Айрис Йохансен
И тогава умираш… (8)

Глава 7

— Не намерихте никаква следа от нея? — попита Хабин.

— Не е точно така — обясни Естебан. — Хората ми казаха, че един от куршумите я е ударил. Проверяваме болниците за някой, който да пасва на нейното описание или на бебето.

— Нещо друго?

— Самият Калдак е следа. Върнал се е в Тенахо, преди да напусне Мексико. Това говори ли ти нещо?

От другата страна настъпи мълчание.

— Да.

— Тогава имаме представа накъде се е отправил, нали?

— Но дали ще я отведе там?

— О, да, определено. Няма да я изпуска от погледа си, докато не получи потвърждение. Повиках Марко Де Салмо да се погрижи за работата. Веднага тръгва от Рим. Не се безпокой, ще намерим Бес Грейди, преди да може да се намеси.

— Тя вече се намеси. Застанала е на пътя ни, а ти не правиш нищо по въпроса.

— Правя много по въпроса. Ще ти се обадя, когато науча нещо повече.

Естебан окачи телефона. Хабин беше нервен и този път Естебан не можеше да го обвинява. Времето беше в основата на нещата, а той се беше надявал да определи местонахождението на жената много по-бързо. С малко късмет Де Салмо щеше да се добере до нея и да я убие навреме.

Но Естебан рядко разчиташе на късмета. Винаги беше по-добре да имаш и резервен план.

Щом Мохамед не отива при планината…

Той се усмихна.

Поговорката щеше да се хареса на Хабин.

 

 

Беше почти обяд, когато хеликоптерът се приземи на едно запустяло летище на няколко мили северно от Атланта. Нямаше кула; една писта и няколко хангара осейваха неравномерно пейзажа. Беше средата на деня, но не се виждаше жива душа.

— Какво е това летище? — запита Бес, като скочи от хеликоптера.

— Няма име. — Калдак грабна раницата си и я последва. — Използва се от малцина законни частни пилоти и от много повече незаконни.

— Наркотици?

— Може би. Нужни са пари, за да си купиш такова уединение. Не задавам въпроси. — Той се обърна към пилота. — Остани с нея. Предполага се, че зад хангара има паркирана кола за мен.

Тя потрепери, докато го гледаше как се отдалечава. На практика тук беше по-топло, отколкото в Мериленд, но тя пак чувстваше хлад.

Нещо тежко покри раменете й. Пилотът Кае й беше дал коженото си пилотско яке.

— Благодаря.

Той се усмихна.

— Няма защо. Предполагам, че сте била малко заета, за да се безпокоите за някакво си яке.

— Предполагам, че е така. Много пътувате. Вие сте пилотът, който ни взе в Мексико.

Той кимна.

— Оставен съм на разположение на Калдак за следващия месец и нещо.

— Така ли постъпват обикновено?

Той поклати отрицателно глава.

— Не и при всички тия съкращения в бюджета напоследък.

— Калдак не ни запозна. Аз съм Бес Грейди.

— Кае Шмит.

— Предполагам, че сте свикнали да взимате хора при необичайни обстоятелства. От ЦРУ ли сте?

Той кимна.

Погледът й се отправи към Калдак.

— Работили ли сте с него преди?

Той кимна, после направи гримаса.

— Последния път оплесках нещата и мислех, че ще ми извие врата. Изненадах се, когато ми се обади по радиото да го прибера.

— Може би осъзнава, че сте добър пилот.

— Е, мога да мина и без почести. Той ме плаши до смърт.

— Наистина ли? — Тя почти беше забравила колко заплашителен й изглеждаше Калдак в началото. — Отдавна ли го познавате?

— Две години. Либия, а след това Мексико.

Калдак беше споменал Либия във връзка с партньора на Естебан, Хабин.

— Колата е тук — каза Калдак, като се върна. — Излитай, Кае. Повече нямаме нужда от теб.

Кае кимна.

— Довиждане, госпожице Грейди.

— Якето ви. — Тя го изхлузи и му го подаде. — И пак благодаря.

Той се ухили.

— Удоволствието беше мое.

Калдак я хвана за рамото и я побутна напред.

— Научи ли нещо интересно за мен от Кае?

Тя не си направи труда да отрече, че е опитала.

— Не, освен че е бил в Либия с теб.

— Много лошо. Може да се окаже последната ти възможност. Няма да намериш много хора от моя кръг, които да са толкова приказливи. Напоследък ЦРУ драстично е занижило стандартите си.

Бяха стигнали до бежов седан, паркиран край пътя.

— Не искам да разпитвам хора като Кае за онова, което става. Искам ти да ми кажеш.

— Когато самият аз науча. — Той й отвори вратата, а после седна на шофьорското място. — В багажника има дрехи за двама ни. Обадих се предварително по радиото и им казах, че се нуждаем от дрехи и нова самоличност. Докато сме тук, ще останем в един мотел на север. Името ти е Нанси Паркър.

Фалшиви имена. Нова самоличност. Всичко беше толкова объркано.

— Никога не съм харесвала името Нанси.

— Тогава ще ти дадем друго по-късно.

Тя поклати отрицателно глава. Той не разбираше. Всъщност не ставаше въпрос за името. Вече имаше усещането, като че ли губеше почва под краката си. Беше изгубила Емили и Джоузи. Нямаше дори фотоапарат.

И вината за това беше нейна.

Беше толкова разтревожена и изтощена, че си позволи да се понесе по инерция, оставяйки Калдак да се договори с Яел Наблет и лекарите на Джоузи, а сега пък се опитваше да организира и собствения й живот.

— Трябва да поговорим, Калдак.

За момент, докато я изучаваше, той не проговори. След това отмести поглед и се отправи към колата.

— Окей, няма проблеми.

* * *

Наближаваше осем, когато стигнаха до Резидънс Ин. Мотелът беше от стария тип, с отделни бунгала, и след като се регистрираха, те трябваше да изминат известно разстояние до стаите си.

Калдак заключи вратата, след като влязоха вътре.

— Това е техният вариант за надстройка. Надстройката е просто горен етаж. Не е толкова пищно, колкото звучи, но е удобно. Спалня и баня горе, същото разпределение долу, заедно с кухненски бокс и трапезария.

— Хубаво е — каза тя. — Не ме е грижа. Имам нужда само от душ. Горе ли ще бъда, или оставам тук?

— Горе.

Тя взе куфара си и се отправи към витата стълба.

— Ще го отнеса вместо теб.

— Не съм безпомощна.

Но тя се чувстваше без сили и разочарована, и се нуждаеше от това малко количество контрол.

— Да опази Бог да посегна на твоята независимост. — Той се обърна. — Самият аз имам нужда от душ.

В спалнята Бес отвори куфара и откри два чифта черни панталони, черно яке, две бели блузи, памучна пижама на сини ивици и пет комплекта сутиен и пликчета. Поразително, с изключение на обувките, които бяха с половин номер по-големи, всичко останало й пасваше идеално. Това не трябваше да я учудва. Дрехите, които Калдак беше донесъл в болницата, също й станаха. Имаше набито око.

На дъното на куфара имаше черна кожена чанта за през рамо. Вътре намери комплект с козметика и портмоне с двеста долара, три кредитни карти и шофьорска книжка с нейна снимка на името на Нанси Паркър. Как бяха успели да приготвят всичко това толкова бързо?

Тя грабна пижамата и се отправи към душа.

Почувства се прекрасно, докато топлата вода удряше тялото й. Тя затвори очи и се опита да се отпусне. Постепенно напрежението започна да се оттича от нея. Нервите й бяха опънати като въже и това не се отразяваше добре на мислите й. Хубаво беше в този пашкул, далеч от Калдак.

Остана под душа дълго, много дълго време.

 

 

— Калдак, имам новини от Интерпол — каза Рамзи, когато се обади по мобифона. — Новината е, че Марко Де Салмо се е отправил към Ню Йорк.

Калдак се стегна.

— Де Салмо?

— Естебан го е използвал и преди.

— Както и много други.

— Просто си помислих, че би трябвало да знаеш. От Ню Йорк може да се свърже с всяка една точка по света.

Включително Атланта.

— Трябва да я отведеш на сигурно място — каза Рамзи.

— Не мога, по дяволите. Още не. Продължавай да ме информираш.

Той затвори телефона. Де Салмо. Лошо.

Не беше нужно да тръгва за Атланта. Естебан може да не беше направил връзката.

Калдак не можеше да поеме риска. Трябваше да се придвижи бързо.

 

 

Калдак стоеше до микровълновата печка в кухненския бокс, когато Бес слезе по стълбите. Носеше джинси и тъмносин блузон, а късо подстриганата му коса беше влажна. Той затръшна вратата на печката.

— Надявам се, че обичаш пиле. Накарах ги да заредят фризера със замразена храна. Но има само пилета.

— Повечето замразени храни имат еднакъв вкус. — Тя седна на високото столче до бар плота. — Имам нужда от отговори, Калдак.

— Пилето ще е готово след седем минути. — Той хвърли поглед към завитата й в кърпа глава. — Имаш време да изсушиш косата си.

— В куфара нямаше сешоар.

— Какво нехайство от тяхна страна. Някакви други пропуски?

— Въображение. Всичко, с изключение на тази пижама и две ризи, е в черно.

— Такава е стандартната процедура. Морскосиньо или черно и лесно за пране, сушене и немачкаемо. Нещо друго?

— Фотоапарат. Искам си фотоапарата.

— Не мога да ти помогна. Не съм го виждал, след като те отведох в Сан Андреас. Предполагам, че Естебан го е взел.

— Но аз имам нужда от него.

Знаеше, че е нелогично, но това преля чашата. Без фотоапарата си се чувстваше изпразнена… загубена.

— Искаш ли да ти взема друг?

Да вземе? Човек не взимаше фотоапарат просто така. Трябва да го изучиш и изпробваш, да го почувстваш.

— Имам този фотоапарат от осем години. Той е любимият ми.

— Съжалявам, няма да се върна за него. Искаш ли да го сменя с друг?

— Не, сама ще го направя. — Тя отново се втурна в атака. — Искам отговори. Онова, което ми каза за Тенахо, сигурно е само върха на айсберга.

— Не сега. Вече съм в ръцете ти, така че няма защо да ме притискаш. Изтощена си.

Наистина беше изтощена, а умът й беше толкова замъглен, че не знаеше дали изобщо ще схване нещо от онова, което би й казал. Може би щеше да се справи по-добре след вечерята. Калдак беше уклончив и тя беше доволна, че не й се налага да го атакува за известно време.

— Няма да се отървеш. — Тя махна кърпата и започна да суши косата си.

— Виждам, че се справяш и без сешоар. Трябва да си овладяла това умение да се приспособяваш на някои от местата, които ти се е налагало да посещаваш. В последно време в Хърватско липсват салоните за красота.

Тя застина с вдигната ръка.

— Откъде знаеш, че съм била в Хърватско?

— Естебан поиска доклад за теб и сестра ти, когато бяхте забелязани в района на Тенахо. Искаше да е сигурен, че не работите за някоя агенция, която би стоварила проблеми на главата му. — Той отвори вратата на хладилника. — Затова се опитах да го убедя да ме пусне след вас и да отстраня всяка заплаха.

Тя настръхна.

Той извади кутия с мляко и я постави на бара.

— Не ме остави да го направя. Сега осъзнавам, че е искал болестта да ви убие.

— Ти си щял да ни убиеш?

Той поклати отрицателно глава.

— Ако можех да избегна разкриването на прикритието си, щях да ви предупредя и да се опитам да ви изведа от района без Естебан да разбере.

— А ако ти се беше наложило да се разкриеш?

Той извади две стъклени чаши от шкафа.

— Тогава щеше да ми се наложи да взема някакво решение.

— Но ти издаде прикритието си в Сан Андреас.

— Това беше пресметнат риск, а и по онова време вече бях научил много повече за операцията. — Той наля мляко в двете чаши. — Повече от два месеца се опитвах да спечеля доверието на Естебан. Имах нужда от тази информация.

Страстта, вложена в последното изречение, накара очите й да се разширят.

— Защо ми казваш това?

— За да знаеш колко важно за мен е да спра Естебан. — Той я погледна право в очите. — Ако се наложеше, щях да убия теб, сестра ти и водача ви.

— Нищо не може да бъде толкова важно.

— Кажи това на хората, които умряха в Тенахо.

— Но ти не спаси Тенахо.

— Не. — Устните му се свиха. — Не, не го спасих. — Той се обърна с гръб към нея и зарови в шкафа.

Чувстваше се виновен, осъзна внезапно тя. Ужасно виновен. В края на краищата се оказа, че под тази груба външност се криеше човешко същество. Осъзнаването на този факт й подейства като шок.

Той свали от рафта две чинии.

— Занеси млякото в трапезарията. Аз ще донеса пилето.

Лицето му пак бе изчистено, от каквото и да е изражение. Тя се надигна от стола и взе чашите.

— Замразената вечеря изглежда по-подходяща за кухненска обстановка.

— Майка ми ме е учила, че вечерята трябва да се сервира винаги в трапезарията. Това е навик, от който не мога да се отърся. — Той направи пауза. — Да, имам майка. Не съм изпълзял изпод някоя скала.

Усети, че се усмихва.

— По-скоро си мислех за метално яйце от чужда планета.

Той премигна.

— Мили Боже, надявам се, че се шегуваш.

Тя се шегуваше. Невероятно. Не само беше върнала чувството си за хумор, но и се чувстваше достатъчно спокойна с Калдак, за да се отдаде на мига.

— Временно отклонение.

Той направи гримаса.

— Не се притеснявай. Няма да ми стане навик. Твърде много остри ръбове има.

Остри ръбове, обезпокоителен усет и почти фанатична енергия — той притежаваше всичко това. Имаше един момент на слабост, но се беше възстановил със светкавична бързина. Би било лудост да си мисли, че е уязвим в някое отношение.

— Сядай. Ще донеса сребърните прибори. — Калдак беше зад нея, поставяйки вдигащите пара чинии на масата. — Не е много добро, но е храна, а ти не си яла нищо от вчера. В колата по пътя от летището чух стомаха ти да ръмжи.

— Колко грубо от твоя страна да го споменаваш.

— Ще бъда още по-голям грубиян, ако не те нахраня.

Тя беше гладна. Да, имаше нещо сбъркано в тази ситуация. Когато си разтревожен или депресиран, тялото ти трябва да спре да се тормози от основните си нужди.

Той беше донесъл сребърни прибори и салфетки. Седна срещу нея.

— Започвай.

Тя взе вилицата си.

— Това ли би казала майка ти?

Той поклати отрицателно глава.

— Един от острите ми ръбове. Някои неща са дълбоко насадени. Други научаваме сами.

Но маниерите му на масата бяха безукорни, забеляза тя.

— Жива ли е майка ти?

Той поклати отрицателно глава.

— Умря преди много време. Както и баща ми. Ами твоите родители?

— Майка ми умря, когато Емили и аз бяхме малки. Баща ми беше убит при автомобилна катастрофа, когато бях на петнайсет.

— Това е особено лош момент да загубиш родител.

— Но аз имах Емили. Беше в училището по медицина и имаше апартамент в града. Продадохме Тингейт, къщата, в която израснахме, и тя ме взе при себе си.

— Не възникнаха ли проблеми?

Тя направи гримаса.

— Малко. Не бях най-здравото дете, а и Тингейт ми липсваше. В началото й причинявах големи главоболия, но оправихме нещата.

— Тингейт — повтори той. — Звучи като имение.

Тя поклати отрицателно глава.

— Само една стара къща край реката. Нищо луксозно.

Погледът му внимателно обхождаше лицето й.

— Но ти си я обичала?

— Определено. Понякога още ми липсва. Но Емили е права, трябва да продължаваме напред. Не е правилно да се държиш за миналото.

— Разкажи ми за Тингейт.

— Защо?

— Просто съм любопитен.

— Казах ти, не беше нищо особено. Удобно. Имахме пристан и лодка. Не знам защо означаваше толкова много за мен. — Тя сведе поглед към чинията си. — Знам, веднъж прочетох автобиографията на Катрин Хепбърн, а Тингейт беше нещо подобно на мястото, където беше израсла тя. Един вид… прекрасно. Когато бяхме деца, Емили и аз си прекарвахме чудесно. Плувахме и се возехме на лодката, построихме си къщичка на едно дърво. Там винаги съм се чувствала в безопасност. Колкото и объркан и странен да беше външният свят, Тингейт оставаше някак си сигурна… и невинна.

— Невинността е на почит в наши дни. Трябвало е да запазите къщата.

Тя поклати глава в знак на несъгласие.

— Застраховката не беше голяма, а Емили си имаше достатъчно трудности да ни издържа и двете. Не, тя беше права. — Не беше мислила за Тингейт от дълго време. Почувства внезапен прилив на носталгия. — Но всяко дете трябва да може да израсне в място като Тингейт. Трябва да бъде вписано в Конституцията.

— Пиши на вашия конгресмен. Те винаги са готови да прегърнат каквото и да е, свързано с децата. Такава е политиката. Изпий си млякото. Това също е политика.

Беше доволна, че смениха темата. Спомените за Тингейт винаги бяха свързани с Емили и те изостриха безпокойството, което изпитваше.

— Пия го. Казах ти да спреш да ми даваш заповеди.

— Не искам да разруша представата ти за мен като се държа учтиво.

Думите бяха изречени без усмивка и на Бес й беше нужна минута, за да осъзнае, че имаха за цел да я разсмеят.

— Не бих се безпокоила за това.

— Но аз се безпокоя. През цялото време. — Той взе млякото си. — Така трябва. — Пи дълго, преди да остави чашата. — Усетът е всичко. Той прави… Защо се смееш?

Без да се замисля тя взе салфетката си и избърса горната му устна.

— Имаш мустак. Напомни ми за Джули. Накрая тя винаги…

Мисълта за Джули й припомни болезненото положение, в което се намираше Емили. Как можа да го забрави дори и за малко?

— Джули е детето на сестра ти? Онова, което има приятелче от Интернет?

Тя кимна.

— Прилича ли на Емили?

— Не, тя не прилича на никого. Емили казва, че малко прилича на мен, но аз мисля, че е неповторима.

— Близка ли си с нея и Том Корели?

— Обичам я, а Том винаги е бил мил с мен. Много го харесвам. — Усети, че се е появило някакво напрежение, каквото нямаше минута по-рано. — Защо питаш?

— А някой друг? С кого другиго си близка?

— Звучиш като Естебан. Той също ме разпитваше и ме плашеше.

— Подбудите на Естебан и моите не са едни и същи.

— Надявам се да е така. Той се интересуваше от роднините ми, които биха могли да го обезпокоят, ако пререже гърлото ми.

— А аз се интересувам, за да те предпазя да не ти прережат гърлото. Разведена си, нали? Още ли поддържаш връзка с бившия си съпруг?

— Не. — Тя сбърчи нос. — Бяхме женени само девет месеца. Една голяма грешка. Емили ми каза, че е неудачник, но аз не й повярвах.

— И защо?

— Попречиха ми хормоните ми. Мат е музикант. Той е блестящ, секси и дори може да поддържа разговор, ако не стане прекалено задълбочен. Той не харесваше задълбочеността. — Тя сръбна от млякото си. — И не обичаше верността. Два месеца след като се бяхме оженили, вече спеше, с когото му падне.

— Но бракът ви е продължил девет месеца.

Тя сви рамене.

— Аз съм инат. Не исках да призная, че съм направила още една грешка. Затова се опитах да го оправя. Но нямаше върху какво да стъпя.

— Още една грешка? — повтори той.

— Не съм съвършена като Емили.

— Разкажи ми за приятелите си. Има ли някой специален?

— Не, пътувам много заради работата си. Трудно е да поддържаш приятелство, когато винаги пропускаш годишнините и рождените дни, и… Защо?

— Къде живееш?

— Пренаех един апартамент в Ню Йорк.

— Някакви съседи, на които да държиш?

— Харесвам всичките си съседи.

— Някой по-конкретно?

Тя поклати отрицателно глава.

— Домашни животни?

— Не можеш да имаш домашно животно, ако те няма да се грижиш за него.

— Значи си нямаш никого другиго, освен Емили и семейството й?

Тя се намръщи.

— Имам приятели, много приятели. По целия свят.

— Сигурен съм, че имаш. Не се дръж толкова отбранително.

— Ами, ти ме караш да звуча като Малкото сираче Ани.

— Просто се опитвам да определя къде е уязвимото ти място.

— Не съм уязвима. — Внезапно я връхлетя тревога. — Или съм? Джули и Том?

— Може би. Апартаментът ти в Ню Орлианс вече е под наблюдение, но след вечеря искам да ми дадеш адреса и телефонния номер на семейство Корели. Ще осигуря охрана за тях.

— Добре. Но не мисля, че трябва да се притесняваме за момента. Том и Джули са в Канада, на екскурзионно летуване. Няма да ги има през трите седмици, през които се предполагаше, че Емили и аз ще сме в Мексико.

— Как можеш да се свържеш с тях.

— Никак, освен ако не си мечка гризли. Том е експерт по пущинаците и когато тръгнат да лагеруват, го взимат насериозно. Винаги паркират колата си в пункта на някой горски и се прехранват, с каквото намерят.

— Имат ли радио?

— Не, но носят сигнални ракети за спешни случаи.

— По-добре ми дай местоположението на този горски пункт, за да мога да поставя човек там, който да ги посрещне, когато се върнат.

— Добра идея. — Тя се облегна назад в стола си. — Сега ми кажи какво правим в Атланта, Калдак.

— Казах ти, имам нужда от помощта на един приятел.

— Какъв вид помощ?

Той не отговори.

— Какъв вид помощ?

Той се намръщи.

— Няма да се откажеш, нали?

— Защо да го правя? Става въпрос за живота ми. За живота на Емили. Беше много мил с мен, но аз не искам да ме охраняват, ако това означава да не знам какво става. Не мога да действам така. Всичко трябва да бъде ясно и открито. Не ми казваш всичко, нали?

— Не — призна той. — Не мога да ти кажа всичко. Още не.

— А кога?

— Не съм сигурен.

— Не беше достатъчно добре, Калдак. Позволих ти да ме побутваш и пришпорваш, и да командваш. От сега нататък, ако искаш да ти сътруднича, и ти ще ми отговаряш със същото.

Той проучи внимателно лицето й, после бавно кимна.

— Окей. Но самият аз още не знам всичко. Ще бъдат само догадки. Нека се видя с моя човек и след това ще поговорим.

— Искам да дойда с теб.

— Той заема много чувствителен пост. Ще го помоля да наруши някои правила. Може да не се съгласи, ако с мен има още някой. — Той вдигна чиниите и ги отнесе до умивалника. — Не се безпокой, не смятам да се измъкна. Ще се върна утре вечер.

Тя не се безпокоеше за това.

— А от мен се очаква да седя тук и да бездействам?

— Съжалявам.

Тя също съжаляваше, но беше очевидно, че нямаше да получи повече отстъпки от него.

— Обещаваш ли, че ще си честен с мен?

— Ще ми повярваш ли, ако ти дам дума?

— Да.

Той наклони глава.

— Поласкан съм. Обещавам ти, че ще ти разкажа всичко за срещата си, когато се върна утре вечер.

В думите му все още се долавяше уклончива нотка.

— Истината.

— Истината. — Той направи гримаса. — Много си добра в изнудването. Нищо чудно, че си спечелила толкова много награди.

Тя го погледна, изненадана.

— Знаеш много за мен. Естебан каза, че не си успял да получиш много информация.

— Не исках да знае повече, отколкото трябва. — Той сви рамене. — За известно време се възхищавах на работата ти. Харесаха ми снимките, които си направила на онзи бандит в Сомалия.

— Аз също ги харесвам. — Тя се изправи. — Което ми напомня, че трябва да се обадя на Джон Пиндри и да му кажа, че не мога да завърша статията си за неговото списание.

Той поклати глава в знак на несъгласие.

— Той си има крайни срокове. Не би било разумно просто да го оставя да чака.

— Нека почака малко. Още не искаме никакво изтичане на информация за Тенахо.

— Няма да му кажа за… — Е, добре, те така или иначе не очакваха още новини от нея. — Ще запиша адреса на Емили в бележника до телефона и после си лягам. Толкова съм уморена, че ще изпадна в кома.

— Изненадан съм, че издържа толкова дълго. — Той започна да мие съдовете. — Премина през истински ад през последната седмица. Справи се добре.

Тя почувства изненада, примесена с удоволствие.

— Предполагам, че правим онова, което трябва да се направи.

— Предполагам, че е така. — После добави сериозно. — Когато не сме съвършени като Емили.

Дразни ли ме, зачуди сетя, изненадана. Трудно беше да се каже.

— Тя е съвършена. Е, почти.

— А ти си развей прах?

Дразнеше я. Тя се усмихна, докато пишеше адреса и телефона на Емили в бележника.

— Не, по дяволите. Аз съм страшно добър фотограф и прекрасно човешко същество.

— Забелязах, че постави професията на първо място.

Усмивката й помръкна.

— Е и?

— Нищо. Просто го намирам за интересно.

Той продължаваше да чопли, опитвайки се да стигне до онова, което смяташе за истина.

— Откажи се, Калдак.

Той кимна.

— Окей, извинявай. Аз също имам аналитичен ум. Автоматично започвам да проучвам хората.

През цялата вечер ли е била под микроскоп? Той определено беше задал много въпроси и не всеки от тях засягаше нейните близки. По някаква причина тази мисъл я жегна.

— Лека нощ.

— Лека нощ, Бес.

Тя тръгна нагоре по стълбите. Почти беше стигнала горния етаж, когато отново погледна към него. Гледката на миещия чиниите Калдак беше нелепа. И въпреки това, всяко движение беше прецизно и изчистено, точно както беше убил пазача в Сан Андреас.

Внезапно той вдигна поглед.

— Какво?

Тя потърси какво да каже.

— Правиш го много добре. Майка ти ли те научи?

Той кимна.

— Тя винаги ми казваше да почиствам след себе си. Умно. Чистата палуба прави живота много по-лесен.

Всичко трябва да върви гладко.

Беше казал тези думи в болницата.

Но тя беше провалила внимателно подготвените му планове и един човек трябваше да умре. Той й беше ядосан, ядосан, че е принуден да убива.

— Отивай в леглото — изкомандва той. — Когато станеш, ще съм заминал. За закуска има яйца и бекон. Не излизай от стаята. Не отваряй вратата на никого. Разбираш ли? На никого.

— Окей, чух те още първия път. Кога ще се върнеш?

— Веднага щом получа онова, което искам.

Тя се обърна и тръгна по стълбите.

— Бес.

Тя погледна надолу към него.

— Няма начин да си развей прах.

 

 

— Не мога да направя това, Калдак — каза Ед Кац. — Работя в екип. Някой ще разбере.

— Дай им почивен ден.

— Защо да не можеш да минеш през редовните канали?

— Ще има доклади и доклади върху докладите. Не искам никакви пробойни.

— Можеш и сам да го направиш.

— Нямам нужните удобства.

Кац задъвка долната си устна.

— Не ми харесва това. Твърде страшно е.

— Харесва ти. На практика нямаш търпение да започнеш.

— Значи съм любопитен.

— Длъжник си ми.

— Майната ти. — Кац прокара ръка през дългата си, тъмна коса. — Защо вместо това не вземеш първородния ми син?

— Нямаш деца.

— Е, не че Марта и аз не сме опитвали. Ще изпробваме някаква нова хормонална терапия, която може да подейства. За кога ти трябва?

— До довечера.

— Невъзможно.

— Направи каквото можеш. Имам нужда от нещо, каквото и да е.

Кац се намръщи.

— Тогава се разкарай оттук, за да мога да започна.

— Ще почакам.

— Сигурно си въобразявам, че усещам някакъв натиск.

Калдак се ухили.

— Точно така.