Айрис Йохансен
И тогава умираш… (6)

Глава 5

Емили не беше в къщата.

Но имаше следи, че е била там. Голямата тенджера с вода за стерилизация беше на печката, а кожената й лекарска чанта стоеше на масата.

Емили носеше лекарската си чанта навсякъде. Защо не я беше взела със себе си? Може би не беше искала да се товари с чанта. Може би просто беше напъхала някои неща за спешни случаи в джобовете си.

Бес внимателно постави Джоузи на дивана, отиде до масата и разтвори чантата. Всичко беше подредено и като че ли не липсваше нищо.

Но Емили винаги е била подредена, а Бес всъщност не знаеше какво носи Емили в чантата.

Тя прекоси стаята до люлката. Тя също изглеждаше непобутната. Мрежата против комари все още беше отметната така, както Бес я беше оставила, когато грабна Джоузи и я подаде на Емили.

Бес се придвижи към следващата стая, в която имаше трогателни свидетелства за хората, които бяха живели тук. Дървено разпятие над леглото. Снимки на усмихнати старец и старица на нощното шкафче. Бабата и дядото на Джоузи? Те също ли бяха мъртви?

Престани. Беше дошла с определена цел. Започна да търси. Никаква бележка. Нито друг някакъв знак, че Емили е била тук. Заля я разочарование. Беше си казала да не очаква нищо, но бегло се беше надявала Емили да е все още в Тенахо. Не, тя би трябвало да е взела Джоузи и да е побягнала, както я беше умолявала Бес.

Но Естебан беше взел Джоузи. И единственият начин да стане това беше, ако Емили е била хваната и убита от Естебан.

Или Калдак. За краткото време, през което го познаваше, той беше показал, че е способен на всичко.

Не, тя нямаше да си позволи да мисли върху възможността Емили да е мъртва. Само мисълта за това я довеждаше до паника. Емили беше избягала.

От другата стая долетя някакъв звук. Хленч. Най-накрая Джоузи се беше размърдала.

Тя коленичи до дивана. Големите, черни очи на Джоузи бяха отворени и тя се усмихваше.

— Здравей — прошепна Бес. — Ето ни отново тук. Какво ще правя сега с теб?

Джоузи започна да гука.

Тя поглади бебешката бузка. На света нямаше нищо по-меко от кадифената бебешка кожа.

— Къде загуби Емили? Щеше да си много по-щастлива с нея. Тя знае много повече за бебетата от мен. Аз съм отявлен аматьор.

Джоузи протегна ръчички, хвана кичур от косата на Бес и го дръпна.

Бес меко се засмя.

— Какво пък, ще се справим. Само трябва да решим какво да правим.

И на кого да се доверим.

 

 

Тя смени памперса на Джоузи, после отиде да потърси храна. В един от кухненските шкафове намери няколко буркана с консервирана бебешка храна. Отвори един и успя да даде на детето половината от накълцаното говеждо, преди Джоузи да започне да си играе с храната си.

— Никакви игрички — каза и Бес твърдо. — Имаме да вършим сериозна работа.

Тя вдигна Джоузи и я отнесе на верандата. Погледна към хълмовете. Дали Емили не беше някъде из тези хълмове, опитвайки се да достигне крайбрежието?

Господи, надяваше се да е така.

Изкушаваше се самата тя да побегне към хълмовете. И защо не? Имаше добър усет за ориентиране и известен опит в придвижването из диви местности. Преди три години се беше озовала изоставена в Афганистан и беше изминала целия път до границата с Пакистан. Имаше голяма вероятност да успее да се добере до крайбрежието.

Ще те намеря.

Само опитай, Калдак.

Джоузи захленчи и Бес отпусна прегръдката си, която несъзнателно беше стегнала. Не, сега не беше моментът да се бяга. Да скита из хълмовете сама беше едно нещо, но да се мъкне с бебе из пустошта — съвсем друго. Трябваше да бъде отговорна и да не действа импулсивно.

Щеше да почака и да види. Калдак може и да не знаеше къде е Емили, но знаеше повече от нея за онова, което се беше случило в Тенахо.

Тя слезе по стълбите на верандата и се отправи към площада.

Когато стигна до чешмата, Калдак тъкмо излизаше от бара, носейки излъскано метално куфарче.

— Не ти отне много време — каза той.

— Не е там. Ти знаеше, че няма да е там.

— Знаех, че е малко вероятно. Ти също го знаеше. — Той погледна Джоузи. — Събудила се е. Добре ли е?

— Добре е. Нахраних я и я преобух, и сега е напълно доволна.

— Имала си доста работа. — Той замълча. — Намери ли някакви пари?

— Не — каза тя с отвращение. — Не съм търсила.

— Аз също не намерих. — Той пресече улицата към смесения магазин. — Чакай тук.

Да обира мъртвите. Той беше дори по-лош, отколкото беше мислила.

Когато излезе от смесения магазин няколко минути по-късно, лицето му беше намръщено. Очевидно не беше намерил нищо. Добре.

— Всички пари, които намериш, принадлежат на роднините на тези бедни хора.

Той поклати глава в знак на отрицание.

— Те принадлежат на мен. — Заизкачва се по стъпалата към църквата.

Тя го последва.

— Мили Боже, какво правиш? Това е църква.

— Свещеникът е мъртъв, нали?

— Да. И това оправдава кражбата от църквата?

— Ти ли го намери?

Тя кимна.

— Къде?

Тя посочи мястото.

— Близо до кутията с помощи за бедните.

— Каква кутия?

Тя сви рамене.

— Беше до него. Рико я ритна.

Погледът му обходи пространството и после се фокусира върху втората пейка.

Тя стоеше, не вярвайки на очите си, докато той се приближи, измъкна кутията с помощи изпод пейката и вдигна капака.

— Джакпот — каза той тихо.

Тя се приближи и погледна надолу в кутията, пълна с купчинка виолетово-сини и лилави банкноти от двайсет песос.

— Намери каквото търсеше — каза тя студено. — Сега можем ли да тръгваме?

Той отвори металното куфарче.

— Отстъпи няколко крачки назад.

Тя се отдръпна и го видя как изпразни кутията с помощите в куфарчето. Изражението му вече не беше безстрастно, а изпълнено с диво задоволство. Парите в кутията с помощи явно бяха достатъчно, за да развълнуват човек като Калдак.

— Да вървим. — Той взе куфарчето и излезе през вратата.

Тя го последва.

— Защо ти бяха нужни тези пари?

— За да не ми се налага да се връщам в Сан Андреас и да рискувам да ми хвръкне главата.

— Не са чак толкова много. Няма да си осигуриш живота.

Той не отговори.

— Влизай в джипа. Ще направя още една обиколка и веднага се връщам при теб. Трябва да се махаме оттук. Останахме по-дълго, отколкото мислех.

Тя не се помръдна.

— Къде отиваме?

— Из хълмовете. Естебан е пуснал разузнавачи навсякъде. Няма как да не са ни видели. Трябва да се махнем от града.

— Не отивам никъде, докато не ми кажеш какво става.

— Не знам колко да ти кажа.

— Досега не си ми казал нищо.

— Вероятно съм ти казал повече, отколкото би трябвало.

— За мое добро?

— Не, за мое.

— Да, разбира се, защо изобщо предположих нещо друго?

— Не би трябвало. Вече направих за теб повече, отколкото трябваше. Аз съм магаре. Трябваше да се справя по-добре. — Той се отправи към смесения магазин. — Сега трябва само да овладеем щетите.

— И парите са овладяване на щетите?

— Качвай се в джипа.

Полази я хлад. Овладяване на щетите можеше да означава оправяне на отношенията с Естебан като убиеше нея и Джоузи. Защо трябваше да му се доверява? Той беше убиец и мародер.

Но на кого другиго можеше да се довери?

На себе си. На никого другиго, освен на себе си. Всеки друг избор би могъл да бъде фатален.

Тя се завъртя на пети и тръгна да пресича площада.

— Трябва да се върна в къщата на Джоузи и да взема храна и памперси. Можеш да ни вземеш от там.

Можеше да почувства погледа му върху себе си, но устоя на изкушението да погледне назад.

Жестът щеше да го накара да я заподозре в бягство.

 

 

Нямаше я.

Дяволите да го вземат.

Калдак излезе от къщата на Джоузи и скочи в джипа. Не може да е тръгнала преди повече от десет минути; вървеше пеша и носеше бебето. Не би трябвало да е трудно да я открие. По дяволите, положението беше достатъчно усложнено и без да се налага да я влачи със себе си, ритаща и крещяща.

Но ако трябва да е така, нека бъде така. Нямаше начин да я остави да му се изплъзне.

 

 

Калдак и жената бяха из хълмовете над Тенахо, но се бяха разделили.

Естебан окачи телефонната слушалка, облегна се назад в леглото и се замисли над чутото. Последните действия на Калдак водеха до обезпокоителни заключения. От ЦРУ ли беше? И ако беше от ЦРУ, колко знаеше? Колко беше научил тук и колко в Либия?

Той отново се протегна за телефона и се обади на Хабин.

— Имаме малък проблем — каза Естебан. — Мъжът, който ми изпрати, изчезна.

— Калдак?

— Уби един от пазачите ми и изведе Грейди от болницата.

Хабин изпсува яростно.

— Как можа да позволиш да се случи?

— Ти ми изпрати Калдак. Приех, че може да му се вярва. Какво знаеш за него?

— Дойде с отлични препоръки от Мабри в Ирак и се държа безукорно, докато беше при мен.

— Но ти все пак ми го пробута, когато ти се отдаде възможност.

— Не защото не можеше да му се има доверие. Все едно да си навредя от желание да те ядосам.

— А, да, твоята врачка.

— Подиграваш ли ми се? — попита Хабин.

Естебан отстъпи. Сега не беше моментът да си разваля отношенията с Хабин.

— Просто отбелязвам. Какво знае Калдак за целите ти?

— Нищо. Имаше да върши работа и я свърши.

Този идиот вероятно не би разбрал, дори ако Калдак откриеше всичко.

— Трябва да научим всичко за Калдак.

— А ако не е от ЦРУ?

— Тогава скоро ще получим известие от него.

— Трябваше веднага да убиеш Грейди. Беше опасно да я държиш жива.

Хабин забравяше, че той също се беше поколебал дали да я ликвидират. Но Естебан предпочете да не спори.

— Тази грешка може да бъде поправена. Още не са напуснали страната. Били са забелязани в Тенахо преди един час.

— Тогава защо си губиш времето в разговори с мен? Тръгвай след тях.

— Така и смятам да направя. Не се безпокой. Ще се погрижа.

— Ще е добре за теб. Мога да продължа и без теб, ако не оправиш тая глупава каша.

— Ще я оправя. Само виж какво можеш да откриеш за Калдак. Той е основната ни грижа.

Естебан изчака любезно Хабин да затвори пръв. Трудно беше да бъдеш учтив с тъпаци, но той се беше научил на такава дисциплина и контрол, каквито те никога нямаше да усвоят. Щеше да е доволен, когато нямаше да има повече нужда от него. Собствените му планове бяха почти задействани. Нуждаеше се само от една важна брънка, за да пусне в ход първата фаза, а Мориси трябваше да се обади някой от тези дни с местоположението на подходящо оръжие. Трябваше да прояви още малко търпение.

— Перез — извика той.

Сержант Перез се появи на прага.

— Докарай колата ми. Отивам в Тенахо.

Перез кимна и изчезна.

Не беше толкова умен, колкото Галвез, но беше мълчалив и послушен, и му липсваха любопитството и алчността, които направиха Галвез опасен. Калдак поне го беше освободил от този проблем. Много лошо, че сега самият той се беше превърнал в далеч по-голям проблем.

И все пак не би трябвало да им отнеме повече от един-два дни да открият Калдак и жената. А след това Калдак ще бъде пречупен. При тази мисъл у Естебан нахлу вълна от въодушевление и нетърпение.

Къде си, Калдак?

Внезапно пред очите на Естебан се появи образа на Бес Грейди. Кучката, разбира се, трябваше да умре. Беше абсолютно наложително, но тя беше само една жена.

А жените бяха толкова лесен обект за убиване.

Отново се бяха натъкнали на следите й.

 

 

Бес изтри потта, стичаща се в очите й, и пое встрани от пътеката. Почвата беше хлъзгава, но не оставяше след нея следи.

Чуваше как войниците си подвикват един на друг от другата страна на хълма. Скоро щяха да стигнат билото и щяха да я забележат. Трябваше да намери къде да се скрие, преди да попадне в полезрението им.

Беше толкова изплашена. Когато на втория ден загуби Калдак, си беше помислила, че е свободна, но после бяха дошли войниците. Негово дело ли беше това?

Джоузи се разхленчи в раничката, която Бес беше приспособила от одеялото.

— Шшт — прошушна Бес.

Не можеше да обвинява Джоузи, че се оплаква. На Джоузи й беше горещо, както и на самата Бес, а беше и гладна. Беше свършила храната на третия ден и отказваше да приема почти всички ядивни растения и диви плодове, които Бес беше намерила по склона.

Но сега Джоузи не трябваше да плаче. Не сега. За да я накара да замълчи, Бес беше принудена да й дава от успокоителните, които беше взела от чантата на Емили. Но днешното преследване беше толкова напрегнато, че Бес не беше имала време да й даде нова доза, а и лекарствата бяха почти привършили.

Тя се подхлъзна, падна, изправи се на крака и отново падна.

Напред се простираше гора, като дърветата едва-едва се бяха захванали за спускащия се надолу склон.

Войниците наближаваха билото.

Оставаше й още малко.

О, Боже, нека намери къде да се скрие.

Навлезе в горичката.

Нищо.

Боровете бяха източени, а короните — рехави. Дори ако се качеше на някой от тях, пак щяха да я видят.

Повалено дърво. Клоните му се бяха разпрострели по земята.

Тя се хвърли към него, под него, копаейки с ожесточение спечената пръст, за да направи скривалище. Изсъхналите клони образуваха навес, но пак можеше да бъде видяна от всеки, който се наведеше и надзърнеше през листата. Или можеше да я чуят, ако не успеше да овладее свистящото си дишане.

Или ако Джоузи не се успокоеше.

— Моля те, Джоузи. Моля те, миличко.

Хленчът на Джоузи се засили.

Войниците бяха наблизо. Сигурно вече са влезли в горичката. Говореха.

Нека да продължават да говорят. Може би нямаше да чуят Джоузи.

Бяха спрели да говорят.

Тя затаи дъх.

Джоузи милостиво замълча. Дървото над нея се помести. Тя се стегна.

Не, те стъпваха върху дървото, прескачаха го. Можеше да види краката им, когато се приземяваха от другата страна.

Джоузи се раздвижи в раничката си.

Не.

Войниците отново заговориха. Не им харесваше горещината, нито да прекарат деня в катерене по хълмовете. Не харесваха Естебан. Смятаха го за кучи син.

Амин.

Джоузи отново изскимтя.

Сърцето на Бес замря.

 

 

Птица?

Перез се обърна и погледна към горичката.

Вероятно трябваше да я проверят. Бяха инструктирани да проследят всяка следа. Естебан щеше да изпадне в ярост, ако изгубеха жената. Изпрати всички да се катерят по тия ужасни хълмове, дори него. Когато беше повишен на поста на Галвез, Перез си мислеше, че е наследил сладка работа, но ето че отново се потеше и проклинаше с останалите редови войници.

— Виждаш ли нещо? — запита Хименез.

Гората беше потънала в дълбока сянка. Перез не виждаше нищо.

Но беше ли чул нещо?

Едва не падна по тая дяволски хлъзгава почва, когато се спускаха по склона. Глезенът му още пулсираше от болка.

Майната му на Естебан.

Било е птица.

— Само ми секна дъхът. — Той се обърна и се отправи надолу по хълма. — Не виждам нищо.

 

 

Благодаря ти, Господи.

Бес почувства как всичките й мускули се отпуснаха, когато разбра, че войниците не са чули Джоузи.

Излизаха от горичката, претърсвайки склона под дърветата за други следи от нея.

Ако стоеше напълно неподвижно, ако можеше да накара Джоузи да не заплаче…

Имаше шанс.

Войниците почти се бяха загубили от поглед. След секунди щеше да е безопасно да излезе и да се опита да намери друго място за подслон за през нощта.

Или може би трябваше да продължи да се движи. Колко ли още остава до крайбрежието, почуди се тя с тревога. Трябва да е изминала поне трийсет мили от Тенахо, а това означаваше, че й остават още двайсет.

Двайсет мили. Разстоянието изглежда толкова малко, когато се возиш в кола. А е цяла вечност, когато вървиш пеша. Изглеждаше невъзможно да…

Не беше невъзможно. Беше само глупаво извинение, защото беше страшно уморена. Нямаше да се предаде. Джоузи имаше нужда от нея. Емили имаше нужда от нея.

Джоузи отново изхленчи.

— Не се заяждай, хлапе. Вече тръгваме. — Тя внимателно се измъкна изпод дървото. — Но имам нужда от малко помощ. Окей?

Имаше нужда от нещо повече от малко помощ. Но щеше да направи каквото можеше.

 

 

Спускаше се мрак. Вече не можеха да различават следите на Грейди. Щеше да е в безопасност за през нощта.

Естебан сви ръце в юмруци, когато вдигна поглед към хълмовете.

Четири дни. Тия глупаци търсеха в продължение на четири дни и все още не бяха я намерили. Калдак беше изчезнал безследно, но нямаше причина хората му да не могат да хванат жената. Той почти си представяше как кучката им се присмива.

Не, те я бяха гонили твърде упорито, за да може да се забавлява от преследването. Този следобед бяха на мерили кръв по скалите.

Защо не се предадеше?

 

 

Нечия ръка затисна устата на Бес, разтърсвайки я, за да се събуди.

Някой я беше възседнал. Пот. Миризма на мускус. Мъж…

Войниците на Естебан. Бяха открили пещерата…

Тя се претърколи настрани и замахна нагоре със свит юмрук. Натъкна се на плът.

— Не мърдай. Няма да те нараня.

Калдак!

Отново замахна.

— Тук съм, за да ти помогна, дявол го взел.

Джоузи изпищя от сламеника, който Бес беше направила за нея до стената на пещерата.

Калдак настръхна.

— Какво става, по дяволите?

Беше отпуснал хватката си. Бес се надигна, измъкна се изпод него и скочи на крака.

Направи го веднага, каза си тя. Направи го веднага.

Тя се извъртя рязко, юмрукът й се заби в стомаха му, докато той се изправяше на крака. Тя сграбчи ръката му, извъртя я и го хвърли през рамото си на земята.

Чу го да проклина, докато грабваше Джоузи и тръгна към входа на пещерата.

Той я повали, опитвайки се да я спре. Тя падна на лявата си страна, като инстинктивно предпази Джоузи и изтърколи бебето надалеч от себе си. Коляното й се вряза в слабините на Калдак.

Той изсумтя от болка, но я отхвърли от себе си и я възседна. Ръцете му се сключиха около гърлото й.

Щеше да я убие. О, Боже, не искаше да умира. Ноктите й задълбаха яростно опакото на дланите му.

— Престани — изръмжа той през зъби. — Не съм свикнал да отстъпвам. Можех да пречупя врата ти без… — Той пое дълбоко дъх и бавно разхлаби хватката си. — Чуй ме, няма да те нараня. Няма да нараня Джоузи. Опитвам се да ти помогна.

— Глупости.

— Тогава избягай. Дръж се като глупачка. След ден, може би два, Естебан ще те хване. Точно сега прави лагер на не повече от четири мили оттук.

Тя му хвърли гневен поглед.

— Откъде знаеш, щом не си с него?

— Той те проследи. Аз проследих него. Беше по-лесен за следене от теб.

Тя поклати невярващо глава.

— Когато те загубих, ти си повикал войниците.

— Нямаше нужда да ги викам. Те се стекоха по хълмовете осем часа след като напусна Тенахо. Ако се бях присъединил към Естебан, нямаше ли да са тук сега?

Джоузи нададе нов вой.

— Тя има нужда от теб — каза Калдак. — А ние имаме нужда тя да мълчи. Ще те пусна, ако обещаеш да ме изслушаш.

— Ще ми се довериш?

— Не, но мисля, че си интелигентна жена, която може да прецени последствията. Мога да те измъкна от тези хълмове.

— Мога да се измъкна и сама.

— Може би. Но не можеш да се обадиш по радио за хеликоптер, който да те прибере. Да не искаш да се криеш от Естебан цялата следваща седмица и да рискуваш Джоузи отново да бъде заловена?

Тя притихна. Хеликоптер.

— Махни се от мен.

— Ще ме изслушаш ли?

— Ще те изслушам.

Тежкото му тяло се надигна от нея, тя седна и се протегна за Джоузи.

Бебето отново зави.

— Трябва да стои тихо — каза Калдак. — Около лагера на Естебан има пазачи.

Предупреждението отслаби малко подозренията й.

— Какво очакваше? Ти я изплаши. — Тя прегърна по-силно бебето. — Гладна е, а и сигурно пак се е подмокрила. — Усещаше памперса на Джоузи. Мокър. — Свършиха ми памперсите. Успях да грабна само няколко, когато тръгвах от Тенахо, и нямах време, нито възможност да ги запазя чисти. Имаш ли нещо, което мога да използвам?

— Може би. Ще погледна в раницата си. — Той свали раницата от гърба си. — Не бях подготвен за това.

— Нито пък аз — каза тя сухо.

Калдак включи фенерчето, което беше извадил от раницата си.

— Загаси го. Ще видят светлината — извика тя неистово.

Той поклати отрицателно глава.

— Всичко е наред. Достатъчно навътре сме в пещерата. — Избута настрани металното куфарче на дъното на раницата, извади бяла тениска и й я подхвърли. — Какво ще кажеш за това?

— Ще трябва да свърши работа. — Тя го погледна бегло, докато разкъсваше тениската на две. — Имаш ли някаква храна?

— Полевите дажби.

— Извади ги и ги отвори. Ще се опитам да я нахраня. — Тя коленичи и смени памперса на Джоузи. — Как ме намери тук?

— Проследих те.

— Така направиха и войниците. Те не ме откриха.

— Почти щяха този следобед. В гората.

Тя застина.

— Откъде знаеш?

— Следвах ги. Бях напълно сигурен, че са на прав път.

— Не те видях в гората.

— Аз те видях.

— И ме проследи до тази пещера, без да те видя? Как? Когато видя войниците на Естебан ли?

— Може би съм по-добър от тях — каза той скромно.

— Защо си по-добър? Така ли си изкарваш прехраната?

— Понякога. Професията ми често изисква ловни умения. — Той я наблюдаваше как полага Джоузи в скута си и започна да я храни. — Правиш го много добре.

— Всеки може да нахрани едно бебе. Продължавай. Слушам те.

— Не трябваше да бягаш от мен. Опитвам се да ти помогна.

— Доколкото си спомням, когато не ми даваше заповеди, ме заплашваше. Пречех ти.

— Това не означава, че нямаше да те измъкна безопасно от Естебан. Никога не съм имал друго намерение.

Тя се вгледа внимателно в него. Трудно беше да прочетеш нещо по изражението на това лице, но инстинктите й подсказваха, че казва истината.

— Откъде можех да знам. Ти не искаше да говориш.

Той сви рамене.

— Допуснах грешка. Надявах се да не ми се наложи. Сега ще ти кажа всичко.

— Какво стана в Тенахо?

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Не бъди глупав. Дяволски прав си, че искам да знам. — Гласът й вибрираше от чувства. — Чуй ме. Не давам и пет пари за твоя контрол над щетите. Единствено ме е грижа какво се случи с Емили и мен през последната седмица. Имам правото да знам. Сега ти ще ми кажеш.

Той помълча за миг.

— Окей. Задавай ми въпроси. Ако мога, ще отговоря.

— Как умряха онези хора?

— Не съм напълно сигурен. Мисля, че може да е било изкуствено създадена болест.

Тя се вгледа в него шокирана.

— Някакъв вид замърсяване с бацили от метална кутийка?

Той се ухили язвително.

— Продължаваш да си мислиш, че е злополука.

— Да не би да казваш, че мексиканското правителство умишлено е разпространило тази болест в Тенахо?

— Мексиканското правителство няма нищо общо с това.

— Естебан не е ли полковник в мексиканската армия?

— Удобство, което му дава определена власт и свобода. Освен това му позволява чистичко да прикрие резултатите от експеримента.

— Експеримент?

— Трябваше да видят дали биологичният агент действа. Тенахо беше опитно поле.

Малко момче, лежащо на пода на магазина, с шоколад, размазан по дланите му. Очите й засмъдяха от сълзи.

— Върви по дяволите.

— Не знаех — каза той грубо.

— Трябвало е да знаеш. Ти работеше за него.

— Знаех, че нещо става в Тенахо, но не подозирах нищо до нощта, в която се случи. През последните няколко месеца имаше изолирани случаи на незначителни заболявания в района на Тенахо. Нищо фатално. Мисля, че Естебан трябва да се е упражнявал. Мислех, че ще е същото. Естебан не позволяваше на никого… — Той спря по средата на изречението. — Не знаех.

— Защо… — Тя се опита да спре треперенето на гласа си. — Защо го правят?

— Когато върху ограничено пространство се провежда някакъв опит, той обикновено е предвиден да се приложи някъде другаде в по-голям мащаб.

— Къде?

— Не знам.

Тя почувства замайване. Трудно й беше да мисли.

— Каза, че здравните власти са претърсили мястото. Защо не са намерили нещо?

— Естебан им се обади чак след като беше почистено и беше разпространена холерата. Той има свои лекари в моргата на Мексико сити, в чиито доклади от аутопсиите ще пише, че именно холерата е причина за смъртта в Тенахо.

— Всички тези тревоги… Трябва да е било планирано от дълго време.

— Две години, доколкото знам.

— Ако работиш с Естебан, защо ми помогна?

— Не работя с Естебан. — Сухо добави. — Не разбра ли? Аз съм от добрите.

— Не, не разбрах. Видях те как уби човек.

— Тогава не ми се доверявай. Не се доверявай на никого. Но ми позволи да ти помогна. Мога да ти помогна, Бес.

— Как? Да не си някакъв правителствен агент?

— Един вид.

— Бъди по-конкретен, по дяволите.

— Работих в ЦРУ няколко години.

Почувства вълна от облекчение.

— Можеше да ми кажеш.

— И сега нямаше да ти кажа, ако можех да го избегна. Освен това, щеше ли да ми повярваш?

А вярваше ли му сега? Може и да лъжеше.

Но до каква степен? Той я беше извел от Сан Андреас и нямаше никаква причина да се появява без войниците на Естебан, ако имаше намерение да им я предаде.

— Трябваше да ми кажеш.

— Сега вече знаеш. — Той й хвърли един поглед. — Послушай ме, Бес. Ще се погрижа за теб. Възнамерявам да те измъкна оттук и да те отведа безопасно до САЩ. Ще направя всичко възможно. Ще го направя. Дори и да не вярваш на нищо друго, повярвай на това.

Тя наистина му вярваше. Никой не можеше да се съмнява в неговата искреност.

Той се протегна за бебето.

— Сега, нека продължа с храненето й, докато ти самата хапнеш нещо.

Ръцете й се сключиха около бебето.

— Мога да ям по-късно.

— Всъщност не можеш. Трябваше да оставя джипа в полите на планината. Ще трябва да пътуваме дълго, докато излезем от тези хълмове. Искам да тръгнем веднага. — Той взе Джоузи и храната. — Извади си друга консерва от раницата ми и яж.

Тя се поколеба, после направи както й беше казал. Имаше нужда от сила, за да премине през всичко това. При първата хапка сбърчи нос. Нищо чудно, че Джоузи се беше поколебала.

Но сега бебето поглъщаше със задоволство хапките, които Калдак и подаваше с учудваща нежност и умение.

— Изглежда понася добре пътуването — каза той. — Изглежда здрава.

— Тя оцеля. Повечето бебета оживяват, ако им дадеш такава възможност.

Той се усмихна на бебето и избърса устата му.

— Обичам оцеляващите. — Вдигна поглед към Бес. — Самата ти не изглеждаш толкова зле. Мислех, че ще ми се наложи да те мъкна нагоре по хълмовете в носилка след четири дни на бягство.

— Не си се разминал с подобна възможност. Или може би аз ще съм тази, която ще те влачи. — Тя върна лъжицата обратно в раницата и изхвърли празната консерва. — Да вървим. — Взе одеялото на Джоузи. — Дай ми я. Ще я нося на гърба си.

Той сбърчи нос.

— Мирише много неприятно. Урина?

— А ти какво очакваше? Успях да изпера одеялото само веднъж. Ако те притеснява, стой надалеч от нас.

— Притеснява ме. Имам много деликатен нос. Но мога да свикна с всичко. — Той вдигна раницата. — Мисля, че ще успея да те издържа за ден или два.

— Толкова ли ще ни отнеме? Ами хеликоптерът?

— Темпото ти беше добро, но Естебан е много наблизо. Ще трябва да се върнем назад и да заобиколим на север. Тук хълмовете не са удобни, за да се приземи хеликоптер. — Той постави Джоузи в раничката и помогна на Бес да я сложи на гърба си. — Затова уредих да кацне на около трийсет мили оттук. Веднага щом се измъкнем от тези хълмове, ще се обадя да ни вземат.

Той изглеждаше напълно сигурен, почти небрежен. За пръв път у нея нахлу известна надежда. Никога не би се предала, но сега виждаше светлинка в края на тунела.

Вече не беше сама.

— Какво чакаме тогава? — Тя го заобиколи и излезе от пещерата.

Следвайки я, Калдак повдигна вежди.

— Очевидно мен.