Джуд Деверо
Искам те (2)

Втора глава

Сара прочете писмото на Ариел два пъти. Не можеше да повярва. Както винаги писмото бе написано с писалка на плътна хартия, която сигурно струваше половингодишна заплата. Но не разточителството я впечатли.

Ариел искаше двете да се разменят. Искаше тя да се превърне в Сара, а Сара да се превърне в нея.

— Иска да бъде на мое място? — удивено прошепна младата жена и пусна писмото в скута си. Би било великолепно по цял ден да се излежава на спокойствие и да се отдава на авантюристични планове. Или на каквито и да е планове. Да има време да помисли за нещо по-различно от онова, което нейният вманиачен шеф й създаваше като работа и отговорности. С течение на годините неведнъж се бе тревожила за Ариел, но това не й пречеше да й завижда.

Сара седеше и си почиваше в тесния си нюйоркски апартамент, изтощена от поредния ден, преминал в тичане по задачи. Тя се загледа в тухлената стена, която се виждаше през прозореца. Можеше да си позволи по-добро жилище, но след като досегашният й живот бе преминал в отчаяна борба да свърже двата края, предпочиташе да държи парите си в банката. Да не забравяме дребната подробност, че през ден съобщаваше на шефа си, че напуска. Ако наистина напуснеше, кога ли щеше да успее да си намери нова работа? Фактът, че беше избрала да живее от ден за ден, не й пречеше да завижда на братовчедка си за голямата къща, пълна със слуги, и двете пътувания годишно до Ню Йорк, които Ариел предприемаше с майка си, за да опустошат скъпите магазини. Какво ли беше усещането да облечеш дреха, изработена специално за теб от марков дизайнер?

„Само за малко — пишеше Ариел. — Временно.“ Сара се усмихна. Бедната Ариел, толкова беше разглезена. Получаваше всичко наготово. Нямаше представа какво е да работиш за човек като Ар Джей Бромптън.

Разбира се, идеята беше абсурдна, но пък бе приятно да се отдадеш на празни мечти. Всъщност писмото отвори очите на Сара за една тайна, която бе успяла да скрие дори от себе си: желаеше да види Еръндел в Северна Каролина, но не като турист. Желаеше да си създаде свое мнение за това място. Баща й твърдеше, че Еръндел е „центърът на ада“, а Ариел не можеше да нахвали родния си град.

Сара знаеше, че там има роднини, които никога не е виждала. Беше сигурна, че ако се появи там като Сара-Джейн Джонсън, няма да бъде посрещната с отворени обятия заради старите рани. Но ако ги опознаеше като Ариел и междувременно успееше да ги убеди, че няма нищо общо с баща си и роднините си по негова линия? Какво ли щеше да стане, когато накрая им разкриеше истината? Щяха ли да я приветстват — или щяха да я намразят?

Този план звучеше добре на теория, но на практика Сара се страхуваше от градчето.

В продължение на седемнайсет години любимата тема за разговор на баща й беше: „Какво зло ни причиниха ония“ — ако безкрайните му монолози можеха да се нарекат разговор. Слушаше с подробности как майка й израснала в „семейството“ на Еръндел, най-снобското място на земята.

— Снобизмът започва оттам и се разпространява навън — беше казал баща й.

— Като лъчите на слънцето ли? — беше полюбопитствала невръстната Сара, която все още мислеше, че баща й говори на нея.

— Не, като огнището на зараза.

Той обясни на Сара, че майка й била със синя кръв, част от висшето общество, или от четиристотинте — нямало точна дума за тях, — но се влюбила в него и това бил краят. Неговото семейство било много бедно, като едновремешните изполичари. (Тук баща й се мъчеше да й внуши някаква идея за благородното си потекло.)

— Обаче семейството на майка ти не понасяше хора, които си изкарват прехраната с честен труд. Ние бяхме почтени и трудолюбиви, а те ни мразеха.

Дядото на Сара беше прекъснал общуването с дъщеря си, след като тя избягала, за да се омъжи по любов. Когато Сара беше на три годинки, майка й загина в автомобилна катастрофа, а когато навърши седемнайсет, баща й най-накрая се напи до смърт.

Сара погледна писмото.

Тъкмо завършваше първата си година в университета, когато за пръв път срещна Ариел в библиотеката. Не се беше къпала от три дена и косата й висеше около лицето на мазни кичури. Цяла нощ беше залягала над учебниците, зубрейки за последния изпит от сесията. Беше облечена в обичайната си униформа: анцуг, лекьосана тениска и износени гуменки. Не че тичаше или спортуваше нещо. Като повечето студентки и тя я караше на пица и кока-кола.

Отначало Сара по-скоро почувства, отколкото видя Ариел. Странно усещане. Вдигна поглед от учебника и установи, че цялото помещение е потънало в тишина. Всички зяпаха младата жена на прага. Тя изглеждаше много добре в семплата си рокля. Сара беше готова да се обзаложи, че тази рокля струва повече от всичките й дрехи, взети заедно. За нейно голямо удивление жената решително се запъти към нея.

— Може ли да поговорим? — любезно попита тя.

— Ами, да — измърмори Сара. Чувстваше се недодялана и мръсна. Дали младата особа не търсеше кой да й окоси моравата? Докато растеше, Сара беше хлапето, което косеше моравите и кастреше чемшира на съседите. По-късно се превърна и в почасова детегледачка.

Съвършената госпожица внимателно седна на една каменна пейка, заобиколена от цъфнал кучи дрян. След като гледа напрегнато Сара в продължение на няколко секунди, й съобщи, че са братовчедки.

— Казаха ми, че си приличаме.

Сара се усмихна. Ех, само да приличаше на тази жена!

— Не се обадих предварително по телефона, защото не знаех номера ти. Дано да съм улучила подходящ момент за срещата ни. Наистина исках да се видим.

— Аха, става — измърмори Сара. Очите я заболяха от блясъка на братовчедка й. Наистина ли бе роднина на самото съвършенство?

— Как мислиш, дали не бихме могли да общуваме по писмен път?

— Тоест с писма? Ами, да — отвърна Сара. Какво би могла да разкаже на жена, чийто живот очевидно бе много различен от нейния. От Ариел лъхаше на пари, на образование, на културни обноски. Порази я споменът за собствения й баща, проснат на дивана, хъркащ в пиянски ступор.

За миг двете млади жени сякаш нямаха какво да си кажат и Ариел погледна часовника си — мъничък, но целият от злато и диаманти.

— Де да можех и аз да уча в колеж — въздъхна тя. Нещо в тази въздишка наведе Сара на мисълта, че Ариел не беше само лъскава фасада. Да, седеше с напълно изправен гръб; да, носеше маркови дрехи, но може би (само може би) под тях се криеше личност.

— В колежа не всичко е песен — отвърна Сара.

Ариел се усмихна.

— До заминаването ми остава половин час. Разкажи ми всичко за живота си. Моля те.

— Само ако ми разкажеш за твоите… тоест, за нашите роднини.

— С удоволствие.

Двете момичета поведоха разговор с изненадваща непринуденост, сякаш се познаваха отдавна. Ариел беше добър слушател и чудесен разказвач.

Докато си приказваха, Сара изучаваше братовчедка си под микроскоп. Не беше сигурна дали Ариел си дава сметка, че осанката й е царствена, като на принцеса. Жестовете, изправената стойка, кръстосаните глезени — всичко това издаваше аристократичната школа на отминалите времена.

Сара беше свила крака на пейката и често отмяташе по някой кичур коса от очите си, но Ариел седеше неподвижно, а вятърът сякаш не докосваше късата й прическа. Хората от кампуса спираха и я гледаха любопитно. Група буйни момчета, които очевидно се смееха на някаква мръсна шега, видяха Ариел и се превърнаха в образцови млади джентълмени.

Тя внезапно стана да си ходи.

— Време е да тръгвам. Нали няма да загубиш адреса ми? Всъщност това е адресът на един мой приятел. В никакъв случай не ми звъни и не ми изпращай писма у нас.

Сара също се изправи и двете девойки се озоваха очи в очи.

— Разбирам — изскърца със зъби Сара. — Не искаш хората да разберат, че имаш за роднина човек от моята класа.

Ариел я погледна недоумяващо.

— Та ти си моята първа братовчедка! Как би могла да бъдеш от друга класа? Не, проблемът е в майка ми. Тя може да бъде доста… настоятелна, ако научи, че контактувам с някого от външния свят. Още утре ще ме накара да се омъжа за Дейвид!

Сара едва не се усмихна. Каква нелепост: тя и това прелестно създание били от една и съща класа!

— Кой е Дейвид?

Братовчедка й извади от малката си, но много елегантна чанта снимката на младеж по футболен екип. Сара удивено се взря в един страхотен тип. В колежа имаше цял куп хубави момчета, но този красавец биеше всички рекорди.

— Не искаш да се омъжиш за него?

Ариел отново погледна часовника си.

— Бих ти обяснила, но наистина се налага да тръгвам — каза и в следващата секунда вече се отдалечаваше бързо по тротоара. „Дали не я чака лимузина?“ — запита се Сара. Ариел й махна и се скри зад ъгъла.

Известно време Сара остана на пейката. Чудеше се какво в действителност желае Ариел. Но колкото и да се напрягаше, не й хрумна задоволително обяснение. Снимката на нежелания Дейвид още бе в ръката й. Той наистина беше най-красивият мъж, когото бе виждала. Тя пъхна снимката в джоба си и се запъти обратно към библиотеката, но спря, когато стигна до вратата.

Този държавен университет нямаше добър футболен отбор. Всъщност нямаше добър отбор в нито един спорт, но пък беше известен с Катедрата си по театрално изкуство. Няколко прочути актьори бяха учили тук. Сара имаше известен опит с актьорските изпълнения — та нима не се усмихваше, когато всички я уверяваха какъв чудесен дом си има? Но завеждащият катедрата беше същинско копеле. За да влезеш в класа му, трябваше да се покажеш повече от достоен. Той не те караше да четеш реплики от нечия пиеса, а държеше да изпълниш роля, създадена от теб самия. Това се случваше пред него и пред студентите му и Сара беше чувала, че критиките му са брутални и целта им е да те унизят. Не един студент бе напуснал университета след пет минути, прекарани с този човек.

Тя беше обмисляла да пресъздаде характер като баща си, но това би било прекалено издайническо. По тази причина се въздържаше. Но докато протягаше ръка към вратата на библиотеката, нещо я прихвана. Тя поривисто се обърна и се отправи към театралния отдел. Знаеше, че отдавна не е изглеждала по-зле, но в случая това беше плюс. Ако успееше въпреки лошия си външен вид да покаже Ариел, значи специалността й наистина беше актьорско майсторство.

Когато пристъпи в класната стая на доктор Питърсън, Сара беше навлязла в образа на братовчедка си. Понеже беше принцеса Ариел, не почука. Спектакълът, който изнесе, бе силно афектиран, дори до степен на окарикатуряване. В интерес на истината, тя пресъздаде образ, който приличаше на Ариел, но се държеше като хората, описвани от баща й. Не й беше приятно, че изопачава нещата така, но щом зърна погледите на публиката, разбра, че е спечелила. Даже в един момент надменно попита доктор Питърсън дали е гей, тъй като само гейовете се изявявали на сцената. Преподавателят беше известен женкар и студентите започнаха да се подхилват. Сара изнесе представлението си за около десет минути, после се престори, че е попаднала там по погрешка, защото всъщност искала да ходи на лекции по висша математика. След като излезе, тя се облегна на хладната стена и си пое дълбоко дъх. Сърцето й блъскаше в гърдите. Цял живот се стараеше да не привлича вниманието: не искаше никой да разбере какво е истинското положение вкъщи от страх, че ще я приберат на някое още по-противно място. Но днес даде истински спектакъл и откри, че това й харесва.

Когато доцентът отвори вратата, тя се изправи. Питърсън я измери с поглед от глава до пети. Личеше си, че не остана във възторг от видяното. Понеже пак беше старото си „аз“, Сара се почувства дебела и плаха.

— Влизаш — отсече той, клатейки глава. Очевидно не можеше да се начуди как такова мръсно и невзрачно същество е успяло да се преобрази в принцеса, пък било то и за десет минути.

Ето как срещата с Ариел промени живота й. Приеха я в театралния клас и трябваше да наваксва, защото другите студенти бяха година пред нея. Това означаваше да няма лятна ваканция до края на следването си, но въпреки това Сара обожаваше всяка минута, прекарана в учене. Когато завърши, отиде в Ню Йорк с почти празна банкова сметка, но затова пък с убеждението, че ще се превърне в новата сензация на Бродуей.

След две години се оказа разорена. Наложи й се да постъпи на работа като секретарка в една голяма кантора. Сара наистина можеше да играе, но не умееше да пее или да танцува, а в Ню Йорк се съревноваваше с хора, които бяха страхотни и в трите отношения. Би отишла в Ел Ей да си изпробва късмета, но й бяха промили мозъка, че истински театър се прави само на Бродуей. Да не говорим за усещането, че е само на крачка от успеха, което така и не я изостави.

През тези години си пишеше с Ариел. Не имейли, не факсове — нищо ново или модерно, — а най-обикновени старомодни писма. На всяко свое писмо получаваше три-четири от Ариел, която разполагаше с повече свободно време. Сара направо се пристрасти към тях. „Само да кажа това на Ариел!“ се превърна в постоянната й мисъл. Когато се озова в Ню Йорк, където не познаваше никого и ходеше от едно неуспешно прослушване на следващото, жизнерадостните писма на братовчедка й й вдъхваха кураж. Ариел бе нейната котва, единственият човек на света, който знаеше къде е тя и с какво се занимава.

Когато Сара навърши двайсет и три и започна да осъзнава, че може би никога няма да пробие на нюйоркска сцена, се случи събитие, което из основи промени живота й. Изпълнителният директор на компанията, където работеше, буквално я посочи с пръст и каза: „Тази. Искам я.“ Повече не бе нужно. Думата му беше закон и всички го уважаваха. Сара се почувства така, сякаш е обречена да изпробва нова гилотина.

Положението се оказа по-тежко. Той я беше избрал за свой личен асистент. Не за секретарка — имаше си две такива. За личен асистент. Сара вършеше всичко, което той й наредеше. Беше му като съпруга, само дето не правеха секс (не, че Сара искаше секс с него). Пък и Ар Джей Бромптън нямаше съпруга. Жена, семейство — това бе за обикновените хора. След година и половина служба при Ар Джей тя беше сигурна, че шефът й не е човек. Никой нормален човек не би могъл да свършва толкова работа. Той беше робот, който й увеличаваше заплатата всеки път, щом тя споменеше, че иска личен живот и напуска.

Когато пристигна писмото, в което братовчедка й пишеше, че иска да се разменят, Сара много добре знаеше какво й е на Ариел. Ненавиждаше се, че не е достатъчно смела да каже на Ар Джей какво да прави с работата си. Ненавиждаше се, че не е достатъчно талантлива да пробие на Бродуей. Ненавиждаше целия си живот, но най-горещо желаеше да върши нещо по-различно от непрестанния къртовски труд за шефа си.

Тъкмо защото бе изнервена до краен предел от редовните обаждания на Ар Джей в два-три часа през нощта, реши да приеме невъзможния план на Ариел.

Идеята да мързелува по цял ден като братовчедка си и да угажда единствено на майка си (очевидно доста самотна жена) й се стори много привлекателна. Разбира се, бе неосъществима, ала все пак колко приятно звучеше! На улицата профучаха три коли с включени сирени и Сара си представи спокойствието и тишината на малкото южняшко градче. Тази вечер трябваше да занесе до пералнята един огромен кош с мръсни дрехи и се размечта колко хубаво би било, ако може да остави нещата си в коша, а на сутринта да ги намери изпрани, изгладени и сгънати.

Грабна една пощенска картичка, написа „С удоволствие!“, пъхна я в плик и го адресира. Щеше да го пусне в пощенската кутия на път към пералнята.

„Аз ще уредя всичко“ — гласеше отговорът на Ариел. Това устройваше Сара, която бе изтощена до смърт.