Айрис Йохансен
И тогава умираш… (4)

Глава 3

Бели стени. Силен мирис на антисептик. Същият мирис беше залял Бес, когато се събуди в болницата след Данзар.

Не.

Паника пробяга през нея, докато отваряше рязко очи.

— Не се страхувайте.

Над нея се усмихваше някакъв мъж. Към четирийсетте, тъмна кожа, индиански черти, орлов нос, с леко посребрени слепоочия. Никога не го беше виждала.

Тя се надигна, за да седне, но се отпусна отново в леглото със замаяна глава.

— Не трябва да правите резки движения — каза мъжът успокояващо. — Бяхте много болна. Още не сме сигурни дали сме излекували треската.

— Треска?

Доктор ли беше? Носеше сива военна униформа. Гърдите му бяха украсени с отличителни знаци.

— Кой сте вие?

Той леко се поклони.

— Полковник Рафаел Естебан. Поверено ми е командването на това злополучно положение в Тенахо.

Тенахо.

Мили Боже, Тенахо.

Той смяташе случилото се за злополука? Какво глупаво предположение.

— Къде съм?

— Сан Андреас. Една много малка военна болница.

— Откога съм тук?

— От два дни. Моят човек, който ви е намерил в Тенахо, ви доведе направо тук.

— Вашият човек? — Започнаха да я заливат спомени. Студени сини очи, високи скули и едно сурово, грозно и брутално лице. — Той ме удари.

— Калдак беше наказан. Вие сте бягали към него и той се е изплашил да не го заразите.

Той не беше изплашен. И тя бягаше от него, не към него.

— Не бях болна. Той ме събори на земята.

— Да, чак след като сте дошли в съзнание, той е разбрал, че сте болна. Вие сте крещели и сте били извън контрол. Трябвало е да ви сложи инжекция и после ви доведе тук. Не си ли спомняте?

— Естествено, че не си спомням. Нищо такова не се е случило. Ако ви е казал, че съм била болна, значи ви е излъгал.

Той поклати глава.

— Казвам ви, той нарочно се нахвърли върху мен. И с какво да го заразя? Какво е станало в Тенахо?

— Холера. Особено опасна разновидност.

— Сигурен ли сте? Емили каза, че симптомите са… — Вълна от страх се надигна в нея. — Емили. Къде е сестра ми? И тя ли е болна?

— Да. Тя не се справя толкова добре, колкото вас, но не се безпокойте. Скоро ще започне да се възстановява.

— Искам да я видя.

— Невъзможно е — каза той нежно. — Твърде болна сте.

— Не съм болна. Чувствам се добре. — Това беше лъжа. Чувстваше се замаяна, а движенията й бяха забавени. — Искам да видя сестра си.

— Утре или вдругиден. — Той замълча за момент. — Междувременно искам да ви помоля за една голяма услуга. Можете да си представите паниката, която ще избухне, ако новината за случилото се в Тенахо се разпространи, преди да приключим разследването си.

Не можеше да повярва на ушите си. За какво намекваше той?

— Да не ми казвате, че искате да го прикриете?

Той изглеждаше шокиран.

— Определено не. Просто имаме нужда от малко време. Взехме проби от водата и ги изпратихме в Центъра за контрол на заболяванията. Веднага щом получим резултатите, ще можем да предприемем нужните действия.

Може би в това имаше смисъл, помисли си тя. Контролът върху щетите беше често срещано явление в правителствените и военните кръгове. Всъщност, молбата на Естебан не беше толкова необичайна. И може би тя наистина е била болна и просто се държеше като параноичка.

Но Естебан беше казал, че са взели проби от водата. И все пак тя беше видяла, че в чешмата беше изсипано нещо. Ами ако мексиканското правителство беше въвлечено в някакво екологично замърсяване и сега се опитваше да го прикрие?

— И какво искате от мен?

Той се усмихна.

— Нищо особено. Просто търпение и мълчанието ви за следващите няколко дни. Толкова много ли искам?

— Може би. Искам да видя сестра си.

— След един-два дни.

— Искам да я видя сега.

— Бъдете разумна. Никоя от вас не е достатъчно добре.

Тя се опита да мисли, въпреки засилващото се безпокойство. Това, че той не искаше тя да види Емили, можеше да означава едно от двете. Или че Емили и Джоузи бяха избягали, или че Емили беше затворничка.

— Искам да говоря с някой от Американското посолство.

Той я смъмри с настойнически тон:

— Вие изглежда не осъзнавате положението си. Много сте болна и не сте в състояние да приемате посетители.

— Не съм болна и искам да се видя с човек от Американското посолство.

— След време. Настина трябва да проявите търпение. — Той отиде до вратата и направи знак на някого да влезе. — Време е за инжекцията ви.

— Инжекция?

— Имате нужда от почивка. Сънят лекува.

Тя се вцепени, когато в стаята влезе облечен в бяло санитар, носещ поднос със спринцовка.

— Нямам нужда от повече сън. Току-що се събудих.

— Но сънят носи мъдрост — каза Естебан.

— Нямам нужда…

Тя трепна, когато иглата влезе в дясната й ръка.

 

 

Следващите двайсет и четири часа минаха като в мъгла.

Тя се будеше. Заспиваше. После пак се будеше. Понякога там беше и Естебан, взиращ се в нея. Друг път беше сама.

Емили, къде беше Емили? Тя трябваше да открие…

И отново иглата.

И мрак.

 

 

Естебан стоеше надвесен над нея. С него имаше и още някой.

Това жестоко лице, тези сини очи, вторачени безстрастно в нея — те й бяха познати. Калдак. Мъжът от Тенахо. Човекът, който я беше ударил. Естебан каза, че бил наказан, но това беше лъжа. Този мъж не би позволил да бъде наказан.

— Не можете да отлагате повече — каза Калдак. — Тя е свидетел.

— Не бъди толкова нетърпелив. Имаме още малко време. Хабин се притеснява да ликвидира американски гражданин. Мога да почакам. — Естебан се усмихна на Бес. — Я, отново сте будна? Как се чувствате?

Чувстваше езика си надебелял, но успя да оформи думата.

— Копеле.

Усмивката му изчезна.

— Всъщност, наистина съм такъв, но е страшно неучтиво от ваша страна да го заявявате. Може би си прав, Калдак. Май че проявявам снизходителност към Хабин.

— Емили… Трябва да видя Емили.

— Това е невъзможно. Казах ви, че е още болна. Макар че е много по-любезна и готова да сътрудничи от вас.

— Лъжец. Тя не е тук. Тя избяга…

Той сви рамене.

— Мислете каквото си искате. Хайде, Калдак.

Бяха си отишли. Тъмнината отново я обгръщаше. Тя трябваше да се пребори с нея. Трябваше да мисли.

Онова, което бяха казали Естебан и Калдак, означаваше нещо.

Да ликвидира американски гражданин.

Те щяха да я убият.

Калдак е искал да го направи незабавно, но Хабин е възразил…

Кой беше Хабин? Това нямаше значение. Единствено Естебан и Калдак представляваха опасност.

На какво беше станала свидетел? Прикриваше ли се нещо?

И това всъщност не беше от значение. Важно беше да остане жива. И да опази и Емили жива.

Естебан не искаше да й позволи да види Емили, следователно тя би трябвало да е избягала. Мили Боже, надяваше се сестра й да е избягала.

Но може би той вече я търсеше. Тя трябваше да се добере до Емили и да я предупреди, да я предпази…

Беше толкова слаба, че не можеше да помръдне дори пръстите на ръката си.

Но тя не беше болна. Естебан я беше излъгал. Челюстта я болеше там, където Калдак я беше ударил, а на ръката й имаше лейкопласт, покриващ убожданията от иглата. Щеше да възстанови силите си веднага щом успееше да се отърси от успокоителните.

Пребори се с успокоителните.

Мисли. Планирай.

Трябва да има някакъв изход.

 

 

Наближаваше изгрев-слънце, когато Естебан се върна в стаята й. Тя бързо затвори очи.

— Страхувам се, че ще трябва да ставаш, Бес. Не възразяваш да те наричам Бес, нали? Чувствам те толкова близка.

Тя не отвори очи.

Той я разтърси.

Тя бавно повдигна клепачи.

Той се усмихна.

— Така е по-добре. Тези хапчета са толкова неприятни, нали? Знам, че сигурно се чувстваш отвратително. Спомняш ли си кой съм?

— Копеле — прошепна тя.

— Ще пренебрегна тази обида, тъй като времето, през което ще сме заедно, наближава края си, а аз не искам да се разделяме сърдити. Имам нужда от малко информация. Трябваше да сме изключително предпазливи при събирането на сведения от нашите обичайни източници и на практика Калдак не откри нищо важно за теб. Опитах се да внуша на моя партньор, Хабин, че подобни щателни методи не са необходими, но той смята, че е опасно да се действа слепешката. — Той нежно докосна бузата й. — Мразя да разочаровам Хабин.

Прииска й се да захапе ръката му. Само да извъртеше глава и тя щеше да попадне в обсега й. Не, би било безсмислено. Беше планирала друго.

— Няма да имаш нищо против да ти задам няколко въпроса, нали? — попита той. — После отново ще можеш да поспиш.

Тя не отговори.

Той се намръщи.

— Бес?

— Когато ми позволиш… да видя сестра ми.

Лицето му се проясни.

— О, това ли е всичко? След като ми кажеш онова, което трябва да науча.

Глупости.

— Обещаваш ли?

— Разбира се — каза той. — Сега, ти дойде тук, за да напишеш статия за туристическо списание.

Тя кимна.

— Кой те нае?

Той се беше надвесил над нея. Така нямаше никакъв шанс; той би могъл лесно да я надвие. Мини малко назад, помоли се наум тя.

— Джон Пиндри.

— Познаваш ли го отпреди?

— Преди няколко години написах за него статия за Сан Франциско. — Тя продължи да говори неясно. — А сега мога ли да видя…

— Още не. Разкажи ми за семейството си.

— Емили.

— Родителите ти?

— Мъртви са.

— Кога умряха?

— Преди години. — Престори се, че се прозява. — Искам да спя…

— След малко. Справяш се много добре. — Той се отдалечи от леглото и закрачи бавно покрай прозореца.

Да.

— Съпруг? Други близки роднини?

Той се опитваше да разбере дали близките й щяха да му създадат проблеми.

— Не.

— Бедното дете, сигурно си много самотна. Съквартирантка?

— Не. Не стоя достатъчно дълго в Щатите, за да си поделям разходите с някого. — Трябваше да внимава. Думите й прозвучаха малко по-разбираемо.

— Много ли пътуваш?

Той все още беше обърнат с гръб към нея. Този арогантен кучи син си мислеше, че тя е твърде слаба, за да представлява някаква заплаха за него.

— Такава ми е работата.

— А какво е…

Металната подлога го удари по главата. Той се свлече на колене.

— Копеле. — Тя се нахвърли върху него и пак го удари. Той се строполи на пода и тя се надвеси над него. Отново го удари. Главата му започна да кърви. Надяваше се да е разбила черепа му. — Кой е най-близкият ти роднина, мръсен…

Нечий ръце обгърнаха изотзад гръдния й кош. Някой рязко я откъсна от гърба на Естебан.

Калдак.

Тя се бореше яростно.

— Спри да се мяташ.

Как ли пък не. Тя го ритна по брадичката.

— Престани.

— Пусни ме.

Естебан се раздвижи. Явно не го беше убила.

Обзета от паника, тя се бореше неистово да се освободи от хватката на Калдак. Той измърмори някакво проклятие и една ръка се протегна към врата й, зад лявото й ухо.

Тъмнина.

 

 

Събуди се след няколко минути и откри, че е завързана за леглото.

Сърцето й биеше толкова силно, че едва успяваше да си поеме дъх. Тя се напъна, опитвайки се да се изправи. Напразно. Ремъците бяха здраво привързани.

Калдак помагаше на Естебан да се изправи на крака. По слепоочието на Естебан течеше кръв и той се олюляваше. Хвърли скептичен поглед към подлогата на пода.

— Хайде — каза Калдак. — Ще те превържа.

Естебан се вторачи в Бес.

— Мръсницата ме удари с тая проклета подлога.

Стомахът й се сви на топка от страх. Досега не беше виждала подобна омраза, изписана на човешко лице.

— Можеш да я накажеш по-късно — каза Калдак. — Кървиш.

— Ще я убия.

— Не сега. Вече привлече достатъчно внимание. — Той поведе Естебан към вратата. — Завързах я за леглото. Няма да отиде никъде. Ще се погрижим за нея по-късно.

По-късно.

Естебан щеше да я убие. Бес беше абсолютно сигурна в това. Тя го беше унизила и щеше да умре заради това.

Естебан се отдръпна рязко от Калдак и залитна към нея.

— Курва. Кучка. — Той вдигна ръка и я зашлеви. — Да не би да си мислеше, че можеш да ме убиеш? Не знаеш нищо за…

— Знам, че си слабак и страхливец, който удря безпомощни жени. — Ушите й пищяха от притока на кръв, но думите се изтърколиха от устата й. И защо не? Нямаше какво да губи. — Знам, че си един глупак. Емили е прекалено умна за теб. Тя ще се измъкне и ще покаже на всички какви лайна си…

Той отново я зашлеви, този път по-силно.

Тя го изгледа гневно.

Той се наклони над леглото, толкова близо, че Бес долови дъха му върху лицето си и видя как урината от подлогата се стича по бузите му.

— Имаш високо мнение за тая твоя сестра, нали?

— Знам, че е по-умна, отколкото ти някога би…

— Наистина ли мислиш, че се е измъкнала от Тенахо?

Завладя я ужас.

— Хванахме я малко след като Калдак те доведе. През цялото време беше тук, в Сан Андреас.

— Лъжеш. Тя избяга.

— Не. — Той я гледаше право в лицето, попивайки страха и несигурността й. — Тя е тук.

Това не можеше да е истина.

— Докажи го. Нека да я видя.

Той поклати отрицателно глава.

— Тогава лъжеш.

— Само ще се разстроиш, ако я видиш. Такова неприятно място.

— Кое?

— Четири етажа по-надолу, в сутерена. — Устните му се изкривиха в злобна усмивка. — Тя лежи в едно чекмедже в нашата морга. Където ще отидеш и ти скоро. Сестра ти е мъртва.

Той излезе от стаята.

През нея премина вълна от силна болка. Емили — мъртва.

Тя не знаеше дали това е истина. Този садист изпитваше удоволствие да я наранява и тя беше сигурна, че я е излъгал за другите неща. Защо трябваше да приема онова, което беше казал за Емили?

Но можеше и да е истина. Може би Емили е мъртва.

Лежи в едно чекмедже е моргата ни.

Нещо я преряза като с нож, когато си представи зловещата картина.

Не беше истина. Той просто искаше да я нарани.

Може би Емили е жива.

Ноктите й се врязаха болезнено в дланите й, когато сви юмруци.

Четири етажа по-надолу, е сутерена. Лежи в едно чекмедже в моргата ни.

 

 

— Истина ли е? — попита Калдак, докато промиваше раните по главата на Естебан. — Тук ли е Корели?

Естебан не обърна внимание на въпроса.

— Искам тази кучка Грейди мъртва. Ще свърша с нея. Хабин да върви по дяволите.

— Както искаш.

— Още сега.

Калдак кимна.

— Но не тук. Не трябва да има пряка връзка с вас. Не плащате на всички от болничния персонал, а и санитарят ни видя да излизаме от стаята й.

Главата на Естебан щеше да се пръсне от болката и гнева… и унижението. Чувстваше се толкова безпомощен, колкото когато беше момче, преди да беше открил колко лесно би могъл да промени живота си.

— Искам да умира бавно и искам да гледам как умира. Искам да го направя със собствените си ръце.

— Тогава е по-добре да изчакаме. Освен ако не можете да уредите да напуснем Сан Андреас?

— Най-рано вдругиден. Очаквах да напреднем по-бързо, но все още провеждаме тестовете. Твърде много от хората са умрели по различно време. Може да се е объркало нещо.

Калдак хвърли кърпата в мивката.

— Тогава нека да се оправим с Грейди сега, за да можете да продължите с по-важните дела. Вероятно няма да има никакво значение, дори и някой да заподозре нещо. Бях много предпазлив.

Има значение, осъзна Естебан с нежелание. Не можеше да си позволи да му попречи някое разследване.

Колебанието му изчезна при следващите думи на Калдак.

— Ако искаш да се погрижа за това, само ми кажи как искаш да бъде направено. Знам много начини. Не е задължително да стане бързо.

Той също го иска, помисли си Естебан.

— Отведи я оттук. Направи така, че да изчезне.

Калдак кимна.

— Но искам да чуя и най-малката подробност и искам дълго време да изпитва болка.

— О, не се съмнявай в това — усмихна се Калдак. — Обещавам ти.