Айрис Йохансен
И тогава умираш… (3)

Глава 2

Тенахо не беше рай.

Беше просто град, изгарящ под лъчите на обедното слънце. От върха на хълма, надвиснал над града, Бес можеше да види живописната чешма в центъра на широк, калдъръмен площад, обграден от три страни с къщи. В отдалечения край на площада се издигаше малка църква.

— Красиво, нали? — Емили се изправи в джипа. — Къде е местната кръчма, Рико?

Той посочи една улица, отдалечена от главния път.

— Много е малка, но е чиста.

Емили въздъхна блажено.

— Вече почти виждам хамака си, Бес.

— Съмнявам се дали би могла изобщо да дремнеш при цялото това мяукане — каза Бес сухо. — Не си споменавал за койоти, Рико. Не мисля, че…

Тя настръхна. О, Боже, не. Не са койоти.

Кучета.

Беше чувала този звук и преди.

Това бяха кучета, които виеха. Дузини кучета. И техният протяжен вой идваше от улиците под нея.

Бес започна да трепери.

— Какво е това? — попита Емили. — Какво става?

— Нищо.

Не би могло да е истина. Просто въображението й. Колко пъти се беше будила посред нощ от воя на тези въображаеми кучета?

— Не ми казвай нищо. Зле ли ти е? — настоя Емили. Не беше въображението й.

— Данзар. — Тя облиза устните си. — Налудничаво е, но… Трябва да побързаме. Побързай, Рико.

Рико даде газ и джипът се заклатушка надолу по пътя към селото.

Видяха първото тяло чак след като влязоха в града. Една жена лежеше превита в сянката на чешмата.

Емили грабна лекарската си чанта, скочи от джипа и се наклони над жената.

— Мъртва е.

Бес си знаеше, че е мъртва.

— Защо просто лежи тук? — запита Емили. — Защо някой не й е помогнал?

Бес слезе от джипа.

— Отиди да намериш майка си, Рико. Веднага. Доведи я тук.

— Какво става? — промълви Рико.

— Не знам. — Истина беше. Това не беше Данзар. Онова, което се случи там, не би могло да се случи тук. — Просто намери майка си.

Колата изфуча надолу по улицата. Бес се обърна към Емили:

— Как е умряла?

Емили поклати глава:

— Не знам. Няма следи от насилие.

— Някаква болест?

Емили сви рамене.

— Не мога да кажа, не и без проби. Какво знаеш за това?

— Не знам нищо. — Тя се опита да спре треперенето на гласа си. — Но мисля, че ще има и други. Воят… — Тя бързо се отправи към бара от другата страна на площада, срещу чешмата. — Вземи си чантата и ела с мен.

В бара откриха четири трупа. Двама млади мъже се бяха отпуснали върху една маса, а пред тях имаше купчина чипове и монети. Един старец лежеше зад бара. Жена в пурпурна рокля се беше сгърчила на стълбите.

Емили минаваше от един на друг.

— Всички ли са мъртви? — попита Бес.

Емили кимна.

— Ела тук. — Тя отвори чантата си, извади стерилна маска и гумени ръкавици и ги подаде на Бес. — Сложи ги.

Бес нахлузи маската и ръкавиците.

— Мислиш, че е заразно?

— Няма да навреди, ако сме предпазливи. — Тя се отправи към вратата. — Как разбра?

— Кучетата. Когато бях в Данзар, още отдалеч чухме кучетата да вият. Всички в селото бяха изклани от партизаните.

— Всички — повтори Емили като ехо. Тя изпъна рамене. — Добре, никой от тези хора не е умрял от раните си и аз няма да повярвам, че всички са мъртви, само защото някакви си тъпи кучета джафкали. Хайде, ела да намерим някой, който ще може да ни каже какво е станало.

Не намериха никого в първата къща, в която влязоха. Двама мъртви в съседния магазин. Жена зад тезгяха и малко момче, сгърчено на пода. Край него бяха разпръснати шоколадови малцови топчета. Ръката му стискаше други бонбони.

Ръцете му са изплескани с шоколад, помисли си Бес тъжно. Децата обичат сладки неща. Когато нейната племенница, Джули, беше по-малка, тя обожаваше Ем енд Емс и Бес винаги й купуваше…

— Какво правиш, по дяволите? — попита Емили.

Бес сведе поглед към фотоапарата, с който току-що беше заснела Емили и малкото момче.

Нагласи обектива.

Снимай.

Отново Данзар.

Но тук тя не трябваше да прави снимки. Тук нямаше да има тайни, нито скрити масови гробове.

— Не знам. — Тя натъпка апарата в жилетката си.

— Престани да плачеш.

Не беше разбрала, че плаче. Избърса очите си с опакото на ръката си.

— Каквото и да е станало тук, станало е бързо. Хората обикновено си отиват в къщи, когато се разболеят.

Емили се изправи.

— Може би някои от тях са си отишли. Ще трябва да проверя. Това е лудост. Никога не съм чувала за епидемия с такива фатални последици като тези, с изключение може би на Ебола.

Бес изстина.

— Ебола? В Мексико?

— Не казвам, че това е същото. Непрекъснато се появяват всевъзможни нови вируси и, доколкото ми е известно, би могло да бъде зараза от водата за пиене. Може би холера. Избухването на епидемии все още е често срещано явление тук, в Мексико. — Тя поклати загрижено глава. — Но никога не съм чувала да е поразявала толкова масово и светкавично, а и не виждам следи от повръщане или диария. Просто не разбирам. — Тя мина зад тезгяха и вдигна слушалката на телефона, окачен на стената. — Каквото и да е, имаме нужда от помощ. Нямам нужната квалификация, за да поставя диагноза… — Тя окачи слушалката. — Няма сигнал. Страхотно. Ще трябва да опитаме в следващата къща.

В следващата къща не намериха мъртви, но и там телефонът не работеше.

— Искам да напуснеш Тенахо — каза Емили на Бес.

— Върви по дяволите.

— Не съм си и мислела, че ще го направиш, но трябваше да опитам. — Емили сви рамене. — Вероятно вече сме се изложили на заразата така или иначе. Хайде да видим дали ще можем да намерим някой оцелял.

През следващите три часа те откриха четирийсет и трима мъртъвци. Голяма част от тях бяха в собствените си къщи. В леглата си, в кухните си, в баните си.

Откриха и майката на Рико.

Тя лежеше на едно избеляло канапе, а Рико беше коленичил на пода до нея, държейки ръката й.

— О, по дяволите — прошепна Бес.

— Нямаше смисъл да ви я водя — каза Рико вцепенено. — Мъртва е. Майка ми е мъртва.

— Не трябва да я докосваш — каза Емили нежно. — Не знаем какво я е убило.

— Отец Хуан я уби. Той я накара да остане тук.

Емили отвори чантата си и извади маска и ръкавици.

— Сложи ги.

Той не й обърна внимание.

— Рико, трябва да…

— Той я уби. Ако беше в града, щях да я заведа в болница. — Той се изправи и се отправи към вратата. — Свещеникът е виновен.

Бес му препречи пътя.

— Рико, не е…

Той я избута настрана и изхвърча от къщата.

— Продължавай да търсиш — подхвърли Бес през рамо на Емили като тръгна след Рико. — Ще изтичам след него.

Защо изобщо си правя труда? — зачуди се тя. Свещеникът вероятно също е мъртъв. Като всички останали в Тенахо.

Боже, как би искала тези кучета да спрат да вият.

 

 

Рико се беше надвесил над свещеника, когато тя влетя в църквата.

— Махни се от него, Рико.

Рико не помръдна.

Тя го отблъсна настрани и коленичи до свещеника. Той едва си поемаше дъх, но беше все още жив, установи тя с облекчение.

— Удари ли го?

Рико поклати отрицателно глава.

— Донеси ми малко вода.

Рико не се помръдна.

— Донеси вода — извика тя напрегнато.

Той се обърна с нежелание и се насочи към светената вода близо до вратата.

Тя не смяташе, че от водата ще има някаква полза, но така временно отстрани Рико от свещеника.

— Отец Хуан, можете ли да говорите? Трябва да разберем какво е станало тук. Знаете ли дали има още някой жив?

Очите на свещеника се отвориха.

— Коренът… коренът…

Да не би да се опитваше да каже, че са отровени? Може би предположението на Емили за зараза беше правилно.

— Какво се случи? Какво уби тези хора?

— Коренът…

— Оставете го да умре. — Рико се беше изправил до нея.

— Къде е водата?

Погледът му беше фиксиран върху лицето на свещеника.

— Вече няма значение. Той няма нужда от нея.

Бес погледна към свещеника.

Рико беше прав. Свещеникът беше мъртъв.

— Кое е най-близкото село до Тенахо?

— Бесамаро. На четиридесет мили.

— Искам да отидеш до Бесамаро и да телефонираш на здравните служби. Кажи им, че имаме проблем тук. Опитай се да стоиш настрана от хората, доколкото е възможно, в случай че си заразен.

Рико продължаваше да гледа кръвнишки свещеника, лицето му беше изкривено от гняв.

— Той уби майка ми. Той и всичките му приказки, възхваляващи бедността и смирението. — Той подритна злобно кутията с помощи за бедните, която лежеше до отец Хуан, и тя се плъзна по пода, спирайки под една от църковните пейки. — Радвам се, че умря.

— Ти също можеш да умреш, ако не намериш помощ — каза тя. — Млад си. Искаш ли да умреш, Рико?

Тази мисъл го разтърси.

— Не, ще отида в Бесамаро. — Той излезе от църквата и миг по-късно тя чу ръмженето на джипа.

Вероятно не трябваше да го отпраща. Би могъл да разпространи заразата. Но какво друго трябваше да направи? Те не можеха да се справят сами с този кошмар.

Очите на свещеника бяха отворени, втренчени в нея. Смърт. Толкова много ужас и смърт. Тя се изправи, побиха я тръпки. Трябваше да се върне при Емили. Емили може би имаше нужда от нея.

Да търсят още мъртви. Не, те търсеха живите. Не трябваше да забравя това. Може би в това противно място все още имаше живот.

Слънцето залязваше, когато тя се спря на горното стъпало. Кървавочервено. Червеното на смъртта.

Тя се отпусна на стъпалото и обгърна тялото си с ръце. Беше леденостудена и не можеше да спре да трепери. След минута щеше да се върне при Емили. Щеше да отдели само тази единствена минута за себе си. Имаше нужда от време, за да се подготви за настъпващата нощ и да бъде толкова силна, колкото Емили.

Няма ли да спрат да вият тези кучета?

Данзар.

Това не беше Данзар. Ами ако беше?

Мъртвите. Град с прекъснати комуникации. Първото нещо, което партизаните бяха направили в Данзар, беше да прекъснат телефонните линии.

Но Тенахо не беше разкъсваното от войната Хърватско. Беше малко, затънтено мексиканско градче. Нямаше никаква причина да бъде унищожено.

А беше ли имало някаква реална причина за Данзар?

Престани. Всичко това са само предположения. Не трябва да го правиш.

Но имаше ли някой друг, който да го направи? Ами ако инстинктите й не я лъжеха? Щеше ли да обърне гръб и да си тръгне? Може би няколко снимки…

Просто за всеки случай.

Тя бавно се изправи и извади фотоапарата си от калъфа. Веднага почувства прилив на увереност, усещане, че постъпва правилно. Само няколко снимки и после ще се върне при Емили.

Просто за всеки случай.

Жената, лежаща до чешмата, взираща се в небето със слепи, мъртви очи.

Нагласи обектива.

Снимай.

Мини нататък.

Барманът в кафенето.

Нагласи обектива.

Снимай.

Старицата, рухнала до розовия храст в градината си.

Мъртви. Толкова много мъртви.

Още ли снимаше? Да, затворът прищракваше като че ли по своя собствена воля.

Искаше да спре. Не можеше да спре.

О, Боже, две малки момчета, лежащи заедно в един хамак. Приличаха на заспали.

Тя залитна към ъгъла на къщата и повърна. Облегна се на нагрятата от слънцето стена, притискайки студената си буза към нея. Тръпка след тръпка разтърсваха тялото й.

Само й се струваше, че целият свят е загинал. Но тя беше жива. Емили беше жива. Дръж се за тази истина.

Щеше да отиде да намери сестра си и да й помогне. Щеше да се преструва, че е силна и храбра като Емили.

Не трябваше да позволи на Емили да види колко ужасена е.

 

 

Емили не беше в къщата на майката на Рико.

Не, разбира се, че нямаше да чака Бес да се върне. Беше отишла да си върши работата. Без никакво колебание.

Бес се върна обратно на улицата. Вече беше тъмно.

— Емили.

Тишина.

Отмина една пресечка, втора.

— Емили.

Кучетата виеха. Дали някое от тях не принадлежеше на малкото момче в магазина?

Не мисли за него. По-лесно е, когато не си спомняш за тях като за отделни лица. Беше установила това след Данзар.

— Емили.

Къде беше тя? Бес внезапно почувства паника. Ами ако Емили се беше разболяла? Ами ако Емили лежеше в една от тези къщи в безсъзнание, неспособна да извика?

— Емили.

— Тук съм. — Емили излезе от къщата, две врати по-нагоре по улицата. — Намерих някого.

Вълна на облекчение заля Бес, докато бързаше към сестра си.

— Добре ли си?

— Разбира се — отвърна Емили нетърпеливо. — Намерих едно бебе. Всички други в къщата са мъртви, но бебето е живо. Ела.

Бес я последва вътре.

— Защо бебето е оживяло?

Емили поклати несигурно глава.

— Радвам се, че намерих някой жив. — Тя отведе Бес до едно кошче, покрито с мрежа срещу комари. — Ако болестта се пренася по въздуха, мрежата може да я е предпазила.

Бебето беше пълничко момиченце на не повече от дванайсет месеца, с къдрава черна косица и мънички златни халки на ушите. Очите й бяха затворени, но дишаше дълбоко и равномерно.

— Сигурна ли си, че не е болна?

— Така мисля. Събуди се преди минута и ми се усмихна. Красива е, нали?

— Да.

Красива, приятна за гушкане и, което беше най-хубавото — жива.

— Помислих, че ще е хубаво да я видиш — каза тихо Емили.

— Така е — тя преглътна с мъка.

Останаха до люлката няколко секунди, гледайки надолу към бебето.

— Съжалявам, Емили — каза Бес. — Изобщо не трябваше да те водя тук. Никога не съм предполагала, че…

— Вината не е твоя. Аз самата настоявах да ме вземеш.

Бес не можеше да откъсне очи от малкото момиченце.

— Е, как ще я запазим жива?

— Като я изведем от този град. — Емили се намръщи. — Дори не искам да я докосвам, докато не стерилизирам всичко по себе си. Никой не може да каже какво сме прихванали.

— Трябва ли да вземем горещ душ? Да изварим дрехите си?

— Водата може да е заразена. — Тя сви рамене. — Но предполагам, че нямаме избор.

— Изпратих Рико до най-близкия град да се обади на здравните служби.

— Ще им е нужно време да съберат екип и да дойдат дотук. Не искам да стоя и да ги чакам.

Нито пък Бес искаше. Тя по-скоро би си направила лагер в центъра на някой вулкан, отколкото да остане в Тенахо.

— Колко време ще ти е нужно да стерилизираш дрехите си?

— Четирийсет минути.

— Намери ми нещо да облека и стерилизирай и тези също. Ще се върна.

— Къде отиваш?

— Не сме свършили с търсенето. Може да има още някой.

— Остават още три пресечки. Шансовете са нищожни.

— Бебетата не знаят нищо за шансовете. Може би точно заради това това тук е оцеляло.

Емили се усмихна.

— Няма логика. Не забравяй да се върнеш до четирийсет минути. Искам да изведа Джоузи оттук.

— Джоузи?

— Трябва да я наричаме и по друг начин, освен „това“. — Тя започна да съблича ризата си.

Бес излезе през вратата и се стегна. Вероятно нямаше да намери нищо друго, освен още ужасни сцени.

Освен ако нямаше друга Джоузи.

Не мисли за това. Просто го направи.

Тя сви ръце в юмруци и се отправи надолу по улицата.

 

 

Нямаше друга Джоузи.

Само смърт. И воят на кучетата.

Тя спря на чардака на последната къща и пое дълбоко дъх.

Точно тогава видя сноповете светлина, спускащи се надолу по хълма.

Коли? Не, бяха прекалено големи. Тогава камиони, които бързо се приближаваха. Щяха да бъдат тук всеки момент.

Благодаря ти, Господи.

Рико трябва да е настигнал някого. Но възможно ли беше вече да е установил някакъв контакт и да е мобилизирал помощ? Малко вероятно.

Три камиона изреваха покрай нея, военни камиони, продължиха към площада. Смрази я страх. В Данзар също имаше военни камиони.

Превръщаше се в параноичка. Можеше да се окаже помощ. Или можеше да е…

Емили. Трябваше да отиде при Емили.

Затича се надолу по стълбите, извън портата, и надолу по пресечката.

Емили вдигна поглед, когато тя влетя през вратата.

— Какво става? Чух…

— Излизай. Трябва да се махнеш. — Тя се втурна към кошчето и отметна мрежата срещу комари. Джоузи й се усмихна щастливо. — Отведи я оттук.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Пристигнаха военни камиони. Но всичко стана прекалено бързо. — Тя грабна Джоузи и я зави в едно одеяло. — Не би трябвало да са тук.

— Не трябва да я докосваш…

— Тогава ти я вземи. Само се махни. Тези камиони не би трябвало да са тук.

— Не можеш да си сигурна. Те може да са…

— Нещо не е наред. Чувствам, че не е наред. — Тя натика Джоузи в ръцете на Емили. — А сега, тръгвай. Излез през задната врата и бягай към подножието на планината. Аз ще отида на площада и ще проуча положението. Ако всичко е наред, ще дойда и ще те взема.

— Да не си луда? Няма да те оставя тук.

— Трябва да вървиш. Трябва да отведеш Джоузи. Тя е само едно бебе. Безпомощна е. Ами ако… Те могат да я наранят, Емили.

Емили сведе поглед към Джоузи, която лежеше в прегръдките й.

— Никой няма да я нарани.

— Те могат да го направят. Биха могли. — По лицето й се затъркаляха сълзи. — Ти не знаеш какво… О, Исусе Христе, махай се оттук.

— Тогава и ти идваш с нас.

— Не, една от нас трябва да види какво става.

— Тогава нека го направя аз. — Емили тръгна към вратата.

— Не! — Тя сграбчи Емили за рамото. — Послушай ме. Ти си лекарка. Имаш дете. Какво знам аз за бебетата? Логично е ти да… — Емили клатеше глава в знак на отрицание. — Не излагай на риск Джоузи само защото искаш да ме защитиш. Няма да го допусна, Емили. — Тя се промъкна покрай нея към вратата. — Не се дръж като магаре. Прави каквото ти казвам. Ще дойда да те взема, когато се уверя, че е безопасно. — Можеше да почувства смаяния поглед на Емили върху себе си.

— Бес!

— Да не си посмяла да ме последваш. Изчезвай оттук. — Тя побягна към площада.

Не идвай след мен, помоли се тя. Бягай, Емили. Спаси се, Емили.

От военните камиони се изсипваха мъже. Мъже, облечени в бели предпазни костюми и с шлемове, проблясващи в мрака като призраци. Един мъж се насочи към чешмата. Другите се разгръщаха като ветрило, нахлуваха в къщите от трите страни на площада.

Бес пое дълбоко дъх. Може би все пак всичко беше наред.

— Дойдохте твърде късно — извика тя, докато бързаше напред. — Почти всички са мъртви. Всички са… — Мъжът, който беше стигнал до чешмата, изливаше нещо във водата. — Какво правите? Твърде късна е за…

Мъжът до камиона се обърна към нея.

Тя пое рязко дъх, когато предните фарове осветиха лицето му зад прозрачния наличник. Инстинктивно се извъртя с намерение да побегне.

Ръката му в ръкавица се стовари върху рамото й.

— Права сте, прекалено късно е.

Последното нещо, което видя, беше как юмрукът му описва дъга към лицето й.