Айрис Йохансен
И тогава умираш… (22)

Епилог

Нагласи обектива.

Снимай.

— Стига толкова, лельо Бес — каза Джули жаловито. — Трябва да отидем с татко до магазина. Обещах му.

Джули мразеше да пазарува, помисли си Бес. Единственото нещо, което мразеше повече, беше да я снимат. Бес нямаше да я кара, но искаше да подари на Том една снимка за рождения му ден.

— Още една.

Къдравата червена коса на Джули заблестя на слънчевата светлина, докато се люлееше напред-назад на въжената люлка. Композицията беше почти съвършена.

— А и Джоузи наистина се умори. — Джули се обърна към мъничкото момиченце в пясъчника. — Нали, Джоузи?

Джоузи кимна.

— Умори. Наистина умори.

— Виждаш ли? — каза Джули със задоволство.

Джоузи обожаваше Джули и щеше да каже, че луната е портокал, ако Джули й го кажеше. Бес повтори:

— Още една.

— Здравейте — каза Джули на някого зад Бес. — Татко ли търсите? Той е в къщата.

— Не, не търся татко ти.

Бес замръзна. После се завъртя.

Беше облечен в тъмносин костюм и изглеждаше елегантен и цивилизован. По дяволите, изглеждаше чудесно.

— Здравей, Калдак.

— Мога ли вече да тръгвам? — запита Джули.

Бес кимна.

— Но първо ще те представя на господин Калдак. Това е племенницата ми, Джули.

— Как си? — каза Калдак. — Слушал съм много за теб.

— Така ли? — Джули се усмихна. — Ти приятел на леля Бес ли си?

Калдак погледна към Бес.

— Приятел ли съм?

Бес се усмихна.

— Да.

— Радвам се да се запознаем — каза Джули.

Погледът на Калдак се отправи към пясъчника.

— Джоузи? Боже, тя изглежда прекрасно. — Той пресече пространството до пясъчника и приклекна до малкото момиченце. — Здрасти, Джоузи. Едва ли си ме спомняш?

Джоузи се усмихна и му подаде червена пластмасова кофичка.

— Благодаря. — Той протегна ръка и докосна мъничката златна обичка на лявото й ухо. — Спомням си тези обички. Хубави са.

Джоузи кимна, после се протегна и докосна бузата му.

— Хубави.

Той примигна, изненадан.

Тя се изкикоти, зарадвана от реакцията му, и докосна и другата му буза.

— Хубави.

Калдак се подсмихна.

— Мразя да те обиждам, Джоузи, но в преценките ти има нещо сериозно объркано.

— Може би не. Обикновено е доста възприемчива — каза Бес. — Можеш да вървиш, Джули. Почисти Джоузи от пясъка, преди да влезе в колата.

— Знам. — Джули вече беше в пясъчника, повдигайки Джоузи на крака. — Хайде, Джоузи. Ще пуснем пръскачката и ще те измием, окей?

— Пръскачка — повтори Джоузи със светнало личице. — Маркуч. Чадър.

— Не, този път не — каза Джули, тръгвайки по моравата с бавни стъпки, за да се изравни с клатушкащата се походка на Джоузи. — Чадърът не, но може би маркучът.

— Приятни деца — каза Калдак.

— Можеш да бъдеш сигурен.

— Мина цяла година. Не очаквах да те намеря още тук. Фотографиите на деца едва ли са по вкуса ти.

— Не ми беше трудно да задържа за малко кариерата си. Джули и Том имаха нужда от мен. Предполагам, че и аз се нуждаех от тях.

— Как е Джоузи?

— Страхотно. Още се възстановява, но ти видя колко нормално изглежда. Мексиканските власти откриха, че баба й и дядо й са мъртви и няма никакви други роднини, които да искат да се погрижат за нея. — Тя се усмихна, докато погледът й следеше Джоузи и Джули. — Затова тя е моя, Калдак. Ще я осиновя.

— Това е страхотно, Бес.

— Повече от страхотно е, това е цял един нов свят за мен. Ти какво правиш сега?

— Напоследък ми беше много скучно. Не съм убивал никого от близо два дни.

— Калдак.

— Извинявай. Всъщност, оглавявам един изследователски проект върху нов вирус, открит в горите покрай Амазонка.

— Още бацили.

Той сви рамене.

— Какво да ти кажа? Това е моята специалност. — Погледът му се съсредоточи напрегнато върху лицето й. — Мислех, че можем да излезем за вечеря.

— Защо не останеш да хапнеш с нас? Може да се срещнеш с Том.

Той поклати отрицателно глава.

— Искам да бъда сам с теб. Искам да поговорим.

— Така ли? За какво?

— За обувки, за кораби, за червен восък. — Той замълча. — За какво, по дяволите, си мислиш, че искам да говорим? Защо мислиш съм тук?

— Ти ми кажи.

— Знаеш ли колко много ми липсваше? Боже, изглеждаш страхотно.

— Чувствам се добре. — Какво сдържано изказване. В момента се чувстваше така, като че ли можеше да литне като балон. — Ти как си?

— Добре. — После добави рязко. — Не, не съм добре. Кисел съм и зъл, и дяволски нетърпелив.

— Нищо ново. Винаги си бил такъв.

— Ти излъга Джули. Не съм ти приятел.

— О, ще станеш. — Тя се усмихна сияйно. — Няма как да имам любовник, който да не ми е приятел, Калдак.

Той замръзна.

Тя каза колебливо:

— Аз също бях дяволски нетърпелива.

— Бес.

Той се приближаваше към нея и изражението на лицето му…

О, Боже, трябваше да го запомни завинаги.

Нагласи обектива.

Снимай.