Джуд Деверо
Искам те (5)

Пета глава

На следващата сутрин Сара чакаше Дейвид на уреченото място, откъдето той я взе в седем часа. Знаеше, че Ариел не би направила подобно нещо, но не се сдържа и го имитира:

— Госпожо Пами!

А междувременно си мислеше, че няма търпение да види какво става с Ариел и Ар Джей. Повярвал ли е в размяната?

— Страхливка — отвърна й Дейвид закачливо, докато тя се качваше в беемвето му.

— Така е — засмя се тя. — Чу ли се с Ариел?

— Струва ми се, че твоят шеф я е побъркал още преди закуска.

— Той спи гол. Да не би да е прелъстил Ариел?

Сара само се пошегува, но когато Дейвид едва не се блъсна в един противопожарен кран, онемя.

— Занасяш ме, нали? — попита той.

Тя се опита да разбере коя е причината за тревогата му. В последното си писмо Ариел й беше писала, че Дейвид едва ли не е влюбен в някакво „много неподходящо момиче“ което живеело „в онзи край на Аръндел“. И в момента Сара се зачуди дали помежду им няма нещо повече, отколкото си е представяла.

Докато пътуваха през Аръндел, Сара за пръв път огледа бегло града. Приличаше на филмов декор за идеалния малък град. „Значи оттук са моите корени“ — помисли си. Не беше родена в Аръндел, но беше зачената тук. „На върха на виенското колело по време на панаира“ — ако можеше да се вярва на баща й.

Минаха покрай големи старинни къщи сред красиви градини. Огромни магнолии и гинко пазеха сянка на добре поддържани морави. Навсякъде цъфтяха цветя. Пред къщите имаше табели, на които беше изписано името на къщата и датата на построяването й. Мерна два пъти Амблар, моминското име на майка си. Въпреки нежеланието си да научи родословието на фамилиите, основали града, си спомни обясненията на Ариел за Амбларови: най-старото семейство, най-богатото, най-видното. Нейните прародители бяха ходили по тези улици, бяха живели в тези къщи. Излезе от унеса си, когато Дейвид спря пред огромна викторианска къща, боядисана в синьо и бяло. Беше опасана с веранди, стърчаха кокетни малки кули, имаше множество кръгли прозорчета, и цялата внушаваше романтика и мечтателност.

Той я погледна и се усмихна.

— Построена е от твоя пра, пра, пра и така нататък чичо.

— Човек с вкус.

„Какво страхотно чувство — да имаш корени“ — помисли си тя.

Когато спряха на паркинга, Ариел и Ар Джей бяха отвън и нареждаха кашони в багажника на взетия под наем ягуар. По-скоро Ариел слагаше кашоните, а Ар Джей говореше по мобилния си телефон с някого в Токио. Сара не на шега очакваше той да започне да й заповядва, щом слезе от колата на Дейвид, но подобно нещо не се случи. Вместо това откри какво означава да бъдеш обект на вниманието на Ар Джей, за което до този момент само беше слушала. Той я огледа от глава до пети, после още веднъж отдолу нагоре. Когато приключи с огледа, се втренчи в очите й.

За първи път Сара осъзна защо толкова много жени се влюбваха в него. Но тя го познаваше и не се вълнуваше от погледите му. Оказа се лесно, почти естествено, да влезе в кожата на Ариел и да му отвърне с най-съвършеното подражание на „онзи поглед“. Когато Дейвид застана до нея, тя го хвана собственически за ръката.

Ар Джей погледна Дейвид, после Сара и продължи да се взира ту в нея, ту в него. На лицето му се появи лека самодоволна усмивка, сякаш искаше да каже: „Това момче не може да се състезава с мъж като мен.“

Тя успя да потисна желанието си да му каже какво мисли за него, защото ако се издадеше, щеше да сложи край на играта.

— Вие сигурно сте Ариел — обърна се към нея Ар Джей, след като най-накрая затвори телефона. Застана между Сара и Дейвид и я хвана за ръка, за да й помогне да се качи на предната седалка.

— А вие сигурно сте господин Бромптън — рече тя и отдръпна ръката си.

— Наричайте ме Ар Джей, моля ви.

Изкуши се да изтърси: „Наричайте ме госпожица Уедърли“, но само се усмихна и увеличи разстоянието помежду им.

— Радвам се, че Сара ме помоли да вземем братовчедката й на това пътешествие — каза той с явно похотлив намек.

Сара едва се сдържа да не го сложи на мястото. Беше виждала как флиртува с жените и как му се лепват, но тя не се интересуваше от него. Погледна към Дейвид с молба за помощ, но той си шепнеше нещо с Ариел.

Без да откъсва очи от Сара, Ар Джей извика през рамо:

— Сара!

Тя едва не отговори, но за щастие първа се обади Ариел:

— Да, сър! — каза и Сара трепна. Никога не беше наричала Ар Джей „сър“.

— Взе ли куфарчето с документите и разписанието ми?

— Аз…

Сара погледна братовчедка си над рамото на Ар Джей, която с широко отворени очи умоляваше за помощ. Измъкна се от него и се приближи до Ариел.

— Толкова отдавна не съм виждала братовчедка си, че ще отида с нея — обясни и поведе Ариел към стаите в хотела, преди Ар Джей да възрази.

— Как е? — попита Сара, веднага щом се озоваха в хубавата спалня.

Ариел се отпусна на софата до леглото, докато Сара сновеше напред-назад и прибираше вещите, които знаеше, че ще са необходими на Ар Джей, а това означаваше почти всичко, което беше донесъл, с изключение на дрехите.

— Той спи гол — каза Ариел.

— Забравила ли съм да ти кажа?

— Забравила си. Забравила си още куп неща, като например, че мониторът на неговия компютър е по-особен и той очаква аз да го оправя.

— Как го оправи?

— Изключих го, после пак го включих. Познанията ми за компютрите могат да се поберат на върха на топлийка. Пред теб гол ли се разхожда?

Сара прибираше зарядното устройства за фотоапарата му.

— Защо толкова се интересуваш от голото му тяло?

— Не се интересувам, само…

Сара погледна през прозореца и видя Дейвид и Ар Джей, застанали един до друг. Твърде близо. Като кучета, които се душат.

— Трябва да тръгваме — подкани я тя. — Ето вземи! — Сложи куфарчето и сака с фотоапарата в скута на Ариел.

— Какво има?

— Нищо. Като че ли Ар Джей не харесва Дейвид.

— И защо да не го харесва? — В гласа на Ариел се долавяше недоумение. — На Дейвид толкова му е досадно, че всички го харесват.

— Досадно ли? — Сара погледна остро Ариел. Мъж, с амбиции да става президент, да се отегчава! Едва ли. — Ар Джей си е пробил път, започвайки от нулата, а Дейвид има всичко наготово. Дейвид е от мъжете, които Ар Джей презира.

— Това означава ли, че ако Ар Джей знае коя съм, също ще ме презира?

— Много си хубава, за да изпита антипатия към теб — отговори Сара.

— Днес ти си красавицата. Необходими са ми поне още три часа сън и фризьор. Но ти изглеждаш страхотно. Носиш „Прада“, а аз… Какви са тези обувки?

— „Лиз Клейборн“, струва ми се, а марката на дрехите не помня. Но каквито и да са, на теб ти стоят превъзходно. Наистина. И късата коса ти отива. Хай де, само още малко и ще започна с комплиментите?

— Нима? — промълви Ариел някак безжизнено — Вълнуващ мъж е наистина.

— Ще разбереш колко е вълнуващ, ако не излезем незабавно.

— Какво ще направи?

— Не можеш да си представиш — рече Сара и изблъска Ариел навън.

Щяха да се върнат късно вечерта и ако имаше късмет, Сара щеше да прекара няколко дни насаме с Дейвид. Усмихна му се иззад Ариел и си помисли за тричасовото пътуване до Кралския остров с него на задната седалка.

Но Ар Джей осуети надеждите й.

— Ще седнете отпред до мен, след като ще бъдете мой навигатор и помощник-капитан — нареди й.

И тъй като беше логично, Сара нямаше как да възрази и седна до него, а Дейвид и Ариел се настаниха на задната седалка. Насочиха се на изток към известния с опасностите си бряг на Северна Каролина. Урагани, корабокрушения, пиратски нападения над островите бяха част от историята на крайбрежието. Някои от островите бяха големи и гъсто населени, а други бяха само късче земя по пътя на корабите към сушата.

— Мислите ли, че ще видим дух на роб? — попита Ар Джей, щом потеглиха.

И тъй като се представяше за друга, нямаше как да реагира с обичайния си едносричен отговор, но много й се искаше. Не й харесваше начинът му на флиртуване с жената, за която я вземаше.

— Духа на роба ли се надявате да видите или неговото съкровище? — попита тя.

— Може би духът ще ме отведе до съкровището.

— Останала съм с впечатлението, че имате достатъчно съкровища, господин Бромптън.

— Всеки иска повече, госпожице Уедърли. Нарича се амбиция и високо се цени в нашата славна страна.

— Нарича се още алчност — но щом го изрече, се усмихна в себе си.

Спусна сенника и видя в малкото огледалце, че Дейвид и Ариел са допрели глави и си шушукат. „Чудя се какво толкова заговорничат?“ — помисли си Сара и прибра сенника.

— Хайде, госпожице Уедърли, а между другото ви помолих да ме наричате Ар Джей, не ви ли се е случвало в живота толкова много да искате нещо, че да сте готова на всичко?

— Не е зле да се замисли човек за самоусъвършенстване — произнесе се тя толкова надуто, колкото можеш. — И когато се достигне до положение да имаш прекалено много и да искаш още, време е да спреш.

— Предполагам, че имате мен предвид — позасмя се той. — Но, госпожице Уедърли, тъй като не работите за мен, не е необходимо да си държите устата затворена. Кажете ми какво мислите. Сара със сигурност ви е говорила за мен.

— Не издавам тайни — отвърна Сара и погледна през рамо. „За какво толкова си шушукат?“

— Тогава ми разкажете за Аръндел. Имам намерение да купя къща за отдих там.

— Какво ви интересува — хората или цената на имотите?

Той се разсмя.

— Знаете ли, дори да не подозирах, че сте братовчедка на Сара, щях да разбера. Имате един и същи тембър на гласа и се държите по един същи начин.

— Едва ли мога да правя всичко, което прави Сара — отвърна му тя. — Сара е светица.

— Съгласен съм — каза тихо той, поглеждайки в огледалото към двамата отзад. — От друга страна, е ужасна секретарка. Онзи ден едва не ме заля с вряло кафе.

Наложи се Сара да обърне глава на другата страна, за да не забележи гнева й. След всичко, което правеше за него, спомняше си само, че едва не го заляла с кафе. В момента й се искаше да го беше заляла.

— Разкажете ми за хората в Аръндел — помоли той. — Разкажете ми как живеете там.

Сара впрегна актьорските си умения, за да се успокои. Влезе в ролята на Ариел и започна да повтаря онова, което беше научила наизуст. Разказа му за майка си и за своето детство с домашни учители. Разказа му за старите семейства в Аръндел и как все още кръщаваха децата си на своите бащи създатели на града. Даде всичко от себе си да говори весело, сякаш нямаше никакви грижи, точно както оценяваше живота на Ариел, преди да види онази кавгаджийка майка й.

Беше си направила труда да запомни как се стига до Кралския остров, така че го упътваше на всяко кръстовище.

— Защо избрахте точно Кралския остров?

— Чували ли сте за човек на име Чарли Данкарк?

— Със Сара от години си пишем и зная за вас повече, отколкото предполагате.

— Не мога да си представя, че Сара ви е писала дори ред за мен. Обикновено се държи, сякаш ме мрази. Има истории за цял роман. Докъде бях стигнал?

Погледна го с присвити очи.

— До Чарли Данкарк — изрече надуто.

— О, да. Моят най-добър приятел. Чарли има жена, за която твърди, че била истинска напаст, но е луд по нея. Бивша кралица на красотата. — Погледна Сара.

— Тя е от Аръндел.

Сара не каза нищо. И какво ли можеше да каже? Да попита къде е живяла жената ли? Само Ариел щеше да знае от кой край на града е — отвъд фабриката за преработка на памук или от по-престижен квартал.

— Както и да е, Чарли дойде при мен и заяви, че жена му Катлийн поискала от него да купи остров срещу брега на Аръндел, и той ме помоли да го огледам.

— Защо вие?

— Нямам представа. Чарли също. В началото си помислил, че между мен и Кат има нещо, но…

— Не бихте извъртели такъв номер на най-добрия си приятел, нали?

— Не, но тя… — Ар Джей се захили, но само поглед на лицето на Сара, и престана да се усмихва. — Разбира се, че не бих. Въпрос на чест, ей такива неща. Както и да е, Чарли ми каза, че Кат поискала от него да купи остров и да построи там курортен комплекс. Луксозен курорт. Каза…

Ар Джей застана сковано и заговори с по-дебел глас, почти като господин Данкарк, и тъй като Сара в ролята на Ариел нямаше как да познава въпросната личност, едва сподави смеха си.

— И никакви пройдохи с двайсет хиляди доход на година, мами, папи и дечурлигата — имитира той Чарли Данкарк. — Само знаменитости. Мултимилионери, жадуващи за уединение. Само този Кралски остров не е разработен. Като че ли са го оставили за мен. От единия край е равен и може да се направи писта за самолети. Няма плаж, но какво толкова? Нали е пясък. Значи ще докараме пясък.

Сара погледна встрани отново, за да не се разсмее, но Ар Джей забеляза и продължи в същия дух:

— Предложих й остров на Карибите, но Кат се е вторачила в Северна Каролина, значи ще й го дам. Може би си мисли да върти бизнес, след като си отида. Сигурно е това. Не ми стана ясно защо, но държи ти да огледаш терена заради мен. Съгласен ли си?

После Ар Джей продължи с естествения си глас:

— Отговорих му, че ще огледам острова, даже и фотоапарата ще си взема. „Почивка — каза Ар Джей като Чарли. — Отиваш на почивка. Тези дни и аз ще си организирам почивка.“ Защо да не си организираш, отвърнах му аз. Всички имаме нужда.

Тя продължаваше да гледа през страничното стъкло. Спомни си как почти изнесоха господин Данкарк от кабинета на Ар Джей. Тогава си помисли, че шефът й го е напил с някаква цел, но може би Чарли Данкарк просто си беше пияница.

— Значи се съгласихте да помогнете на стар приятел — отбеляза тя.

— Не и преди да направя проучвания. Работата беше много.

Сара си представи Ар Джей, излегнал се на големия кожен диван в своя кабинет с лаптоп върху гърдите. Много работа, как не!

— Сара като че ли ми писа нещо, че ви помогнала в проучването на острова.

Ар Джей погледна в огледалото към Дейвид и Ариел и понижи глас:

— В момента тя е прекалено заета, за да допълни моите разяснения. Сам свърших предварителната работа.

— Сигурно сте изнемогвали от работа?

Той се разсмя.

— Да, разбира се, оставих доста в способните й ръце, но подробностите около Кралския остров сам разучих.

— И какво открихте?

— Нищо, което вие като жителка на Аръндел да не знаете.

— Винаги е приятно да чуеш и друго мнение — усмихна се тя. — Ще ме осведомите ли?

— Фатално място.

— Всеизвестен факт в Аръндел. И кое ви се струва толкова необичайно? — Постара се да прозвучи, като че ли знае всичко, но иска да научи още.

— Това не е толкова важно, но ми се струва, че ще се отворят възможности за големи пари.

— Най-същественото в случая.

— Това ще се реши най-накрая, като теглим чертата, но от туристическа гледна точка този остров има интересна история. Жителите му очевидно са отказали да участват и в Американската революция, и в Гражданската война. След извоюването на независимостта от английската корона не се съгласили да сменят името на острова от Кралски в Остров на свободата. А когато по време на войната между Севера и Юга акостирали войници, без значение от кои били, изгаряли военните кораби, натоварвали войниците в лодки с гребла и ги отпращали към брега. Президентът Линкълн чул историята и казал, че ако всички щати били постъпвали по този начин, нямало да има война. Не разрешил на войската си да обстрелва острова, докато го изравни със земята, както на много хора им се искало.

— Жалко, че всички не са постъпвали така — съгласи се Сара.

— Да, наистина жалко. В началото на 1890 на острова царяла беднотия, жителите били само неколкостотин. И тогава избликнали топли извори в скалистия му център и година по-късно Кралският остров се замогнал. Богаташите заприиждали, за да се забавляват и да се излежават в топлите води. Построили големи къщи за летните месеци, пътища и почти за една нощ островът забогатял.

— Сега не е богат. Какво се е случило? Изворите ли са пресъхнали?

— Нещо подобно. Към края на века станала експлозия — никой не разбрал причината — и в миг изворите изчезнали. След това островът западнал и в момента там живеят двеста и петдесет души на неговите десет квадратни километра. Големите старинни къщи си стоят, но в страницата на интернет пише, че са в руини, и в тях се настаняват бездомници. Хлапе, което се занимава с дребна търговия, обитава две от стаите на къща с две хиляди квадратни метра площ и подове от рушащ се мрамор. В повечето случаи обитателите не плащат наем.

Сара веднага съзря куп възможности. Ако имаше на света нещо, което парвенютата да обожават, това бе да внушат на хората, че богатството им е по наследство. Старинните имения биха послужили за тази цел.

— Защо досега никой не е ремонтирал къщите и не е превърнал острова в луксозен курорт?

— От онова, което успях да открия, разбрах, че доста хора са се опитвали, но ентусиастите били прогонвани. Изглежда, че сегашните обитатели на тези къщи са точно толкова негостоприемни, колкото и техните предшественици.

— Ти ще се справиш — изтърси тя, преди да помисли.

— Така ли смяташ?

— Сара ми е казвала, че си много убедителен.

— Нима? — попита Ар Джей, усмихвайки се. — Дано да е права. Бих искал да спечеля този остров за Чарли. Чудя се дали със съвременните минни методи няма да открием къде са се загубили топлите извори. Чарли е прав, че много хора търсят скривалище на тропическите острови, но представи си, че имат тази възможност в близост до брега на САЩ, при това с топли извори! Може би с една рекламна кампания ще ги убедим, че изворите са лечебни.

На Сара й харесаха всичките му идеи с изключение, разбира се, на рекламната лъжа за лечебните води. Може би щеше да го убеди да я включи в този проект. Ще живее в Аръндел и ще работи на Кралския остров. „Какво по-точно?“ — зачуди се тя.

— Ето го — каза Ар Джей, вгледан напред. Пред тях бяха океанът, голямото пристанище и островът в далечината, ферибот не се виждаше. Ар Джей отби колата встрани от пътя и спря. — Има ли гладни? — попита.

— Не, за бога! — изохка Ариел — Сара от задната седалка. — След закуската в хотела не искам да виждам храна. Ако знаехте само! Огромни палачинки със сметана и сироп. Сигурно съм качила три килограма.

— И аз закусих солидно — добави Дейвид.

Сара не погледна Ар Джей, но се съмняваше, че е закусил добре. Преди около два месеца поглъщаше четвъртия си еклер една сутрин, когато тя не се стърпя и му каза: „Виждам, че полагаш усилия да станеш като бъчва.“ Доколкото й бе известно, оттогава той не посегна към понички или еклери.

— Аз съм гладна — обяви тя.

— Благодаря — промърмори той, но тя пак не го погледна.

Той запали колата, направи завой и се върна по пътя при малкото ресторантче, което бяха подминали.

— Е, господин Бромптън — обърна се към него Дейвид, след като дадоха поръчката си, — с каква цел отивате на Кралския остров? Ще експлоатирате хората сигурно. — Той се усмихваше, като че ли се е пошегувал, но никой не се засмя. — Нали по този начин си изкарвате прехраната?

Ар Джей вдигна очи към него:

— Да, разбира се. Така сме от работническата класа. Възползваме се от възможностите в света. А ти с какво ще се похвалиш, синко, какво си направил на този свят?

— Уча се как да го спасявам.

Когато Сара видя как двамата мъже насочват рога един срещу друг като разярени самци, изпита желание да побегне и никога да не се върне. Откъде се появи този гняв? Погледна към Ариел, за да подразбере дали тя няма някакъв отговор, и тогава я видя как се навежда към Ар Джей с жест, който беше наблюдавала много пъти. Както изглежда, той имаше похват да омайва някои жени. Ар Джей беше красив, с изразителни черти и нагъл, хипнотизиращ поглед, докато погледът на Дейвид беше чист и необременен от работа.

„Трябва да ги укротим“ — помисли си Сара.

— Залагам на онзи с повече години зад гърба си — каза високо тя. — По-стар е, но у него има безпощадност, на каквато младият не е способен. Предчувствам, че този мъж няма да се спре пред нищо, за да получи онова, което иска, докато младокът има съвест и страда от скрупули. Наистина велики идеали, но в света на бизнеса нямат място. Ако тези двамата страдат от не доизживян пубертет и се сбият, за да покажат кой е по-велик, смятам, че старият мъж ще победи. Ти на кого залагаш? — попита тя Ариел.

— Аз съм твърдо за по-младия — отвърна тя. — Той е много упорит, когато преследва цел. Не се отказва. Нищо не може да го спре. Когато старият мъж рухне, силите на хлапето все още ще са запазени. Може да му е счупен крак или ръка, да са му избити зъби, но той ще продължи да се бие. Дейвид никога не се отказва.

Сара хвърли поглед към Ар Джей и отбеляза, че той от все сърце се наслаждава на всяка дума, изречена от прелестните млади жени, а Дейвид беше огненочервен.

Обядваха, качиха се в колата и тогава Ар Джей се усмихна на Сара заговорнически, като че ли е професионален боксьор, а тя току-що се е обзаложила, че той ще победи едно хлапе, два пъти по-младо от него.

Когато стигнаха пристанището, фериботът беше там. Беше много модерно съоръжение и побираше четири автомобила. Ар Джей измърмори нещо в смисъл, че е очаквал превозвач със сал и прът. Сара направи знак на Ариел да плати таксата — задължение на секретарката наред с всичко останало — и Ар Джей вкара колата. Тяхната беше единствената на ферибота, а те бяха единствените хора, пътуващи за Кралския остров.

След като потеглиха, излязоха от колата, отидоха в края на бордовата ограда и се загледаха през водната шир към малкия остров в далечината. След малко Дейвид и Ариел се отдалечиха, шепнейки си нещо много важно.

— Как ти се струва, ще се омъжи ли Сара за него? — попита Ар Джей тихо.

— Моля — озадачи се Сара.

— За него. За атлета. Според теб ще се омъжи ли за него?

На Сара не й дойде наум какво да отговори, но знаеше, че Ар Джей нещо се досеща, така че го остави да продължи:

— Сара сигурно ти е споделила, че иска да напусне работа. Ще трябва да я освободя. Ще трябва да й дам голямо обезщетение, после да я оставя да урежда своя живот, както е решила. От начина, по който реагира на онази шега, когато обядвахме, останах с впечатление, че са почти сгодени. Ще живее в грамадно викторианско чудовище в Аръндел и ще отглежда рози за изложба. Никога няма да разбера защо й харесва такъв живот. Предполагам знаеш, че има образование по актьорско майсторство.

— Да, но не е особено талантлива актриса — каза Сара.

— Занасяш се, нали? Игра на Бродуей в една пиеса и беше много добра.

— Откъде знаеш? — попита кротко тя. Не вярваше, че Ар Джей може да я шокира, но ето че това се случи.

Той сви рамене.

— Един ден проверих в интернет и излезе, че има малка роля в пиеса, поставена на Бродуей. Гледах я три поредни вечери. Беше повече като статистка с две-три реплики, но според мен беше страхотна. Играеше приятелка на дъщерята на главната героиня и носеше една от онези бели рокли, които винаги те карат да се питаш какво има под тях.

Тя беше толкова изумена, че занемя. Кога беше намерил време в претоварената си любовна вечерна програма, за да я гледа? Накани се да направи някакъв коментар, но той се запъти към другия край на ферибота, за да погледне към брега. Остави я да си блъска главата над думите му.

Най-после стигнаха острова. Изгледът напомняше недалечното минало в съвършенство и Сара разбра, че Ар Джей няма да бъде разочарован. Кралския остров беше чаровно занемарен и на някои хора това би им изглеждало романтично, но един бизнесмен щеше да види всичко друго, но не и романтика. Всяка къща пред очите им, всяка сграда до брега се нуждаеше от ремонт, и ако не се направеше в най-скоро време, щяха да рухнат. Ар Джей имаше право, мислеше си Сара. Тук няма пари. И което е още по-лошо, витаеше атмосфера на разруха, която предупреждаваше какво е бил някога островът. Едва ли щеше да се за трудни да го купи целия.

Когато се обърна, видя Ар Джей до себе си и се зачуди какво е първото му впечатление. Дейвид и Ариел бяха застанали до перилата и изглеждаха едновременно изплашени, хипнотизирани, фериботът акостира, те се качиха в колата и се отправиха към острова. Бяха се умълчали. Сара забеляза, че Ар Джей погледна няколко пъти в огледалото. Когато се обърна назад, видя Ариел и Дейвид да се взират навън с широко отворени очи.

Жива душа не се мяркаше наоколо. Нямаше абсолютно никого. Ар Джей караше бавно по улицата, оглеждайки порутените къщи.

— Къде са хората? — прошепна Сара.

— Може би островът има празник — каза Дейвид. — От онези на свети някой си или нещо подобно и всички са отишли на пикник.

Никой не му отговори. Сара погледна косо към Ар Джей и си помисли, че даже той изглежда неуверен. Какво го притесняваше?

— Смятам да направя една обиколка на острова, да поогледаме и после ще си ходим — каза той. — Кога е следващият ферибот?

Погледна в огледалото Ариел, но Сара знаеше, че не е проверила разписанието, както и тя самата. След като възприе Ар Джей като човек, а не като шеф, се обърка и не помисли за неща, които обикновено й бяха втора природа.

Ар Джей мина по две улици с къщи, преди да стигне до центъра на града, както им се стори, после направи завой и пое по главната улица. Беше безлюдна. Нямаше светофари, нито пък пътни знаци. Приведен напред, Ар Джей се вглеждаше в сградите.

— Какво мислиш? — попита тихо Сара.

— Този град е мъртъв — отговори той. — Добре ще му дойдат малко пари.

— Къде са хората? — обади се Ариел от задната седалка.

Никой не й отговори.

Ар Джей погледна часовника на таблото. Беше 15:30.

— Кога смятате, че ще можем да си тръгнем и да се върнем на крайбрежието? Никой ли не провери в колко часа е следващият ферибот?

— Не ми харесва това място — промълви Сара.

В края на улицата Ар Джей зави наляво и влезе в обграден с дървета жилищен квартал. Една след друга се редяха стари викториански къщи. Всяка се нуждаеше от боядисване и ремонт. На някои прозорците бяха закрити с хартия. Повалени дървета си стояха там, където бяха паднали.

На ъгъла се издигаше една особено грамадна къща. Беше тухлена, с тъмнозелени кепенци, наскоро боядисвани. На прозореца имаше избледняла табела: „Стаи под наем“.

— Да прекараме ли нощта тук? — попита Ар Джей, като се помъчи да разведри мрачното настроение в колата.

Отговориха му с мълчание. „Дотук с чувството за хумор“ — помисли си Сара. Косъмчетата на ръцете й настръхнаха.

Така бяха погълнати от къщите, че никой не гледаше пътя. Сара извика:

— Внимавай! — И Ар Джей свърна внезапно, за да не връхлети върху едно куче, проснало се посред улицата. Колата се качи върху тротоара и той трепна, когато дъното й застърга по бордюра.

Сара изскочи навън, преди Ар Джей да изключи мотора, и се втурна към кучето. Ариел и Дейвид я последваха. Сара се бе навела над животното, когато те дойдоха.

— Отдавна е мъртво — установи тя, поглеждайки Ар Джей.

— И не са се грижили за него, докато е било живо — възмути се Дейвид.

— Горкото животно, като че ли е умряло от глад.

Ариел мълчеше. Стоеше потресена и вцепенена.

— Така ли? — недоумяваше Ар Джей, оглеждайки се.

Тишината в града беше зловеща. Чуваше се само чуруликането на птиците. Нямаше коли, камиони, прелитащи самолети, дори шум от лодки или кораби не се долавяше.

— Дали изобщо някой живее в тези къщи? — прошепна Сара в тишината.

— Не и хора, които бих искал да познавам, след като се отнасят с едно куче по този начин — каза Дейвид.

— Може би е старо и… — започна Ар Джей. Дейвид го прекъсна:

— Погледни го! То няма повече от година, даже е по-малко, но така е малтретирано, че…

Ариел взе ръката на Дейвид и той се укроти.

— Да тръгваме — подкани ги Сара. — От това място ме побиват тръпки.

— А преди това няма ли да направим няколко снимки? — попита Ар Джей.

— Да — промълви Ариел, като все така държеше ръката на Дейвид. Изглеждаше така, сякаш се намираше в обитавана от духове къща.

Сара като че ли забрави маскарада и протегна ръка към Ар Джей, за да вземе ключовете, после отиде до колата и извади от багажника фотоапарата. Започна да снима бързо всички къщи на улицата.

— Готово. Да вървим да видим кога е следващият ферибот, за да се махнем оттук.

Всички закимаха.

Само Дейвид се поколеба:

— Как да оставим кучето така! Поне да го отместим встрани.

Вдигна го сам, но после Ар Джей му помогна и го оставиха на тротоара.

— Мисля, че трябва да кажем на някого за кучето — продължи Дейвид и се запъти към най-близката къща.

— А аз мисля, че трябва да отведем момичетата от тук — каза високо Ар Джей.

Дейвид сякаш се разкъсваше между рицарския си дълг и любовта към животните, но погледна побелялото лице на Ариел и това надделя.

Ар Джей караше бавно през града, спирайки се тук-там, за да снима Сара от колата.

— Ще има какво да покажа на Чарли — каза бодро той, но никой не му отговори.

Преминаха две улици, но не срещнаха хора. Къщите бяха големи — свидетелство за някогашното богатство на Кралския остров, толкова беден и западнал в момента.

— Ще докладвам на Чарли, че ще може да купи целия остров за около десет долара — обърна се Ар Джей към Сара.

— Според теб трябва ли да го купува? — попита шепнешком тя.

Ар Джей зави отново по главната улица. Заглеждаха магазините, повечето празни.

— В онзи там има стоки — посочи Сара едва ли не с вълнение в гласа. — Значи има и хора.

Като че ли беше кафене и магазин. Но тъй като не се виждаше никой, не можеха да установят дали е отворено. Ар Джей се насочи обратно към пристанището, а в края на улицата се издигаше голяма сграда.

— Стори ми се, че видях човек — каза той и продължи напред.

Когато не зави, Дейвид се обади:

— Обърка пътя.

Сара видя голямата сграда и се досети за намеренията на Ар Джей. Бяха дошли с цел и той възнамеряваше да си свърши работата. „Навярно голямата сграда става за клуб за голф“ — помисли си тя. Той я погледна, кимна към сградата и тя разбра, че са на едно и също мнение.

Представляваше Съдебна палата и за разлика от останалите постройки беше в отлично състояние и наистина много красива. Имаше два етажа и изглеждаше в доста по-ранен стил от викторианските къщи в града.

— На Чарли ще му хареса — отбеляза Ар Джей.

— На мен ми харесва — рече Сара, после и двамата слязоха. Ариел и Дейвид останаха в колата.

Сара направи няколко снимки на Съдебната палата и на улицата, водеща към нея, а в това време Ар Джей обикаляше и оглеждаше зданието.

— Да, Чарли ще може да направи нещо за този град. Ще ремонтира къщите, ще започне бизнес и ще го превърне в луксозен курорт за радост на жена си. — Ар Джей се усмихна при мисълта за добрите новини, които ще занесе, когато се измъкнат от този ад.

Ненадейно отнякъде се появиха две полицейски коли; едната отляво и другата отдясно. Спряха рязко, като едва не се забиха в ягуара, и от тях излязоха четирима въоръжени полицаи. Сара и Ар Джей се вцепениха. И четиримата заобиколиха Ар Джей, като че ли той щеше да хукне да избяга.

— Вие ли сте шофьорът на това моторно превозно средство? — попита висок, широкоплещест мъж със сериозно изражение.

— Да, аз съм — усмихна се Ар Джей, за да спечели благоразположението им.

„Какво искат пък тези? — помисли си Сара. — Дарение ли?“

За неин ужас полицаят каза:

— Прочети му правата. — В следващата секунда закопчаваха белезници на Ар Джей, докато му съобщаваха правата.

Сара излезе от вцепенението си.

— Какво правите? — извика тя, като се мъчеше да се промъкне между мъжете.

— Отдръпни се! — нареди Ар Джей, но тя не се подчини. Когато едно от ченгетата я блъсна, той се опита да се намеси, но друг го повали на земята. Падна на колене върху паважа и изстена от болка. Устната му кървеше, но той не можеше да избърше кръвта, понеже ръцете му бяха закопчани с белезници на гърба. После вторият го вдигна, като едва не му извади рамото.

— В какво е обвинен? — попита Сара, като отново се опита да се вмъкне между ченгетата и Ар Джей.

— Убил е кучето на Джон Незбит. Обвинен е в убийство.

— Какво? — ахнаха в един глас Сара и Ар Джей. Един от полицаите хвана Ар Джей за ръката, за да го поведе към Съдебната палата.

— Нямате право! — развика се Сара. — Онова куче беше умряло, преди да го видим.

— Господин Незбит твърди друго. Казва, че ви видял как внезапно сте извъртели колата и сте се качили на тротоара, сигурно след като сте блъснали неговото куче.

— Сър! — обърна се Дейвид към полицая и Сара се зарадва на появата му. Макар и да управляваше огромна корпорация, Ар Джей приличаше малко на уличен побойник. Дейвид беше олицетворение на почтеността. Ако щяха да се вслушат в някого, него щяха да чуят. — Господин Бромптън видя кучето, проснато на улицата, и качи колата на тротоара, за да не го смачка. Кучето доста отдавна е умряло. Отместихме го встрани.

— Господин Незбит твърди друго — отсече полицаят и заби пръсти в ръката на Ар Джей. — Рече, че така силно сте ударили кучето му, че колата се отплеснала на една страна, а кучето на друга. Рече още, че и четиримата сте излезли от колата и много сте се смели.

Толкова абсурдно беше, че и тримата — Ариел седеше още в колата — онемяха.

— Това не е истина — изохка Сара.

— Кажи го на съдията — отвърна полицаят, после повлече Ар Джей към Съдебната палата.

— Сара, обади се на адвоката ми — изкрещя Ар Джей през рамо, докато го водеха към вратата.

Сара с облекчение сложи край на краткотрайния маскарад, махна перуката си и се затича към колата, за да вземе мобилния телефон.

— Поне ще бъдеш принудена да престанеш да ме лъжеш — извика Ар Джей и изчезна в сградата. Опита се с чувство за хумор да посрещне ужасната ситуация.