— Не, щастлива съм. И ти ще бъдеш, когато признаеш, че бях абсолютно права да те убедя да ме вземеш със себе си. — Емили се обърна към шофьора на съседната седалка. — Още колко, Рико?

— Шест, може би седем часа. — Закачлива усмивка освети тъмното лице на момчето. — Но трябва да спрем и да си направим лагер за през нощта. Ще трябва да внимавам за пътя. Оттук нататък става малко неравен. — Изречението беше придружено от ново, мощно раздрусване.

— Да не би дотук да беше гладък? — попита Бес сухо.

Рико поклати глава.

— Правителството се грижи добре за това шосе. А онова към Тенахо изобщо не е поправяно. Няма достатъчно хора, за да го е грижа някого.

— Колко души живеят там?

— Може би стотина. Когато го напуснах преди няколко години, бяха повече. Но много от младите хора си отидоха, като мен. Кой би искал да живее в село, в което няма дори едно кино? — Той погледна през рамо към Бес, която седеше отзад. — Не мисля, че ще намерите нещо интересно за снимане в Тенахо. Там няма нищо. Няма руини. Няма важни хора. Защо изобщо си правите труда?

— Правя поредица от статии за неизвестни обекти в Мексико за „Пътешественик“ — обясни Бес. — И ще е по-добре в Тенахо да има нещо, иначе хората на Конде Нает ще останат разочаровани.

— Ще ти намерим нещо — каза Емили. — Практически всеки мексикански град си има площад с пазар и църква. Ще тръгнем оттам.

— О, така ли? Да не би сега да режисираш и снимките ми?

Емили се усмихна.

— Само тези. Одобрявам тази задача. Харесва ми идеята да снимаш красиви, приятни пейзажи, вместо разни луди идиоти да стрелят по теб.

— Обичам работата си.

— След Данзар се озова в болница, за Бога. Това, което правиш, не е добро за теб. Трябваше да завършиш медицина и да дойдеш в детската хирургия заедно с мен.

— Не съм достатъчно твърда. Разбрах го през нощта, когато онова дете умря в стаята за спешни случаи. Не знам как го правиш.

— Предполагам, че в Сомалия е било лесно, а в Сараево — приятно. Но в Данзар? Кога ще ми кажеш какво стана в Данзар?

Бес настръхна.

— Стой настрана от работата ми, Емили. Сериозно ти говоря. Нямам нужда някой да ме наглежда. Вече съм почти на трийсет.

— Освен това си изморена и изтощена, и все още си обсебена от този дяволски фотоапарат. Не си го свалила от врата си откакто започнахме това пътуване.

Бес инстинктивно вдигна ръка да прикрие фотоапарата. Тя се нуждаеше от своя фотоапарат. Той беше част от нея. След всички тези години, да остане без него беше като да ослепее. Но нямаше никакъв смисъл да се опитва да го обясни на Емили.

Емили от край време виждаше нещата в черно и бяло, тя беше абсолютно уверена, че знае кое е правилно и кое не. И винаги се опитваше да насочва Бес да върши онова, което по нейна преценка бе правилно. През повечето време Бес успяваше да се справи с това. Но Данзар я беше съсипал и това беше задействало всички защитни инстинкти на Емили. По-добре щеше да бъде Бес да не си беше идвала, но не беше виждала Емили от дълго време.

А освен това, обичаше тази разпореждаща се с всичко и всички кучка.

Сега Емили се беше вживяла напълно в ролята си на по-голяма сестра. Време беше да смени темата, преди да започне да се държи още по-диктаторски.

— Емили, защо не се опиташ да се свържеш с Том по клетъчния телефон? Рико каза, че много скоро ще бъдем извън обхват.

Вниманието на Емили веднага беше отвлечено, както и очакваше Бес. Мъжът й, Том, и тяхната десетгодишна дъщеря, Джули, бяха в центъра на съществуването на Емили.

— Добра идея — каза тя, вдигайки портативния телефон и набирайки номера. — Това може да се окаже последния ми шанс. Призори ще тръгнат за Канада да бродят из пущинаците. Без телефон, без телевизия, без радио, само Том, предаващ на своята наследничка опита си как да оцелява. — Придържайки слушалката към ухото си, тя се вслуша напрегнато, после се намръщи. — Твърде късно. Нищо друго, освен пращене. Не можа ли да избереш някое цивилизовано селце, в което да ме заведеш?

— Не съм го избирала аз, бях изпратена тук по работа. А ти не беше поканена.

Пренебрегвайки Бес, Емили се обърна към Рико, който от учтивост не обръщаше внимание на спора между двете сестри:

— Вече можем да спрем. Стъмва се.

— Веднага щом намеря равно място, където да си устроим лагер — каза Рико.

Емили кимна, после погледна Бес.

— Не си мисли, че съм казала всичко, което имах за казване. Разговорът ни още не е приключил.

Бес притвори очи. О, Боже мой.

— Спряха за през нощта. Правят си лагер. — Калдак свали бинокъла. — Но няма никакво съмнение, че са на път към Тенахо. Какво искате да направя?

Полковник Рафаел Естебан се намръщи.

— Ама че лош късмет. Могат да възникнат усложнения. Кога очакваш доклада от Мексико?

— След час или два. Изпратих запитването още щом ги забелязахме тази сутрин. Вече знаем, че разрешителните са издадени на името на Ларопез Травъл. Но ще ни отнеме време да разберем кои са те, по дяволите, и какво правят тук.

— Лош късмет — измърмори Естебан. — Надушвам усложнения. А всичко вървеше толкова добре.

— Отстранете усложненията. Нали затова ме извикахте тук?

— Да — усмихна се Естебан. — Дойде с отлични препоръки. Какво предлагаш?

— Да ги ликвидираме. Отстраняването им не би трябвало да е проблем тук. Ще ми е нужен не повече от час и проблемът ви ще бъде разрешен.

— Ами ако са невинни туристи? А ако имат някакви неудобни връзки?

Калдак сви рамене.

— Това е проблемът при хора като теб — каза Естебан. — Прекалено кръвожадни сте. Не е за чудене, че Хабин искаше да се отърве от теб.

— Не съм кръвожаден. Ти поиска решение. Дадох ти го. А Хабин не възразява срещу кръвта. Изпрати ме при вас, защото е неспокоен, когато съм около него.

— Защо?

— Неговата предсказателка му е казала, че ще го вкарам в гроба.

Естебан избухна в смях.

— Тъпо говедо.

Смехът му заглъхна, когато се вгледа в Калдак. Това лице… Ако Черният звяр можеше да придобие човешки облик, щеше да има лицето на Калдак. Сега разбираше защо такъв суеверен глупак като Хабин се притеснява.

— Аз не използвам врачки, Калдак, и съм ликвидирал и по-добри мъже от теб.

— Щом казваш. — Той отново вдигна бинокъла към очите си. — Разтварят спалните си чували. Сега е моментът.

— Казах, че ще изчакаме. — Не беше казвал нищо подобно, но нямаше да се остави на Калдак да го пришпорва. — Върни се в лагера и ми донеси доклада, когато пристигне.

Калдак се отправи към джипа, паркиран няколко метра по-нататък. Незабавното му покорство трябваше да успокои Естебан, но той съвсем не се чувстваше спокоен. Безразличие, не страх, беше причината за това покорство, а Естебан не беше свикнал към него да се отнасят с безразличие. Воден от инстинктите си, той продължи, за да затвърди превъзходството си.

— Ако трябва да убиваш някого, Галвез наруши заповедите ми. Не бих имал нищо против да го видя мъртъв, когато се върна в лагера.

— Той е ваш лейтенант. Все още може да ви е от полза. — Калдак се отправи към джипа. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Тогава ще се погрижа.

— Не си ли любопитен какво е направил?

— Не.

— Все пак ще ти кажа — настоя тихо той. — Голям глупак е. Попита ме какво ще става в Тенахо. Изобщо беше прекалено любопитен. Не прави същата грешка.

— Защо да я правя? — Калдак срещна погледа му. — След като не давам и пукната пара.

Естебан почувства леко недоволство, докато гледаше как джипът подскача надолу по хълма. Кучи син. Това, че накара Калдак да се подчини на заповедта му да убие някого, трябваше да му донесе познатото опиянение от триумфа. Но не стана така.

Калдак щеше да последва Галвез, когато настъпи подходящия момент. Засега той се нуждаеше от целия екип, за да приключи този етап от работата.

Но след Тенахо…

— Будна ли си? — прошепна Емили.

Бес се изкуши да не отговори, но знаеше, че е безсмислено. Тя се обърна в спалния си чувал с лице към сестра си.

— Будна съм.

Емили помълча за момент и после каза:

— Правила ли съм някога нещо, което да не е било за твое добро?

Бес въздъхна:

— Не. Но все пак това е моят живот. Искам да правя свои собствени грешки. Ти никога не си разбирала това.

— И никога няма да го разбера.

— Защото не си приличаме. Отне ми доста време да открия какво искам да правя. Ти винаги си знаела, че искаш да бъдеш лекарка, и никога не си се колебала.

— Никоя професия не заслужава да преминеш през толкова неща, колкото преживя ти. Защо, по дяволите, го правиш?

Бес не отговори.

— Не виждаш ли, че се безпокоя за теб? — продължи Емили. — Никога не съм те виждала такава. Защо не искаш да говориш с мен?

Емили нямаше да се откаже, а Бес беше твърде изморена, за да се бори с нея. Запъвайки се, тя каза:

— Чудовищата…

— Какво?

— В света има толкова много чудовища. Когато бях малка, мислех, че чудовища има само във филмите, но те са навсякъде около нас. Понякога се крият, но ако им дадеш възможност, те ще изпълзят изпод скалите си и ще те разкъсат.

Кръв. Толкова много кръв.

Бебетата…

— Бес?

Отново започваше да трепери. „Не мисли за това.“

— Когато можем, ние спираме чудовищата — промълви несигурно. — Но повечето от нас скоро се отегчават, стават мързеливи и прекалено заети. Затова когато чудовищата наистина изпълзят навън, трябва да се намери някой, който да покаже на останалите, че те са тук.

— Боже мой — прошепна Емили. — Защо се правиш на Жана д’Арк, по дяволите?

Бес почувства как бузите й пламнаха.

— Не е честно. Знам, че звучи глупаво. И че ти приличам на някаква си Жана д’Арк. Непрекъснато ме е страх. — Тя се опита да обясни на сестра си. — Не, че обикалям и търся чудовища, но в моята професия това се случва. И когато това стане, мога да направя нещо. Ти спасяваш човешки животи всеки ден. Аз никога не бих могла да го направя, но мога да правя това.

— А аз мога да се опитам да те спася от самата теб. Нека си изясним нещата и да видим какво…

— Не постъпвай така с мен, Емили. Моля те. Не сега. Страшно съм уморена.

Емили протегна ръка и нежно докосна бузата й.

— Заради работата ти е. Твърде импулсивна си и винаги се хвърляш през глава, а после страдаш. Това пътуване до Данзар се оказа почти толкова катастрофално, колкото и бракът ти с онзи негодник Крамър.

— Лека нощ, Емили.

Емили направи гримаса.

— Е, добре, имам две седмици на разположение. — Тя се обърна с гръб и придърпа около себе си спалния чувал. — Сигурна съм, че ще бъдеш много по-общителна след Тенахо.

Бес затвори очи и се опита да се отпусне. Беше изморена и цялото тяло я болеше от тежкото пътуване, така че би трябвало лесно да заспи.

Но беше съвсем будна.

Чувстваше се толкова опустошена, че нямаше нужда от допълнителния натиск на Емили. Е, беше допуснала няколко грешки. Несполучлив брак, няколко погрешни старта в кариерата. Личният й живот може би все още беше истинска катастрофа, но пък имаше професия, която обичаше, изкарваше добри пари и колегите й я уважаваха. А ако от време на време се появяваха тръни, които да я бодат, просто трябваше да се примири с тях. Данзар беше изключение, не правило. Може би никога вече нямаше да познае такъв ужас, с какъвто се сблъска там.

Всичко, от което имаше нужда, бяха две спокойни седмици, през които да прави досадни снимки на градски площади и барове, и ще е готова да се върне обратно в мелето.

Камионите и екипировката бяха пристигнали, когато Калдак се върна в лагера. Галвез надзираваше разпределянето на екипировката между мъжете.

Калдак наблюдаваше мълчаливо Галвез, докато той привърши и се обърна към него.

Галвез се усмихна злобно.

— По-добре грабвай някоя от тия гадости, освен ако не мислиш, че можеш да минеш и без нея. Можеш ли да вървиш по водата, Калдак?

— Ще взема моята по-късно.

— Знаеш ли какво представлява?

— Виждал съм я и преди.

— Но не знаеше, че ще имаш нужда от нея тук. Естебан опита да го запази в най-голяма тайна, но аз разбрах.

„Естебан беше прав“, помисли си Калдак. Галвез постъпваше глупаво като дрънкаше толкова много.

— Естебан ме изпрати да проверя за доклада от Мексико.

Галвез поклати отрицателно глава.

— Нищо. Проверих факса преди петнайсет минути. Само два от Хабин и един от Мориси.

— Мориси ли?

— Той винаги получава телефонни обаждания и факсове от Мориси. — Галвез повдигна вежди. — Не знаеше ли за Мориси? Може би нямат чак толкова високо мнение за теб.

— Може би. Естебан наистина иска доклада. Ще провериш ли пак?

Галвез сви рамене и влезе в палатката. Калдак го последва до факса.

— Нищо — каза Галвез.

— Сигурен ли си? Може би няма хартия. Провери паметта.

Галвез се наведе над машината.

— Казах ти, тук няма нищо. А сега, остави ме…

Ръката на Калдак сграбчи гърлото на Галвез. Нужно му беше само едно бързо извъртане, за да пречупи врата му.

22 януари, 12:30

— Взе ли го? — Естебан доближи с широка крачка джипа. — Отне ти доста време.

Калдак му подаде факса.

— Никакви връзки с правителствени агенции. Д-р Емили Корели, трийсет и шест годишна, процъфтяваща практика в детската хирургия в Детройт. Съпругът й, Том, е строителен предприемач. Едно дете, Джули, на десет години.

— А другата?

— Сестра й, Елизабет Грейди, двайсет и девет годишна, разведена. Фотожурналистка.

— Журналистка? — намръщи се Естебан. — Това не ми харесва.

— На свободна практика.

— Все още не ми харесва. Защо Тенахо?

— Изпълнява поръчка за едно туристическо списание.

— Но защо сега?

Калдак сви рамене.

Естебан насочи фенерчето към паспортните снимки, изпратени по факса. Двете жени изобщо не си приличаха. Тъмнокестенявата коса на Корели беше изтеглена назад, чертите й бяха фини и правилни. Устата на Елизабет Грейди беше голяма, лешниковите й очи — дълбоко поставени, брадичката — квадратна, а късата й, къдрава коса, изсветляла от слънцето, беше в много по-светъл нюанс от този на сестра й.

— След колко време се очаква да си тръгнат?

— Две или три седмици — Калдак замълча. — Никой няма да ги потърси поне една седмица. Имат клетъчен телефон, но вече са извън всякакъв обхват. Телефонните връзки с Тенахо обикновено са нередовни, така че телефонната компания няма да разбере веднага, че линиите към селото са прекъснати. Може да мине още една седмица преди да дойде бригада да ги оправи.

— Според теб.

— Отстрани усложненията. Защо да им позволяваме да влизат в Тенахо? До момента, когато някой започне да ги търси, ще съм се отървал от тях и никой никога няма да може да ги намери.

— Упорит си.

— Нека го направя довечера. Това е най-умното, което можем да направим.

— Аз ще реша кой ход е най-разумен — каза Естебан. Арогантен пеон. — Нямаш никаква представа в какво се забъркваш.

— И не искам да знам. Не искам да свърша като Галвез.

Естебан се опита да прочете нещо по лицето на Калдак.

— Направи ли го? Вече?

Калдак изглеждаше изненадан.

— Разбира се.

Вълна от удоволствие премина през Естебан. Беше наложил контрол. Но дори това върховно чувство за власт беше накърнено от небрежното отношение на Калдак. Естебан смачка факса на топка.

— Няма да ги получиш. Ще ги пуснем да влязат в Тенахо.

Калдак не каза нищо.

„Не е доволен“, осъзна Естебан със задоволство. Добре. Може би трябваше да позволи на Калдак да си свърши работата, но го жегна липсата му на покорство. Освен това, наистина нямаше значение.

Така или иначе, пак щеше да се стигне дотам.

— Ще се връщате ли в лагера? — попита Калдак.

— Не, ще остана още малко тук.

След като Калдак отпътува, той се обърна отново към хълмовете. Не искаше мъжете в лагера да го разсейват. Беше решил, че за него няма да е безопасно да отиде в Тенахо, но очакването му носеше почти същото удоволствие. Той беше привел плана в действие и сега заслужаваше да му се наслади. Хабин с неговите политически причини всъщност не разбираше истинския смисъл на онова, което вършеше.

Завладя го силна възбуда, когато осъзна, че дори в този момент планът продължава да действа.

Нощта беше ясна, никакви буреносни облаци не се носеха над отдалечените хълмове. И въпреки това, той можеше почти да различи как Черният звяр кръжи, играейки си с Тенахо.

Светата Дева да им е на помощ. Безсмъртните им души ще се гърчат в огъня на Дявола.

Отец Хуан коленичи пред олтара, насочил изпълнения си с отчаяние поглед към златното разпятие над него.

Живееше в Тенахо от четирийсет и четири години и преди папството му винаги го беше слушало. Защо не го послушаха сега, в това върховно изпитание?

Можеше да ги чуе отвън на площада пред църквата как викат, пеят, смеят се. Беше излязъл и им беше казал, че по това време на нощта трябва да са по домовете си, но напразно. Единственото, което направиха, бе да му предложат да поделят злото с него.

Той нямаше да го приеме. Щеше да остане вътре в църквата.

И щеше да се моли Тенахо да оцелее.

— Поспа добре — каза Емили на Бес. — Изглеждаш по-отпочинала.

— Ще съм още по-отпочинала, когато си тръгнем оттук. — Тя срещна втренчения поглед на Емили. — Добре съм. По-добре се откажи.

Емили се усмихна:

— Изяж си закуската. Рико вече товари багажа.

— Ще отида да му помогна.

— Всичко ще бъде наред, нали? Ще прекараме добре тук.

— Ако успееш да се въздържиш от… — О, какво пък толкова. Няма да позволи и този миг да бъде провален. — Можеш да се обзаложиш. Ще прекараме страхотно.

— И ти се радваш, че дойдох — подсказа й Емили.

— Радвам се, че дойде.

Емили й намигна.

— Супер.

Бес продължаваше да се усмихва, докато се приближаваше към джипа.

— Я, щастлива сте. Добре ли спахте? — попита Рико.

Тя кимна, докато прибираше брезентовия калъф на фотоапарата в джипа. Погледът й обходи хълмовете.

— Откога не си бил в Тенахо?

— Почти две години.

— Доста време. Семейството ти още ли живее там?

— Само майка ми.

— Тя не ти ли липсва?

— Говоря с нея по телефона всяка седмица — той се намръщи. — Брат ми и аз се справяме много добре. Можехме да й намерим хубав апартамент в града, но тя не пожела да дойде. Казва, че няма да се чувства у дома си.

Явно беше засегнала болно място.

— Очевидно някой мисли, че Тенахо е прекрасно място, иначе Конде Нает нямаше да ме изпрати.

— Може би за онези, на които не им се налага да живеят там. Какво има майка ми? Нищо. Нито дори перална машина. Хората живеят така, както са го правили преди петдесет години. — Той метна с ожесточение и последната чанта в джипа. — Свещеникът е виновен. Отец Хуан я убеди, че градът е пълен с пороци и алчност и че тя трябва да остане в Тенахо. Стар глупак. Няма нищо лошо в това да разполагаш с някои удобства.

Боли го, осъзна Бес, а не знаеше какво да каже.

— Може би ще мога да убедя майка ми да дойде с мен — добави Рико.

— Надявам се. — Думите й прозвучаха неубедително дори на самата нея. „Страхотно, Бес.“ Тя потърси някакъв друг начин да помогне. — Би ли искал да я снимам? Може би двама ви заедно?

Лицето му светна.

— Би било хубаво. Имам само една моментална снимка, която брат ми направи преди четири години. — Той замълча. — Може би ще можете да й кажете колко добре се справям в Мексико. Как всички клиенти питат само за мен? — Той побърза да продължи. — Няма да е лъжа. Аз съм много търсен.

Устните й потрепнаха.

— Сигурна съм. — Тя се качи в джипа. — Особено сред дамите.

Той се усмихна по момчешки.

— Да, дамите са много мили с мен. Но по-добре не споменавайте това на майка ми. Едва ли ще разбере.

— Ще се опитам да го запомня — каза тя сериозно.

— Готови ли сме? — Емили се приближи до джипа и подаде кутията с готварските принадлежности на Рико. — Да тръгваме. С малко късмет ще бъдем в Тенахо до два часа, а до четири вече ще се люлея в някой хамак. Не мога да чакам повече. Сигурна съм, че това е раят на земята.

Към следващата част или към съдържанието

Айрис Йохансен И тогава умираш… (2)

Метаданни

Данни

И тогава умираш…

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 1

Айрис Йохансен
И тогава умираш… (2)