Джуд Деверо
Искам те (16)

Шестнадесета глава

— Защо се усмихваше? — попита Ар Джей, щом се озоваха на отъпканата пътека към центъра на острова.

— Мислех си за Ариел. Изнамерила си е такава работа, че да научи всички клюки в градчето. — Той я погледна. — Това не ти дойде наум, нали?

— Не, а виж колко е умна — усмихна се той. — Все пак е твоя братовчедка.

— Добре, нека да се разберем. — Сара се спря. — Първо ме целуваш, после ме засипваш с комплименти. Или идва краят на света, или смяташ, че скоро ще умреш.

Той хвана ръката й.

— Искам да си на моя страна в понеделник. А колкото до целувката, хубаво момиче и…

— Спести ми продължението — прекъсна го тя и продължи да върви, отдръпвайки ръката си. Беше само една от многото жени. Точно заради това й плачеха на рамото всички, с които скъсваше.

Вървеше, загледана в гърба му, и се питаше каква е истината.

— Имаш ли някакъв план?

— Не. А ти?

— Нямам — отвърна бодро тя. — Сигурен ли си, че Незбит е мъртъв? Нали не се е преструвал на умрял във ваната?

— Абсолютно сигурен съм. Тялото му беше отвратително студено.

— А как мислиш… — започна тя, но млъкна, тъй като Ар Джей се закова на място. Направи още крачка след него.

— Не се обръщай, някой ни следи — прошепна бързо той. — Също така, струва ми се, че и пред нас има някой. Като че ли сме на парад. Виж онези скали там горе. Ще можеш ли да минеш по тях?

— Да — отговори Сара, без да е убедена. Скалистият ръб се изправяше стръмно нагоре, после се спускаше надолу.

— Да тръгваме тогава. Искаш ли да ти нося раницата?

— Не. Сложих всички тежки неща в твоята.

Последва го през високата трева. След малко се показаха отвесни скали, извисяващи се над тях.

— Оттук трябва да минем — прошепна той и й подаде ръка.

Тя не напипа удобно място, за да стъпи и да се качи при него, затова се наложи Ар Джей да я издърпа и тя си ожули коленете.

— Добре ли си? — прошепна той.

Тя го успокои и той се покатери още по-нависоко, после пак протегна ръка, за да й помогне. Сара упорстваше сама да се качи. С огромно усилие успя и попадна право в прегръдките му. С пръст на устните си я предупреждаваше да мълчи.

Предпазливо пристъпваха по издатините с гръб към скалистата стена. Ар Джей два пъти се спира, за да огледа околността. Сара мълчеше, ненавиждайки височината, труднодостъпния път, но и двата пъти се въздържа от коментари. Щом Ар Джей й направеше знак, тя тръгваше стъпка по стъпка.

— Погледни! — прошепна той, но тя не виждаше какво й показва.

Със стаен дъх наблюдаваше как си сваля раницата и й я подава.

— Прекалявал съм с поничките — прошепна той, извърна се наляво и изчезна от погледа й. Със своята раница на гръб и неговата пред себе си се опита да види къде се изгуби той, но не успя.

— Насам — чу гласа му тя. — Можеш ли да ми подадеш раниците?

Сара поклати глава. Щеше да загуби равновесие и да падне.

Той сигурно я виждаше, защото добави:

— Достатъчно си слаба, за да минеш заедно с тях.

— Не мога да помръдна — отвърна му тя шепнешком.

За миг сграбчи ръцете й и силно я дръпна. Озова се на твърда земя. Раницата отпред пречеше, но Ар Джей продължи да я тегли, докато най-накрая не се плъзна през един тесен отвор в проход, широк около метър и половина. Напред пространството се разширяваше и в далечината се виждаше светлина.

Не искаше да покаже страха си.

— Златото на Фени ли открихме? На друг разправяй, че това е пещерата, в която изчезва и която никой досега не е открил.

Ар Джей подритна нещо на земята. Беше ръждясала кутийка от бира.

— Не сме първите, които стъпват тук.

Изминаха неколкостотин метра между скалите и излязоха от тунела при един вир. Над главите им скалите образуваха нещо като покрив с дупка в средата.

— Колко е красиво — промълви Сара. — Дъхът ти спира.

— Още една забележителност, която някой не желае да стане известна. Обзалагам се, че това е свърталището на местните нудисти. — Погледна я изпод око. — А ти не би ли…

Знаеше, че я дразни както обикновено, но изведнъж се почувства по-различно. Вместо да вирне нос, си помисли колко е хубаво да се разсъблече и да се гмурне във вира.

— Не ме гледай така — изръмжа Ар Джей. — Чака ни работа. Трябва да…

Извърна се рязко към нея, привлече я към себе си и я прегърна.

— Не биваше да те водя тук. Не биваше да ти разрешавам да дойдеш с мен, но не мога да понеса мисълта за теб и онзи хлапак Дейвид, а после и за Гидиън. Не разбираш ли, че те са недорасли?

Сара почувства как у нея се надига гняв и го отблъсна.

— Няма да бъда едно от безбройните ти завоевания. Виждала съм как се отнасяш с гаджетата си и не искам да бъда поредната бройка. Ясно ми е защо ме остави да тръгна с теб, но вече няма значение, след като съм тук. Разреших ти да ме целунеш, защото… И аз не зная защо. Моментът беше по-специален, но сега…

Отдръпна се още по-далеч, тъй като се изплаши, че ще се притисне към него и ще му се отдаде. От два дни потискаше страха, който я изпълваше, и се сближи с Ар Джей както никога преди. Беше сексапилен мъж, хубав и носеше харизма, която караше жените да са луди по него.

— Съжалявам — взираше се в очите й той. — Погрешно съм разбрал онова, което виждам. Помислих си…

— Не е необходимо да ми казваш какво мислиш. Забрави ли, че много добре те познавам? Мислиш си, че всяка жена умира да скочи в леглото ти. Но не и аз. — И в този миг съжали за всяка една дума. Да беше си затваряла устата. Погледна го подканващо. Чудеше се дали да не скочи във вира с него и очите й казваха същото. И когато той се поддаде, тя го нападна.

— Вината е моя — прошепна тя. — Да тръгваме. Лицето на Ар Джей беше студено.

— Защо не се върнеш при Гидиън. Или при Ариел. Ще й помагаш в нейните модни консултации.

— Не, не искам — отвърна тя по-бурно, отколкото възнамеряваше. — Нека да тръгваме. Моля те.

Той се обърна и закрачи, и от напрегнатите му рамене почувства колко е ядосан.

Започнаха да се катерят, за да излязат на открито, а Сара съжали, че беше толкова непреклонна, когато Ар Джей я прегърна, тъй като поведението му се промени. Вместо да се смее, да се закача или флиртува, стана хладен, сдържан и учтив. Подаваше й ръка, за да й помогне, но веднага я отдръпваше.

Вървеше след него и се препъна, той се обърна към нея, но не й помогна.

Спряха да си починат и да пият вода, и тя поиска картата, която Гидиън беше начертал. Разгледа я и установи, че пътеката, която беше отбелязал, се намира доста под тях. Вървяха в указаната посока, но не по маркираната пътека.

— Не му ли вярваш?

— Не вярвам на никого на този остров. — Той отпи голяма глътка вода. — Започвам да си мисля, че ако се измъкна, ще накарам Чарли да откупи всеки сантиметър земя и да прогони всичките тези хора. Интуицията ми подсказва, че тук се разиграват някои опасни и грозни истории.

— Или пък са ни излъгали — отбеляза с безразличие тя.

— Трупът на Незбит не беше лъжа.

— Да, но в известен смисъл убийства се случват, нали? Но корабокрушения и деца, довлечени като кученца, не се случват често.

Той я гледаше замислено.

— Как мислиш, дали не ни изпратиха насам, за да се отърват от нас? Да не пречим до изслушването в понеделник. Може би целта е да си мълчим няколко дни и какъв по-благовиден начин от този да ни изпратят да погледнем едновремешните топли извори.

Сара се отдръпна от скалата, на която се беше облегнала, и се огледа. Следобедът преваляваше и беше гладна.

— Какво ще кажеш да се доберем до изворите, да хвърлим един поглед и колкото можем по-бързо да се върнем в града?

— Имаш право. Или пък изобщо да не ходим до тях.

В този миг чуха изстрел. Звукът дойде отдалеч, но ехото се понесе и прозвуча като че ли стотици хора стреляха с пушки.

— Да тръгваме — подкани я Ар Джей, прибра бутилката с вода в раницата и я надяна на гърба си.

В следващата секунда усетиха първите едри капки дъжд и веднага след това се разрази буря.

Затрещяха ужасни гръмотевици, светкавици прорязваха небето, а поройният дъжд се изливаше като завеса и тя едва виждаше Ар Джей пред себе си. Той тичаше приведен по тясната стръмна пътека.

— Добре ли си? — извика той. Тя изкрещя „да“, но не беше сигурна, че я е чул. В раниците носеха дъждобрани, но нямаше къде да спрат, за да ги облекат.

Наоколо тях имаше високи дървета и светкавиците плющяха над тях. Блесна една особено ярка, последва я оглушителен гръм и Сара изпищя. Ар Джей на мига се озова до нея и я прегърна през раменете, за да я защити.

— Стори ми се, че видях заслон — извика той и я поведе.

Сара криеше главата си под ръката му, за да предпази лицето си от шибащия дъжд. Опитваше се да погледне, но Ар Джей я прикриваше отново. Ослепителни светкавици раздираха тъмнината една след друга и тя чу звук като от сцепване на дърво.

— Можем ли да се върнем? — изкрещя тя и й се стори, че долови думата „не“.

Обърна се, за да погледне пътеката зад тях. Припламна светкавица и освети за миг неясните очертания на пейзажа. Дърво ли беше повалено там?

При следващото проблясване за част от секундата съзря Гидиън, застанал на около стотина метра зад тях с раница на гърба и пушка в ръце. Въпреки плющящия дъжд гледаше право напред и ги наблюдаваше. Приличаше на трапер от едно време, сраснат със земята и скалите. Сякаш беше тръгнал на лов за мечки, но дебнеше тях.

Надигна се, колкото можа, и каза в ухото на Ар Джей:

— Видях Гидиън. Зад нас е.

— Зная — отвърна той и закрачи още по-бързо. Препъна се, той я стисна още по-здраво и почти я понесе. Щеше да попита накъде отиват, но беше сигурна, че и той не знае. А може би му беше ясно. За да изпита Гидиън, ли му поиска карта? Ар Джей спомена, че е проучвал Кралския остров седмици на ред, преди да дойдат. И карти ли беше анализирал? Сигурно се беше консултирал с инженери. Дали беше забелязал, че картата, която Гидиън му начерта, не е вярна и е тръгнал в посока, която според него е правилната? Но ако беше правилна, как се озоваха тук?

— Насам! — извика Ар Джей, после свърна рязко наляво. Пак надникна изпод ръката му в очакване на поредната светкавица, за да се огледа. Не виждаше нищо, само пътеката и проливния дъжд. След секунда проблесна и мерна нещо като каменна грамада, където Ар Джей се беше насочил.

Случи се изведнъж. Зад тях светна светкавица, едно огромно дърво се разцепи, Ар Джей я стисна здраво и скочи. Сара щеше да направи крачка напред, но той я задържа.

Нямаше накъде да пристъпи — намираха се на ръба на пропаст.

Разцепеното дърво падаше върху тях, те се хвърлиха на земята, притиснати плътно един до друг. Ар Джей пазеше главата й с ръце. Дървото се стовари, но нито един от дебелите клони не ги засегна. Земята престана да се тресе, те се спогледаха и се усмихнаха. Спасени бяха!

И тогава земята се продъни и те полетяха надолу. Като че ли падаха безкрайно и преплетени един в друг като едно същество тупнаха тежко.

— Сара! — прошепна Ар Джей. Така беше успял да се извърти, че пое удара, стискайки я в прегръдките си. — Добре ли си?

Тя не отговори и той се откъсна от нея, за да я погледне. Тъмнината не беше съвсем плътна. На около два метра над тях се виждаше дупката, през която паднаха. Клоните на поваленото дърво покриваха отвора и бледата светлина едва се промъкваше.

Очите му се приспособиха към мрака и погледна Сара. Лежеше отпусната в ръцете му и за миг с ужас помисли, че е мъртва. Но усети дишането й. Заопипва бавно тялото й. Отдъхна си, тъй като не откри кръв по главата й, нито подутини, което означаваше, че не е наранила черепа си. Тя не изохка, когато притискаше ребрата й, значи счупено ребро нямаше. Но когато стигна до десния крак, установи, че е счупен. Усети разместения пищял, но, слава богу, открита рана нямаше.

Положи я внимателно на земята, свали раницата си и извади фенерчето. Първо се огледа, за да види къде са попаднали. Намираха се в закръглена пещера, чийто изход, изглежда, беше дупката, през която пропаднаха. Пространството много наподобяваше онова с вира, но беше по-малко. Доколкото забелязваше, друг човек не беше стъпвал тук. Беше доволен, че в ъглите не се спотайваше някой жител на Кралския остров.

Насочи лъча към Сара и още веднъж прегледа тялото й. Извади голям нож и разцепи крачола на панталона й до коляното. Имаше счупване, но не беше тежко. „Добре че е припаднала, докато падахме“ — помисли си той. Трябваше да бинтова крака и да го обездвижи, за да не се доразмести, когато я изнася оттук.

Използва два клона като шина и ги прикрепи с ленти, накъсани от тениските. Тъкмо привърши и тя се размърда, и простена. Той взе бутилката с вода, сложи главата й в скута си и й даде да пие. Тя се задави, закашля се и отвори очи.

— Какво стана? — попита тя и тогава болката я за слепи.

— Тихо, тихо, ще мине — говореше нежно той и я милваше по страната. — Пропаднахме през една дупка. Предполагам, че областта е вулканична. Счупи си крака, но аз го шинирах.

Сара направи опит да седне, но изпита силна болка. Прехапа устни, за да не изкрещи.

— Не е необходимо да се сдържаш. Плачи, викай! Нахокай ме за глупостта ми да те доведа тук и да те забъркам в тази каша.

— Аз съм виновна — каза тя. Бурята навън беше утихнала и само валеше. Клоните и листата на поваления бор спираха до известна степен дъжда. — Съгласих се с Ариел и тя накара жената на господин Данкарк да…

— Известно ми е — прекъсна я Ар Джей, — но се навих да тръгнем само защото Аръндел е твоето родно място.

— Моето… — започна тя, но силната болка я накара да замлъкне. — В нито един формуляр не съм го от белязвала. Откъде знаеш?

— Зная за теб много, Сара Джейн Джонсън. — Погали я той по косата. — Още ли не си го разбрала?

— Не — отвърна тя рязко и се обърна, за да види къде се намират. Ар Джей освети скалите, по които се процеждаше вода, и земята, покрита с изгнили клони.

Той насочи фенерчето нагоре.

— Тази голяма дупка не е направена от нас. Били сме в края й и като сме пропаднали, сме избягнали удара на дървото. Щастливи сме, че толкова много клони са изгнили тук, иначе щяхме да се стоварим върху твърдите скали.

— Точно в момента не се чувствам особено щастлива.

Той премести главата й много внимателно върху другата тениска.

— Ще се опитам да запаля огън. Тази нощ ще бъде студена.

— Ами…

— Гидиън ли?

— Видях го, сигурна съм. Ти вървеше, сякаш знаеше посоката.

— Разглеждах карти в интернет — отговори той, но без повече обяснения. Бръкна в раницата и извади малка бутилчица горчив ликьор „Амарето“. — Искам да го изпиеш.

— Откъде го взе? — попита тя и пак се опита да се надигне.

Без да й отговори, я вдигна и я отнесе в най-сухия край на пещерата.

— Докато ти се занимаваше с децата, го намерих в хижата на Гидиън и го пъхнах в раницата си. Надявах се да преживеем романтичен момент и… — Сара така го погледна, че той млъкна. — Не можеш да упрекнеш един мъж, че пробва.

— Пробвай, защо не — изохка тя, а по лицето й изби пот от болка. Искаше й се да изкрещи на Ар Джей. В момента на всеки и за всичко би се разкрещяла. Ако се разбеснееше, дали нямаше да престане да осъзнава в каква безизходица са? Как щеше да се измъкнат от тук? А Гидиън, този добър на пръв поглед млад мъж, дебнеше ли ги с пушката си? Възнамеряваше ли да ги застреля като животни в клетка? Мислите й се изписаха на лицето й.

— Не се тревожи — промълви Ар Джей. — Всичко ще се оправи.

— Но не си сигурен, нали? На този остров сме чужденци и никой няма представа къде сме. Остави на Ариел и Дейвид бележка, в която си написал бог знае какво, и те ще се обидят, и няма да поискат да ни търсят. А всички останали ни мразят. И съвсем скоро ще ни обвинят и в убийство.

Ар Джей се изправи и й подаде ликьора.

— Изпий го. Може би ще разведри възгледите ти за живота.

— Живот — негодуваше Сара и отпи една глътка. — Ето какво се опитвам да разбера. Още не мога да си обясня защо се оставих Ариел да ме подведе с тази абсурдна размяна.

— Която не убеди никого дори за пет минути — продължи Ар Джей, осветявайки с фенерчето пещерата.

— Струва ми се, че все пак успяхме. Дейвид каза…

— Какво знае той? Толкова е влюбен в Ариел, че за нищо друго не може да мисли. „Дейвид, скъпи — имитира той с фалцет Ариел, — моля те, излез навън и се застреляй, но внимавай да е по-надалеч, за да не изцапаш красивата ми къща.“

— Дейвид не е такъв. Той иска да стане…

— Ех, да, президент. — Ар Джей опипваше с крак стените, за да намери място, откъдето да се изкатери нагоре, но все се подхлъзваше. Облегна се и събу обувките и чорапите си. — Смятам, че от Ариел ще излезе блестяща първа дама. Ще носи изящни тоалети, за които правителството няма да плаща, и ще има удоволствието да я снимат.

— Не е толкова лоша, колкото си мислиш. В нейния живот има неща, които не са ти известни. Пишем си от години и добре се познаваме. Например, когато била деветгодишна, майка й я завела на психиатър в Ню Йорк, понеже непрекъснато правела планове за своето погребение.

— Планове за своето погребение ли? Да не би да има склонност към самоубийство?

— Не. Ариел заявила на психиатъра, че след като майка й била планирала нейната сватба до последната подробност, включително цвета на роклите на шаферките, на Ариел не й останало за какво друго да си прави планове, освен за своето погребение. Но най-смешното е, че психиатърът попитал майката на Ариел вярно ли е и тя отговорила: „Разбира се.“ После я попитал дали е избрала и жениха, а майката на Ариел го взела за луд. Казала му: „Как си представя те сватба без жених? Разбира се, че съм го избрала.“ Тогава лекарят пожелал да назначи час само за майката на Ариел и тя излязла от кабинета вбесена и се върнали в Аръндел на другия ден. Ар Джей се усмихна накриво.

— Историята е истинска, не се съмнявам. Имах сблъсък със старата ексцентричка. Заплаши ме със съд само защото заглеждах дъщеря й. Но ако ме питаш, има голяма опасност Ариел да се превърне в нейно подобие. Освен ако не си намери мъж, който да се противопостави на майка й, и от това, което съм видял, този мъж не е лигльото Дейвид.

— Той…

Сара понечи да защити Дейвид, че не е лигльо, но вместо това надигна ликьора. Като се вземеха предвид сегашните обстоятелства, нямаше никакво значение какъв е Дейвид Тредуел или какъв не е.

— Те няма да ни потърсят — каза Сара примирено, загледана в клоните, които прикриваха отвора. Още беше ден, но скоро щеше да се стъмни. Тогава какво ги очакваше? — Нищо не открихме, нали? — отбеляза тя, като не успя да прикрие отчаянието си.

— Позволи ми да съм на друго мнение. — Ар Джей разтриваше коляното си, което удари в скалата. Не можеше да се изкатери нагоре: стените бяха почти отвесни, влажни и хлъзгави. — Открихме доста от онова, което ни интересуваше.

Сара надигаше бутилката с ликьора.

— Ще бъдете ли така любезен, професоре, да споделите какво сме открили?

— Много хора мразят жертвата и имат мотив за убийството. Нито един съд няма да повярва, че който и да е от нас е убил човек заради едно умряло куче. Знаеш ли, че имам снимки на кучето?

— Какво имаш?

Ар Джей бръкна в малкото джобче за джобен часовник на панталоните си и извади миниатюрен диск за дигитален фотоапарат.

— Между появяването на полицаите и арестуването ми с белезници имаше цели петнайсет секунди. Извадих диска от фотоапарата и го прибрах в джобчето. Не видях какво има на него, но зная, че снима…

— Кучето, проснато на улицата. — Гледаше го с почуда и възхищение. Очевидно реагираше бързо при опасност.

— Не — възрази Ар Джей, — направи половин дузина снимки на скъпоценния ти Дейвид, но предполагам, че кучето също го има.

Сара усещаше ефекта от алкохола и не се заяде. На това отгоре беше самата истина. Повечето снимки правеше, без да слиза от колата, и когато Дейвид отиде да погледне кучето, снима него. Сега й се струваше, че е било преди векове, но си спомни как си помисли, че някой ден той може да използва тези фотографии в своята политическа кампания. Когато бил млад, се е вълнувал от отношението към животните… нещо в този смисъл.

— Имаш снимки на измършавяло куче — каза Сара. — Това не доказва, че не сме го блъснали ние.

— Наистина, но ще докаже, че Незбит е лъжец.

— Но Незбит е умрял. В нашата вана.

— Във ваната на Филис Ванкарън — поправи я Ар Джей. Той се хващаше за коренища, висящи от дупката горе, но те се оказваха слаби. — Хората на този остров са обременени. Ако нищо не се беше случило, щях да се върна и да препоръчам на Чарли да не купува нито един сантиметър от тази земя, но сега аз ще я купя.

— И ще сринеш всичко с булдозери ли?

— Не — погледна я той изненадано. — Ще пратя екип от геолози и спелеолози, за да проучат тази област. Ще открия на какво старият Фени Незбит е попаднал, как изчезва и защо е бил убит. Смятам, че центърът на острова е осеян с подобни малки кълбовидни пещери, и възнамерявам да регистрирам всяка една от тях. Ако заприиждат туристи, не бива да позволяваме да пропадат в центъра на острова.

— И да си чупят краката — прибави Сара. — Дървета да препречват изхода към повърхността, така че да не могат да излязат. Също така трябва да кажеш на туземците да престанат да стрелят по непознати и да отвличат децата им. И още… — Отпи поредната глътка и млъкна. Разсъждения за бъдещето не облекчаваха настоящето. — Ако се развикаме, според теб ще ни чуе ли някой? И ако ни чуе, ще ни помогне ли, или ще ни застреля?

— Ти наистина ли си от онези, за които бутилката е наполовина празна?

— По-лесно е, когато имаш шеф като моя — изтърси тя, после го погледна. — Извинявай.

— Добре, получих отговор. — Опитваше се да избута един голям камък към средата на пещерата, под отвора, за да се качи на него. — Плащам ти, за да работиш за мен, за какво друго ще те държа до себе си?

— Май се напих. Защо ме държиш до себе си?

Ар Джей изръмжа тихичко:

— И през ум няма да ти мине. Как е кракът ти?

— Вдървена съм. Никак не нося на пиене. Представи си да имаш баща като моя и да си скаран с алкохола. Къде са гените, когато ти трябват?

— Моят старец също беше пияница.

— Зная. Всички момичета в бюрото си бъбрят за теб постоянно. Понякога се заслушвам.

— Какво друго… казват… за… мен?

Буташе големия камък с всички сили и му беше трудно да говори.

— Само че си богат, неженен и че те искат.

— А ти не ме искаш.

— Не! Аз искам… — Гласът й заглъхна. Точно в момента не можеше да размишлява за живота.

— Да станеш велика актриса ли? — попита той, като се изправи и се вторачи в камъка. — Имаш талант.

— Откъде знаеш?

— Гледах те на сцената три пъти, не помниш ли?

— О, да — усмихна се тя. — Разказа го на Ариел.

— На теб го разказах, не извъртай. — Той гледаше клоните, закриващи отвора. — Колко неприятно, че кракът ти е счупен, иначе щях да те вдигна на раменете си и може би щеше да успееш да се хванеш за някой клон.

— Още малко от това питие и ще се справя и на един крак. Наистина ли смяташ, че съм добра на сцената?

— Превъзходна си, но аз все пак съм предубеден. Главният въпрос е: харесва ли ти да бъдеш на сцената? Или повече ти харесва да бъдеш в ролята на твоята братовчедка?

Сара затвори очи за малко. Болката й се притъпи и тя си помисли, че ако стои неподвижно, ще може да я понесе.

— Не бях Ариел достатъчно дълго, за да преценя. Бих искала…

— Какво? — попита той, като ровеше в раниците.

— Не зная. Или пък зная. Може би същото, което всички искат: дом, семейство.

— С млад атлет като Дейвид — отбеляза равнодушно Ар Джей. — Ако престанеш да говориш за него, когато се измъкнем оттук, ще ти го осигуря. Ще му дам работа, ти ще му бъдеш асистентка. Един път да прекара повече време с теб и ще за брави Ариел.

— Сигурно съм много пияна, защото постоянно те чувам да говориш хубави неща за мен. Това е невъзможно.

Ар Джей престана да рови в раниците, когато тя заспа и главата й се отпусна върху гърдите му. „Хубави неща — помисли си той. — Да се влюбя в нея от първия миг, когато я видях, «хубаво нещо» ли се нарича?“

В момента главната му цел беше да скрие от Сара колко е изплашен. Той също видя, че младият Гидиън ги следва. Дали момчето не се промъкваше след тях, за да ги защити? Или причината беше друга. Когато трупът на Незбит бъдеше открит, някой щеше да бъде обвинен и той правеше всичко възможно вината да поемат туристите.

В следващата секунда в пещерата блесна светлина. Ар Джей погледна нагоре и видя Гидиън, надвесен в края на дупката, с фенер в едната ръка и пушка в другата.