Айрис Йохансен
И тогава умираш… (14)

Глава 13

— Естебан е отишъл в Шайен. Перез каза, че преди да отпътува, е получил обаждане от Мориси — обясни Рамзи на Калдак по телефона на следващата сутрин. — Изпратих още двама агенти в Шайен да видят дали ще могат да го проследят.

Отново Мориси.

— Съмнявам се, че Естебан е още там. Той никога не би оставил след себе си някоя разхлабена нишка като Перез, ако е мислел, че Перез би могъл да му навреди. Открихте ли нещо ново за Мориси?

— Проследихме едно от обажданията му преди пет дни до един мотел в Джаксън Хоул, Уайоминг. Изпратихме един агент да провери какво може да открие и сполучихме. Мориси е наел стая с кредитна карта. Може би ще можем да проследим следващите му действия.

— Не сте успели да проследите това последно обаждане?

— Не, беше по мобифона.

Непробиваема стена. Естебан беше в движение, а те дори не можеха да открият Мориси.

— Какви са новините от Центъра за контрол на заболяванията? — попита Рамзи.

— Има прогрес.

— Това не е достатъчно. Единственото, което може да ни спаси задника, е антидот. Тя трябва да е на разположение.

— На разположение е. Изпращам им проби всеки ден.

— Което ще спре, ако я убият. Вчера е била навън, на улицата, за Бога.

— Днес също ще бъде навън.

— Още колко мислиш, че ще разрешавам това, Калдак? Тя е твърде ценна за теб, за да…

— Обади ми се, когато чуеш нещо за Мориси. — Калдак затвори телефона.

— Мориси? — Бес стоеше на вратата.

— Естебан е заминал, след като е получил обаждане от него. Според последния доклад той е отишъл в Шайен.

— Тогава какво правим тук?

— Той вече няма да е там. Най-доброто, което можем да направим, е да открием Мориси и да изстискаме информация от него.

— Ако знае нещо. Ти каза, че Естебан рядко доверявал нещо, на когото и да е.

— Мориси е запознат с работата, която му е възложена. Това все пак е начало.

— Разпозна ли някого от фотографиите?

Той поклати отрицателно глава.

— Тогава ще изляза и ще направя още.

— Може да няма полза.

— А може и да има. — Тя направи гримаса. — Поне чувствам, че върша нещо. Мразя просто да тъпча на едно място.

— Не ти е забавно да си примамка? Рамзи проявява много голям интерес към развитието на нещата. Иска да те сложи в една хубавичка, стерилна клетка и да изхвърли ключа.

— Майната му на Рамзи.

— И аз точно това си помислих. — Той се изправи. — Двайсет минути. Показваш се, правиш няколко снимки и после се връщаме.

— И внимавам никой да не се докосва до мен.

— След като знам, че е Де Салмо, вече не се тревожа толкова много от тесните пространства. Той предпочита нож или пистолет, а пистолетът не е особено подходящ при подобни обстоятелства. Залагам на ножа.

— Колко успокоително. — Тя се отправи към тъмната стаичка. — Радвам се, че не си разтревожен. Веднага се връщам. Трябва ми още лента.

О, не, той не беше разтревожен. Той беше ужасен и се чувстваше така всяка секунда от онази разходка до магазина за фотоапарати предишния ден. Не знаеше още колко ще може да издържи така.

 

 

Уличната светлина хвърляше сенки върху тухлената стена, сенки, които слабо напомняха на прегърбени фантастични фигури.

Интересно, помисли си Бес. Трябва да е гледала улицата през този прозорец стотици пъти. Защо никога преди не беше забелязвала този ефект? Може би не беше искала да вижда привидения толкова наблизо.

Тя вдигна фотоапарата до очите си и нагласи обектива.

— Какво правиш? — запита Калдак зад нея. — Виждаш ли някого?

— Привидение.

— Какво?

— Само една сянка от другата страна на улицата. Но е твърде хубаво, за да бъде пропуснато.

— Казах ти никога да не заставаш направо пред прозореца.

— Забравих. — Тя се отмести настрани.

— Помислих си, че си направила достатъчно снимки за един ден. Беше в тъмната стаичка цял следобед.

— Трябва да правя нещо или ще полудея.

— Мога да те разбера. Самият аз съм близо до тази точка. Фотоапаратът наистина ти е липсвал.

— Да. — Тя се обърна да погледне Калдак, който седеше във фотьойла в другия край на стаята. Беше по риза, дългите му крака протегнати пред него. Би трябвало да изглежда отпуснат, но не беше. Нервите му все още бяха изострени. Тя никога не го беше виждала наистина отпуснат. — Но повече биха ми липсвали очите ми.

— Или стар приятел.

Тя кимна.

— Никога ли не гледаш на нещата другояче, освен през лещите на фотоапарата?

— Понякога. Рядко, струва ми се. Дори когато съм без апарата си, не е необичайно да виждам нещата така, като че ли правя снимка. Емили казваше… — Тя спря. Толкова много неща в живота й я връщаха към Емили. — Смееше се и казваше, че съм обсебена.

— Така ли е?

— Може би. Добре де, предполагам, че съм. Някой път е по-зле, друг път не толкова. — Фантастичните фигури сега изглеждаха по-издължени, по-готически. Светлината ли се беше променила? Тя направи още една снимка. — Знам, че се чувствам гола, когато съм без него.

— Без броня?

Тя го погледна.

— Какво?

— Снимането не те ли дистанцира от ситуацията? Не държи ли болката надалеч?

— Да ме дистанцира?

Напрегнатият му поглед беше фиксиран върху лицето й.

— Кога го правиш най-често, Бес? Кога се дистанцираш?

— Не знам.

— В лошите мигове? Данзар? Тенахо?

— Може би. — Тя се намръщи. — Откажи се, Калдак. Нямам нужда от психоанализа.

— Извинявай, просто навик. Права си, не ми влиза в работата. И не исках да намеквам, че има нещо лошо в това да издигаш бариери. Всички го правим. Просто ми се стори интересно, че ти използваш фотоапарата.

— А ти какво използваш?

— Всичко, което мога. Импровизирам.

— Това не е просто бариера. На мен ми харесан това, което правя.

— Знам. Забрави какво казах. Всъщност ти завиждам.

Но тя нямаше да забрави какво беше казал. Той беше наблюдателен и схватлив, а твърде често и досаден. Внезапно я обзе желание да го накара да загуби присъствие на духа. Тя вдигна фотоапарата.

— Усмихни се, Калдак.

Самата тя се усмихна, улавяйки изненадата, изписала се на лицето му. Беше възхитително да хване Калдак със свален гард.

— Пак.

Нагласи обектива.

Снимай.

— Мога ли да попитам какво правиш?

— Снимам те. Ти си много интересен обект.

Истина беше. През лещите на фотоапарата лицето му беше очарователна смесица от самонадеяност и изтънченост. Как би искала да има подходящото осветление, за да засенчи тези скули.

— Защото съм толкова симпатичен ли? Или чувстваш нужда да съпоставиш привиденията? — Той се усмихна сардонично и размаха ръка. — Заповядай, ако искаш да рискуваш новия си фотоапарат. Известен съм с това, че ги чупя.

Мъничко се отпускаше; докато го наблюдаваше, напрежението се изтече от мускулите му. Беше странно. Преди никога не беше успявала да гледа на Калдак обективно. Всеки миг от първата им среща досега беше наситен с изобилие от емоции — гняв, страх, негодувание…

Ръката, която размаха, беше голяма, добре оформена, помисли си тя отсъстващо. Като всичко останало у него. Мускулести бедра, тънък кръст, широки рамене.

Сила и грация, и сексуалност.

Тя за малко не изпусна фотоапарата.

Сексуалност? Откъде дойде пък това?

— Нещо не е наред ли? — Калдак присви очи върху лицето й.

— Нищо. — Тя бързо свали фотоапарата, обърна се и тръгна към тъмната стаичка.

 

 

Чувства се в безопасност. Толкова сигурна, че дори излиза на улицата, помисли си Естебан.

А Де Салмо не правеше нищо по въпроса. Само си намираше извинения.

Опитва се да му покаже, че смъртта на сестра й не означава нищо за нея. Той знаеше, че я е засегнала. Беше припаднала в погребалното. И все пак — ето я, излиза, снима, когато би трябвало да се крие, изпаднала в ужас. Тя му се надсмиваше. Тази мисъл го вбеси.

Това не трябваше да се допуска.

 

 

Телефонът звънеше, когато Бес и Калдак влязоха в апартамента на следващия ден.

— Хареса ли ти погребението, Бес?

Тя почувства разтърсващи тръпки.

— Естебан.

Калдак бързо се придвижи към кухнята.

— Съжалявам, че го пропуснах, но бях представляван от един от моите служители. Той каза, че си се държала много добре в криптата.

— Ти, кучи сине. — Гласът й трепереше. — Ти я уби.

— Казах ти, че съм аз. Трябваше да ми повярваш. Но после не устоях на удоволствието да ти поднеса такъв изискан подарък. За нещастие беше малко повредена, нали? Какво си помисли, когато видя…

— Млъкни.

— Потисната си. Но пък, какво друго очакваше от Майката Природа? Беше горещо. Ние изпитахме тази горещина, нали? Трябва да ти е било много горещо, докато си бягала през онези хълмове.

— Но избягахме от теб. Ти загуби, копеле.

— Не заради теб. Ти си само една жена. Щях да те хвана, ако не беше онзи хеликоптер. Слушаш ли ни, Калдак?

— Да — каза Калдак.

— И аз така си помислих. Грижиш се много добре за нея. Но това няма да ти помогне. Пак ще я хвана. Кучката няма да ме спре, но ме дразни. Както и да е, изпратих й още един подарък, за да ви покажа, че не съм злопаметен.

Бес сграбчи здраво слушалката.

— Защо не дойдеш и не ми го дадеш сам?

— Имам друга работа, а и ти не си толкова важна персона.

— Как ли пък не. Нямаше да се обаждаш, ако не беше изплашен до смърт.

— Една пресечка по-надолу има кофа за отпадъци. Подаръкът ти е най-отгоре.

Той затвори.

Калдак вече беше извън кухнята и се отправяше към входната врата.

— Остани тук. Аз ще го взема.

— Идвам с теб.

— Може да те предизвиква.

— Тогава ти ще ме пазиш, по дяволите. Идвам с теб.

— Само да прекрачиш тази врата и кълна се, ще те поваля. Ще изпратя някой агент да вземе проклетото нещо.

Той затича надолу по стълбите и вратата към улицата се затръшна след него. Върна се след секунди.

— Ще е тук след две минути. Ще внесе кутията вътре и после ще се върне на поста си. Сега, остани на мястото си.

Много преди да изтекат двете минути агентът внесе картонената кутия през вратата. Тя се взря в нея.

— Не я докосвай. Отстъпи назад. Ще повикам някой от отдела за обезвредяване на бомби — каза Калдак.

— Това не е бомба. Той знае, че това ще е първата ти мисъл. — Тя облиза устни. — Аз го ядосах. Това не е предназначено да ме убие. — Тя се наведе към кутията. — Той иска да ме нарани.

Той блъсна ръката й настрани.

— Аз ще го направя. — Той внимателно вдигна капака.

Вътре имаше бяла памучна риза, детска ризка с училищна емблема на джоба. Училището на Джули. Бес я беше виждала да носи тази риза много пъти. Под джобчето имаше тъмно червено петно.

Кръв. Разтърси я страх.

— Джули.

— Спокойно. — Ръката му беше върху рамото й. — Той иска точно това.

— Това е ризата на Джули.

— Но Джули не би взела униформената си риза, когато отива на къмпинг, нали?

Обзе я толкова силно облекчение, че краката й омекнаха.

— Не. Тя я носи само в училище.

— Тогава е накарал някого да отиде и да я вземе от дома на Емили. Тя не е при него, Бес. Той не я е наранил.

Все още. Заплахата на Естебан легна между тях като горяща факла. Първо Емили, а сега дъщеря й.

— Тя е извън обсега му. А ние сме изпратили човек, който да чака при горския пункт. Естебан няма да може да се добере до нея.

Но колко дълго щеше да остане извън досега му? Калдак нежно, но настойчиво я отдръпваше от кутията.

— Ще изпратя ризата, за да анализират петното. Вероятно е животинска кръв.

— Не, това е човешка кръв. Той не би допуснал да се успокоя толкова бързо.

— Не е Джули, Бес. Той просто е искал да ти покаже, че и тук може да те достигне. Можеше да ми позволиш да те отведа на онова сигурно място и ние щяхме…

— Знам какво е искал да направи — каза тя. И беше успял. Тази последна гадост я беше изплашила и наранила. — Неговото проклето его е наранено, защото не успя да убие една проста жена. — Обхвана я гняв. — Да върви на майната си.

— Няма ли да тръгнеш?

— И да го оставя да спечели? Да го оставя да разбере, че ме е изплашил достатъчно, за да побягна? Доволна съм, че го ядосвам. Може би ако се вбеси достатъчно, ще дойде сам. Ти разбери защо този агент, който се е предполагало, че трябва да пази къщата на Емили, е позволил да бъде взета ризата. И се погрижи при горския пункт да има повече от един от хората на Рамзи.

— Не е нужно да ми го казваш.

— Да, нужно е. Нищо не трябва да се случи на Джули и Том. — О, Боже, кръвта върху тази риза… — Чуваш ли ме?

— Чувам те — каза той тихо. — Ще се обадя на Рамзи и ще го нахокам, че е позволил това да се случи.

Тя кимна рязко.

— Непременно му кажи…

— Знам какво да му кажа.

Разбира се, че знаеше.

— Съжалявам, просто…

— Просто си такъв дяволски инат, че не ми позволяваш да те отведа от този град дори да си изплашена до смърт — каза той грубо.

Тя беше изплашена. Допреди няколко минути гневът и вцепенението я бяха предпазвали като броня. Но Естебан беше пробил тази броня и беше позволил на страха да проникне.

 

 

— Не е кръвта на Джули — каза Яел, когато се обади на следващата сутрин. — Взехме кръвната й група от нейния лекар и тя не съвпада.

Тя почувства пристъп на облекчение.

— Благодаря ти, Яел.

— Трябва да е било гадна изненада. Добре ли си?

— Само малко луда. — И изплашена. Още беше изплашена. — Както каза, беше гадно. — Тя затвори телефона и се обърна към Калдак. — Не съвпада. — Облече якето си и се протегна за фотоапарата си. — Да вървим.

— Пак ли ще излизаш?

— Нищо не се е променило.

Той я погледна.

— Няма да разбере, че ме е разстроил. — Тя се отправи към вратата. — Няма да му дам тази победа.

 

 

Още снимки.

Не беше го хващала сам, но би трябвало да му е направила пет или шест снимки досега.

Това едва ли имаше значение. Кой щеше да го познае?

Имаше значение. Беше се погрижил да няма никакви негови снимки откакто се беше превърнал в Марко Де Салмо. Фотографиите бяха опасни. Дори и да не можеха да си спомнят нищо друго, хората запомняха лицето, а в наше време с фотографиите можеха да се правят всевъзможни технически машинации.

Щеше ли някога да спре да снима! Беше мислил, че ще успее да я обезвреди по-рано, но Калдак винаги беше там, наблюдавайки. Не беше успял да се приближи до нея, а Естебан ставаше нетърпелив. Вероятно трябваше да се върне към първия си план и да удари апартамента.

Независимо къде щеше да нанесе удара, той не можеше да остави онези снимки след себе си. Трябваше да проникне вътре и да ги вземе.

 

 

— Доволна ли си? — каза Калдак със стиснати зъби, докато вървяха надолу по улицата към апартамента й. — Бяхме навън повече от два часа. Искаше да се увериш, че хубавичко са се прицелили в теб?

Тя не отговори. Знаеше, че Калдак ще е напрегнат през цялото време, докато са на улицата. Той отвори входната врата.

— Е?

Той нямаше да се откаже. Тя тръгна по стълбите.

— Нищо не се случи. Трябва да е знаел, че не може…

Плъхове.

Дузини плъхове. Огромни плъхове.

По стълбите пред нея. И зад нея също. Препускаха лудо нагоре и надолу по стъпалата.

Тя потръпна от ужас, когато един пробяга през краката й.

— Навън. — Калдак я сграбчи за ръката и я задърпа надолу по стълбите и навън на улицата.

Плъховете се изляха през вратата на тротоара. Още един плъх профуча през краката й.

Агент Петерсън изтича през улицата.

— Какво стана?

— Как, по дяволите, са влезли вътре? — запита Калдак.

— Никой не е влизал в сградата. Наблюдавах…

— Разкарай ги от стълбите.

Петерсън изчезна в сградата.

— Мразя плъхове. Отвратителни… — Не можеше да спре да трепери. — Естебан?

Той кимна.

— Имайки предвид произхода му, обзалагам се, че е той. Искал е да ти предаде собствения си най-ужасяващ кошмар.

Тя затвори очи.

— Добре ли си?

— Беше само шок. — Отвори очи и се придвижи към стълбите. — Трябва да се кача горе. Той ще ми се обади. Ще иска да разбере какво ми е причинило това.

Тя мина покрай агента, който се бореше да прогони плъховете надолу по стълбите, и отключи вратата на апартамента.

Калдак беше точно зад нея и я побутна настрани.

— Нека първо проверя апартамента. Онзи агент трябва да е оплескал нещо.

Телефонът иззвъня, докато Калдак излизаше от тъмната стаичка.

— Нека аз да вдигна.

— Не, той иска да говори с мен. И аз искам да говоря с него.

— А, най-накрая се прибра у дома. Звъня за трети път — каза Естебан, когато тя вдигна. — Хареса ли ти малката ми изненада?

— Беше доста слаб опит. Знаех, че не държиш Джули — каза тя. Спокойно. Не му показвай страха и погнусата си. — Що се отнася до плъховете… те не ме обезпокоиха. Харесват ми. Когато бях малка, имах домашен любимец плъх.

От другата страна настъпи мълчание.

— Лъжеш.

— Беше бяла мишка и се казваше Херман. Имаше си клетка с колело, в което да се върти, и малка…

Той прекъсна линията.

— Наистина ли си имала мишка, когато си била малка? — попита Калдак.

— Да не си луд. Не мога да ги понасям. — Тя издиша задържания досега въздух. — Но мисля, че той ми повярва.

— Ако го е направил, ще те намрази още повече. Сега си в категорията „Отмъщение“.

На вратата се почука и Калдак я отвори. Беше Петерсън и Калдак каза на Бес през рамо:

— Веднага се връщам. Трябва да проверя нещо.

Беше доволна, че се махна. Не искаше той да види колко силно беше нарушила равновесието й последната атака. Имаше нужда от една минута, за да се възстанови. По дяволите, имаше нужда от една година, за да се възстанови.

Първо, психологическата атака с ризата на Джули, а после — физическата с плъховете.

— В стената, която граничи с алеята, има пробита дупка — каза Калдак, когато се върна в апартамента. — Биха могли да я направят по всяко време, а Петерсън не би могъл да ги види от другата страна на улицата. — Устните му се присвиха. — От сега нататък ще има пазач и на алеята.

— Оттам ли са влезли?

Той кимна.

— В тръбите е бил прокопан тунел. Ние сме излезли, а плъховете са били пуснати вътре да ни чакат.

— Де Салмо?

— Или някой от хората на Естебан. Де Салмо е специалист, а това е дребна работа.

На нея не й се беше сторило дребна работа. От подобни неща се раждаха кошмарите.

— Ако не ти харесва, знаеш какво можеш да направиш.

— Млъкни, Калдак. Няма да отида никъде.

— Освен из квартала утре.

— Да.

— Умно — измърмори той. — Много умно.

 

 

Следващия следобед тя му подхвърли нова купчинка фотографии на масичката за кафе.

— Ето. Виж какво можеш да направиш с тях.

Той зарови из снимките.

— Доста си изснимала.

— Четири ленти. Исках да съм сигурна, че съм го хванала, ако е бил там. — Тя се тръшна на един стол. — Е?

— Нищо досега. Ще трябва да ги прегледам внимателно.

— Можем пак да излезем — каза тя, разочарована.

— Не! — Той бързо сведе поглед към фотографиите. — Улиците започват да стават прекалено оживени. Може да не ни се отдаде възможност да излезем пак.

— Как ли пък не.

— Как ли пък да — каза той грубо. — Опасно е, по дяволите. Ще останем тук.

Не се ядосвай. Опитай се да се държиш безгрижно.

— А какво ще кажеш за реактивния снаряд през прозореца и мамбата в канала?

— Аз ще се погрижа за тях.

— Споразумяхме се, че рискът не е много по-голям. — Тя се наведе напред, мръщейки се. — Безсмислено е, Калдак.

— Никога не съм се споразумявал, за каквото и да е, а и е напълно смислено. Искаше да те опазя жива. Това и правя.

— Бяхме навън, на улицата, всеки ден и досега нищо не се случи.

— Повече няма да излизаме.

— Защо се противопоставяш сега? Кое е различното?

— Мислех, че ще направи някакъв ход и аз ще се погрижа за него. Но той си играе на котка и мишка.

— Тогава и ние ще играем. А междувременно аз ще продължа да правя снимки, а ти можеш…

— Не, твърде рисковано е.

— Преди не мислеше, че е твърде рисковано.

— Сега го мисля, по дяволите. — Той помете фотографиите на пода. — Просто направи онова, което ти казвам.

Беше избухнал като вулкан, сварвайки я напълно неподготвена, шокирайки я. И преди го беше виждала да избухва, но яростта му беше студена и овладяна. В сегашния изблик нямаше нищо студено. Мъжът, който стоеше пред нея, изобщо не приличаше на онзи Калдак, когото беше опознала.

— Какво става, Калдак?

— Какво не става? Естебан се опитва да нахрани плъховете с теб, ударът може да дойде по всяко време, Рамзи не успя да намери Мориси или Естебан, а Де Салмо е там, навън, чакайки ме да направя погрешната стъпка, за да може да те изведе.

— Може би той дори не е тук. Може би информаторът греши.

— Тук е. — Той кимна рязко към снимките на пода. — Просто не мога да разпозная копелето.

— Виждал си го само веднъж, от разстояние.

— Трябва да има нещо… някакъв начин.

Тя коленичи, за да събере фотографиите, и той веднага се озова до нея.

— Аз ще го направя. Аз ще ги събера.

— Това още едно от правилата на майка ти ли е?

— Това е мое правило. Когато счупиш нещо, го поправяш. — Той постави снимките на масичката за кафе. — Или поне се опитваш. Понякога изобщо не успяваш да събереш отново Хъмпти Дъмпти.

— Е, този Хъмпти Дъмпти конкретно не беше невъзвратимо повреден.

Той дори не я погледна.

— Съжалявам.

Преди да може да отговори, той изчезна в кухнята.