— Така изглежда. След като бях достатъчно безразсъден да ти обещая. Но става все по-трудно да я пазя. Единственото хубаво нещо е, че може би се насочихме към Де Салмо.

— Как?

Яел обясни.

— Рамзи заповяда да го приберат за разпит.

— Той знае ли, че напускате града?

— Още не. Трябва ли да му казвам?

— По-късно. Така няма да може да направи нищо, освен да се погрижи да я пазят в болницата.

— И аз така мисля.

— Свали я по стълбището откъм двора и излезте през задния вход. Имаш ли кола?

— Паркирана е на Канал Стрийт. И как се предполага, че ще мина покрай пазача на Рамзи в двора?

— Откъде да знам, по дяволите? Импровизирай. Обикновено нямаш проблеми.

— Много ти благодаря.

— Купи билет до Милуоки през Чикаго. Когато стигнете Чикаго, провери дали не ви следят, и после вземете полет до Балтимор.

— Някакви други заповеди.

— Извинявай.

Яел имаше пълното право да бъде саркастичен. Калдак се опитваше да контролира положението от разстояние. Просто се чувстваше толкова дяволски безпомощен. Искаше да е там. И беше толкова изплашен, че му се гадеше.

— Няма проблеми. — Яел замълча. — Намери ли Мориси?

— Мъртъв.

— По дяволите.

— Да, но може да има следа. Ще ти разкажа по-късно. Обади ми се, когато пристигнете в болницата.

— Когато мога да го направя тайно. На Бес няма да й хареса, ако ме види, че ти докладвам. Може да ме изхвърли най-позорно, а на теб това няма да ти хареса.

— Тогава веднага щом можеш. — Той затвори телефона.

Просто се опитай да откриеш Коди Джеферс, каза си той. Не мисли за Бес. Не можеше да направи нищо друго. Яел беше умен и предпазлив. Щеше да се погрижи за нея.

Просто не мисли за Бес.

Яел говореше по телефона. Бес не можеше да чуе какво казва, но се обзалагаше, че знае кой беше на другия край на линията. Изобщо не я интересуваше дали Калдак знае какво прави, но не й харесваше фактът, че Яел беше изчакал да му се обади, докато тя беше в спалнята си.

Тя облече якето си, прехвърли каишката на фотоапарата през врата си и влезе в хола.

— Готова съм за тръгване. Надявам се, че Калдак ти е дал добри предложения как трябва да се измъкнем оттук.

— Опа. — Яел се изправи и грабна двата куфара — нейния и неговия. — Просто се опитвах да бъда дискретен.

— По-добре да си честен, отколкото дискретен. От къде ще излезем?

— През двора. — Той се придвижи по коридора и отключи вратата. — Ти оставаш в началото на стълбите, а аз ще сляза долу и ще поговоря с човека на Рамзи да видя какво мога да направя, за да го разкарам оттам.

— А ако не успееш?

— Предполагам, че ще го ударя много нежно и внимателно по главата.

— Не мисля, че можеш да удариш, когото и да е нежно по главата. Рамзи ще бъде много разстроен заради теб.

— Защо трябва да бъда различен? — Яел тръгна надолу по каменните стъпала. — Стой тук.

Дворът не беше осветен и Яел сякаш потъна в черна дупка. Бес напрегна погледа си, но не можа да различи нито Яел, нито пазача.

Внезапно изпита безпокойство. Би трябвало да чува стъпки. Гласът на Яел. Нещо…

Тишина.

— Бес — извика Яел.

Тя подскочи.

— Хайде. Побързай.

Тя се спусна по стълбите и Яел я преведе през двора.

— Как се освободи от него?

— Не съм — измърмори той. — Не беше там.

— Какво?

— Не беше там. — Тя усети напрежението му. — А това не ми харесва, по дяволите. Рамзи не би го отклонил от поста му.

— Другият пазач, Петерсън…

Петерсън беше мъртъв. Петерсън го бяха убили. Яел не отговори, но стисна по-здраво рамото й. Пътеката, водеща към улицата, беше тъмна и заплашителна.

— Стой няколко стъпки по-назад. Аз ще вървя напред. — Яел изчезна в тъмнината.

Сама. Скова я страх. Някой я наблюдаваше. Можеше да го почувства.

Не на пътеката, по която беше тръгнал Яел. Зад нея.

Тя хвърли поглед през рамо и видя единствено водосточните тръби. Сенки върху сенки. После — движение.

О, Боже.

Тя се втурна по дългата пътека след Яел. Можеше да види светлините на улицата и силуета на Яел.

— Яел!

— Бес, какво…

Някаква ръка дръпна косата й, принуждавайки я да спре.

Тя погледна през рамо. Бяло лице, блещукащо в мрака. Череп. Приличаше на череп. Още нещо блещукаше — острието в ръката му.

— Бягай, Бес.

Яел я откъсна със сила от Де Салмо и тя отхвръкна към тухлената стена.

Не можеше да избяга. Не можеше да остави Яел. Къде беше той? Едва различаваше двете фигури, борещи се в мрака. Всичко продължи само миг, а после един от мъжете се заизправя на крака, приближавайки се към нея.

Яел?

Де Салмо?

Тя се обърна и побягна.

Той беше точно зад нея.

Сграбчи ръката й.

— Бес!

Краката й омекнаха от облекчение.

— Яел. Помислих… Не бях сигурна…

— Аз също не бях за момент. — Той дишаше тежко. — Беше много добър.

— Де Салмо?

— Предполагам. Не познавам никой друг със зелена коса, а ти?

— Какво му направи?

— Повече няма да те безпокои.

— Мъртъв ли е?

— Съвсем. Аз също съм много добър.

Бяха излезли от пътеката, на улицата. Светлини. Прекрасни светлини. Благодаря ти, Господи.

— Какво ще правиш с него? — попита Бес.

— Освен ако не си променила решението си да ходиш в Балтимор, ще го оставим на Рамзи. Съмнявам се, че ще бъде забавна компания.

— Не съм променила решението си.

— Не съм си го и помислял. — Той я побутна надолу по улицата. — Тогава нека да видим дали ще можем да се измъкнем от квартала, без да се натъкнем на Рамзи или някой от хората му.

Шайен

1:40

Осветлението в офиса на стадиона, където се провеждаше дербито, беше меко и разсеяно и Калдак трябваше да пристъпи по-наблизо, за да разгледа внимателно груповата снимка върху бюрото.

— Това е Джеферс. Втората редица, третият от ляво. — Дънстън посочи към мъж с каубойска шапка. — Казах му да не носи тази шапка, но той пак си я сложи. Бива си го.

Джеферс беше в началото на двайсетте с широко лице и дълбоко поставени светли очи.

— Добър ли е?

— Не е зле, но не е чак толкова добър, колкото си мисли.

Каубойската шапка почти изцяло скриваше косата на Джеферс.

— Какъв цвят е косата му?

— Светло кестенява, като пясъчна.

— Къса?

Дънстън кимна.

— И къдрава. Винаги я разресва.

— Не мога да преценя какъв цвят са очите му.

— Сини.

— Имате ли лично досие на Джеферс?

— Със сигурност. Мислите ли, че Международното дружество на състезателите щеше да ми позволи да правя бизнес, без да регистрирам участниците? — Дънстън отиде до шкафа с папките и зарови из тях. — Джеферс.

— Той подаде папката на Калдак. — Знаете ли, това не ме изненадва. Винаги съм знаел, че Коди рано или късно ще си навлече неприятности.

Той отвори папката.

— Защо?

Дънстън сви рамене.

— Не мога да посоча нищо конкретно. Когато е наоколо, се случват разни неприятни неща. През повечето време хората не харесват Коди.

Майката на Джеферс беше разведена и живееше в Аурора, Канзас, предградие на Канзас Сити. Не се посочваха никакви други роднини. Нордърн Лайте, беше казал чиновникът в хотела. Аурора Бореалис?

— Знаете ли нещо за майката на Джеферс?

— Знам, че я посещава доста често. Беше тук миналия месец и аз й подарих билет за шоуто. Той се перчеше и надуваше пред нея като пуяк. — Той направи гримаса.

— Истинска нахакана кучка. Имаше дързостта да ме попита защо не представям синчето й като звезда. За малко не го съжалих. Беше ясно като бял ден, че Коди ще се издигне в очите й, само ако е на върха.

— Помоли ли ви за отпуск, когато тръгваше?

Дъстън поклати отрицателно глава.

— Едната вечер беше тук, на другата — не се яви.

— Мога ли да взема папката и снимката?

— Ако ще си получа папката обратно. Не искам от Международното дружество на състезателите да кажат, че съм заявил служител, който не съществува.

Той взе един маркер и огради в кръг лицето на Джеферс върху фотографията.

— Ще си я получите обратно.

— Мога ли вече да заключвам и да се върна в бара? — попита Дънстън. — Знаете ли, не планирах да прекарам така вечерта.

Калдак кимна.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си. Звъннете ми на номера, който ви дадох, ако се чуете с Джеферс.

— Малко вероятно, нали? Нямаше да сте тук, ако не беше направил нещо наистина лошо.

— Човек никога не знае.

Калдак напусна офиса и се отправи към изхода. Съмняваше се, че Дънстън някога отново ще се чуе с Джеферс. Естебан беше откъснал младия мъж от този свят за свои собствени цели и щеше да направи така, че Джеферс да остане изолиран.

Но може би Калдак щеше да има късмет. Трудно беше да изолираш човек от майка му, особено такава доминираща жена като онази, която описа Дънстън. Щеше да изпрати на Рамзи снимката и досието по факса, а после да хване следващия полет за Канзас Сити.

Колкото повече научаваше, толкова повече се увеличаваше безпокойството на Калдак. Джеферс изглеждаше безразсъден, избухлив и суетен. За Естебан щеше да е детска игра да го манипулира.

Когато е наоколо, стават разни неприятни неща.

Искрено се надяваше думите на Дънстън да не се окажат пророчески.

Де Мойнс, Айова

6:50

Коди погледна часовника си. Време беше да отпътува за Уотърлу. Естебан обичаше всичко да върви като по часовник и точно според заповедите му. Е, той си плащаше.

Коди щеше да му даде онова, което искаше.

8:30

Де Салмо беше мъртъв.

Естебан затвори телефона. Неприятно.

Или може би не. Така или иначе, накрая щеше да му се наложи да отстрани Де Салмо, а и той не постигна резултат що се отнася до жената. Не че Естебан се тревожеше за жената точно сега.

Вече беше съвсем близо. Коди Джеферс трябва да е пристигнал в Уотърлу.

След цялото това време, след цялото това планиране, обратното броене скоро щеше да започне.

Уотърлу, Айова

10:05

Коди се прозя, облягайки се на предната броня на камиона.

Това висене беше досадно. Но изглежда почти бяха приключили.

Той се качи обратно на шофьорското място. Всичко беше толкова лесно. Никакво вълнение. Дори малката допълнителна работа, която Естебан му беше дал, беше минала гладко. Онези араби дори не го бяха придружили, когато им каза, че е трябвало да източи горивото.

Наблюдаваше ги как се тълпят около камиона. Ако това беше неговият камион, не би позволил на тези чужденци да го докоснат. Човек може да има доверие само на добрите, бели американци. Всеки го знаеше.

Вече бяха приключили и сега му махаха нетърпеливо от депото. Арогантни кучи синове. Точно като онези самодоволни японци в онзи стар филм с Джон Уейн. Но Джон Уейн им беше разказал играта. Точно както Коди Джеферс щеше да им я разкаже.

Джон Хокинс

11:20

— Защо е още в операционната? — каза Бес, обезпокоена. — Не би трябвало да продължава толкова дълго.

— Я? — каза Яел. — Не знаех, че си хирург. Може би трябваше да влезеш и да заместиш доктор Кенууд.

— Млъкни, Яел. Изплашена съм до смърт. Тя е толкова малка…

— Знам — каза Яел нежно. — Сигурно затова трае толкова дълго. Трябва да е много деликатна операция.

Прав е, осъзна тя с облекчение. Може би нищо не се беше объркало. Беше добре, че Яел е с нея, а не Калдак.

— Предполагам, че си се обадил на Калдак, след като пристигнахме.

Той кимна.

— Докато говореше с доктор Кенууд преди операцията. — Той изчака няколко секунди, преди да продължи. — Обадих се и на Рамзи.

Тя настръхна.

— Трябваше да го направя. Не можеше да останеш тук без допълнителна охрана.

— Само да не се опита да ме накара да оставя Джоузи.

— Вероятно ще го направи, но малко ще го забавим.

— Разбра ли какво е станало с пазача в двора?

Яел направи гримаса.

— Мъртъв?

— Открили са го под стълбището, което води към двора. Явно Де Салмо се е опитвал да проникне в апартамента.

Тя положи усилие да се усмихне.

— Мамба в канала?

— Съмнявам се, че Де Салмо е толкова умен, че да оцени Джеймс Бонд. Сега не се тревожи за това. Ти си тук и си в безопасност.

— Не трябваше да казваш на Рамзи, че съм тук. Обзалагам се, че е било идея на Калдак.

— Ами аз се съгласих с него. Той се безпокои за теб и за Джоузи.

— Глупости. Не му пука за нас.

— Знаеш, че не е така. Не е безучастен. Просто не можеше да позволи това да му попречи. Чака дълго време, докато стигне толкова близо.

— Сгрешил е. Мога да си представя колко разстроен е бил от смъртта на колегите си в Нахоа, но това не извинява…

— Колегите му? — запита Яел. — Това ли ти каза?

— Да. — Реакцията му я озадачи.

— Майка му и баща му бяха учени и двамата бяха в Накоа. Майка му оглавяваше проекта. Точно те въведоха Калдак в проекта. Жена му, Леа, беше лаборантка. Имаха четиригодишен син.

Тя почувства разтърсващи тръпки.

— И всички те са умрели в Накоа?

Яел кимна.

— Според мен това е достатъчно човек да стане малко маниакален.

— Не ми е казал.

— На мен също не ми каза. Трябваше да го науча сам.

— Защо? — измърмори тя. — Защо го е запазил в тайна?

— Не бих могъл да ти кажа. Аз не съм Калдак.

Кой беше Калдак? Той беше разказал историята за Накоа, влагайки емоциите на робот. Беше казал, че вече не е онзи мъж, който е преживял този ужас. Но очевидно болката му беше все още толкова силна, че не бе в състояние да говори за загубата си дори след всички тези години.

— Това обаче не оправдава поведението му.

— Не го защитавам, просто обяснявам. — Той се усмихна. — А, може би, исках да те разсея малко. Не ми харесва да те гледам такава…

— Ето ги, идват.

Тя скочи, когато вратите на операционната се отвориха и навън се изля вълна от сестри и лекари. Между тях беше количката с Джоузи на нея.

Доктор Кенууд смъкна маската си и се усмихна на Бес.

— Джоузи се справи много добре. Състоянието й е стабилно.

— Това ли е всичко?

— Това е напълно задоволително за такава продължителна операция. Ще се зарадвате да научите, че свърших чудесна работа.

— Радвам се. Но щях бъда по-щастлива, ако ми бяхте казали, че изгледите за Джоузи са също толкова чудесни.

Той поклати глава.

— Не мога да кажа такова нещо. Бих искал да можех. Засега е добре. Ще знаем повече по-късно.

Вълна на разочарование заля Бес. Това й беше казал и преди, но тя се беше надявала…

— Обещавам ви, че ще разберете веднага щом самият аз знам нещо. — Д-р Кенууд тръгна по коридора.

Ръката на Яел легна успокоително на рамото й.

— Тя преживя операцията. Преди пет минути щеше да си доволна да знаеш само това.

— Знам. Просто бих искала… — Тя искаше отчаяно силно да знае, че Джоузи ще се възстанови напълно и й беше трудно да чака. — Ще намеря някой да вземе кръвната проба, за да я изпратиш в Атланта. После отивам в реанимацията да чакам Джоузи да се събуди.

— Ще дойда с теб. — Яел тръгна редом с нея, докато тя бързаше в посоката, в която бяха отвели Джоузи.

Аурора, Канзас

15:50

Домът на Джеферс представляваше малка, обшита с дъски къща подобно на половин дузина други по същата пресечка.

Жената, която отвори вратата, намъкваше кафяво палто.

— Да? — каза тя нетърпеливо.

— Госпожа Джеферс? — попита Калдак.

— Да не сте търговец? Тъкмо излизах, за Бога. — По всяка вероятност Дона Джеферс беше към петдесет годишна, но изглеждаше по-млада. Русата й коса беше стилно коафирана, гримът й — перфектен. Носеше костюм от туид и късата, полюшваща се пола разкриваше оформени, леко мускулести крака. — И закъснявам за среща.

— Не съм търговец. Търся сина ви, Коди.

Устните й се присвиха и тя го огледа от горе на долу.

— Защо? Да не сте от данъчните?

Той поклати отрицателно глава.

— Мисля да открия писта за дерби с камиони в града и бих искал да му предложа работа.

— Коди си има работа.

— Може би ще мога да му плащам повече. Можете ли да ми кажете къде мога да го намеря?

— Коди вече не живее тук.

— Но вие би трябвало да поддържате контакт с него.

— Защо? От известно време се отчуждихме. — Тя погледна часовника си. — А аз имам трийсет минути да стигна до другия край на града, за да покажа една къща.

— Вие сте агент по недвижими имоти?

— Това интересува ли ви? — Тя мина покрай него, отправяйки се към олдсмобила, паркиран на алеята. — Може би искате и на мен да предложите работа.

— Наистина бих оценил помощта ви, ако…

— Не мога да ви помогна, господин…?

— Брийн. Лари Брийн.

— Ще трябва сам да намерите Коди, господин Брийн. Нямам никаква представа къде е. През годините загубихме връзка.

Калдак я гледа как излиза на заден от алеята, преди да се отправи към взетата под наем кола, спряна до бордюра.

Беше си свършил работата. Беше обезпокоил Дона Джеферс и я беше направил подозрителна. Всичко, което можеше да направи сега, беше да чака и да види дали Рамзи си е свършил работата, монтирайки подслушвателни устройства в телефоните в къщата и колата й.

Той не се съмняваше, че ако знаеше как да се свърже със сина си, тя ще устои да не му се обади. Голямото ако.

Кара четири пресечки и влезе в паркинга на някакъв супермаркет да чака обаждането от Рамзи.

20:15

Доктор Кенууд вървеше по коридора към нея. Бес се напрегна. О, Боже, той не се усмихваше. Просто изглеждаше… замислен.

Той спря до нея. И се усмихна.

— Тя ще се оправи — каза той. — Ще отнеме доста дълго време, но ще се възстанови напълно.

— Да благодарим на Бога.

— Амин — каза Яел.

Доктор Кенууд погледна строго.

— А сега, ще отидете ли да поспите малко? Приятелят ви уреди да поставят легло в съседната стая до Джоузи. Не знам как. Мислех, че този етаж е пълен.

Да бъде благословен Яел. Да бъде благословен доктор Кенууд. Да е благословен целият проклет свят.

— Скоро. Искам да отида да поседя при Джоузи за малко.

— Още е под упойка.

— Няма значение.

Докторът се ухили.

— Бях добър, а?

— Динамит. — Тя се отправи по коридора към стаята на Джоузи. Нрав сте, вие сте наистина чудесен.

21:30

— Де Мойнс — каза Рамзи, когато Калдак вдигна телефона. — Джасиър Стрийт 1523.

— Обадила му се е?

— Той й се обади. Явно не е имала номера му, защото се опита да го научи, когато й звънна. Той я излъга нещо и това очевидно не й хареса. Не му е харесало посещението ти при майка му. Уреждам ти транспорт, но ще изпратя и хора от Сейнт Луис, в случай, че се забавиш.

— Очакваш да не се съглася? Щях да ти кажа да накараш местната полиция да го прибере, ако не се страхувах, че ще сплескат работата. Тръгвам към летището. — Той излезе от паркинга на супермаркета.

Съществуваше вероятност Джеферс вече да се е изпарил, преди някой от тях да пристигне. Когато се свърза с майка му, Калдак знаеше, че поема риска Джеферс да се разтревожи. Да се разтревожи до такава степен, че да се свърже с Естебан или самият той да предприеме някаква стъпка.

Надяваше се да греши. Струваше му се, че времето изтича.

23:10

— Би ли си легнала, моля те? Почти полунощ е. — Яел клечеше до стола й. — Така не помагаш на Джоузи.

— Знам. — Тя се облегна назад в стола люлка, погледът й не се откъсваше от лицето на Джоузи. — Предполагам, че се страхувам да я оставя. — Тя се усмихна. — Отвори очи преди пет минути. Мисля, че ме позна.

— Това е добре.

— Стаята е хубава, нали? Всички детски стаи трябва да имат стол-люлка. Много са удобни.

— Предполагам, че са го сложили, за да люлеят болните бебета.

— Бих искала да можех да полюлея Джоузи. Поглед ни я. Сложили са й усмирителна риза.

— Мисля, че правилният израз е гипсово корито. Предполагам, че е трябвало да й попречат да се движи.

— Обади ли се на Калдак да му кажеш, че тя ще се оправи?

— Мислиш, че го интересува? Такъв студен, жесток човек като Калдак?

— Млъкни, Яел. Той е точно такъв, но харесва Джоузи. Кой може да не харесва Джоузи? — Докато седеше, си беше припомнила онази нощ в Монтана, когато Калдак беше останал с нея, докато не разбраха дали Джоузи ще живее. Онази нощ той не се беше преструвал. Беше искрено загрижен за Джоузи.

Яел кимна, погледът му беше върху лицето на бебето.

— Напомня ми за сина ми. Мина много време, откакто беше толкова малък. Растат толкова бързо.

— На колко години е?

— Четири. — Той направи пауза. — На годините на сина на Калдак, когато умря.

— Не искам да говорим за сина на Калдак. Попитах за твоя.

— Просто го споменах. Сега мога ли да те убедя да си легнеш?

Тя поклати глава.

— Тук ми е удобно. Искам да съм тук, в случай че пак се събуди.

— Ти наистина трябва да… — Яел спря. — Не мога да те убедя, нали?

— Не, ти използвай леглото.

— Няма да се проявя като такъв простак. — Той седна на един стол с права облегалка в другия край на стаята. — Ще остана тук, в случай че промениш решението си.

В стаята настъпи успокояваща тишина.

— Яел, обади се на Калдак и му кажи за Джоузи.

— Той вече знае. Обади ми се.

— Така ли?

— Беше на път към летището в Канзас Сити. Много се зарадва за Джоузи.

— Канзас Сити?

— Проследява някакъв човек, който може да го отведе до Естебан.

Естебан. Сякаш се беше возила на влакче на ужасите. Беше така завладяна от емоциите около Джоузи, че не бе имала време да помисли за Естебан. Но Калдак не го беше забравил. Беше толкова настървен, колкото винаги. Можеше ли да го обвинява? Когато Емили беше умряла, тя почти беше полудяла. Как ли щеше да реагира, ако цялото й семейство беше убито?

Мили Боже, опитваше се да го извини, след като за поведението му нямаше никакво извинение. Калдак не би могъл да постъпи по-зле. Беше я използвал и манипулирал ситуацията, за да пасне…

Както бе направила тя след погребението на Емили. Не изпитваше никакво угризение, че използва Калдак. Би използвала всеки, за да стигне до Естебан. На чудовищата не трябва да се позволява да живеят.

Покажи им чудовищата.

Не, не сега. Омразата и страстта за отмъщение щяха да се върнат, но тази нощ тя не искаше да мисли за Естебан или Калдак, или каквото и да е друго, което би я обезпокоило. Просто искаше да се отпусне и да се наслаждава на този момент на благодарност. Джоузи беше жива и някой ден щеше да тича и да играе като другите деца.

Определено би било безопасно да забрави за чудовищата за още известно време.

Към следващата част или към съдържанието

Айрис Йохансен И тогава умираш… (17)

Метаданни

Данни

И тогава умираш…

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 16

Айрис Йохансен
И тогава умираш… (17)