— Аха. — Пилотът не откъсваше очи от екрана. — Гадни копелета. Чу ли? Още шест случая, а Центърът за контрол на заболяванията току-що съобщи, че нямало достатъчно противоотрова. Било някакъв си лабораторно разработен бацил.

— Трябва да тръгваме, Уолтър — повтори Калдак.

Той рязко кимна.

— Трябва да хвърлят копелетата във въздуха.

— Съобщиха ли кой го е направил?

— Не, но трябва да е Саддам Хюсеин или някой от другите гадняри. Трябва да ги взривят. Трябваше да се освободим от всички тях по време на Войната в залива.

Едно изречение, което пилотът беше изрекъл, внезапно улучи чувствителното място на Бес.

— Казваш, че нямало достатъчно противоотрова. Има ли изобщо някакъв антидот?

— Нещо експериментално. Онези от Центъра за контрол на заболяванията прелели кръв на малко момиченце, което довели преди около два часа.

— Жива ли е?

— Засега. — Той се извърна от телевизора. — Качвайте се, господин Калдак. Ще проверя списъка. Ще сме излетим оттук за нула време. — Той излезе от офиса и влезе в хангара.

— Противоотрова — измърмори Бес.

— Не е противоотрова — каза Калдак. — Струва ми се, че са използвали последната кръвна проба, която им изпрати, и са я инжектирали на момиченцето.

— Как са могли да го направят?

— Култивират и активират клетките от някоя кръвна проба, а после видоизменят клетките с имунните гени. Експериментираха тази процедура при пациентите с HIV. Екипът на Донован трябва да е ускорил процеса.

— И той е подействал. Малкото момиче е още живо. Това е начало.

Калдак поклати глава.

— Това е пропаганда. Правителството не искаше да признае, че не разполага с антидот, затова измислиха чудодейно лекарство.

— Това е чудо. Тя е жива.

Той присви очи, вглеждайки се в лицето й.

— За какво мислиш?

Можеше да почувства погледа на Калдак върху себе си, докато се качваха на самолета и се настаняваха на пасажерските места. Но той не каза нищо, докато не се издигнаха.

— Е?

— Кажи на пилота да обърне на запад.

— Точно от това се страхувах — каза Калдак. — Колинсвил?

— Колинсвил? — повтори Яел.

Бес кимна.

— Там е екипът на Центъра за контрол на заболяванията. Там трябва да бъда и аз.

— Знаеш, че има карантина.

— О, мисля, че ще ме пуснат.

— От това се страхувам. Ще влезеш право в ръцете на Рамзи.

— Кръвта ми е спасила онова момиченце. Може да има и други хора, на които да мога да помогна.

— Повечето от щетите вече са нанесени. Медиите разтръбиха нашироко за влиянието на антракса и никой разумен човек няма да отвори запечатаните пликчета с банкноти.

— Онова момиченце е отворило един.

— Виж, твоята кръвна група трябва да бъде съвместима с тази на другия човек. Това стеснява шансовете. А и колко кръв мислиш, че можеш да дадеш?

Тя поклати глава.

— Той е прав, Бес — каза Яел.

— Греши — отвърна Бес. — Да не мислиш, че ще се скрия някъде и просто ще наблюдавам какво става там? — Тя се обърна към Калдак. — Отивам. Сега, ти измисли как мога да го направя и да опазя Джоузи и себе си да не ни тикнат в някой изолатор.

— Не искаш много.

— Дължиш ми го — каза тя ожесточено. — Дължиш ми го заради Тенахо. Сега ще си платиш, Калдак.

Той я гледа дълго, после се изправи и се отправи към кабината на пилота.

— Ще кажа на Уолтър, че отиваме в Колинсвил.

* * *

Калдак се върна от кабината на пилота чак когато стана време да се приземят на летището в Колинсвил. Бес го бе чула да говори без прекъсване по радиото, но не беше успяла да разбере какво казва.

— Какво прави? — попита тя.

— Трудих се. Ще бъдем на земята след пет минути. — Той седна и закопча предпазния колан. — И подготвих да бъдем посрещнати от комитет по поздравленията.

— От кой? — запита Бес.

— Свързах се по радиото със Си Ди Си, Си Би Ес, Си Ен Ен и Пощенски пратки Сейнт Луис. — Той се усмихна мрачно. — Всички ще чакат нетърпеливо, когато преродената Майка Тереза слезе от самолета.

Бес се намръщи.

— Майка Тереза?

— Ти — каза Калдак. — На път си да се превърнеш в национална героиня. Безстрашната, загрижена жена, готова да понесе опасностите на карантината зона, за да жертва своята кръв и да се грижи за болните.

— Много добре — измърмори Яел.

— И твоята саможертва е още по-голяма, защото за да дойдеш тук, си оставила болно дете, което си спасила от смърт.

— Мили Боже, звучи като сапунена опера — каза Бес. — Но не е сапунена опера. Това е истината и тя може да бъде потвърдена от всеки репортер.

— Каза ли им за Естебан?

Той кимна.

— Разказах им за Тенахо. Постарах се, доколкото можах, да те поставя в центъра на вниманието. Всъщност на медиите им хареса идеята един от тях да бъде героят на деня.

— Не съм героиня — каза тя с отвращение.

— Сега вече си — отвърна Калдак. — Ще посетиш онова малко момиче, на което е била прелята твоята кръв. Те ще те заснемат как даваш кръвни проби всеки ден. Ще те снимат с всяка нова жертва, постъпила в болница. Ще влизаш в разбунтувалите се райони и ще показваш, че човек може да оцелее след тази мутирала разновидност на антракса. — Той направи пауза. — И ще даваш интервюта за Джоузи и Емили, и Тенахо.

— Не!

— Да. Необходимо е. Искам доктор Кенууд да стане най-известният хирург в Америка, защото е оперирал Джоузи. Искам главната сестра да бъде интервюирана. Искам на болницата да й се наложи да постави армия от пазачи около Джоузи, за да държат настрана медиите.

Очите й се разшириха, когато разбра.

— И да я опази от Естебан.

— Мисля, че можем да разчитаме на Рамзи за това. Няма да допусне да се случи нещо с малката любимка на Америка.

— И с цялото това внимание, насочено към нея, той няма да може да замъкне Бес в никаква лаборатория — каза Яел.

Калдак кимна.

— Такъв е планът.

И той беше разумен, помисли си Бес. Можеше да проработи.

— Още едно нещо — каза Калдак. — Ще трябва да кажеш на медиите, че Центърът за контрол на заболяванията е по-близо до намирането на постоянно лекарство и те ще ти повярват повече, отколкото, на което и да е официално изявление.

— Защо?

— Искам Естебан да се чувства несигурен. Ако си мисли, че предстои да бъде открит лек, ще се опита да уреди сметките си бързо и да намали загубите си.

— Или да изпрати още един камион, натоварен с пари.

— Не, няма да опита отново. Всички са нащрек. Той се наложи и изплаши всички до смърт.

— Не можеш да си сигурен в това.

— Не мога да съм сигурен в нищо. Просто ще стискам палци и ще се надявам да изляза прав. — После добави мрачно. — Има и едно хубаво нещо. Съмнявам се, че Естебан ще рискува да дойде в Колинсвил и да се опита да ти пререже гърлото. — Самолетът подскочи, когато гумите му докосната пистата. — Това може да се окаже твърде смел ход дори и за него.

— Аз не бих заложил на това — каза Яел. — Той може и да е умен, но някои от тактиките му са странни.

— Тогава просто ще трябва да я пазим, нали? — Калдак разкопча колана си и се изправи. Погледна през прозореца. — Ето ги. Има достатъчно камери, за да изглежда като Холивуд в нощта на Оскарите.

— Ще намразя тази история — каза Бес.

— Сега ще видиш какво е да си от другата страна на камерата — отговори Калдак. — Хайде. Шоуто започва.

Колинсвил

23:07

Репортерите се спуснаха към Бес, докато слизаше по стълбичката на самолета.

Калдак остана назад, наблюдавайки.

Бес може и да ненавиждаше да е в центъра на вниманието, но се усмихваше и отговаряше на въпросите със спокойна увереност. Не беше очаквал нищо друго. Тя беше показала, че когато станеше напечено, можеше да се справи почти с всичко.

— Ти, кучи сине.

Калдак се обърна, когато чу тихото изсъскване под него, и видя Рамзи.

— Не очаквах да те видя толкова скоро, Рамзи.

— Вече бях тръгнал, когато от Центъра за контрол на заболяванията ми се обадиха да ми кажат, че си скроил този номер — измърмори Рамзи през стиснатите си зъби. — Ще те изхвърля заради това, Калдак.

— Казах ти, че няма да допусна да й направиш нещо.

— Трябваше да те отстраня още от самото начало. Преди да допуснеш да се случи тази каша.

— О, значи Колинсвил е изцяло моя грешка? Ти изобщо не си замесен? — Посочването с пръст беше точно реакцията, която беше очаквал от Рамзи. — Няма да мине. Аз съм само слуга. Ти беше начело. — Той погледна към Бес. — И ще се чувстваш така, като че ли те е премазал валяк, ако позволиш нещо да й се случи.

— Заплашваш ли ме?

— Да. — Погледът му се върна обратно върху Рамзи. — Мислиш, че си отчаян? Не знаеш какво означава тази дума. Няма да я загубя, както няма да загубя и Естебан.

— Ти вече загуби Естебан. Нямаме никакъв шанс да го заловим. Той прерязва всички връзки, които биха отвели до него. Два часа след като хеликоптерът на Хабин се е взривил, имаше експлозия в едно депо извън Уотърлу, Айова.

Калдак настръхна.

— Печатницата за фалшиви банкноти?

— Така мислим. Изпратихме специалисти да се разровят из пепелта.

— Не е ли опасно за тях? — попита Яел. — В мастилото, което са използвали, трябва да има активни спори на антракса.

— Не и ако пожарът е бил достатъчно силен — каза Калдак. — Огънят премахва всичко. Центърът за контрол на заболяванията използва огън, за да унищожи дори Ебола.

— О, бил е достатъчно силен — каза Рамзи. — На практика е изпепелил всичко наоколо, включително няколко души, които са били в сградата. Няма да намерим нищо ценно.

— А Коди Джеферс?

— Обади се на майка си преди около три часа и тя му затвори.

Калдак занемя.

— Обадил й се?

— Молеше се и я умоляваше. Тя затвори, преди да можем да проследим обаждането. Оттогава няма и помен от него. Естебан вероятно се е погрижил и за тази разхлабена нишка.

— Кога е крайният срок за парите?

— Вдругиден. — Той погледна кисело Яел. — Правителството ти притиска президента. Не престават да му натякват да не отстъпва пред терористите.

— Правителството ми е право — каза Яел. — Няма нищо по-лошо от това да изпълниш исканията на терористи.

— Да позволим Естебан да разпръсне заразените банкноти из Ню Йорк е по-опасно.

— С това ли заплашва? — попита Калдак.

Рамзи кимна отсечено.

— Знаеш ли каква паника ще предизвика това на фондовата борса?

— Знам, че аз не бих пожелал да дам парите на Естебан и да го пусна да си иде с остатъка от антракса. Какво щеше да ти струва да го спреш като използваш заплаха?

— Тя. — Рамзи кимна към Бес. — А ти ми я отмъкна, копеле.

— Твърде лошо. Предполагам, че просто ще трябва да се концентрираш върху намирането на Естебан, вместо да тормозиш една невинна жена.

— Присмял се хърбел на щърбел.

Калдак трепна.

— Да, предполагам, че е така. — Той пристъпи напред и разбута тълпата от репортери. — Достатъчно засега. Госпожица Грейди е много уморена, но ще се радва да поговори с вас утре сутринта. Сега трябва да отиде до щаба на Центъра за контрол на заболяванията в града и да даде кръв.

Една от камерите незабавно се насочи към него.

— А вие кой сте?

— Аз съм личният ескорт на госпожица Грейди. Правителството осъзнава огромното значение на нейния принос. — Той се обърна към Рамзи. — Затова заместник-директорът Рамзи ми възложи задачата да се погрижа пътят й да бъде възможно най-безпрепятствен. Не е ли така?

Рамзи му хвърли убийствен поглед, преди да се насили да се усмихне.

— Разбира се. Напълно логично е да се погрижим възможно най-добре за госпожица Грейди.

— Той тъкмо ми казваше, че вече е изпратил отряд в Джон Хопкинс, за да подсигури болницата — каза Калдак невъзмутимо. — Ще го оставя да ви осведоми за причините, които налагат това, докато аз отведа госпожицата до щаба на Центъра за контрол на заболяванията.

Повечето от журналистите веднага наобиколиха Рамзи и на Калдак му се наложи да измъква Бес само от двама по-настоятелни репортери.

— Оттук. — Яел стоеше до тях. — Това е Мел Донован от Центъра за контрол на заболяванията.

— Срещали сме се. — Калдак подаде ръка. — Това е Бес Грейди. Мел Донован. Той пое поста на Ед в Центъра за контрол на заболяванията.

— Радвам се да ви видя, госпожице Грейди. — Донован разтърси ръката й. — Макар че бих искал да е при други обстоятелства. Екипът ни се е настанил в Раманда Ин в карантината зона. Точно до болницата. Направих резервации за всички вас.

— Има ли докарани нови заболели? — запита Бес.

— Един. Умря преди час. — Донован ги поведе към колата, паркирана до сградата на летището. Полицейска кола от Колинсвил с мигащи червени светлини беше паркирана точно пред нея. — Чули сте, че използвахме последната проба за преливане?

— Затова съм тук. — Тя седна на задната седалка. — Но очевидно съм закъсняла. Надявах се… — Тя поклати глава. — Няма значение на какво съм се надявала. Вече съм тук. Ще направя, каквото мога. Колко близо сте до намирането на антидот?

Донован сви рамене.

— Опитваме се да възстановим записките на Ед, които бяха унищожени при експлозията, но е нужно време. — Той седна на мястото на шофьора. — Повярвайте ми, работим денонощно, откакто мутиралият антракс привлече вниманието ни. Това бедствие просто увеличи натиска върху нас. Всеки иска отговор, а ние не можем да им го дадем.

— Да тръгваме. — Яел седна на мястото до Донован. — Онези репортери ще й налетят отново след секунди. — Калдак седна отзад и затръшна вратата. — Яел и аз ще имаме нужда от коли с емблемата на Центъра за контрол на заболяванията, за да можем да се придвижваме из карантината зона.

— Кметът ни позволи да използваме колите на неговите служители — каза Донован. — Ще ви дадем емблемите щом стигнем в хотела.

Той помаха на полицейската кола и полицаят запали мотора.

— Но не ходете никъде без полицейски ескорт. Градът е много опасен.

Кучката се усмихваше и им говореше лъжи.

Естебан седеше в мотелската си стая и гледаше новинарските репортажи от Колинсвил. Той се опиваше от опустошенията, които щяха да излязат толкова доходоносни за него, когато репортажът се прехвърли на летището и Бес Грейди.

Тя ги лъжеше. Центърът за контрол на заболяванията не беше близо до откриването на лекарство. Той се беше погрижил за това със смъртта на Кац.

Но какво щеше да стане, ако хората й повярваха? А ако принудеха президента да откаже да плати? Онези проклети евреи винаги се изпречваха на пътя.

Тя пак повтаряше казаното.

Обзе го ярост.

— Лъжеш. Млъкни, кучко. Престани да го повтаряш. Той беше пуснал на свобода Черния звяр и им беше показал, че няма начин да се спасят. И все пак те продължаваха да мислят, че тя може да направи нещо, за да ги спаси. Ако той искаше да печели играта, те трябваше да останат изплашени и сломени.

Той трябваше да им отнеме всяка надежда.

На две мили от летището на Колинсвил колата на Донован се натъкна на пътна блокада на Националната охрана, но ги пуснаха да преминат, когато войникът видя емблемата на Центъра за контрол на заболяванията, залепена на предното стъкло.

Бес беше привикнала на гледката на войници и оръжия в страните от Третия свят, но в този малък американски град те изглеждаха като някаква отвратителна аномалия. Естебан беше разпръснал тази гадост върху всичко.

— Заключете вратите на колата — подхвърли Донован през рамо. — Болницата е в бунтовническия район.

— Не може ли Националната охрана да направи нещо? — попита Бес.

— Точно сега са заети да държат града под карантина и кметът не иска да се използва сила. Тези хора вече са жертви. Той помоли всички да се държат настрана от улиците до утре, когато ще пристигнат още войски.

Няколко пресечки по-нататък те навлязоха в бунтовническата зона. Магазини със счупени витрини. Хора, носещи телевизори и стереоуредби. Навсякъде малки огнища на пожар.

— Тук ли искаш да демонстрирам подкрепата си, Калдак? — промърмори Бес.

— Мога да премисля тази част от плана — отвърна Калдак.

Тя поклати глава.

— Не, прав си. Рекламата ще е ефектна.

Тя замълча, взирайки се през прозореца. Внезапно извика на Донован:

— Спри колата.

— Какво?

— Спри проклетата кола.

Тя отключи вратата и изскочи навън. Спирачките на полицейската кола изсвириха, когато тя спря рязко пред тях.

Старицата, протегнала ръка през счупената витрина на магазин за бижута.

Нагласи обектива.

Снимай.

Мърлявото момченце, изнасящо малък шпаньол от магазина за домашни любимци, чиято аларма виеше пронизително.

Нагласи обектива.

Снимай.

— Връщай се в колата. — Калдак стоеше до нея. — Донован ще получи сърдечен удар.

— След минута.

Погледът й беше привлечен от нещо, което ставаше на алеята от другата страна на улицата. Силуетите на две стройни фигури, очертани на фона на подскачащите жълто-оранжеви пламъци. Не можеше да определи нито възрастта, нито пола им, но те стояха пред ръждясал бидон за петрол като свещеници пред олтар.

— Какво правят те? — измърмори тя.

Приближи се по-наблизо.

Нагласи обектива.

Сни…

Мили Боже, те горяха пари.

Но когато ги видим да разкъсват или изгарят пари, ще знаем, че сме загазили.

Като че ли беше минало много време, откакто Калдак беше изрекъл тези думи. Тогава й беше невъзможно да си го представи.

Но сега то се случваше. Всичко това се случваше наистина.

Затова трябва да направи снимките. Да разкаже историята.

Нагласи обектива.

Снимай.

Тя свали фотоапарата.

— Това е достатъчно. — Отправи се обратно към колата. — Мислиш ли, че са от заразените пари?

— Те явно мислят така, но се надявам да не са. Държали са ги с голи ръце. — Той задържа вратата пред нея. — А ти не се връщай да се опитваш да ги спасиш. Най-вероятно и теб ще хвърлят в онзи казан.

— Някой трябва да ги предупреди.

— Полицейски коли с високоговорители непрекъснато кръстосват улиците — каза Донован. — Трябва да се махаме оттук. Привличаме прекалено много внимание.

Нервен е, осъзна тя. И тя щеше да бъде, ако не беше толкова потресена от онова, което виждаше. Тя кимна, Донован въздъхна с облекчение и запали колата.

Калдак заключи вратите и се облегна назад.

— Ти ме предупреди — прошепна тя, докато се взираше през прозореца. — Не мисля, че наистина ти повярвах.

— Не те виня. По онова време не преливах от честност. — Той замълча. — Но когато можех, ти казвах истината.

— Когато сметнеше, че е удобно да ми кажеш истината.

— Не съм вършил нищо в името на удобството от мига, в който те срещнах. Знам, че за теб е без значение, но обещавам от сега нататък да ти казвам само и единствено истината.

— Твърде късно е.

— Не е твърде късно. Не и ако… — Той си пое дълбоко дъх и поклати глава. — Знам. Моментът не е подходящ. Забрави, че съм казал нещо.

Щеше да се опита да забрави. Беше се опитала да забрави Калдак. А ето го пак до нея — манипулиращ, предпазващ я, задоволяващ потребностите й.

Много трудно беше човек да забрави Калдак.

В хотела първо се отбиха в стаята на Донован, за да вземе кръвна проба от Бес. Яел реши да провери охраната на сградата и Калдак отведе Бес до стаята й.

Той отключи вратата и й подаде ключа.

— В съседната стая е Яел, а навсякъде гъмжи от агенти на Рамзи. Етажът е пълен от край до край с хора на ЦРУ. Не отваряй вратата, докато не разбереш кой е от другата страна.

— Знам. Минавала съм през всичко това и преди. На практика вече станах експерт.

— Този престой не би трябвало да е толкова опасен. В града не пускат никого без съответните акредитиви, а и вече няма да ти се налага да се занимаваш с Де Салмо. — Той се усмихна накриво. — А и кой ли в Колинсвил ще поиска да убива новата Майка Тереза?

— Тази шега вече е изтъркана. Ще се видим сутринта, Калдак.

— Всъщност, няма.

Тя го погледна.

— Ще се върна по някое време утре вечер. — Той направи пауза. — А може и да не се върна.

Тя се намръщи.

— Какво?

— Отивам в Канзас. Коди Джеферс се е обадил на майка си по-рано тази вечер. Тя му затворила телефона, но ми се струва, че той пак ще й позвъни.

— Защо?

— Изплашен е и е затънал до уши, а тя е всичко, което има.

— Тогава Рамзи може да проследи обаждането и да го хване.

— Не искам Рамзи да хваща Джеферс. Ако Рамзи го прибере, всичко ще излезе във вестниците. Искам Естебан да мисли, че Джеферс е още на свобода.

— А ти какво ще направиш, ако го хванеш?

— Ще действам по нюх. Имам няколко идеи, но зависи от това колко знае и доколко ще успея да го накарам да ми сътрудничи. — Устните му се извиха язвително. — Много ме бива да използвам хората, спомняш ли си?

— Спомням си. — Тя отвори вратата. — Обади ми се. Искам да знам какво става. Ако се появи възможност да вкараш Естебан в капан, не искам да съм изолирана.

— Не те изолирам. Ще те взема със себе си, ако искаш.

— Знаеш, че не мога да дойда. Екипът на Донован може да има нужда от мен.

Той кимна.

— Спомняш ли си, когато те попитах какво ще направиш, ако трябва да избираш между Джоузи и залавянето на Естебан?

— Ситуацията е различна — отвърна тя без колебание. — Ако вместо след Джеферс, беше тръгнал след Естебан, щях да дойда с теб. — Тя се обърна и влезе в стаята си. — Лека нощ, Калдак.

Облегна се изтощена на вратата. Калдак, както обикновено, неумолимо преследваше целта си, но за нея животът беше излязъл от релсите си. Не можеше да си тръгне от Колинсвил, не и ако оставането й тук можеше да спаси нечий живот. Споменът за безпомощността, която беше изпитвала в Тенахо, беше още свеж в паметта й. Тук тя щеше да направи, каквото може. Щеше да прави само по една стъпка наведнъж.

Към следващата част или към съдържанието

Айрис Йохансен И тогава умираш… (19)

Метаданни

Данни

И тогава умираш…

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 18

Айрис Йохансен
И тогава умираш… (19)