Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
And Then You Die, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 29гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
tsocheto(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Айрис Йохансен. И тогава умираш…

ИК „Дара“, София, 1998

Редактор: Марияна Василева

История

  1. —Добавяне

Глава 4

През останалата част от вечерта Бес остана сама. Беше истинско мъчение да лежи там, овързана и безпомощна, докато думите на Естебан се въртяха отново и отново в ума й.

Но тя не беше безпомощна. Беше жива и в състояние да мисли. Трябваше да има нещо, което можеше да направи. Ако можеше да го убеди да я пусне, щеше да намери някакво оръжие, било то и друга подлога.

Невъзможно. Той никога нямаше да я пусне. Защо трябваше да го прави, след като тя беше завързана за кола, готова за заколение. Той просто не бързаше и я караше да страда…

Вратата се отвори. На прага застана някакъв мъж, огромен, тъмен силует, очертан на фона на ярката светлина в коридора. Носеше брезентов сак. Не беше Естебан. Нито санитарят. Не можеше да види лицето му, но знаеше кой е.

Калдак.

Той затвори вратата и се отправи към нея. Спря достатъчно близо, за да може да види лицето му, а изражението му беше още по-уверено от онова, което видя първия път в Тенахо. Защо я плашеше толкова много? Беше просто човек от плът и кръв като всеки друг. Може би защото лицето му изглеждаше като изсечено от гранит. Може би заради съчетанието на чертите му. Каквото и да беше, тя не можеше да откъсне очи от него и колкото повече го гледаше, толкова по-голям ужас я обхващаше.

— Знаеш ли защо съм тук?

— Мога да се досетя. — Тя се опита да овладее гласа си. — Естебан те е изпратил да му свършиш мръсната работа.

— Естебан ме изпрати, за да те убия.

Тя отвори уста в желанието си да изкрещи, но той я покри с ръка.

— Не съм казал, че ще го направя.

Зъбите й потънаха в дланта му.

— Исусе Христе. — Той рязко отдръпна ръката си.

Тя почувства медния вкус на кръвта в устата си, когато отново понечи да закрещи. Този път той я удари през лицето. Стаята се завъртя около нея.

— Спокойно можех да те ударя така, че да изгубиш съзнание — каза той грубо. — Единствената причина, поради която не го направих, е, че щеше да се наложи да те нося. Вече ми причини достатъчно неприятности.

Развързва ремъците, осъзна смътно тя. Защо…

Той отвори ципа на брезентовия сак, извади джинси, риза, гуменки и ги подхвърли на леглото.

— Не ми създавай проблеми. Всичко трябва да върви гладко. Облечи се.

Тя се изправи бавно.

— Какво правиш?

— Извеждам те оттук.

— Защо?

— Искаш ли да излезеш, или искаш пак да те завържа?

— Искам да ми кажеш защо трябва да ходя някъде с човек, който току-що ме е ударил.

— Защото нямаш никакъв избор. Няма значение дали ми се доверяваш, или не. И, ако ми причиняваш още неприятности, ще те зарежа край пътя.

Уверен, помисли си тя с горчивина. Но той беше прав, тя нямаше избор. Сега се чувстваше далеч по-добре, отколкото преди няколко минути. Взе джинсите.

— Обърни се.

— И да те оставя да ме халосаш по главата с подлогата?

Като че ли беше прочел мислите й. Кофти работа. Тя започна да нахлузва джинсите. Беше толкова слаба, че едва се държеше на краката си.

— Кое те кара да мислиш, че можеш да ме измъкнеш?

— Естебан не желае никакви неудобни убийства на около. Казах му, че ще се погрижа за теб някъде далеч оттук.

— Ами сестра ми? Той каза, че я е убил. — Тя вдигна поглед, задържайки дъха си. — Направил ли го е?

— Не знам.

— Трябва да знаеш. Ти работиш за Естебан. Беше в Тенахо.

Той сви рамене.

— Естебан не иска лявата му ръка да знае какво прави дясната. Той подхвърля само отделни късчета и парченца, за да не може никой да сглоби цялата картинка. Знаех за теб, защото аз те доведох тук. Не съм виждал сестра ти, но това не значи, че не са я довели по-късно.

Тя се съпротивляваше на отчаянието и паниката. Може би Калдак също лъжеше. Съблече нощницата и взе ризата.

— А Джоузи?

— Кой?

— Имаше едно бебе, момиченце. Тя беше жива.

— Тя е тук. Доведоха я няколко часа след като дойдох с теб.

Погледът й отскочи към него.

— Къде? Жива ли е още?

Той кимна.

— Три врати по-нататък. Естебан ходи при нея няколко пъти.

Първоначалната й радост моментално се смени със страх. Емили никога не би изоставила Джоузи, ако имаше някаква вероятност да й помогне.

— Тогава Емили трябва да е била с нея.

Той поклати отрицателно глава.

— Тя не би изоставила Джоузи.

— Не я доведоха заедно с детето. Побързай.

— Кой си ти?

— Калдак.

— Знам това. Кой… защо искаш да ми помагаш?

— Изпречи се на пътя ми. Просто те отмествам настрана.

Думите бяха изречени с такова студено безразличие, че я побиха ледени тръпки.

— И те ще ни позволят да излезем оттук просто така? Той ти има такова голямо доверие?

— Той не ми вярва изобщо. Но знае, че си върша добре работата.

Не беше нужно да си Естебан, за да си направиш извода какви умения притежава Калдак. Тя закопча ризата си и нахлузи гуменките.

— Тогава е логично да е говорил с теб за Емили.

— Не, не е.

— Той каза, че тя е мъртва.

— Тогава може би е така.

— Ти трябва да знаеш…

— Излизаме оттук. — Калдак се отправи към вратата. — Дръж устата си затворена и стой близо до мен.

Тя не помръдна.

— Да не би да предпочиташ да останеш тук и да изчакаш Естебан?

Както беше казал, тя нямаше избор. Щеше да остане с него, докато намереше начин за бягство.

Примига, когато излезе в ярко осветения коридор.

Минаваше полунощ и по коридорите нямаше никой. Три медицински сестри се бяха събрали в сестринската стая до асансьорите.

— Няма ли да ни спрат? — прошепна тя.

— Вече им казах, че Естебан иска да излезеш оттук. Няма да възразят.

Изглеждаше й невероятно, че след няколко минути ще бъде навън от това място.

Тя хвърли поглед към коридора. Само на три врати от Джоузи. Въпрос на няколко метра, и все пак идеята да прекоси това разстояние я плашеше до смърт.

— Почакай за минута.

— Да не си луда — просъска той през зъби, като сграбчи рамото й. — Тръгвай.

— Да не мислиш, че не искам да изляза? — каза тя ожесточено. — Но няма да оставя Джоузи. Щом можеш да измъкнеш мен, значи можеш да измъкнеш и нея.

— Не мога да рискувам…

— Не отивам никъде без нея.

Тя бързо се отправи надолу по коридора и за нейна изненада той я последва.

Бес отвори вратата на стаята на Джоузи. Беше тъмно, но тя успя да различи сянката, която хвърляше детско кошче.

Калдак затвори вратата и запали светлината.

Тя ахна.

Към дълбоко заспалата Джоузи беше прикачена бутилка за интравенозно захранване и момиченцето изглеждаше много бледо.

— Мислех, че каза, че е добре — прошепна Бес.

— Достатъчно здрава е. — Той разкачи бутилката за интравенозно захранване. — Естебан не се доверява на болничния персонал да се грижат за нея, затова ги предупреди, че е заразноболна. Той не иска никой да се привързва към нея.

Очевидно нямаше опасност това да се случи с Калдак.

— И затова е забил в нея игли и тръбички. Само я погледни. Кучият син я е упоил.

— Добре. Може би ще успеем да я изведем оттук, без да хвръкнат главите ни. Стой тук. Веднага се връщам.

Той излезе от стаята и след секунди се върна заедно с брезентовия сак, в който беше донесъл дрехите й.

— Дай ми я.

— Аз ще го направя. — Тя внимателно положи Джоузи в сака и пъхна няколко памперса и одеяло. Сакът се напълни. — Трябва ли да го затваряме?

— Да. — Той вече държеше ципа на сака. — Да вървим.

— Ами ако не й достигне въздух…

— Тръгвай. — Той я избута през вратата и надолу по коридора, носейки брезентовия сак така, като че ли изобщо не тежеше, като леко го поклащаше. — Върви право към асансьорите. Не поглеждай към сестрите. Стават разни неща, които ги притесняват, а аз ги карам да се чувстват неспокойни. Вероятно ще се опитат да не ми обръщат внимание.

Той беше прав. Когато тя и Калдак наближиха бюрото, сестрите внезапно станаха много заети. След като влязоха в асансьора и вратите се затвориха, тя дръпна ципа на сака на няколко сантиметра.

— Може да не може да диша.

Калдак поклати глава отрицателно, но не я спря. Той натисна бутона за фоайето.

— Отпред е паркиран джип. На портала може да ни поискат паролата, но аз имам нужните документи и вече се погрижих дежурните да ме познават. Трябва да мине гладко.

Гладко. Той беше използвал тази дума и преди. Искаше всичко да е чисто и подредено.

Вратите се отвориха и Калдак я хвана за рамото, побутвайки я към пустото фоайе. Минаха покрай аварийното стълбище. Излязоха през вратата и се качиха в джипа.

Четири етажа по-долу.

Тя е мъртва.

Калдак запали двигателя.

Не!

Бес изскочи от джипа.

— Още не мога да тръгна. Трябва да отида в моргата. Той каза, че сестра ми е там.

— О, не, не отново. — Ръката му се сключи около рамото й. — Няма да ходиш никъде другаде, освен навън от този портал.

— Първо трябва да разбера дали ме е излъгал.

— Само посмей. Моргата е специално място и се охранява.

— Не разбираш ли? Трябва да зная.

Тя се откъсна от него, втурна се обратно във фоайето и побягна по аварийните стълби.

Докато бягаше надолу по бетонните стъпала и отваряше вратата на сутерена, го чу как проклина зад гърба й. Зад завоя в края на коридора, пред двойните врати на моргата стоеше войник. Той вдигна пушката си.

Калдак я блъсна настрани и се хвърли в краката на войника.

Той падна и Калдак го възседна. Повали го, удряйки го с изпънатата си длан, и войникът се отпусна на колене. Калдак й хвърли кръвнишки поглед.

— Дяволите да те вземат.

Беше ядосан. Нещата вече не вървяха гладко както той искаше.

— Трябва да разбера. — Тя се надигна и се отправи към вратите.

— Почакай.

Той се изправи и я бутна настрани. Тръгна пред нея. Дългурест служител в бяла униформа скочи от бюрото в приемната.

— Кои сте вие? Влизането е забранено…

— Млъквай — заповяда му Калдак. — Лягай на земята.

— Не е…

Ръката на Калдак отскочи косо към врата му и човекът се строполи на земята.

— Хайде — каза Калдак, отправяйки се към вратата до бюрото. — Да свършваме с това и да се махаме оттук.

Тя го последва в зала със стени от неръждаема стомана и шкафове със стъклени вратички, пълни с инструменти. Залата за аутопсии. Побиха я ледени тръпки.

— Никакви тела — отбеляза Калдак. — Сега можем ли да тръгваме?

Тя преглътна, за да облекчи стегнатото си гърло.

— Той каза… че тя е в едно чекмедже. — Тя се насочи бавно към бялата метална врата в отдалечения край на залата.

Калдак стигна до нея пръв. Блъсна рязко вратата.

Тя видя две хладилни камери, вградени в стената в другия край. Поемайки си дълбоко дъх, си наложи да тръгне към тях.

— Само две. Добре. Поне ще ни спести време. — Калдак застана до лявото чекмедже. — Мисля, че трябва да знаеш — тази сутрин Естебан получи доклад от аутопсия.

Погледът й отскочи към лицето му.

— Каза, че не знаеш дали…

— Не знам за кого беше докладът. Аз не задавам въпроси на Естебан. — Лицето му беше лишено от изражение. — Виждала ли си някога труп след аутопсия?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не е приятна гледка. Не ми се ще да припадаш и да ме принуждаваш да те изнасям оттук.

О, не, това би нарушило плановете му.

Той протегна ръка към дръжката на чекмеджето.

— Ще погледна вместо теб.

Тя го спря.

— Не ти вярвам.

Той сви рамене и отстъпи назад.

— Както искаш.

Тя отново си пое дълбоко дъх и протегна ръка към дръжката. Вратата се плъзна с лекота.

Празно.

Заля я вълна от облекчение. Тя затвори чекмеджето, после се премести на другото.

Моля те, Господи, нека и това да е празно, помоли се тя отчаяно. Можеше да почувства погледа на Калдак върху себе си, докато протягаше ръка към дръжката.

Нека бъде лъжа.

Моля те…

Чекмеджето изскочи навън също толкова лесно, както и първото.

Но не беше празно.

Стомахът й се сви в спазъм, докато тя бързо се дръпна от чекмеджето. Едва успя да се добере до мивката в другата стая, преди да повърне.

— Казах ти, че не е приятна гледка. — Калдак стоеше до нея, ръката му — на кръста й, и я подкрепяше. — Ако ме беше послушала, нямаше да ти се налага да…

— Млъкни.

— Сестра ти ли беше?

Тя поклати отрицателно глава.

— Рико.

— Водачът.

— Изпратих го до най-близкия град да повика здравните власти. Когато пристигнаха камионите, помислих, че ги е настигнал. Изобщо не съм си помисляла, че нещо може да му се случи. Той не беше болен, когато напусна Тенахо. — Тя се завъртя към него. — Какво е станало с него? Ти ли…

— Не съм го докосвал. Дори не знаех, че е заловен.

— Той не беше болен, уверявам те — каза тя с ожесточение. — Не повече от мен.

— Минаха два дни. Ако се е разболял, след като е напуснал Тенахо, може да е умрял шест часа след появата на симптомите.

— Толкова скоро? — прошепна тя.

— Може да е било и по-рано, ако не е бил силен и здрав.

Той беше силен. Млад и силен, и пълен с живот. Тя потръпна, когато си припомни онзи Рико, когото беше видяла в чекмеджето.

— Не знам дали да ти вярвам.

— Не ме интересува дали ми вярваш или не — каза той глухо. — Но вероятно е умрял от болестта. Иначе нямаше да има никаква причина да се прави аутопсия. — Той се обърна. — Измий си лицето. Искам да изглеждаш нормално, когато минаваме през портала.

Тя автоматично пусна водата и започна да плиска лицето си.

— Отвори вратата. — Калдак вкара пазачът и го повлече през залата за аутопсии.

— Какво правиш?

— Не искам да го намерят веднага. — Той отвори вратата с рамото си и издърпа пазачът до хладилните камери.

— Мъртъв ли е?

Калдак кимна.

— Трябваше ли да го убиваш?

— Не, но така е по-сигурно. — Той издърпа празното чекмедже, постави вътре пазача и го затръшна. — Мъртвите не могат да пречат.

Студен, спокоен, лишен от изражение или чувства.

— А служителят от моргата?

— Жив е. Завързах го и го затворих в килера надолу по коридора.

— Защо не уби и него?

Той сви рамене.

— Той е само един бъзльо. Не представлява заплаха. — Той откачи една кърпа отстрани на мивката. — Стой мирно.

— Какво… — Той изтри лявата й буза с кърпата. Тя отблъсна ръката му и отстъпи назад. — Стига.

Той й подхвърли кърпата.

— Разтрий си другата буза. Имаш нужда от малко цвят. Много си бледа.

И всичко трябва да изглежда нормално, всичко трябва да върви гладко. Мъртвото тяло, натъпкано в чекмеджето, е без значение. Рико, чийто живот бе унищожен, е без значение.

— Хайде. Трябва да се махаме оттук. Оставих твоята Джоузи в джипа и има вероятност тя да се събуди и да започне да реве.

Джоузи. Да, тя трябваше да мисли за Джоузи. Разтърка дясната си буза с кърпата, после я хвърли върху лавицата.

Той я взе и я окачи прилежно на закачалката.

— Да вървим.

След няколко минути те вече бяха в джипа и стигнаха поста на главния портал пред болницата.

— Дръж си устата затворена. — Когато пазачът излезе от будката, Калдак се наклони напред, така че светлината да пада право върху лицето му. — Отворете портала.

Пазачът се поколеба.

— Какво чакате? Познавате ме — каза Калдак. — Отворете портала.

Пазачът се взря с безпокойство в Бес, а после в брезентовия сак в краката й.

— Нямам инструкции, че някаква жена ще напуска болницата.

— Аз ти ги давам в момента. Отвори вратите. — Той се усмихна. — Или още по-добре, нека се обадим на Естебан. Естествено, като го събудим, ще го ядосаме страшно. Той ще е почти толкова ядосан, колкото съм аз заради това забавяне.

Пазачът бързо отстъпи назад и вдигна лоста, за да се отворят вратите.

Калдак натисна педала и джипът подскочи напред. Вратите се затвориха зад тях.

— Ще се обади ли на Естебан? — попита тя, като се пресегна за сака. Отвори го и взе Джоузи в прегръдките си. Тя продължаваше да спи дълбоко.

— Може би. — Той рязко даде газ. — Макар че Естебан няма да се изненада, че съм те отвел оттук. Той искаше да се пипа чисто. Но всичко ще отиде по дяволите в мига, в който открият липсващото дете и пазача в моргата.

Побиха я ледени тръпки. Много малко неща в нейното бягство протекоха чисто и гладко, и подредено. И как можеше да бъде такава глупачка, че да бяга от болницата в една кола с убиец.

— Къде отиваме?

Той й хвърли един поглед и оголи зъби в усмивка.

— Страх ли те е? Добре. Просто си седи и си мисли за това. В момента не мога да се сетя за друг, чийто врат бих извил с такова удоволствие като твоя. Като че ли си нямам друга работа, та да убивам оня пазач, но за теб беше наложително да вземеш проклетото хлапе, нали?

— Да, беше.

По някаква причина гневът му отслаби малко страха й. След като беше видяла студената прецизност, с която беше убил пазача, тя се съмняваше, че заплахите бяха част от неговия начин на действие. Ако наистина имаше намерение да я убие, той просто щеше да го направи. Поне се надяваше да е така. Тя повтори:

— Къде отиваме?

— Далеч от Сан Андреас. Сега заспивай. Ще те събудя, когато стигнем.

— Мислиш, че ти се доверявам толкова, че да заспя? Току-що каза, че искаш да извиеш врата ми.

— Само ми мина през ума. А ти реши, че не съм имал това предвид, нали?

Той умело разгадаваше мислите й. Усетът му я плашеше много повече от бруталността му.

— Мисля, че си способен на всичко.

— Така е. Затова млъквай и не ме провокирай.

— Защо ми помогна да напусна онова място?

Ръцете му стиснаха волана.

— Ще сключа сделка с теб. Ако просто си държиш проклетата уста затворена и ме оставиш да помисля, ще отговоря на въпросите ти веднага щом пристигнем.

— Къде?

— В Тенахо.

Тя се втренчи в него шокирана.

— Отиваме в Тенахо? Защо?

— След като стигнем.

— Сега.

— Боже мой, какъв инат си. — Той се обърна и се взря право в очите й. — Ще си помисля, че искаш да се върнеш. За последен път си видяла сестра си в Тенахо.

— Не може да е още там.

— Тогава може би е оставила съобщение за теб. Имаш ли някаква друга идея откъде да започнем да търсим?

— Бих могла да започна с теб. Какво знаеш за Емили?

— Ако не млъкнеш, ще запуша устата ти, докато стигнем в Тенахо.

Това не беше заплаха. Той мислеше онова, което казваше.

— Колко далеч сме от Тенахо?

— Три часа.

Тя бавно се облегна назад и притисна към себе си малкото, топло телце на Джоузи. След три часа ще бъде пак в Тенахо. Тази мисъл я връхлетя като тъмен облак. Дръж се. Всичко ще бъде наред. Не започвай да трепериш.

Беше ли спрял воят на кучетата?

 

 

Те стигнаха до хълма над Тенахо. На същото място Рико беше спрял през онзи първи ден.

Никакви светлини.

Никакво движение.

Никакъв звук.

— Какво е станало с кучетата?

— Здравният отряд мина вчера оттук. Те прибраха всички домашни животни и ги държат под наблюдение, за да се уверят, че не са бацилоносители. Когато роднините на мъртвите бъдат уведомени, ще им бъде дадена възможност да вземат животинките. — Той се усмихна цинично. — Това е един от онези хуманни жестове, които създават добър имидж на политиците.

— Близките още ли не са уведомени?

Калдак сви рамене.

— Цял един град, изличен от лицето на земята, не е дреболия. Правителството иска факти, преди да се изправи пред медиите.

— Искат да го прикрият.

— Вероятно.

— Какво прикриват? Замърсяване с ядрени отпадъци?

— Не.

— Не е холера.

— Не, но така ще пише в доклада на Центъра за контрол на заболяванията.

— Как може… — Тя си спомни мъжа, който изливаше нещо в чешмата. — Ти самият зарази водата.

Той кимна.

— Ако не е било замърсяване с ядрени отпадъци, то какво се случи в Тенахо?

— Не искаш ли да потърсиш сестра си?

Той отново беше попаднал на единствената тема, която със сигурност можеше да я разстрои. Колко хитро. Много хитро. С всеки изминал миг тя все повече осъзнаваше интелигентността, скрита зад това плашещо лице.

— Защо ти трябва да се връщаш?

— Къде искаш да те оставя?

— Третата къща отдясно. — Където Емили беше намерила Джоузи. Малкото момиченце, което бе извадило невероятен късмет. Бес стегна прегръдката си около бебето. — Имаше ли и други оцелели?

Калдак поклати отрицателно глава.

— Само ти.

— Искам да кажа други хора от града, освен Джоузи.

— Никой, за който да знам. — Той спря джипа. — Когато свършиш с търсенето, ела на площада. Ще те взема оттам.

Тя слезе.

— Не се ли страхуваш, че ще избягам?

— Това няма значение. Ще те намеря.

Абсолютната сигурност в гласа му я лиши от сила.

Почувства прилив на страх и се опита да го овладее.

— Защо си тук? Какво търсиш?

— Пари.

Тя се вторачи в него, озадачена.

— Пари?

— Ако намериш някакви, не ги докосвай. Те са мои.