Айрис Йохансен
И тогава умираш… (20)

Глава 19

Ден четвърти

Аурора, Канзас, 2:47

Малкият двор пред къщата на Джеферс преливаше от репортери и телевизионни камери. От другата страна на улицата беше паркиран камион със сателитна антена. Калдак паркира две пресечки по-надолу и бързо се насочи към предната врата.

Той разбута с лакти тълпата от репортери и натисна звънеца на вратата.

— По-добре внимавайте — предупреди го един от репортерите. — Когато позвъних този следобед, тя се обади на ченгетата и те за малко да ме изгонят.

Не можеше да я вини. Този медиен цирк излизаше извън контрол. Той натисна повторно звънеца. Никакъв отговор.

Какво пък толкова. Той подпря с рамо вратата и я блъсна с всичка сила.

— По дяволите. Да не сте луд? — Изненаданият репортер щракна с фотоапарата, докато той проникваше през вратата. — Заради вас ще накарат всички ни да се изнесем от имота. Ще се разпищи до небесата…

Калдак пропусна последните му думи, докато влизаше и затръшваше вратата след себе си. Антрето беше мрачно, но той забеляза, че от една от стаите в горния край на стълбите се процежда светлина.

Не му се наложи да чака дълго. Някаква врата се отвори със замах и Дона Джеферс се запъти решително към стълбището. Беше облечена в нощница и халат и държеше пистолет, насочен към него.

— Съжалявам. Ще заплатя за ремонта на вратата — каза Калдак.

— Напуснете дома ми.

— Трябва да ви видя.

— Влезли сте в чужда къща. Имам всички законни права да ви застрелям.

— Вярно. Но мислите ли, че имате нужда от тази разправия? Вероятно си имате достатъчно неприятности.

— Кой сте вие? Репортер? Полицай?

— ЦРУ. Мога ли да се кача и да поговорим?

— Един от вашите вече говори с мен. По един от всяко проклето министерство в правителството вече говори с мен. — Тя включи осветлението в антрето и го загледа с присвити очи. — Бил сте тук и преди. Брийн.

— Калдак. Малка измислица.

— Търсихте Коди. — Тя заслиза по стълбите. — Още дори не се беше случило, а вие вече търсехте Коди.

— Подозирах, че е замесен.

— Тогава защо, по дяволите, не го намерихте? Защо му позволихте да го направи? Приятелите ми ще помислят, че съм отгледала някакво чудовище. Защо не го спряхте?

— Опитах. — Той погледна пистолета. — Бихте ли свалила това? Опитвам се да направя нещата по-лесни за вас.

— Опитвате се да хванете Коди, като всички други.

— Искам човека, който го е наел, и искам вие да го убедите да ми помогне. Но навън има хора, които искат единствено изкупителна жертва. Те ще отведат сина ви. — Той направи пауза. — А с него ще отведат и вас.

Тя замълча за момент.

— Какво искате от мен?

— Когато се обади, поговорете с него, но съвсем накратко. Не искаме обаждането да бъде проследено. Ако се опита да си уговори среща с вас, съгласете се. И направете така, че да разбере, че линията е подслушвана, за да не се издаде.

— Може да не се обади повече.

Той седна до малката масичка с телефона в антрето.

— И за двама ни ще е по-добре, ако се обади.

 

 

Телефонът иззвъня няколко часа по-късно. Калдак вдигна допълнителния телефон в антрето, докато в същото време Дона Джеферс отговаряше на този в кухнята.

— Мамо, не затваряй.

— Не мога да говоря — каза Дона Джеферс. — Да не си луд? Последния път ти казах да не ми се обаждаш. Да не мислиш, че след онова, което си направил, те не подслушват телефона ми? Ще имам късмет, ако не ме арестуват. Ти провали живота ми, идиот такъв.

— Не съм искал, мамо. Помислих, че става въпрос само за фалшификация. Имам нужда от помощта ти. Ти си всичко, което имам. Може ли да се срещнем на мястото, където отпразнувахме деветия ми рожден ден?

— Не, не мога да се замесвам в това.

— Моля те, мамо.

Тя замълча.

— Ще те чакам. Знам, че ще дойдеш. — Той затвори. Калдак остана изненадан като видя сълзи в очите на Дона Джеферс, докато тя идваше към антрето.

— Дяволите да го вземат. Толкова е глупав. Ще го пъхнат в затвора, а после ще го убият.

Калдак искаше да я излъже, но не го направи.

— Точно сега страстите са много разгорещени.

— Знаете ли, аз го обичам. — Тя избърса очите си и изпъна рамене. — Но няма да позволя да ме завлече със себе си. — Тя се взря в Калдак предизвикателно. — Мислите, че съм ужасна, нали?

— Не ви съдя.

— Няма значение какво мислите. Винаги съм правила всичко възможно за него.

Тя се запъти към спалнята си.

— Трябва да си оправя лицето и да облека някакви дрехи — каза тя. — След това ще излезем оттук. Как възнамерявате да ме прекарате през онази тълпа?

— По същия начин, по който влязох аз.

— Те ще ни последват. Както и полицията.

— Ще се отърва от тях. Може да отнеме няколко часа, но ще се измъкнем.

 

 

— Пица Хът? — попита Калдак.

Дона Джеферс сви рамене.

— Всички деца обичат пица.

Калдак влезе в паркинга и изключи мотора. Беше малко преди единайсет на обяд и ресторантът беше затворен. На паркинга имаше три други коли.

— Вероятно ни наблюдава от разстояние — каза Калдак. — Хайде да излезем от колата. Искам да вижда и двама ни ясно. Ако доближи и ме види в колата, ще се изнерви. Може пак да изчезне.

Минаха десет минути.

— Няма го — каза тя.

— Дайте му възможност. Той ще…

Една черна кола се спусна бързо по улицата, влезе в паркинга и рязко наби спирачки. Прозорецът се спусна надолу.

— Кой е тоя? — запита Коди. — Защо не дойде сама, мамо?

— Защото сама не мога да ти помогна. Този път стигна твърде далеч.

— Кой е той?

— Калдак. — Тя замълча. — Той е от правителството.

Коди започна да вдига прозореца.

— Не прави това, Коди Джеферс. — Тя го погледна гневно. — Чуваш ли ме? Няма да се измъкнеш. Няма да позволя да те преследват и да те застрелят.

— Той ме изработи, мамо. Не знаех, че ще умрат хора. Те ще решат, че съм като него.

— Тогава предай копелето на полицията. Сключи сделка.

— Страх ме е, мамо — прошепна той, очите му блестяха от сълзи. — Никога не съм бил толкова изплашен. Не знам какво да правя.

— Казах ти какво да правиш. — Тя отстъпи встрани и посочи към Калдак. — Прави каквото ти казва и може да се измъкнеш жив от тази каша.

— Не искам… — Той срещна погледа й, после се отпусна на седалката. — Окей. Какво искате да направя.

Да. Калдак се опита да прикрие нетърпението си, докато пристъпваше напред.

— Първо, информация. Искам да знам всичко, което си направил от момента, в който Естебан те е взел от Шайен.

 

 

11:54

— Още ли си тук? — Яел влетя в болничната стая. — За Бога, още ли не са ти дали нещо за обяд, Бес?

Бес спусна надолу ръкава си.

— Сега вече се чувствам готова да ям. Всичко, което ми даваха, беше портокалов сок. Обзалагам се, че войниците, които ме пазят, вече са закусвали и обядвали.

— Ще видя дали мога да ти взема нещо. Обещах на Калдак да се грижа за теб.

— Правиш го. Обградена съм с достатъчно грижи. — Тя се усмихна. — Вие двамата изглежда си мислите, че сте единствените, които могат да отблъснат злите духове.

— Ами, дяволски добри сме в тази работа. — Той й помогна да се изправи. — Как е възрастният мъж, когото докараха тази сутрин?

— Има добри шансове. Донован му даде култура от една от снощните проби. Но е нужно известно време докато подготвят културата и Донован има нужда от известно количество за резерва.

— Може би е по-добре да го държа под око. Тези амбициозни доктори могат да се окажат по-голяма заплаха от Естебан. Ти даде толкова много кръв.

— Ако наистина искаш да запазиш здравето ми, можеш да ме заведеш до кафенето. Умирам от глад.

— Няма проблеми. — Той се поколеба. — Е, може би два малки. Първо, ще трябва да ти донеса обяда тук. Не е безопасно да се появяваш в обществено кафене. Второ, при Донован е пълно с репортери. Чули за стареца и са се нахвърлили върху новината.

— Изненадана съм, че си ги допуснал близо до мен. Всичко друго е проблем на охраната.

— Всички бяха претърсени. — Той повдигна вежди. — Искаш ли да се опитам да ги разкарам?

Тя поклати глава. Това беше просто още една част от сделката, с която беше заплатила за охрана на Джоузи.

— Ще говоря с тях. Но ще ме измъкнеш след петнайсет минути, окей?

— Като Ланселот, който връхлита, за да спаси Гуинивер.

Тя потръпна.

— Не говори такива неща. Гуинивер е свършила живота си в манастир.

Яел се изсмя.

— Видя ли вестниците тази сутрин? Те на практика са ме увенчали с ореол. За малко да се откажа от всичко това.

— Ще оцелееш. Ако не поемаш никакви рискове.

— Не изгарям от желание. Ако умра, Естебан ще спечели всичко онова, заради което извърши убийствата. Това няма да стане. Чувал ли си се с Калдак?

— Още не. Но той обеща да ме държи в течение. Няма да ни остави на тъмно, Бес.

— Винаги ли вярваш на онова, което казва?

Яел кимна.

— И ти трябва да му вярваш.

Тя поклати глава.

— Ти вярваш в Калдак. Аз вярвам в Джоузи и теб, и най-вече в добрия стар бургер и пържени картофки. Така че да свършваме с тези интервюта, за да можеш да ми донесеш обеда.

Беше приключила с интервютата и тъкмо се връщаше в болничната стая, когато мобифонът на Яел иззвъня.

— Калдак — информира той Бес, после измънка. — Нали ти казах. — Докато слушаше, усмивката му бавно изчезна. — Не мисля, че идеята е добра. Дяволите да те вземат, каза ми да я пазя, а сега искаш да я доведа… — Той натисна бутона за прекъсване. — Копелето затвори.

— Какво става?

— Открил е къде са скрити фалшивите пари на Естебан. В някаква ферма близо до границата с Айова. Сега тръгвал натам.

Обхвана я възбуда.

— Естебан…

— Дори не си го помисляй. Няма да те заведа там.

Емили.

— Остави Калдак да се погрижи за него. Остани тук, където можеш да си от полза.

Покажи им чудовищата.

Донован вече разполагаше с допълнителни проби, които да използва, в случай че още някой постъпеше в болницата. Това беше нейният шанс да направи онова, от което никога не се беше отказвала.

Можеше да убие чудовището.

— Отивам.

Яел поклати глава в знак на несъгласие.

— Не ми казвай не. Отивам. Заведи ме, Яел.

— Не, по дяволите. — Той й подаде телефона. — Обади се на Калдак и му кажи той да те заведе.

Тя поклати глава.

— Него го няма, а ти си тук. Заведи ме.

— И как да го направя? Точно сега погледите на всички в Америка са вперени в теб.

— Успя да ме измъкнеш от апартамента ми.

— Беше различно. Нямаше карантина зона. А и няма откъде да ти намеря самолет.

— Тогава ми намери кола. Моля те, Яел.

— Това е грешка.

— Не, не е. Трябва да го направя.

Той замълча за момент, преди да въздъхне победен.

— Дяволите да го вземат, предполагам, че трябва.

 

 

Спрингфийлд, Мисури

14:37

Нещо се беше объркало. Джеферс трябваше да е пристигнал преди час и половина.

Ръцете на Естебан се сключиха върху волана. С цялото това отразяване от медиите в национален мащаб щеше да разбере, ако Джеферс е бил заловен от полицията. А това не беше станало.

Ако Джеферс беше отворил един от пакетите, може би лежеше мъртъв в канавката на някое шосе.

Или може да беше открил какво има в онези пакетчета и да е изпаднал в паника. Може да е побягнал, което не беше на добро. Не беше достатъчно умен, за да успее да избегне преследването за дълго време.

Каквато и да беше причината за забавянето, положението не беше непоправимо. Съществуваше вероятност да не успее да елиминира така чисто Джеферс, както беше планирал, но пък мъжът знаеше много малко.

Това, че Джеферс беше човекът, който прибра фалшивите пари в скривалището във вятърната мелница, също беше лесен за разрешаване проблем. Ще унищожи парите и Джеферс вече нямаше да представлява заплаха.

Да, всичко щеше да си дойде на мястото, точно както го беше планирал. Всичко, което трябваше да направи, бе да запази самообладание и да поеме контрола върху останалите неща.

 

 

Близо до границата с Айова

15:48

Подухваше лек ветрец и крилата на вятърната мелница се въртяха лениво.

— Ето я — каза Коди Джеферс. — Тук разтоварих парите. По-нататък не отивам. Не можеш да ме накараш, Калдак.

— Не е нужно да идваш. — Калдак излезе от колата. — Отиди до моста, който е на две мили по-надолу от шосето, паркирай така, че колата да не се вижда, и ме изчакай.

— Ами ако не се върнеш? Или някой ме види? Обеща на мама, че ще съм в безопасност.

— Просто ме изчакай.

Мускулите на стомаха му се стегнаха, когато се отправи към мелницата. Всичките тези години на търсене и най-накрая стигна дотук.

Не се виждаха никакви коли. Това можеше да е лошо или хубаво. Или Естебан вече беше прибрал парите, или още не беше пристигнал, което предоставяше на Калдак възможност да заложи капан.

Дяволите да го вземат, би искал да има време да успее за срещата в един часа, която Естебан си беше уредил с Джеферс. Но това пак можеше да е за добро. Ако Естебан беше отишъл на мястото на срещата, намиращо се на стотици мили от Спрингфийлд, той едва ли е имал време да дойде тук.

Ако. Може би. Кога ли Естебан е правил онова, което се очакваше от него?

Може да е прескочил срещата, да е паркирал в онзи горски отрязък на юг и да е отишъл в мелницата. Може би чакаше там новини за плащането.

Или проклетото място можеше да се окаже умело поставена клопка като онова съоръжение в Уотърлу.

Нямаше значение. Не можеше да спре точно сега. Естебан беше твърде близо.

Той се отправи към вятърната мелница.

 

 

19:33

Вятърна мелница, помисли си Бес. Красива, каменна вятърна мелница, проблясваща на лунната светлина. Смърт беше скрита в тази мелница, прилежно опакована смърт. Винаги беше харесвала вятърни мелници. Сигурно беше направила хиляди снимки на мелниците в Холандия.

— Няма никакви коли наоколо. Не мисля, че Калдак вече е пристигнал, затова нека аз вляза пръв. — Яел се поколеба. — Няма ли да промениш решението си?

Тя поклати отрицателно глава. Целта му не беше да провери дали Калдак е вътре, а Естебан.

— Внимавай.

Той се усмихна.

— Винаги внимавам.

Тя го видя как изчезва в сенките. Миг по-късно той излезе и я повика с ръка. Тя се затича към него.

— Калдак?

— Още не. — Той задържа вратата пред нея и тя потъна в мрака. — Но парите са тук. Това означава, че държим в ръцете си средство, с което да привлечем Естебан. Ще запаля фенера.

Беше тъмно като в рог. Не виждаше нищо. Как беше успял да види парите?

— Аз ще го направя — каза Естебан.

Тя застина.

Естебан запали фенера в другия край на стаята. В ръката си държеше пистолет.

— Точно навреме, Наблет. Самият аз току-що пристигнах.

— Не беше лесно да я измъкна от Колинсвил — каза Яел. — Имах късмет, че изобщо успях. Мисля, че ми дължиш премия.

Тя се взря в него, шокирана.

— Съжалявам, Бес — каза Яел тихо. — Сделката беше твърде щедра, за да я пренебрегна.

— Ти си част от всичко това? — промълви тя. — Работил си за него през цялото време?

— Не, просто сграбчих възможността, когато се появи.

— Той дойде при мен и ми предложи начин да напусна Мексико бързо и безпроблемно — обясни Естебан. — И всяка услуга, от която бих имал нужда в замяна на малък процент от откупа.

— Два милиона долара може да ти се струват малко, но за мен не са. Израснах в кибуц.

На Бес й прилоша. Не друг, а Яел. Яел не беше един от чудовищата.

— Какви… услуги?

— Ами, теб, естествено — каза Естебан.

Убийство. Той говореше за убийство.

— Яел ми спаси живота.

— О, той настоя, че не може да компрометира връзките си с израелското правителство. Иска да излезе чист от всичко това. Затова нищо не можеше да се случи, докато се предполагаше, че те охранява.

Яел размаха ръка с презрение.

— Нищо от това няма значение. Изгорих всички мостове зад себе си като ти я доведох. Както казах, мисля, че заслужавам премия.

Бес още не можеше да повярва. Предателството на Яел я зашемети.

— Калдак изобщо не ти се е обаждал и не ти е казвал да идваш тук, нали?

Яел поклати отрицателно глава.

Мили Боже, беше я изиграл толкова хитро. Знаел е, че всичко, което трябва да направи, е да размаха пред нея Естебан и тя щеше да направи всичко възможно, за да стигне до него.

— Ти дори ми каза да се обадя на Калдак. Какво щеше да правиш, ако се бях съгласила?

— Щях да ти предложа да се обадя вместо теб и за най-голямо удобство той щеше да се окаже извън обхват. — Той срещна погледа й. — Съжалявам, че трябваше да го направя, Бес. Но ти страшно изнервяше Естебан.

— Не бях нервен. Тя е само една жена. Винаги съм знаел, че ще намеря начин да се отърва от нея. — Естебан стисна още по-здраво пистолета в ръката си. — А сега, след като я доведе, ще имам удоволствието да я ликвидирам. И, повярвай ми, ще ми достави огромно удоволствие.

— Не искаш ли аз да го направя? — попита Яел.

— Тревожиш се за премията си? Не, тя е моя. Не се бъркай. — Той насочи пистолета към Бес. — Мечтал съм за този момент. Знаеш ли колко неприятности ми причини?

Щеше да я убие.

Обзе я ужас. Не искаше да умира. Имаше толкова много неща, които искаше да направи.

По дяволите, нямаше да умре. Трябваше да има начин. Мисли. Намери начин да му попречиш.

— Радвам се, че ти причиних неприятности — каза тя. — И това ще продължава. Дори да ме убиеш, ще продължи. Те никога няма да ти платят. Дала съм им достатъчно кръв, за да намерят антидот. И ще го открият. Утре. Може би днес.

Той я изгледа свирепо.

— Не е истина.

— Истина е. — Тя пристъпи към него. — Никога няма да ти платят. Защо да го правят? Ще пуснеш онова нещо в Ню Йорк и ще предизвикаш само известно неудобство. Никой няма да умре. — Беше на няколко стъпки от него. — Освен теб. Те ще те убият. Ще те разкъсат заради онова, което направи в Колинсвил. — Тя се сети за още нещо. — А после плъховете ще те изядат. Ще разкъсат плътта ти и ще докопат очите ти. Ще те погълнат като…

— Не. — Гласът му се издигна до писък. — Лъжкиня. Кучка. Няма да…

Тя се хвърли към пистолета.

— Курва.

Той замахна с цевта към главата й.

Болка.

Пропадане…

През черната мъгла тя видя как Естебан насочва пистолета към нея.

Естебан.

Калдак!

Втурващ се от сенките зад Естебан, хвърлящ се между тях, поваляйки го.

Тялото на Калдак заглуши изстрела от пистолета. Той се отпусна, докато пистолетът се плъзгаше по пода.

Разкъса я агония.

— Не.

Френетично го задърпа изпод Естебан.

Кръв. Навсякъде кръв. Гърдите му… Калдак не помръдваше.

Естебан лазеше по земята, опитвайки се достигне пистолета.

Тя го достигна преди него. Ръката й се сключи около дръжката на пистолета, тя го обърна и го насочи към него.

— Спри я. — Естебан гледаше зад нея към Яел. — Убий я.

Тя замръзна.

— Но ти искаше да го направиш сам — каза Яел. — Наистина не мисля, че трябва да се бъркам.

— Убий я.

— Наистина ли искаш да го направиш, Бес? — попита Яел.

Калдак. Емили. Данзар. Накоа. Тенахо. Калдак.

— Виждам, че искаш — продължи Яел. — Тогава ти предлагам да застреляш кучия син.

Тя натисна спусъка.

Куршумът премина през челото на Естебан.

Простреля го още веднъж.

— Достатъчно — каза Яел. — Веднъж щеше да е достатъчно.

Тя се извъртя и насочи пистолета към него.

Той вдигна ръце.

— Не съм заплаха за теб, Бес.

— Така си мислиш.

— Можеш да си загубиш времето, опитвайки се да решиш дали да ме убиеш, или можем да видим дали можем да спасим Калдак. Мисля, че още е жив.

Погледът й отскочи към Калдак. Жив? Имаше толкова много кръв…

Яел коленичи до Калдак, пръстите му бяха върху гърлото на Калдак. Кимна.

— Жив е.

— Стой настрана от него.

— Аз също имам пистолет, Бес. Можеш да поразсъждаваш върху факта, че имах възможност да те убия по всяко време.

— Естебан ти каза да не се бъркаш.

— Някога да си ме виждала толкова покорен? — Той откъсна ивица от ризата на Калдак и направи тампон. — Сега ела и ми помогни. Това кървене не ми харесва.

Тя бързо прекоси стаята, коленичи и придърпа Калдак към себе си.

— Натискай тук, докато се обадя на 911 — каза Яел.

Ръцете й вече бяха върху гърдите му над раната.

— Обади им се. Бързо.

Естебан беше мъртъв, а Калдак — жив. Беше станало чудо и тя нямаше да позволи да й го измъкнат от ръцете. Нямаше да позволи Калдак да умре.

 

 

Служителите от Бърза помощ внимателно положиха Калдак в линейката и Бес скочи вътре, присядайки до него.

Тя хвърли поглед на Яел, който остана навън.

— Идваш ли?

Той поклати глава.

— Лекарите са се обадили на полицията. Трябва да свърша нещо, преди да дойдат. Ще се видим в болницата.

Щеше ли да дойде? Или се възползваше от възможността да избяга? Действията на Яел я бяха объркали напълно. Нямаше съмнение, че е бил в комбина с Естебан. И все пак беше задържал ръката си, когато можеше да я убие, и се беше трудил заедно с нея, за да спасят Калдак.

Лекарите затръшнаха вратата и миг по-късно линейката набираше скорост надолу по шосето към главния път.

Калдак още беше в безсъзнание и страшно блед. Тя избърса очите си и сграбчи ръката му.

— Не умирай — прошепна тя. — Дръж се. Да не си посмял да умреш, Калдак.

Почувства вибрациите на линейката, преди да чуе експлозията.

Погледът й се стрелна към задния прозорец.

Вятърната мелница се беше разцепила като играчка, докато пламъците я поглъщаха и се издигаха към небето.