Айрис Йохансен
И тогава умираш… (7)

Глава 6

Плъховете.

Естебан се надигна рязко в походното си легло.

— Не.

Никакви плъхове. Просто кошмар. Потеше се, трепереше. Миризма на боклуци и гнило изпълни ноздрите му.

Защо не си отиваха плъховете?

Той се изправи, отиде гол до умивалника и плисна вода на лицето си. Плъховете не бяха го тормозили от дълго време. Трябва да имаше някаква причина.

Онази Грейди. Кошмарът се беше появил за пръв път в нощта след бягството й с Калдак. Когато намери и убие Бес Грейди, плъховете ще избягат обратно в дупките си.

Той отиде до входа на палатката и се взря в мрака. Бес Грейди беше някъде навън. Наблизо. Инстинктите му рядко го лъжеха, когато беше толкова близо до жертвата.

По дяволите тъмнината. Не можеше да чака до сутринта.

— Събуди се, Перез! — извика той, докато нахлузваше дрехите си. — Вдигни мъжете. Тръгваме след десет минути.

 

 

— Можем да спрем тук и да починем няколко минути. — Калдак свали раницата от раменете си. — По-добре преоблечи бебето и й дай малко вода.

— Естествено, че ще го направя — каза Бес рязко. — Не е нужно да ми казваш. Справяхме се доста добре и без теб.

— Извинявай. Предполагам, че съм свикнал да направлявам нещата.

— И това не беше нужно да ми го казваш.

През последните осем часа той беше демонстрирал непрекъснато тази си черта. Всички решения бяха негови и той ги взимаше с лекота и увереност, като я побутваше и пришпорваше при всяка стъпка.

— Сърдита си. — Веждите му се повдигнаха. — Изненадан съм, че не ми каза по-рано.

— Не обичам да ме пренебрегват при вземането на решения. — Тя свърши с преобуването на Джоузи и се протегна за манерката. — Но в тази област ти си експертът. Очевидно знаеш какво правиш. Би било глупаво да споря с теб.

Погледът на Калдак се насочи към Джоузи.

— Тя е много добро бебе.

— Да, така е — каза Бес, омекнала.

Тя даде още малко вода на Джоузи и избърса челцето и вратлето й, после направи същото със себе си. Макар на бедното дете да му беше горещо и да се потеше, а вратът му да се бе зачервил, тя беше издала само няколко хленча по време на пътуването. Джоузи беше истинско съкровище.

Тя нежно отмахна тъмната, на кичури коса на бебето от лицето й. Джоузи и се усмихна и Бес не можа да се въздържи да не я гушне набързо.

— Имаш ли деца?

Калдак поклати отрицателно глава.

— А ти?

— Не, но винаги съм била луда по децата. — Тя се усмихна. — Емили има дъщеря, Джули, тя е една малка чаровница. Когато беше на възрастта на Джоузи, беше като шило. Червена коса и писъци, които едва не събориха къщата. Не беше тиха като Джоузи.

— И Джоузи си има хубави дробове.

— Но тя ги използва, за да съобщи за нуждите си. Джули обикновено просто искаше да направи някакво изявление. Спомням си как веднъж я заведохме на езерото и тя видя… — Мили Боже, сигурно е уморена. Какви ги говори? И то точно на Калдак. — Съжалявам, това едва ли те интересува.

— Интересува ме. — Той се изправи. — Почина ли достатъчно, за да продължим?

— Какво щеше да направиш, ако не бях?

— Щях да ти кажа, че така или иначе трябва да продължим.

— И аз така си помислих — каза тя сухо, като постави Джоузи в раничката. — Готова съм. — Погледът й се отправи към хълмовете зад тях. — Мислиш ли, че са наблизо?

— По-близо, отколкото бих искал. Забелязах ги два часа след като тръгнахме.

— Защо не ми каза? — попита тя, сепната.

— Защо да те безпокоя? Още беше тъмно и им беше трудно да ни проследят. Направих малък завой и отново ни загубиха. — Той се намръщи. — Но не очаквах да тръгнат преди зазоряване. Естебан здраво ги пришпорва. — Той тръгна по пътеката. — Той иска теб.

Устните й се свиха непреклонно.

— Е, няма да ме получи. Колко още трябва да вървим?

— Още няколко часа, преди да можем да се обадим по радиото за хеликоптера. След това може би два часа до момента на срещата.

Заля я вълна на облекчение. Още малко.

— Да благодарим на Бога.

— О, да, и на мен, разбира се.

Мили Боже, Калдак наистина й се усмихваше.

Тя му върна усмивката.

— Разбира се.

 

 

Естебан сведе поглед към следите.

— Двама ли са?

Перез кимна.

— Йоакин казва, че с нея има някакъв мъж. Висок мъж. Трябва да се е присъединил към нея миналата нощ. Преди това следите бяха от сам човек. — Той погледна през рамо. — Бенито ми прави знак. Разрешавате ли да…

— Върви.

Тя имаше помощ. Кучката Грейди имаше помощ.

Калдак? Той беше едър мъж.

Да, вероятно Калдак; той вече беше демонстрирал уменията си да се придвижва из хълмовете. Сега беше с жената и ако беше от ЦРУ, може би бе в състояние да извика помощ.

Ако Естебан не ги настигнеше, преди да преминат хълмовете.

Перез се върна.

— Засякохме радио сигнал.

— Откъде? — попита Естебан.

— Югозапад. На шест мили.

Бяха прехвърлили хълмовете и се обаждаха по радио за помощ. Вероятно хеликоптер. По дяволите.

— Хванете ги.

 

 

Бес залитна, но се улови, преди да падне.

— Добре ли си? — попита Калдак, без да поглежда назад.

Не, не беше добре. През последния час Калдак беше ускорил крачка и тя бе безкрайно уморена, беше й горещо и чувстваше бодежи встрани.

— Не може ли да вървим малко по-бавно?

— Не.

— Защо не? Близо сме, нали?

— Близо не е у дома.

— Трябва да преобуя Джоузи.

— Ще трябва да почака. Побързай.

Последната дума беше изпълнена с такова напрежение, че стъпките й автоматично се ускориха. Тя хвърли поглед през рамо.

— Какво става? Наблизо ли са?

— Винаги са били наблизо и по всяка вероятност са прихванали сигнала.

Джоузи изхленчи. Бедното бебе.

— Колко още трябва да вървим?

— Още час. А Естебан вероятно е на не повече от двайсет минути зад нас.

— Ами ако хеликоптерът не е там?

Калдак не отговори.

Нямаше нужда да отговаря.

 

 

Долу, в долината, хеликоптерът, оцветен в защитно зелено, блещукаше в сумрака. Беше красив.

Бес ускори крачка в отговор на надеждата, нахлула в нея.

— Там е. Ще…

Покрай ухото й изсвистя куршум.

— По дяволите. — Калдак я сграбчи за ръката и я дръпна надолу. Тя се спъна в туфа трева, но запази равновесие.

Втори изстрел вдигна прах пред нея.

Тя хвърли поглед през рамо.

Войници. Спускаха се лавинообразно по хълма.

Вратата на хеликоптера беше отворена.

Нов изстрел.

Тя трепна, когато в рамото я прониза болка.

Стигнаха хеликоптера. Калдак я хвърли на пода и се качи след нея.

— Вдигай, Кае — изкрещя той.

Вратата стоеше отворена, докато хеликоптерът се издигаше, потрепвайки.

Един от войниците скочи и успя да се хване. Калдак заби пета в ръката на мъжа и той падна на земята.

Куршуми обсипваха хеликоптера.

Ами ако ударят резервоара с горивото? Чисто. Бяха високо над земята. Определено извън обсег.

Тя погледна Калдак. Той й кимна и тя се отпусна, почувствала облекчение.

— Кървиш. — Калдак гледаше ризата й. — Ранена ли си?

— Рамото ми. Всичко е наред. Мисля, че е само драскотина. Смятам да… О, Боже мой.

Джоузи беше странно притихнала. Бес яростно задърпа раничката. Одеялото беше напоено с кръв.

Джоузи.

— Кучи син. Кучи син. Кучи син. — По бузите й се затъркаляха сълзи. — Те са я застреляли. Застреляли са Джоузи. — Куршумът, който беше одраскал рамото й, трябва да е минал през бебето. — Мръсни убийци на бебета.

— Мъртва ли е?

— Опитвам се да разбера. — Рана в бедрото. Кръв. Твърде много кръв. — Жива е. Едва диша.

— Можем ли да я спасим?

— Не знам. Мога да й окажа първа помощ, но не съм лекар. Може би. Ако успея да спра кървенето. — Тя работеше сръчно. — Ще я отведем в болница.

— Не мога да рискувам. Не можем да се приземим преди…

— Не ми го казвай. Не ме интересува къде ни водиш. — Тя му хвърли свиреп поглед. — Ще ме отведеш до медицинско заведение, където мога да получа помощ.

Калдак кимна.

— Ще намеря някое място. — Той се отправи към пилотската кабина.

— Кучи син.

Не можеше да спре да плаче. Беше се заклела никога повече да не се поддава на подобна агония. А ето я отново, по-силна от когато и да било.

— Дръж се, Джоузи — прошепна тя. — Минахме през толкова много неща заедно. Не ме изоставяй сега, миличко.

— Ще кацнем. — Калдак се беше върнал. — Как е тя?

— В безсъзнание. Успях да спра кървенето. Освен ако няма вътрешен кръвоизлив. Къде се намираме?

— Мексиканският залив. Засякох самолетоносач, американски Монтана. Имат лекар и пълно медицинско оборудване. Трябва да се приземим след десет минути. — Той отново тръгна към пилотската кабина. — По един или друг начин.

— Какво искаш да кажеш?

— На самолетоносачите не обичат неканените гости. Оказаха се малко трудни за убеждаване и има опасност да ни застрелят. — Той й хвърли поглед през рамо. — Не се тревожи. Ще се погрижа за това.

Тя притисна Джоузи по-близо до себе си. Не можеше да се тревожи за нищо друго, освен за бебето. Нека Калдак се погрижи за другото.

 

 

Юмруците на Естебан се свиха, докато наблюдаваше как светлините на хеликоптера се изгубват в далечината.

Беше си отишла.

Беше му избягала.

Не.

Рязко си пое дълбоко дъх.

Калдак я беше отвел. Вероятно вече си мислеше, че Естебан няма да може да я стигне.

Но грешеше. Винаги имаше начин да повалиш, която и да е жертва. Той щеше да я намери.

— Перез, кажи на радиста да дойде тук.

Жената трябваше да умре. И никой никога не можеше да бъде твърде далеч.

 

 

Бес облегна глава на ръцете си. Чувстваше се напълно безпомощна.

— Бебето?

Вдигна поглед и видя Калдак да стои до нея край леглото на Джоузи.

— Д-р Кодил направи каквото можа — каза тя уморено. — Мисли, че има тежко увреждане на гръбначния стълб, но не е такъв специалист.

— Искаш ли да потърся някой?

Тя се усмихна накриво.

— Ще отвлечеш някой специалист и ще го доведеш на самолетоносача ли? Не е добра идея. На капитан Ходгел изобщо не му хареса, че трябва да ни приземи тук. Ти беше прав, извадихме късмет, че не ни гръмнаха, когато се приближихме.

— Явно мислеха, че хеликоптерът можеше да е зареден с динамит. — Той сви рамене. — Това беше най-доброто, което можах да направя.

— Наистина беше добро. Благодаря ти.

— Ти заповядваш. Аз се подчинявам. — Той клекна пред стола й. — Не ми отговори. Искаш ли да потърся някой специалист?

Тя поклати отрицателно глава.

— Това може да почака. Той така или иначе няма да оперира, преди тя да се пооправи малко. Може да не издържи, Калдак.

— Кога ще знаеш със сигурност?

— След час, два. Ако състоянието й се стабилизира…

Той погледна към бебето в импровизираното креватче, което бяха приспособили от болничното легло.

— Събуди ли се?

— Не. — Тя се опита да овладее треперенето на гласа си. — Може никога повече да не се събуди.

— Имам предчувствието, че ще се събуди. Стигна толкова надалеч. Оцеля след Тенахо. Не мисля, че е предопределена да умре.

— А беше ли предопределено да я застрелят? — запита тя яростно. — Тя е едно малко бебе. Бог не би трябвало да позволява подобни неща да…

— Шшт. — Ръцете му покриха нейните. — Не обвинявай Бога. Обвинявай Естебан.

— Обвинявам го. Искам да гори на кладата.

— Напълно разбираемо. — Той освободи ръката й, изправи се и се отправи към вратата. — Ще се върна след минута. Имаш нужда от храна, но знам, че не мога да те накарам да ядеш. Затова ще ти донеса кафе. Може да ни се наложи да чакаме дълго.

— Не е нужно да чакаш заедно с мен. Не можеш да направиш нищо.

Той се спря на вратата.

— Не го правя заради теб. Мисля, че Джоузи разбира, че съм тук. Веднага се връщам.

 

 

След четири часа жизнените функции на Джоузи се стабилизираха. Един час по-късно тя отвори очи.

— Усмихва се — промълви Бес, възхитена.

— Казах ти, че иска да живее. — Калдак нежно докосна бузката на бебето. — Някои неща са предопределени да станат.

— Не съм в настроение да философствам. Все още не знам дали някога ще може да направи първата си крачка. — Но все пак я изпълваха облекчение и радост. Бебето поне щеше да живее.

— Д-р Кодил каза, че най-подходящият лекар за гръбначни увреждания е д-р Хари Кенууд от Джон Хопкинс — каза Калдак. — Уредих една въздушна линейка да ни отведе там рано утре сутринта.

— Направил си го?

— А сега смятам, че е време да хапнеш. — Той сбърчи нос. — И да вземеш душ. Джоузи може пак да изпадне в криза, когато се възстанови достатъчно, за да те подуши.

— Изненадана съм, че ме изтърпя през всичките тези часове — каза тя язвително.

— Гледам на това като на упражнение по дисциплинираност. — Той се обърна. — Вземи си душ. Ще изпратя сестрата да наглежда Джоузи и ще ти донеса някаква храна и чисти дрехи.

— Почакай.

Той я погледна.

— Емили?

Той поклати отрицателно глава.

— Свързах се с нашите хора в Мексико. Нито дума. Но ако се придвижва пеша, много е възможно още да не е стигнала крайбрежието.

— Тогава трябва да се върна за нея.

— Не.

Неочакваният, груб отказ я стресна. Не беше използвал такъв тон от Тенахо.

— Няма да я изоставя.

— Никой не ти казва да я изоставиш. — Той хвърли поглед към бебето. — Да не искаш да оставиш Джоузи, преди да разбереш за състоянието й?

Погледът на Бес проследи неговия към Джоузи. Разкъсваше се, както беше предположил Калдак.

— Знаеш, че няма да го направя. Но трябва да отида. Можеш да заведеш Джоузи…

— Сега пък ми я прехвърляш на мен? Почти не ми позволи да я докосна през целия път до тук.

— Не мога да оставя Емили там.

— Естебан ще те отвлече в мига, в който стъпиш в Мексико, за Бога.

— Ще отида в посолството и…

— Не, ще говорим за това по-късно. Нека помисля малко. Може да намеря разрешение.

Тя го наблюдаваше, докато излиза. Ако намери разрешение на този проблем, би могъл да съперничи на Соломон, помисли си тя изтощено. От друга страна, той беше успял да я изведе от Мексико и беше спасил Джоузи като намери болница. Може би щеше да успее да направи и това чудо.

 

 

Два часа по-късно той почука на вратата на мъничката кабина, която й бяха предоставили.

— Ела. Отиваме в залата за радиопредаване. Уредих да се обадим на един човек.

Мръщейки се, тя го последва.

— На кого?

— Яел Наблет. Той е една от моите връзки в Мексико.

— ЦРУ?

— Не, израелското разузнаване. Понякога работят с нас по някои проекти.

— И по този проект ли?

— Най-вече по този проект. — Той я погледна бегло. — Не мога да ти позволя да се върнеш, Бес. Предизвика прекалено голямо вълнение.

— Добре. Какво лошо има в това да кажем на мексиканското правителство, че са ги излъгали.

— Още никой не знае за Тенахо. Може да предизвика враждебна реакция от страна на Естебан.

— Не и ако полицията го хване първа.

— Малко вероятно. Той има информатори във всеки етаж на властта. Освен това, не е сам. Не можем да сме сигурни, че няма да предприемат някакви действия в мига, в който бъде заловен Естебан.

— Кой да предприеме действия?

— Хабин, палестински терорист, който в момента се намира в Либия. А съществува и голяма вероятност изобщо да не се добереш до полицията. Ти си в черния списък на Естебан. А има много мазници, които биха искали да услужат на добрия полковник.

— Още една причина да измъкна Емили от там.

Той отмести поглед.

— Може сама да успее да се измъкне. Помисляла ли си за това? Щом е успяла да се измъкне от Естебан, значи се справя доста добре.

— Тя не знае за Естебан.

— Умна ли е?

— Разбира се, че е умна. Много умна. Какво общо има това?

— Мислиш ли, че след Тенахо ще се довери на някого? Ти не вярваше на никого. Събуди се в оная болница наежена, готова да се нахвърлиш на всеки, изпречил се пред погледа ти.

— Може да е отишла в полицията, а ти каза, че това е почти равносилно на смъртна присъда.

— Но първо е трябвало да премине през хълмовете.

— Тогава трябва да отида и да й помогна. Аз вече си имах работа с тях. И сега ги познавам.

— Но би било рисковано.

— Нямам никакъв избор.

— Напротив, имаш. — Той направи пауза. — Можеш да позволиш на Яел да я намери. Мога да го накарам да направи дискретно проучване и когато я намери, да я изведе тайно от страната.

Беше казал, когато, а не ако, и този нюанс й даде първата искрица надежда, откакто Естебан й беше казал, че Емили е мъртва.

— Може ли да го направи? Може ли да я намери?

— Ще му се обадя по радиото, за да почне веднага издирването. След няколко дни може да е преминала границата.

Звучеше прекалено хубаво, за да е истина, но вероятно беше.

— Откъде знаеш, че ще я намери?

— Не знам, но ако е жива, шансът ни е осемдесет процента. Виждал съм как работи Яел. Не може да намери игла в купа сено, но е много близо до целта.

Осемдесет процента. Искаше й се да бяха сто.

— Не е достатъчно.

— Това са седемдесет и пет процента в повече, от колкото биха били шансовете ти, ако си сама. — После добави без заобикалки. — Не бъди глупава. Ако се върнеш, ще направиш така, че да я убият. Яел ще я измъкне.

Тя се втренчи в него, обезсърчена от безсилието си. В думите му имаше смисъл, но тя не искаше да му повярва. Не искаше да бъде на стотици мили от Емили, с вързани ръце.

— Можеш да се обадиш на този Яел и аз мога да се срещна с него, да му помогна да…

Калдак клатеше глава в знак на несъгласие.

— Защо не?

— Защото, ако се върнеш, няма да кажа на Яел да ти помогне. Ще се оправяш сама. — Той замълча за момент. — А сестра ти ще умре.

Тя се взря в него, невярваща.

— Блъфираш.

Той направи гримаса.

— Права си. Не мога да ти позволя да тръгнеш сама. Но ти казвам истината за шансовете на сестра ти. Колкото по-скоро Яел се заеме с това, толкова по-скоро ще видиш сестра си. Помисли си.

Всичките й инстинкти въставаха срещу предложението му. Емили винаги е била до нея. Трябваше да отиде при нея.

И ако го направеше, можеше да причини смъртта й.

— Ще му дам няколко дни — каза тя накрая. — Ако през това време не я открие, ще отида сама.

— Може да отнеме по-дълго време… ако е жива.

— Престани да го повтаряш. Тя е жива. Емили е една от най-силните жени, които познавам. Не е мъртва, сигурна съм.

— Спокойно.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Обади му се веднага.

Няколко минути по-късно той седеше пред радиото, поставил слушалките. След малко по линията пропука дълбок глас с едва доловим акцент.

— Време беше. Откога те чакам да се обадиш, мръсен кучи сине. Готов ли си да те прибера?

Тя почувства лека изненада. Във веселия глас не се забелязваше и следа от онзи страх, който беше долавяла у всеки, с когото се срещаше Калдак, а думите звучаха определено непочтително.

— Не, обадих се на Кае — каза Калдак. — Вече сме на път.

— Как мина в Тенахо?

— Не както очаквахме. Зле.

— Няма ли да ми кажеш нещо повече?

— Не сега.

— Не ми ги пробутвай тия. Аз ги искам точно толкова, колкото и ти.

— Сега не мога да говоря.

— Издал си се пред Естебан?

Калдак хвърли поглед към Бес.

— Може и така да се каже.

— Тогава защо не ми се обади?

— Имам друга работа за теб. Мислим, че из хълмовете до Тенахо има една жена. Естебан вероятно я търси. Трябва да я намериш пръв.

От другата страна настъпи мълчание.

— Не ми харесва да убивам жени, Калдак.

— Няма проблеми. Само я намери и я изведи безопасно от страната.

Наблет въздъхна.

— Гадна работа. Щеше да е по-лесно да я убия. Колко бързо трябва да стане?

— Много бързо. Естебан се забави, но моето изчезване може да го накара да се раздвижи.

— А жената важна ли е?

— Измъкни я, Яел.

— Ще бъде направено, Ваше кралско страшилище. Къде искаш да бъде доставена?

— Ще поддържам връзка. Тя е д-р Емили Корели. Висока около сто шейсет и седем…

— Сто и седемдесет — прекъсна го Бес.

— Сто и седемдесет сантиметра, трийсет и шест годишна, тъмна коса и очи, привлекателна. Американка, но говори испански.

— Страхотно. Знаеш ли колко много мексиканки отговарят на това общо описание? Сега, ако лицето й е като твоето, може и да имам някакъв шанс.

— Но ако имаше лице като моето, тя нямаше да има шанс. Дай възможност на жената.

Лека усмивка изкриви устните му и Бес осъзна, че Калдак се шегуваше. Идеята за хумор беше в пълен разрез с това лице и поведение, всяващо страх. Но по време на пътуването тя беше открила, че много неща при Калдак не бяха такива, каквито изглеждаха на пръв поглед.

— Може да не иска да сътрудничи. Ако бяга, ще бъде пълен идиот да ми се довери. Няма ли нещо, с което да я успокоя?

— Ще попитам сестра й. — Калдак погледна Бес.

Бес се замисли за миг.

— Дъщеря й, Джули, има приятелче от Интернет на име Линда Ханкинс. Тя е най-добрата й приятелка.

Калдак повтори информацията.

— Вече съм на път — каза Яел Наблет.

Той не съобщи за край на разговора, но радиото замлъкна.

Калдак се обърна към Бес.

— Доволна ли си?

Не беше доволна, но Наблет изглеждаше уверен, макар и странен.

— Само няколко дни.

— Благодаря — каза Калдак на радио оператора, докато му връщаше слушалките. Той хвана Бес за ръката и я побутна към вратата. — Тези няколко дни поне ще ти позволят да заведеш бебето в Джон Хопкинс и да го оставиш в ръцете на д-р Кенууд. По-добре провери как е Джоузи, а после отивай в леглото. Въздушната линейка ще бъде тук много рано.

Тя кимна изтощено.

— Така и щях да направя. Би ли престанал, моля те, да ми даваш заповеди?

— Казах, че ще се грижа за теб — каза той тихо. — И точно това имах предвид.

Тя тръгна пред него по тесния коридор.

— Просто се погрижи за сестра ми. Лека нощ, Калдак.

— Лека нощ.

 

 

Продължи да гледа след нея, докато зави по коридора. Беше избегнал конфронтацията, но само временно. Нямаше да направи отново грешката да подцени Бес. Точно сега тя беше потънала в безпокойство за бебето и Емили, но щеше да му се наложи да стъпва много предпазливо.

Погрижи се за сестра ми.

Би искал да можеше да й го обещае.

Лъжи и измами, и манипулиране. Натисни правилните бутони, прикривай истината и изопачавай реалността. Господи, колко уморен беше от всичко това.

Но това беше неговата разменна монета и той щеше да я похарчи, когато е необходимо.

Върна се в залата за радиовръзка, за да се обади пак на Яел.

 

 

Джон Хопкинс

— Изглежда по същия начин като в онази стая в Сан Андреас — прошушна Бес, поглеждайки към Джоузи. — Всички тези тръбички…

— Д-р Кенууд казва, че са необходими. Тя трябва да се храни. Загуби много кръв — каза Калдак. — А ти каза, че го харесваш и му вярваш.

Тя кимна.

— Но исках да оперира веднага. Искам да знам, че ще се оправи.

— Каза, че шансовете й са добри.

— Искам да знам. Не искам да чакам още една седмица. — Тя се наклони и докосна с устни челцето на Джоузи. — Той ще те оправи, миличко. Само бъди търпелива.

— Дадоха й успокоителни и тя е упоена. По-скоро ти си нетърпеливата. — Калдак нежно я поведе навън от стаята. — Ела, нека да отидем в чакалнята. Трябва да поговорим.

Погледът й пробяга по лицето му.

— Да не би д-р Кенууд да ти е казал нещо, което е скрил от мен?

— Не. — Той я побутна да седне на един стол. — Той е интелигентен мъж. Не би посмял да направи такова нещо.

Тя се успокои.

— Изплаши ме.

— Мен ме плаши тази ситуация. — Той седна до нея. — Знам, че си помолила д-р Кенууд да ти намери легло тук. — Направи пауза. — Не можеш да останеш, Бес.

Тя настръхна.

— Ще остана.

Той поклати глава в знак на отрицание.

— Твърде опасно е.

— Никой не знае, че съм тук.

— Вероятно скоро ще разберат. Въпрос на време. Естебан има мрежа тук. Трябва да се покриеш. Ще те отведа на сигурно място.

— Няма да оставя Джоузи.

— О, предпочиташ да я видиш мъртва? — запита той безцеремонно. — Защото точно това ще стане. Ти си свидетел. Естебан иска главата ти. Докато си наблизо, Джоузи е в опасност. Това ли искаш?

— Знаеш, че не искам това.

— Обадих се в централата и уредих да пазят Джоузи в болницата, просто в случай, че Естебан се опита да я използва, за да се добере до теб. Но всъщност той иска теб. Ако не чуе, че се навърташ около нея, може да реши, че тя е без значение за теб. Без теб Джоузи е в много по-голяма безопасност. — После добави тихо. — Дай й шанс, Бес. Предстои й дълъг път.

Бес почувства сълзи в очите си.

— Той може да не я намери.

— Искаш ли да рискуваш?

— Ще бъде съвсем сама.

— Ще я пазят добре и освен това Джоузи може да ти разтопи сърцето. Сестрите ще кръжат около нея всяка секунда от денонощието.

— Но аз искам да… — Но тя не можеше да прави онова, което искаше, не и ако искаше Джоузи да е в безопасност. Не искаше Калдак да е прав, по дяволите. — Искам да ми се докладва всеки ден… Чуваш ли ме? И искам да говоря с д-р Кенууд през ден. И по-добре да е в безопасност, иначе ще ти прережа гърлото, Калдак.

— Ще бъде в безопасност. Давам ти дума. Довери ми се.

Наистина му вярваше, осъзна тя. Как беше станало така? Дългото и мъчително пътуване през хълмовете, нощта, в която беше останал с Джоузи след операцията? Когато и да бе станало, доверието съществуваше. Тя се изправи.

— Искам да й кажа довиждане.

Той кимна.

— Десет минути? Трябва да уредя някои неща.

Беше глупаво да й казва довиждане, помисли си тя, докато гледаше Джоузи. Бебето дори не знаеше, че тя е там.

— Ще се върна — прошепна тя. — Те ще се грижат добре за теб, а аз трябва да те оставя за малко. Ще мисля за теб. — Тя замига усилено, за да задържи сълзите си. — И ти мисли за мен. Знам, че ще си много заета с всички тези доктори и сестри, но не забравяй, че ти дойде с мен.

Повече не можеше да се сдържа. Щеше да се разплаче като бебе. Заслепена от сълзи, излезе от стаята и се сблъска с Калдак.

Той й подаде кърпичка.

— Добре ли си?

— Не. — Тя попи очите си. — Изведи ме оттук. Къде отиваме?

— На летището. Уредих да ни чака хеликоптер.

— А после?

— Атланта.

— В твоята проклета обезопасена къща?

Той поклати отрицателно глава.

— Има промяна. Трябва да видя един приятел, който може да ни помогне. А и обезопасената къща още не е приготвена.

Промяна. В живота й като че ли нямаше нищо друго от деня, в който пристигна в Тенахо.

— Няма да остана в никаква безопасна къща, докато не доведеш Емили там.

— Окей, обещавам. — Калдак й отвори вратата. — В мига, в който я намерим.