Айрис Йохансен
И тогава умираш… (21)

Глава 20

Калдак отвори очи, докато го вкараха на носилка в стаята за спешни случаи.

— Естебан? — прошепна той.

— Мъртъв е. — Ръката й стисна здраво неговата. — Не говори.

— Ти добре ли си?

Тя рязко кимна.

— Страшен убиец си. Не можа ли да го застреляш или нещо друго? Защо ти трябваше да скачаш между нас?

— Пръстът му беше на спусъка. Страхувах се — просто рефлекс.

— Затова позволи на кучия син да те гръмне.

— Не го… планирах. Всичко се обърка. Чаках Естебан. Нямаше време. Той се появи точно преди… вас.

— Казах ти да не говориш. Да не искаш да умреш, глупако?

— Не. — Очите му се затвориха. — Не, искам да живея.

— Как е той?

Бес вдигна поглед и видя Яел, който стоеше на входа на чакалнята.

— Още една болница — каза тя изтощено. — Трябва да спрем да се срещаме на такива места.

— Как е той?

— Точно сега е в залата за рентгенови снимки. Мислят, че куршумът не е засегнал жизненоважни органи, но е загубил кръв.

— Ще оцелее. Калдак е жилав.

— Да. Но е дебелоглав идиот. Имаше пистолет, а не го използва. Позволи да го застрелят. Да не е очаквал, че ще му благодаря?

— Вероятно изобщо не е помислил. Благодарна ли си му?

— Не знам. Нищо не знам.

— Освен, че си доволна, че Калдак не е мъртъв.

Беше щастлива. Всичко останало беше неясно. Тя облегна глава на стената зад нея.

— Ти взриви мелницата.

— И парите, и Естебан заедно с тях.

— Защо?

— Беше единственият начин да съм сигурен, че парите са унищожени. Не исках да ги конфискуват и да ги сложат в някой охраняван склад. Твоето правителство много обича да складира разни неща за черни дни.

Тя му хвърли гневен поглед.

— Ти работеше за Естебан, копеле.

Той кимна.

— Основната ми цел винаги е била да заловя Хабин. Той щеше да изиска освобождаването на палестинските затворници. Трябваше да работя с Естебан, за да съм сигурен, че Хабин ще бъде заличен от картинката. — Той леко се усмихна. — Достави ми огромно удоволствие да го снабдя с бомбата, която използва за хеликоптера на Хабин, и с онази, която даде на Джеферс да взриви съоръжението за фалшифициране.

— Можеше да спреш Джеферс да не взима парите.

Той поклати глава.

— Не знаех подробностите. Естебан само ме използваше, както използваше всички други.

— Но ако се беше стигнало дотам да избираш дали да се отървеш от Хабин, или да попречиш на станалото в Колинсвил, какво щеше да предпочетеш?

Яел замълча.

— Пак щеше да избереш Хабин — прошепна тя.

— Страната ми не може да позволи хора като Хабин да са живи. Ние живеем със заплахата от терористи всеки божи ден. Първата ми жена умря заради хора като Хабин. — Погледът му беше студен, когато срещна очите й. — Да, щях да принеса в жертва стотици градове като Колинсвил, ако това би означавало да предотвратя пускането на онези затворници на свобода.

Веднъж Калдак беше казал, че Яел по-лесно от него приемал нещата. Не беше истина. Мъжът пред нея беше абсолютно непреклонен.

Той се усмихна.

— Шокирана си. Спомняш ли си като ти казах, че всички ние си имаме своите приоритети? Естебан просто не беше толкова напред в моя списък, колкото беше в твоя. Можеш да се запиташ какво би жертвала, за да хванеш Естебан.

— Не мисля, че бих пожертвала теб, Яел.

Усмивката му избледня.

— Надявах се да не ми се наложи да те убивам, но трябваше да унищожа парите. Единственият начин, по който можех да ги открия, беше да кажа на Естебан да си послужи с тях, за да те вкара в капана. — Той направи гримаса. — Ако Калдак се беше обадил и ми бе казал какво е научил от Джеферс, нямаше да се наложи да го правя. Между другото, местната полиция залови Джеферс близо до мелницата преди час. Той крещеше до небето за някаква сделка, която бил сключил с Калдак.

Не й пукаше за Джеферс.

— Ти просто си стоеше. Щеше да позволиш на Естебан да ме застреля.

— Дали? — Той поклати глава. — Просто изчаквах шанса си да се превърна в герой. Ти и Калдак ми го отнехте.

— Ти не си герой.

— Не, аз съм само човек с приоритети. — Той се обърна към вратата. — Тръгвам за Тел Авив утре вечер. Ще се отбия сутринта да видя Калдак.

— Мислиш ли, че ще иска да те види?

Той кимна.

— Може да е сърдит, че съм те използвал, но Калдак разбира от приоритети.

— Глупости.

— О, така е. Никой не искаше Естебан повече от Калдак, но миналата нощ той се въздържа от убийство, което му беше в кърпа вързано. Мисля, че много добре разбира от приоритети.

 

 

Калдак седеше в леглото, когато тя влезе в стаята на другия следобед.

— Не трябва ли да лежиш?

— Добре съм. — Той се намръщи. — Но те няма да ме пуснат да изляза оттук.

— Така ти се пада като се оставяш да те застрелят. — Той не изглеждаше добре, но все пак много по-добре от предишния ден. Гърдите и рамото му бяха превързани, а цветът на лицето му беше почти нормален. Тя постави вазата с пролетни цветя, които беше донесла, на нощно то шкафче. — Яел беше ли тук?

Той кимна.

— Той каза, че ще разбереш.

— Разбирам.

— А пък аз — не. Чувствам се… предадена. Мислех, че ми е приятел.

— Той ти беше приятел.

— Приятелите не те използват като примамка в техните малки капанчета.

Той замълча.

— Не ме интересуват никакви приоритети. Не е честно. Той не трябваше да постъпва така. — Ръцете й се свиха в юмруци. — И все пак това копеле ми харесва. Това също не е правилно.

— Какво искаш да направя? Да ти обясня поведението му? Да се извиня заради него? — Той поклати глава. — Не мога да го направя. Няма да го направя. Както не бих могъл да го направя за себе си. И двамата те използвахме и те предадохме. Никакво съжаление не може да промени този факт. Ти трябва или да ни простиш, или да се опиташ да ни изхвърлиш от живота си.

— Да се опитам ли?

— Може и да успееш с Яел. Но не и с мен. — После каза рязко. — Имам нужда от теб. Знаеш ли колко ми е трудно да го изрека? Имам нужда от теб и няма да те пусна да си тръгнеш. Не ме интересува дали ме смяташ за копеле. Ако се опиташ да избягаш от мен, ще те последвам. Бог знае, че съм добър в лова. Няма да те безпокоя, но ти ще знаеш, че съм там. И някой ден аз ще бъда там и ти също ще почувстваш нужда от мен.

Тя поклати глава.

— Не клати глава. Така ще стане.

— Може би. Но не защото си ме изнудил.

— Не те изнудвам. Просто ти казвам как стоят нещата. — Той направи пауза. — Заради Емили ли? Още ли ме обвиняваш за Емили?

— Не, вече не. Ти не си знаел, че тя ще идва в Тенахо. Дори не те обвинявам, че ме изпрати там. Беше погрешно, но мога да те разбера. Пак онези проклети приоритети. Ти и Яел сте обсебени от тях.

— Не повече, отколкото съм обсебен от теб.

— Не искам да съм ничия мания. Имам си достатъчно собствени мании.

И Калдак можеше спокойно да стане една от тях. Той беше обсебил живота й от момента, в който беше влязъл в него.

— Да не мислиш, че говоря за някаква болнава фикс идея? Ние сме добър екип.

— Имаш предвид в сексуално отношение.

— Да, по дяволите, но и нещо повече. И ти знаеш това. — Той се поколеба. — Аз… съм загрижен за теб. Не искам да си тръгваш от живота ми. Искам да остана с теб, да живея с теб.

И тя искаше да остане с него. Прозрението дойде внезапно и я изпълни с увереност. Искаше Калдак повече от всичко друго, което някога беше искала в живота си.

Но не можеше да го има. Още не. Може би никога.

— И искаш да ми разкажеш за Накоа?

Той настръхна.

— Какво имаш предвид? Вече ти разказах за Накоа.

— Не ми каза за жена си и сина си. Не ми разказа за Дейвид Гардинър. И не ми казвай, че вече не си онзи мъж. Всеки се ражда с душа, но нашите преживявания ни превръщат в онова, което сме. Аз познавам Калдак. Не познавам Дейвид Гардинър. Заслужавам да познавам и двамата. Няма да се примиря с нищо по-малко.

За момент той замълча.

— Ще ти разкажа.

— Но не ти се говори. Да не мислиш, че искам насила да ти измъквам тайните, за Бога? Просто искам да позволиш на миналото да си отиде. Ако дойдеш при мен и ми кажеш, че си го направил, може да имаме някаква надежда за… — Тя се изправи. — Така няма да стигнем доникъде. Твърде рано е.

— Знам, че ме харесваш. Остани и нека да уредим нещата.

— Точно сега не знам какво изпитвам. Тъжна съм и съм ядосана, и благодарна, но…

— Не искам твоята благодарност. Искам да… Но ще се задоволя с благодарността, ако се съгласиш.

— Твърде рано е. — Тя се отправи към вратата. — Не мога да се справя с това. Не мога да се справя с теб, Калдак.

— Няма да се научиш като бягаш.

— Не бягам. Имам да свърша някои неща. Връщам се в Колинсвил и към работата с Центъра за контрол на заболяванията, за да съм сигурна, че са намерили лекарство, в случай че онзи проклет мутирал антракс се появи някъде другаде. Трябва да отида до болницата и да видя Джоузи. После заминавам за Канада, до пункта на горския, където Том и Джули са оставили колата си, и ще ги чакам да се появят от горите. Трябва да е някой от тия дни. — Трябваше да овладее гласа си. — Трябва да съм там, за да им кажа за Емили. Не бягам. Имам свой живот, Калдак.

— Аз нямам. Още не. Но се опитвам. Просто ми дай малко време и ще дойда. — После добави грубо. — Тръгвай, махай се оттук. Но можеш да си сигурна, че пак ще се видим.

Тя излезе.

Обичаше го, а си тръгваше от него. В момент, когато беше толкова самотен. Какво щеше да прави човек, чиято мания, преследвала го от години, беше изчезнала? Искаше да се върне и да му каже…

Не, беше твърде рано и за двамата. Имаше твърде много болка и разкаяние, които не можеха да бъдат преодолени за един ден. Може би по-късно.

Ако съществуваше това по-късно.