Айрис Йохансен
И тогава умираш… (13)

Глава 12

На стълбите пред апартамента й седеше мъж. Калдак видя как тя се напрегна и каза бързо:

— Всичко е наред. Това е Яел. Казах на Рамзи да ми го изпрати веднага щом кацне в Щатите.

— Просто сте излезли да се поразходите малко? — Яел Наблет се изправи и подаде ръка. Имаше съвсем лек акцент. — Нищо чудно, че на Рамзи са му се разтреперили гащите.

Калдак се усмихна, докато се ръкуваше с Яел.

— Ей, това е гледка, за която бих платил. Радвам се, че си тук. Бес Грейди. Яел Наблет.

Тя измърмори нещо учтиво. Това беше мъжът, който беше търсил Емили, мъжът, който беше намерил гроба й в хълмовете. Яел Наблет наближаваше четирийсетте, имаше зелени очи, къса кестенява коса и жилесто, силно тяло.

— Не бях сигурен дали ще напуснеш Мексико — каза Калдак. Той отключи входната врата и пропусна другите да влязат.

— Нямах какво толкова да правя там. Естебан изчезна от поглед. Оставил бележка, с която официално моли за отпуск по здравословни причини. Смятаме, че е напуснал страната.

— Дяволите да го вземат. Кога?

— Вчера. — Погледът му се премести върху Бес и той каза тихо. — Много съжалявам за сестра ви. Опитах се да се свържа с Калдак, за да ви предупреди по някакъв начин, но Естебан беше твърде бърз. Всичко беше планирано и уредено още преди да изпрати екипа да ексхумира сестра ви.

— Предупреждението нямаше да помогне. — Нищо не би помогнало, но беше мило от негова страна, че е опитал. Тя остана с впечатлението, че той обикновено е вежлив. — Благодаря ви, господин Наблет.

— Яел. — Той се обърна към Калдак. — Мислиш ли, че е тръгнал за насам?

— Още не. Почти ми се иска да го беше направил. Обзалагам се, че има по-важна работа.

Яел направи гримаса.

— Да се надяваме, че не е така. Колко близо е до целта?

— Твърде близо. Антраксът почти е достигнал точката, към която се стремят те. Той може да удари по всяко време. Може би затова е напуснал Мексико. Не би го направил без причина.

— Той изчезна просто така? — попита Бес. — Как е могло да се случи? Нямаше ли хора, които да го наблюдават?

— Вероятно го е планирал от дълго време — отговори Яел. — Той влезе в една сграда на Пасео де ла Реформа и повече не излезе оттам.

— Това не трябваше да става — каза Калдак.

— Съгласен съм — отвърна Яел. — Но стана.

— И какво каза Рамзи?

— Какво ли не каза? Излиза му пяна от устата. Изпрати човек да прибере Перез, секретаря на Естебан, и да го обработи. Но се съмнявам, че той знае нещо. Рамзи не знае кой път да поеме. — Той се усмихна на Бес. — Знаеш ли, че наруши спокойствието на всички като остана тук.

Бес не му върна усмивката.

— Твърде зле. Това може да се окаже единственият начин да се стигне до Естебан. Не сте могли дори да го проследите, когато ви е бил под носа.

Той се сепна.

— Истина е. — Обърна се към Калдак. — Спаси ме. Хвърли й един от онези заплашителни погледи.

— Сам се оправяй. Моите погледи не я стряскат.

— Наистина ли? — Той пак погледна Бес. — Интересно. — Отново се усмихна. — Тогава бих ли могъл да се оставя на благоволението ти и да помоля за чаша кафе? Дойдох направо от летището.

Тя кимна.

— Ще направя. Ако ми обещаеш, че това не е извинение да ме разкарате от стаята, за да можете да си поговорите с Калдак.

— Ами, всъщност беше.

Той приличаше на хлапе, хванато да бърка в буркана със сладкото и този път тя усети, че се усмихва.

— Тогава можеш сам да си направиш кафето. Никакви тайни.

— Окей. Просто се опитвах да ти спестя безпокойството. — Той хвърли поглед на Калдак. — Рамзи мисли, че знае кого Естебан е изпратил като убиец. Местната полиция ни информира, че един от техните информатори им е казал, че Марко Де Салмо е в града.

— Значи е Марко Де Салмо — каза Калдак. — Чувал съм за него.

— Но никога не си го виждал?

— Веднъж. В Рим, отдалече.

— Добър ли е?

— Много добър.

— Ще можеш ли да го познаеш? — попита Бес.

— Не мисля — отговори Калдак, после се обърна към Яел. — Може ли Рамзи да ми намери негова снимка?

Яел поклати отрицателно глава.

— Де Салмо няма полицейско досие.

— Как е възможно? — запита Бес.

Яел сви рамене.

— Той се появи отникъде преди три години. Името вероятно е измислено, но не можем да го потвърдим. На практика не разполагаме с нищо за тоя приятел.

Значи убиецът имаше име, помисли си Бес. Може да нямаше лице, но имаше име. Марко Де Салмо.

Яел се обърна към Калдак.

— Помоли ме да събера допълнителна информация за Естебан, преди да си тръгна от Мексико, но не се добрах до нищо повече от онова, което вече знаеш.

— По дяволите — каза Калдак. — Надявах се на някакъв пробив.

— А какво знаеш вече, Калдак? — попита Бес.

— Израснал е в бедняшките квартали на Мексико, били са дванайсет деца. Баща му е бил работник. Намерихме един социален работник, сеньора Дамирез, която отговаря за този район и познаваше семейството. Тя каза, че никога не са имали достатъчно за ядене и били натъпкани като сардели в барака с две стаи. Мястото гъмжало от плъхове и когато Естебан бил на осем години, го водили в клиниката два пъти за един месец със сериозни ухапвания.

— Само него? Ами другите деца?

— Не, очевидно плъховете са харесвали малкия Естебан.

— Колко приятно.

— Но нещата се оправили що се отнася до него. Брат му, Доминго, умрял през следващия месец и Естебан вече не трябвало да спи на пода. Наследил походното легло на брат си. После по-голямата му сестра починала и внезапно храната станала повече.

— Как са умрели?

— Хранително отравяне.

— Естебан?

— Може би. Но социалният работник каза, че хранителните отравяния били доста често срещани в бедняшките квартали. Когато храната е малко, децата ядат каквото им попадне. — Той направи пауза. — Но дори и да не го е направил той, вероятно е осъзнавал предимствата да си само дете.

— Имало ли е и други смъртни случаи?

— През следващите пет години са починали три сестри и четирима братя.

— Как?

— Още хранителни отравяния, две удавяния, двама заклани с нож в алеите.

— Социалният работник не е ли заподозрял нещо?

— Не, докато не започнахме да разпитваме. Всъщност, тя беше малко възмутена, че задаваме въпроси за Естебан. Сеньора Дамирез го обожава. Тя го описа като учтиво, трудолюбиво момченце. Почти не е пропускал ден в училище, което се случва изключително рядко там. Пробил си е път в живота, измъквайки се от мизерията, и е влязъл в армията на шестнайсет години. Местна история за успеха. Бог вижда, че едва ли има много такива.

— Родителите му още ли са живи?

— Баща му умрял при едно земетресение, когато Естебан бил на дванайсет. Майка му пострадала при същото земетресение, но живяла още три години.

— Има двама оцелели роднини?

— Един. Още един брат умрял преди осем години. Сестра му Мария е била женена за генерал Педро Карминдар пет години. Била е на двайсет и една, а той — на шейсет и девет. Естебан ги запознал, докато работел при Карминдар.

— Опита ли да се свържеш с нея?

— Няма да говори с никого за Естебан. Тя е едно малко, изплашено зайче.

— Което вероятно я пази жива.

— Да не искаш да се опиташ да я използваш? — запита Яел.

— Срещу Естебан? — Калдак поклати глава. — Не представлява добро оръжие. Освен това, оцеляла е толкова дълго време. Би било жалко да клатим лодката сега.

— Мили Боже, наистина ли дочувам нотка на състрадание? Май че омекваш, Калдак. — Той се обърна към Бес. — Нищо чудно, че не те плаши. Превърнал се е в мекотело.

— Не бих казала — отвърна тя сухо. — Сега, ако сте свършили, ще отида да ви направя кафето.

Той протегна ръка с дланта нагоре.

— Кълна се.

Тя влезе в кухнята и отвори вратичката на шкафа.

Плъхове, разкъсващи човешка плът… Картината беше ужасяваща, но мисълта за малкото момче, извършващо братоубийство, беше още по-смразяваща. Причина и следствие.

Значи така били създадени чудовищата.

 

 

— Изглежда го понася добре. — Погледът на Яел беше насочен към кухненската врата, през която беше изчезнала Бес. — Корава дама?

— Понякога — каза Калдак. — Определено е от оцеляващите.

— Не и ако остане тук.

— Няма да си тръгне.

— А ти няма да позволиш на Рамзи да стане неговото.

— За Бога, няма да се отнасям към нея като към животно — каза той рязко. — Тя заслужава нещо по-добро.

Яел сви устни и подсвирна беззвучно.

— Като че ли имаш проблем. Доста ще се поизпотиш, за да не допуснеш Рамзи да я прибере.

— Да не мислиш, че не го знам? Рамзи е почти толкова голяма заплаха, колкото и Де Салмо. Затова исках да дойдеш. — Той замълча. — Може да ми се наложи да я оставям сама за известно време. Трябва някой да я пази.

— Тя е от голямо значение. Рамзи ще се погрижи за това.

— Не вярвам, че Рамзи ще го направи както трябва. Всичко, за което го е грижа, е да е сигурен, че тя ще бъде на разположение на Центъра за контрол на заболяванията. Вярвам на теб.

Яел поклати глава.

— Не бях изпратен за това тук. Имам да върша работа.

— Твоята работа е Естебан. Естебан може да дойде тук.

— А може и да не дойде.

— Тя е ключът. Дори ако хванем Естебан и Хабин, кой би могъл да каже, че някой друг няма да сложи ръка върху мутиралия антракс? Тя трябва да остане жива, докато не намерим лекарство. Знаеш дяволски добре, че правителството ти е изплашено до смърт от този антракс.

Яел кимна бавно.

— Добър аргумент.

— Достатъчно добър?

— Ще се навъртам наоколо… за известно време.

Калдак почувства вълна на облекчение.

— Ти я харесваш. — Яел изучаваше изражението му. — Не е само това, че тя е нашият билет, с който да се измъкнем от тази каша.

— Тя не заслужаваше това.

— Невинните зрители се изпречват на пътя и стават разни неща.

— Вече е преживяла достатъчно. Искам да е в безопасност.

— Кафето. — Бес влезе, носейки поднос. Тя се намръщи, долавяйки внезапно настъпилото мълчание. — Говорили сте си.

— Нищо интересно — каза Яел. — Просто убеждавах Калдак, че след като е мекотело, значи е неспособен да те пази. Ще имаш ли нещо против, ако му помагам понякога?

— Съвсем не. — Тя постави подноса на масата и наля кафе. — Но това изглежда доста неблагодарна работа. Той казва, че не съм в безопасност дори тук. — Тя хвърли поглед на Калдак. — И отказва да ме пази от змии в канала на душа ми. Така че, каква е ползата от него?

— А, да, старият номер с черната мамба в канала — каза Яел сериозно, протягайки се за кафето си. — Аз съм много добър в справянето с такива проблеми. Поразително е какво можеш да научиш от гледането на филми с Джеймс Бонд.

— Има само две чаши — отбеляза Калдак.

— Аз не искам кафе. — Тя пресече стаята. — Отивам в тъмната си стаичка и ще проявя филма, който изснимах днес следобед. — Тя повдигна вежди. — Освен ако не искаш да провериш за мамба в канала.

— Направи го сама — каза Калдак с равен тон. — И ако намериш някоя, повикай Яел.

 

 

Червената светлина на лампата в тъмната стаичка караше лицата върху негативите да изглеждат странни и зловещи.

Имаше снимки на клоуни и музиканти, и туристи. Беше правила подобни фотографии във Френския квартал стотици пъти преди и те не я бяха карали да чувства безпокойство.

Но сега едно от тези лица може би принадлежеше на нейния убиец.

Едно от тези лица може би беше наблюдавало как погребват сестра й онзи ден.

Очите й внезапно се изпълниха със сълзи.

По дяволите. Тя беше добре, почти нормална, а после споменът за Емили беше изплувал от нищото и я беше нападнал изневиделица. Винаги ли щеше да е така?

 

 

— За какво беше това бързане? — попита Калдак, когато тя излезе от тъмната стаичка двайсет минути по-късно. — Какво мислеше, че има на тази лента?

— Вероятно нищо. Не обичам непроявените филми. Винаги се страхувам, че нещо може да им се случи.

— Като в Данзар?

Тя кимна и се огледа из апартамента.

— Къде е Яел?

— Отиде да види дали може да намери апартамент някъде наблизо.

— Малко вероятно при приближаването на Марди Грас.

— Но Яел е много убедителен.

— Като теб.

Той поклати глава.

— Яел и аз изобщо не си приличаме. Той много по-лесно приема нещата и характерът му е по-благ.

— По-лесно приема нещата ли?

— Преди двайсет години в Тел Авив жена му се качила не на този автобус, на който трябва. Щяла да ходи на гости на майка си. Той хвръкнал във въздуха, преди тя да стигне до там. Палестински терористи.

— Ужасно.

— Още един невинен страничен наблюдател. Но изглежда в наши дни светът все се цели в невинни зрители. Те са по-лесни за убиване. — Той сви рамене. — Яел успя да го превъзмогне. Ожени се повторно преди шест години. Сега има син.

— Харесвам го.

— Аз също. — Той я погледна. — Но това не ми попречи да го поставя между теб и Естебан.

Внезапно обхваналото го напрежение я разтревожи.

— Заради кръвните тестове.

— Определено. — Той отмести поглед. — Заради кръвта.

Безпокойството й се засилваше.

— Отивам да си легна. Беше дълъг ден. Първо бих искала да се обадя на д-р Кенууд. Може ли да използвам мобифона ти?

Той й го подаде.

— Уведоми ме, ако има някакъв проблем при нея, окей?

Тя кимна и се отправи към спалнята. Надяваше се с Джоузи да няма някакъв проблем. Всичко друго се беше объркало. Моля те, Боже, нека само това да върви добре. Тя се спря на вратата.

— Ще имаш ли нужда от проба тази вечер?

— Не. Може би утре.

— Добре, ако промениш решението си, кажи ми…

— Казах ти, не ми трябва, по дяволите.

Тя вдигна ръце в самозащита.

— Добре. Добре.

Затвори вратата след себе си, освобождавайки се от присъствието му. Всичко, от което имаше нужда сега, беше един изнервен Калдак, който да лае насреща й. Тя порови в чантата си, извади номера на д-р Кенууд и бързо го набра.

Десет минути по-късно върна телефона на Калдак.

— Не можах да се свържа с д-р Кенууд, но говорих с главната сестра. Джоузи е добре.

— Хубаво. Сега, къде са онези снимки, които прояви?

— Още са в тъмната стаичка. Защо?

— Мислех да ги прегледам и да видя дали мога да разпозная някого.

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Ние, асасините принадлежим към малка и подбрана група. Има някакъв шанс.

— Не бъди глупав. Ти не си… като тях.

— Грешиш. Попитай Рамзи. Осем дълги месеца той ме обучаваше, за да е сигурен, че ще стана много добър асасин. — Той тръгна към тъмната стаичка. — Отивай в леглото. Няма да повредя нищо.

— Защо те е обучавал?

— Защото го помолих.

— Защо?

— Има ли значение?

— Да, има. — Не беше сигурна защо, но за нея беше от голямо значение. — Той спомена… — Тя зарови из паметта си. — Накоа. Какво е Накоа?

Той помълча няколко секунди и тя реши, че няма да й отговори. Но после той заговори:

— Накоа беше друго Тенахо. Беше американска лаборатория за биологични изследвания на един малък остров в Южния Пасифик, чиято цел беше да разработи ваксини срещу възможна атака с биологични оръжия. Един рядък вирус беше изпуснат от една от лабораториите на 4-то ниво. — Лицето му беше лишено, от каквото и да е изражение. — Всички умряха. Никакви оцелели.

Тя се взря в него, шокирана.

— Всички?

Той кимна.

— Вирусът проникна в централната вентилационна система на комплекса, който обслужваше лабораториите и жилищата на учените, които работеха там. Четирийсет и трима мъже, жени и деца.

— И Естебан имаше нещо общо с това?

— О, да. Навремето не знаехме кой е отговорен за това, но по-късно открихме, че Естебан бил наел един от учените на острова. Дженингс изнасял тайно различни бактерии за Естебан, който след това ги продавал на Саддам Хюсеин. Но Рамзи започна да надушва какво става, затова Естебан трябваше да унищожи доказателството и да спре разследването още в зародиш. Дженингс заложил вируса, преди да се омете и да се скрие. За Рамзи беше твърде опасно да изпраща хора на острова, които да продължат разследването. Накоа ще бъде пустееща земя за следващите петдесет години.

Мъже, жени, деца — всички те са умрели заради Естебан.

— Защо никога не съм чувала за това?

— Покрихме случая. Не беше толкова трудно. Беше свръхсекретно съоръжение и никой не искаше да признае, че изобщо е съществувало.

— Прикрили сте истината?

— Ужасена ли си? Знам, че мразиш такива неща. Но аз пак бих го направил. Не знаехме чия е отговорността и трябваше да установим. Отне ми три години да направя връзката с Естебан. Проследих Дженингс и накрая го открих в Либия. Преди да умре, той ме отведе до Естебан и Хабин.

— Ти беше ли от учените, които са работили в Накоа?

— Да.

— Но си оцелял.

— Бях във Вашингтон за отчет. Всичко беше свършило, когато се върнах. Рамзи ме посрещна в Таити, за да ми съобщи лошата новина.

Гласът му беше равен, без никакви емоции. Със същия тон би могъл да говори за доклад от инвентаризация, но невъзмутимостта беше само прикритие. Тя вече знаеше, че не е такъв.

— Съжалявам.

— Няма защо да съжаляваш. Беше много отдавна. Тогава бях друг човек.

— Глупости.

Той се усмихна едва-едва.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам, че се предпазваш като отричаш, точно както всички останали.

— Може би си права — каза той изтощено. — Знам, че става все по-трудно през цялото време да си сигурен кое е правилно и кое — погрешно. Навремето беше много по-лесно. Да хвана Естебан беше правилно. Всичко друго беше погрешно. — Той я погледна в очите. — И точно така се чувстваш ти в момента, нали?

— Да, точно така се чувствам.

— Нека ти задам един хипотетичен въпрос. Ако за да убиеш Естебан, Джоузи трябва също да умре, би ли позволила това да стане?

— Не откачай. Знаеш, че не бих позволила.

— Значи не си наполовина толкова лоша, колкото съм аз. По едно време бях готов да позволя всички на земята да измрат, само да съм сигурен, че ще хвана Естебан.

Тя поклати глава невярващо.

— Не, не би го направил.

— Твоята вяра е затрогваща, но незаслужена. Първо бях въплъщение на сатаната, а сега…

— Мили Боже, не казвам, че си ангел. Просто не си чудовище. Нито пък аз. Естебан е чудовището.

— Надявам се да си права.

— Можеш да се обзаложиш.

Тя се отправи към спалнята и затвори вратата зад себе си. Имаше нужда от душ и сън, да се изолира от всичко. Нямаше нужда от историята на Калдак като капак на целия днешен ужас. Но тя го беше помолила да й разкаже. Не, беше настояла. Трябваше да знае. Защо това беше толкова важно за нея?

Вероятно чисто любопитство. Точно сега Калдак беше важна и неразделна част от живота й. Той й помагаше да остане жива. Определено беше нормално да поиска да разбере кое го е задействало.

 

 

Калдак разпръсна фотографиите по масата.

Все едно се опитваше да открие самоличността на участник в маскен бал.

Клоунът с грим и костюм, музикантът с перуката и цигулката, старата клошарка с дебелата забрадка. Дори един от тийнейджърите носеше маска на Дар Вейдър.

Можеше да е един от тях или нито един. Откъде, по дяволите, можеше да разбере?

Разгледай ги внимателно. Стойката на тялото, изражението могат да извикат някой мимолетен спомен.

Седна до масата и започна да изучава снимките.

 

 

Центърът за контрол на заболяванията,

Атланта

— Отиди да поспиш, Ед.

Ед Кац вдигна поглед и видя, че до него е застанал Донован.

— Отивам. Искам само да направя още един тест. Не знам какво се е объркало, по дяволите. Тези антитела трябва да надвият антракса, но не става.

— Каза, че първият тест бил обещаващ.

Той кимна.

— Но вторият показа свръх устойчивост.

— Нека аз направя теста вместо теб. Не си мигнал през последните двайсет и четири часа. Каква полза от екипа, ако не използваш участниците в него?

— Скоро.

— Марта се обади и ми каза да те накарам да ядеш и да починеш. Да не искаш да си навлека недоволството й? — Донован се приведе над микроскопа на Ед. — И трябва да призная, че ми се ще да се занимая с това бебче. Интересно, че са използвали банкноти, за да пренесат бактериите.

Интересно. Донован винаги е бил обективен. Някога и Ед се беше държал така. Наука заради науката. Беше удобен начин за работа. Удобството беше изтекло през канала, когато беше изпратен на бойното поле през онези първи години, когато започваше изследването на HIV. Беше се научил да прикачва лица и гласове към статистиката на смъртните случаи. HIV като че ли беше навсякъде. Онези бебета, заразени чрез преливане на нетествана кръв, почти го бяха съсипали. През последните девет години той и Марта се опитваха да си родят дете и той беше почувствал болката на родителите на онези бебета.

— Аха, много интересно. Как ще ти хареса да напъхат няколко от тези двайсетачки в плика със заплатата ти?

— Ей, не ми вгорчавай живота, само защото си изтощен. Не аз съм видоизменил антракса.

— Съжалявам.

— И би трябвало. Обади ми се, ако имаш нужда от мен. — Донован се отдалечи.

Ед не трябваше да избухва така. Донован беше добро момче. Но той не можеше да се промени. Ед просто беше разочарован от липсата на напредък.

Не, защото беше изплашен. Ами ако антителата не подействаха и за този мутирал вид нямаше лек? Ами ако това беше Големият? След появата на HIV той имаше кошмари за Големия, вирусът или бактерията, които няма да могат да бъдат спрени. Някой ден той щеше да надигне отвратителната си глава в някоя дъждовна гора или лаборатория по генетика. Беше само въпрос на време. Той беше някъде навън.

Той просто дяволски силно се надяваше да не е върху това предметно стъкло пред него.