оставя да го гледат. Има много неща, които умее Дейвид.

— Престани да се гавриш с хлапетата и гледай къде стъпваш — прекъсна я сърдито Ар Джей.

Сара се разсмя.

* * *

— Къде отиваш, Гидиън? — попита Беатрис.

— След тези двама идиоти — отговори той и обу тежки туристически обувки. — Те са нашата най-сигурна възможност да се измъкнем от този остров, така че няма да ги оставя да се убият.

— Татко няма да ни остави да си идем от Кралския остров — намеси се и Бърти.

— Колко пъти съм ви казвал, че той не ви е баща, затова престани да го наричаш татко.

Острият му тон разплака Беатрис.

— Тихо, миличка, не съм ядосан.

— Обеща ми да ловим риба — измърмори Бърти. — С лодката.

— Днес няма да стане. Вървете в къщата и кажете на Ефи да ви нахрани.

— Не искам — заинати се Беатрис и се залепи до братчето си.

Гидиън въздъхна.

— Тогава останете в хижата, но не ходете надалеч. Чухте ли ме? Има хлебчета и бекон в шкафа, също ябълков сок. Играйте си, не мърдайте никъде и бъдете послушни. Чухте ли ме?

Двете деца закимаха енергично, докато го гледаха как си слага раницата на гърба и мята ловната пушка през рамо.

На дъното на раницата беше прибрал и кутия с патрони.

— Не се бийте, не се ритайте и не се мяркайте пред очите на момичетата.

— Ама ти каза… — започна Беатрис.

— Да, казах да отидете при Ефи, но вие ще се раздрънкате.

— Ние не дрънкаме — защити се Бърти.

— Вярно, но тази тайна е по-страшна от другите. — Гидиън погледна през прозореца. — Добре че не знаете къде отиваме.

— На високото в планината при топлите извори — изпъчи се гордо Бърти.

Гидиън изръмжа.

— Много сте хитри! Стойте тук и си играйте. Ще се върна, преди да мръкне. Искам да съм сигурен, че тези загубени градски хора няма да се убият.

— Те са нашият билет — каза Бърти и разсмя Гидиън.

— Гледате много телевизия. Хайде, дайте сега по една целувка и ме оставете да вървя. Трябва да съм два пъти по-бърз, за да се върна преди тях.

— Защо искаш да се върнеш първи? — попита Беатрис.

— За да…

— За да победиш! — развика се Бърти.

— Точно така. Това е състезание и аз трябва да победя. А сега — целувките.

* * *

Гидиън не беше се отдалечил и на половин километър по пътеката, когато близнаците решиха да го последват. През целия си кратък живот се бяха крили, за да избегнат вниманието на семейство Незбит, и умееха да се промъкват, без никой да ги усети. Гидиън не чу дори стъпки.