Айрис Йохансен
И тогава умираш… (12)

Глава 11

Калдак и Бес напуснаха апартамента на следващата сутрин още по тъмно. Те се спуснаха по задното стълбище до чакащата ги кола и подкараха към старото гробище Сейнт Николас в Метаире, близо до Ню Орлеанс.

Емили беше погребана в старинна, обрасла с мъх крипта над малко, спокойно езерце. Зората още не беше настъпила, когато свещеникът затвори Библията си, кимна учтиво и бързо напусна криптата.

Бедният човек, помисли си Бес вцепенено. Измъкнат от леглото и доведен в гробище, което сякаш беше излязло от роман на Ан Райс.

— Ние също трябва да тръгваме — каза Калдак нежно.

Бес погледна гладкия, каменен саркофаг, в който беше положен ковчегът на Емили. Довиждане, Емили. Обичам те. Винаги ще останеш с мен.

— Бес.

Тя кимна, обърна се и излезе от криптата. Въздухът беше влажен и свеж. Тя пое дълбоко дъх, наблюдавайки как пазачът на гробището заключва железните врати на криптата. През кипарисите проникваха бледи, сиви лъчи светлина и осветяваха надписа на гробницата.

Картие.

Погледът на Калдак проследи нейния.

— Заех място за Емили от Етиен Картие. Това е тяхната семейна крипта. Тук всеки трябва да бъде погребан над земята.

Тя знаеше това. Но не беше мислила, че дори Калдак ще успее да убеди някого да отстъпи последния си дом.

— Зае?

— Мислех, че в крайна сметка Том Корели може да поиска да я отведе у дома.

Да я отведе у дома. Думите бяха мили и в същото време навяваха меланхолия. Да отведе Емили у дома.

— Междувременно тук ще е в безопасност.

В безопасност в тази гробница. Не бяха ли мъртвите винаги в безопасност? Те нямаха тревоги, не се страхуваха, нито се ядосваха…

— Така добре ли е? — попита Калдак.

Тя кимна.

— Предполагам, че не бях помислила за това. Емили не би искала да остане тук завинаги. Тя всъщност не харесваше Ню Орлеанс. Би предпочела да си отиде у дома.

Тя се обърна и тръгна. Не мисли за нея. Не поглеждай назад. Не я оставяш сама. Тя винаги ще бъде с теб.

Калдак веднага се изравни с нея и те вървяха в мълчание по настланата с пясък пътека, покрай която бяха наредени крипти.

— Как ги накара да ни позволят да влезем в гробището толкова рано? — попита тя, когато наближиха портала.

— О, Рамзи си има начини.

— Да не се опитваме да избегнем някой убиец? Затова ли се промъкваме тайно и погребваме сестра ми по тъмно?

— Мислиш ли, че тя би предпочела да бъдеш лесна мишена на дневна светлина?

— Не.

— Аз също. Затова сме тук толкова рано и осем агенти са разположени зад онези крипти.

Погледът й обходи редиците от крипти.

— Не ги видях.

— И не би трябвало.

Не бе забелязала каквото и да е, докато изминаваше онова разстояние от колата до криптата. Беше изключила от всичко, изпълваше я само мисълта за Емили.

Но сега — край. Вече всичко беше свършило.

Калдак я спря, когато тя се насочи към светлокафявия, нает Лексус, паркиран край бордюра.

— Почакай малко.

Той хвърли поглед към мъжа в карирано спортно сако, който излезе от седана, паркиран по-надолу по улицата.

Тя настръхна.

— Няма нищо. Той е един от нашите. Наблюдаваше колата.

Мъжът кимаше и Калдак й отвори предната врата.

— Страхуваше се от бомба или нещо друго?

— Страхувам се от всичко — каза той като се намести зад кормилото. — От каквото си помислиш.

— Рамзи в онази кола ли е?

— Вероятно.

— Що за човек е той?

Той я погледна изненадан.

— Какво имаш предвид?

— В погребалния дом изглеждаше много ядосан и нетърпелив.

— Обича да командва.

— Ти също. — Тя отново погледна към седана. — Вярваш ли му?

— До известна степен. Знам, че е изместил някои хора, докато се е изкачвал до върха на агенцията. Той е добър специалист, но е амбициозен, а това винаги преиначава действията на човека.

— Да, така е. — Тя отправи поглед на изток. — Слънцето изгрява.

— Което означава, че е по-добре да тръгваме. Ще се успокоя, когато те изведа от този град. Оттук се отправяме направо към изхода на града. Ще накарам някой да прибере куфарите ти от апартамента и да ги донесе…

— Не.

Той застина, а после бавно се обърна с лице към нея.

— Какво?

— Няма да ходим никъде. Поне не сега. Върни ме в апартамента.

— Няма начин.

— Върни ме в апартамента и повикай Рамзи. Искам да говоря с него.

— Ще ти дам да говориш с него по телефона.

— Лице в лице. Искам всичко да е съвсем ясно. Спомняш ли си, веднъж ти казах, че всичко трябва да стане както аз искам.

Той не проговори няколко секунди.

— Спомням си.

— Тогава ме върни в апартамента. Или ще сляза от колата и ще тръгна пеша, Калдак. Искаш ли да се влачиш след мен?

— Бих могъл просто да те просна в безсъзнание и да те отведа.

— Вече си го правил — каза тя. — Би било банално да се повтаряш. Ако искаш да ме опазиш, върни ме в апартамента, където ще бъда заобиколена от четири стени. — Гласът й стана рязък. — Защото няма да отида никъде другаде, Калдак.

— Не прави това, Бес.

Тя се протегна към дръжката на вратата.

— Добре — измърмори той през зъби. Запали двигателя и натисна газта. Колата подскочи, притискайки я назад в седалката.

Беше спечелила първата битка.

 

 

— Какво правите още тук, по дяволите? — Рамзи затръшна входната врата на апартамента. — Предполагаше се, че сте на половината път до Шревърпорт, за да хванете полета за Атланта. За Бога, Калдак, няма да търпя…

— Калдак нямаше избор — каза Бес. — И бих била доволна, ако говорите на мен, г-н Рамзи. Малко ми писна да се отнасят към мен като че ли имам интелекта на първокласна крава.

Рамзи погледна предпазливо Калдак, който седеше в един фотьойл в другия край на стаята.

Калдак сви рамене.

Рамзи се обърна към Бес.

— Никой няма намерение да се отнася към вас другояче, освен с респект, госпожице Грейди. Ние всички много съчувстваме на загубата ви. Разбирам, че доктор Корели е била прекрасна жена и…

— Емили е мъртва. Затова каква жена е била тя е от значение единствено за хората, които я обичаха, за никого другиго. Не ви извиках тук, за да ми поднасяте надутите си съболезнования.

— Тогава защо ме доведохте тук?

— Информация. Трябва да си изясня някои моменти. Ще отидете ли в Мексико да заловите Естебан?

— Не можем. Това би предизвикало дипломатически скандал. Нямаме доказателства.

— Имате тялото на сестра ми.

— А и една конфронтация сега може да доведе до друг инцидент. Имайте търпение.

— Нямам търпение. — Тя замълча. — Имам нужда от друга информация. Трябва да разбера за Калдак. Реших да се обърна към вас, защото забелязах, че ми казва само онова, което той иска да знам.

Рамзи погледна Калдак с безпокойство.

Калдак каза:

— Кажи й.

— Шеф ли сте му? — попита Бес.

— Може и така да се каже.

— Което означава, че не сте му шеф. Или сте, или не сте.

— Калдак работи с нас от няколко години. Той има специални квалификации, които го правят безценен за нас.

— Квалификацията да убива хора или да воюва, служейки си с бацили? Той е учен, нали?

— Той ли ви каза? — Рамзи се поколеба. — Тогава знаете за Накоа?

— Не, не знае. — Калдак присви очи и се вгледа в лицето й. — Накъде биеш, Бес?

— Искам да знам колко власт имаш над тези хора. Изглежда можеш да им се обаждаш, когато си поискаш, но трябва да знам докъде се простира властта ти.

— Калдак се ползва с по-голяма свобода от нормалната — каза Рамзи. — Заради необичайните обстоятелства, които го заобикалят…

— Те ме използват — каза направо Калдак. — Всички се страхуват до смърт от това нещо. Аз съм удобен за тях, защото ще поема цялата вина, ако нещо се обърка.

— Той се усмихна сардонично на Рамзи. — И аз ги използвам.

— Ти не се ли страхуваш? — запита Бес.

— Разбира се, че се страхувам. Просто не мога да позволя на страха да ми попречи.

Не, Калдак нямаше да позволи на нищо да се изпречи на пътя му.

— Значи всеки използва всеки.

— Така е устроен светът, госпожице Грейди — каза Рамзи. — Но можете да сте сигурна, че правим всичко възможно, за да спрем Естебан.

— Не съм сигурна. Не ви вярвам.

— Мислите ли, че ще допуснем национално бедствие — каза Рамзи с нетърпелив тон. — Оценяваме вашата загриженост, но е идиотско да мислите…

— Изслушай я — каза Калдак. — Тя иска нещо.

Бес кимна.

— О, да.

— Какво? — попита Рамзи.

— Не какво, а кого. Калдак.

Макар че гледаше Рамзи, тя почувства внезапното напрягане на Калдак.

— Не съм сигурен, че разбирам — каза Рамзи предпазливо.

— Всеки използва всеки. Аз искам да използвам Калдак.

— По какъв начин?

— Да ме опази жива. Да ми помогне да намеря Естебан. — Тя погледна към Калдак и добави твърдо. — Да ми помогне да убия Естебан.

— А, ето какво било — измърмори Калдак. — Стигнахме до същността на въпроса.

— Вие не разбирате — каза Рамзи. — Не е толкова просто. Картината е много по-мащабна от…

— Не ме интересува мащабната картина. Вие му мислете за антракса. Просто ми дайте Калдак и направете така, че да разполага с властта да прави онова, което трябва да бъде направено.

— Как ме искаш — опакован в целофан или не? — запита Калдак.

Тя не му обърна внимание, концентрирайки се върху Рамзи.

— Искам Калдак.

— Разбирам болката и гнева ви, но нашите усилия трябва да се съсредоточат върху това да спрем Естебан да не предизвика още едно Тенахо.

— Значи се споразумяхме. Твърдо съм решена да спра Естебан.

— Ако се вслушате в здравия разум, сигурен съм, че…

— Вие слушайте. — Гласът й трептеше от напрежение. — Не вярвам на вашия „здрав разум“. Виждала съм твърде много сделки, сключени под масата, твърде много прикривания на истината. Това няма да се повтори. Никой няма да сключва сделка с Естебан и да го остави да се отърве. Няма да стане.

— Никой няма да сключва сделка.

Тя извърна към Калдак.

— Би ли могло да се случи?

Той кимна бавно.

— Майната ти, Калдак — процеди Рамзи през зъби. — Никак не улесняваш нещата.

— Твърде съм заинтересован от всичко това, за да лъжа заради теб, Рамзи. Никога преди не съм бил в отряда на робите.

Рамзи му хвърли отровен поглед, преди да каже внимателно:

— Госпожице Грейди, направихме всичко по силите си, за да сме сигурни, че сте в безопасност. Сега имаме нужда от вашето сътрудничество.

— Престанете да ме покровителствате. Искам всичко да бъде пределно ясно. Нуждаете се не само от моето сътрудничество, нуждаете се от кръвта ми. Дайте ми Калдак и можете да я получите.

— Бинго — каза Калдак.

Рамзи застина.

— Ще откажете? Но това би могло да означава хиляди човешки живота.

— Тогава съм сигурна, че Белият дом ще бъде много разочарован, че сте ме настроили враждебно и сте ме принудили да си отида. Дайте ми Калдак.

— Да предположим, че ви обещая, че след като всичко свърши, Калдак ще бъде изпратен след Естебан. Ще отидете ли в обезопасената къща, като оставите нещата в наши ръце?

— Никакви обезопасени къщи. Оставам тук.

— Мили Боже, да не искате да умрете? Вие сте мишена.

— Не, не искам да умра. Калдак ще ме опази жива, а вие ще му помагате. Точно тук, на открито. Ако се скрия, няма да можете да привлечете Естебан.

— Естебан ще изпрати убиец. Няма да дойде сам.

— В началото — не. Но мисля, че колкото по-дълго време съм жива, толкова по-разярен ще става той.

Рамзи поклати глава в знак на несъгласие.

— Вие сте твърде ценна, за да ви използваме като примамка, а и нямате представа за какво ме молите.

— Не ви моля. Не ви давам никакъв избор. Нещата ще станат така. Естебан ще си плати за Емили. Нямам какво повече да ви кажа. Довиждане, господин Рамзи.

Рамзи се вторачи в нея с раздразнение. После тръгна към вратата.

— Трябва да поговоря с теб, Калдак.

— Така си и мислех. — Калдак се изправи. — Ще се върна след малко, Бес. Ще останем в преддверието.

Бес влезе в спалнята. Втората битка. Беше доволна, че е приключила, но не се заблуждаваше, че Калдак ще бъде толкова лесен, колкото Рамзи. През цялото време беше седял, наблюдавайки я, прибавяйки, изваждайки, анализирайки. Докато се бореше с Рамзи, тя усещаше присъствието му всяка секунда.

Смени бързо черния костюм с джинси и риза. Преди да успее да закопчае последното копче, чу предната врата да се затваря. Тя се стегна и се върна в хола.

Калдак пак беше седнал във фотьойла.

— Ти спечели. — Той почука по гърдите си. — Твой съм.

— Наистина ли?

— Що се отнася до Рамзи. Той, разбира се, предложи да се върнем към първия вариант и да те държим упоена, докато взимаме кръвта, от която се нуждаем. Но когато не се съгласих, той отстъпи.

— Виждаш ли някаква прилика с методите на Естебан?

— Може би. Всъщност ти се справи с Рамзи много добре. Той не разбра, че блъфираш.

— Не блъфирах.

— Мисля, че блъфираше, но при всеки случай беше твърде опасно да те изоблича. От значение е само кръвта.

— Ще я получиш.

— Знам. Възнамерявам да се подсигуря. — Той направи пауза. — А за да стане това, трябва да те опазя жива. Това означава, че ще бъда с теб всяка минута. Няма да влизаш в кола, няма дори да отваряш вратата без мен.

— Съгласна съм.

— Нека обиколим апартамента и ще ти покажа мерките за безопасност, които сме взели.

Тя го последва по коридора.

— Нито спалнята ти, нито тази стая за гости са свързани с външна аварийна стълба, нито имат някакъв друг изход. Те са наред. — Той отиде до вратата в края на коридора. — Заключалката на тази врата, която води към малкия двор, не беше солидна. Заменихме я със секретен патрон. Дворът е заобиколен от ограда от ковано желязо и има портал. Има дълга алея, която води до страничната улица, затова поставихме един човек в двора, а също и във входа откъм предната улица.

— Могат ли да бъдат дискретни? Не искам съседите ми да се плашат.

— Петерсън беше на пост тази сутрин, когато се върнахме от гробището. Стоеше от другата страна на улицата, под навеса на магазина. Забеляза ли го?

— Не.

— Тогава предполагам, че е дискретен. — Той отвори следващата врата. — А това е тъмната ти стаичка. Светни лампата.

Тя натисна ключа до вратата и стаята се озари от мътна червена светлина.

Той отправи поглед към прозореца.

— Сложила си капаци, това е добре.

— Не съм го направила заради безопасността, а за да изолирам светлината. Затова са направени така, че да се затварят плътно. — Тя се намръщи. — Заковали сте дъски върху тях. Нужно ли беше?

— Да. — Той направи гримаса. — Боже, тук вони. От химикалите ли е?

— На мен ми харесва как мирише.

— Странно.

— Може би. Но е добре, че ми харесва, защото прекарвам голяма част от времето си в тази стая.

— Тогава сигурно не страдаш от клаустрофобия.

Тя поклати отрицателно глава.

— Харесва ми. Тук винаги чувствам по-голяма сигурност.

Той я погледна проучващо.

— Не знам защо. — Тя сви рамене. — Или може би знам. Предполагам, защото когато проявявам някой негатив в онова легенче там, на него се появява светът такъв, какъвто е в действителност. Не какъвто аз искам да бъде, нито какъвто някой друг се опитва да ми внуши, че е. Истината. Така се пресичат разните глупости.

— Имаш интересна представа за предпазно одеяло. — Той изгаси лампата, излезе в коридора и отвори следващата врата. — Както казах, стаята за гости е надеждна. Аз ще се настаня тук. Достатъчно близо е до спалнята ти, за да мога да чувам всичко. През нощта оставяй вратата си открехната. — Той й хвърли поглед. — Някакви възражения?

— Не, защо би трябвало да имам? Ти осигуряваш моята безопасност. Затова пожелах теб.

— Не съвсем. Аз съм средство към дадена цел. Ти искаш Естебан мъртъв, а от мен искаш да ти помогна да го заловиш. Всичко останало е маловажно. — Той замълча. — Искаш да бъдеш примамка? Окей, но ще стане както аз кажа. Искаш Естебан? Ще ти го осигуря, но няма да допусна да убият никой от нас междувременно.

— Не искам да ми го осигуряваш. Просто искам да ми помогнеш да стигна до него.

— Знаеш ли колко много охрана държи около себе си? Не можеш да се доближиш до него.

— Това няма да продължава вечно. Никой не е пазен през цялото време. Мога да го направя, ако ми помогнеш.

— И тогава Хабин може да изпадне в паника и да продължи с удара на своя глава. Това ли искаш?

— Не, намери начин да го заобиколиш.

— Да не мислиш, че мога да върша чудеса?

Когато беше намерил самолетоносача за Джоузи, тя беше решила, че това е чудо.

— Ти си съобразителен и извеждаш нещата до край. Това вече само по себе си е чудо. Не съм толкова глупава, че да мисля, че мога да се справя сама. Имам нужда от теб.

Той замълча за миг.

— Значи наистина ще ме използваш?

Тя трепна.

— Да.

— Мисълта за това вече започва да те тревожи.

— Ще го преодолея. — Постави ръка върху лейкопласта на лявата си ръка. — Ти не си единственият, който е използван. Не моля за твоята кръв.

— Може и да го направиш. — Той я разгледа внимателно. — Но не в този момент. Затова, като истински верен слуга, ще се опитам да съм ти полезен по други начини. Какво искаш за обяд?

Вълна на облекчение премина през нея. До този момент тя не беше сигурна дали ще се съгласи с нея.

— Не съм гладна.

— Обаче трябва да ядеш. Като Джоузи си. Нужно е да си изградиш достатъчно кръвни телца.

— Тогава ще ям каквото и да е.

Той кимна и се отправи към кухнята.

— Калдак. — Тя се поколеба, когато той я погледна през рамо. — Не виждам никакъв друг начин. Всеки знае какво прави Естебан, но никой не го спира. Не искам да ти се случи нищо, но ти си единственият, на когото мога да се доверя.

— Ти ми вярваш? — попита той бавно.

— Да.

— Недей, Бес. — Той изчезна в кухнята.

Третата битка. По всичко изглеждаше, че е победила, но тя не мислеше така. Калдак беше отстъпил временно, не се беше предал. Тя беше доловила гнева и раздразнението, кипящи у него точно под повърхността, и това я беше потиснало. Вероятно същият този гняв го беше накарал да й каже да не му вярва. Тя можеше да му вярва. Тя му вярваше. Невинаги знаеше какво мисли, понякога беше груб и брутално искрен, но почти от самото начало беше до нея, помагайки й.

Ще се грижа за теб.

Нямаше нужда някой да се грижи за нея, но беше добре да не е сама.

А точно сега се чувстваше много, много самотна.

— Пържола? — тя погледна в чинията си със съмнение. — Не мога да изям всичко това. Не и за обяд.

— Със сигурност можеш. — Той седна срещу нея. — Ще е добре за теб.

Тя сви рамене и взе вилицата.

— Ще опитам.

— Радвам се да видя, че ми сътрудничиш.

— Сключихме сделка. Аз спазвам обещанията си.

— Доколкото си спомням, беше по-скоро изнудване. Но всичко е наред. Семантиката няма значение. Не и ако изядеш пържолата си. — Той отряза парче от своята пържола. — А и аз те поизлъгах малко. Нямам намерение да ти отдавам цялото си внимание и да ти прислужвам. Може да ми се наложи да свърша и някои други неща.

— Какви неща?

Той не отговори.

— Не се безпокой. Няма да те оставя без защита.

— Какви неща?

— От две години се опитвам да попреча на Естебан и Хабин да разпространят антракса. Не успях да попреча да се случи в Тенахо. Тук няма да се случи. — Той срещна втренчения й поглед. — Разбирам защо искаш Естебан да умре. Мислиш ли, че аз не го искам? Имам си своите причини да искам копелето да пукне. Имаше времена, когато работех с него в Мексико и едва успявах да се въздържа. Знаеш ли колко много възможности имах? Щеше да е нужно само едно извиване на врата му. Но се възпрях и не го убих, и ще попреча и на теб да го убиеш, докато не стане безопасно да го направиш.

Тя поклати глава невярващо.

Той сви рамене.

— Знаех, че няма смисъл да ти го казвам. Болката е твърде скорошна. Аз също не бих послушал.

— Каза, че ще ми помогнеш.

— Ще ти помогна. Просто се опитвам да бъда честен с теб. Ако смъртта му би попречила на плановете ми, ще се погрижа да я отложа. — Той погледна чинията й. — Едва си я докоснала. Хапни още малко.

— Не мисля, че точно сега ще мога. Може би ще можем да спрем в някой ресторант, докато сме навън.

Той се взря в нея, шокиран.

— Навън?

— Излизаме на разходка из Френския квартал. Ще излизаме всеки ден, но винаги по различно време и в различни посоки. Чувала съм, че е погрешно да демонстрираш установени навици.

— Няма да ходим никъде извън този апартамент.

— Да, ще ходим. Искам Естебан да знае, че съм тук и че ще остана тук.

— Перченето може да те убие.

— Не е перчене. И тук, в апартамента не съм в безопасност, нали?

— Далеч по-безопасно е, отколкото на улицата.

— Отговори ми.

Накрая той кимна.

— Винаги има начин, ако си решил. Токов удар, отровна змия в канала на душа. — Той сви рамене. — Ако искат да стигнат до крайности — малък реактивен снаряд през онзи прозорец там.

— Толкова за сигурността.

— Защо мислиш, че искаме да се махнеш оттук?

— Тогава е въпрос на относителна безопасност. Ако останем скрити, те просто ще започнат да обмислят как да проникнат тук. Ако решат, че отивам някъде, където ще бъда по-лесна мишена, биха могли да изчакат.

— Може би. Ще рискуваш собствения си живот заради това?

— Да. Това е по-добре, отколкото да се крия и да ги чакам да дойдат и да ме заловят. Предпочитам аз да ги търся.

— Нямаш никакво предимство. Те знаят как изглеждаш.

— Но аз имам теб да ме защитаваш. Така ще бъде, Калдак.

— Страхотно, просто страхотно — каза той. — Нещо друго?

— Да, искам всички обаждания от Ед Кац от Центъра за контрол на заболяванията да минават през редовната ми телефонна линия.

— Тази линия със сигурност се подслушва.

— Искам Естебан да знае какво правим. Искам да се тревожи. Искам да го изнервя.

— Той не е единственият, когото изнервяш.

— Ти ще се оправиш. — После запита с любопитство. — Слагал ли си някога змия в канала?

— Не, по дяволите. Изпитвам ужас от змии. Но не всички са гнусливи.

— Колко успокоително.

— Ти ме попита. Ако искаш спокойствие, позволи ми да те отведа в онази обезопасена къща в Северна Каролина.

Тя поклати отрицателно глава.

— И аз така си помислих. Значи ще се покажем и ще им дадем да разберат, че не си заслужава да се целят в апартамента. Има ли някое конкретно място, където искаш да отидеш?

Тя отговори незабавно:

— Зонтагс.

Той я погледна въпросително.

— Това е най-добрият магазин в града за фотографски принадлежности. Трябва да си купя нова камера.

 

 

Фотоапаратът на витрината на Зонтагс привлече вниманието й.

— Иска ми се да беше гледала по този начин пържолата, която направих за обяд — каза Калдак. — Лакомо. Определено лакомо.

Така беше. Нямаше търпение да сложи ръце на него.

— Това е добър фотоапарат. Отлична изработка.

— Такъв ли имаше преди? — попита Калдак.

Тя поклати отрицателно глава.

— Онзи беше Хазелблад. О, имам и други фотоапарати, но той ми беше любимият.

— Не искаш ли да го замениш със същия модел?

— Не, не може да бъде заменен. Живях с този апарат осем години. Беше като стар приятел. Не можеш да замениш старите приятели, само защото тях вече ги няма. — Точно както не можеш да замениш сестра. Мисълта предизвика прилив на болка, но тя бързо я отхвърли и се отправи към входа на магазина. — Затова си намираш нов приятел със страхотни качества и се надяваш на най-доброто. Веднага се връщам.

Той я последва.

— Където си ти, там съм и аз.

През целия път от апартамента й той не се беше откъснал от нея.

— Съмнявам се, че някой чака вътре да ме нападне.

— Аз бих го направил. Ти си фотограф без фотоапарат. Това е най-добрият магазин за фотоапарати в града. Идеалното място. — Той отвори вратата пред нея и хвърли поглед на вътрешността. — Няма клиенти. Ако някой влезе и се приближи до теб, отстъпи назад. Не позволявай никой да се докосва до теб. Нужно е само едно леко убождане.

— Марди Грас започва следващата седмица. Трудно ще е да не бъда докосвана от никого във Френския квартал. Ще трябва непрекъснато да се намесваш като някой защитник на Светците.

— Тогава точно това ще направя. Но ти ще ми помагаш да се справя, нали?

— Можеш да бъдеш сигурен — каза тя с отсъстващ тон, гледайки назад към фотоапарата на витрината. Беше обхваната от познатото нетърпение и за момент почувства вина. Мания, така го беше нарекла Емили, а тя беше погребала Емили едва тази сутрин. Трябваше ли да чувства тази…

— Да не предпочиташ да се върнеш в апартамента и да се свиеш в някой ъгъл? — запита Калдак рязко с поглед, впит в лицето й. — Това ли би искала Емили за теб?

Емили би пожелала Бес да продължи да живее и да се радва на живота. Емили не беше разбирала страстта на Бес, но никога не би поискала Бес да остане без нещо, което би я направило щастлива. На практика тя би се борила с всеки, който се опита да попречи на Бес. Не че самата тя не се беше месила твърде често. Почти можеше да я чуе…

Тя се отправи целенасочено към щанда.

— Не, Емили не би искала това, а аз също не го искам.

— Галиш този фотоапарат като че ли е куче — каза Калдак, докато отваряше вратата на магазина пред нея.

— Просто се опитвам да го почувствам. И усещането е като при немска овчарка. Определено не е златист ритрийвър. Имахме такава порода, когато бях малка — Симон — беше обичлив, но страшно тъп. — Тя докосна фотоапарата, окачен на врата й. — Този фотоапарат е шик, наистина шик.

— Нов приятел?

Тя поклати отрицателно глава.

— Още не. Все още само познат. Но мисля, че постепенно ще започне да ми харесва. — Той вече й харесваше. Имаше сигурното усещане за правилност, за завършеност. Тя вдигна апарата, фокусира го върху балкона от другата страна на улицата и бързо снима. — Хубав апарат.

— Тогава съм доволен, че го намери. — Той я хвана за рамото. — Време е да се връщаме в апартамента. Достатъчно дълго се излагахме на показ.

Високият клоун със зелена коса, жонглиращ на ъгъла.

Нагласи обектива.

Снимай.

Старата клошарка с начервени бузи и дебели чорапи, седнала на табуретката до алеята.

Нагласи обектива.

Снимай.

Музикантът, облечен в комбинезон и карирана риза, който свиреше на своята цигулка в средата на Роял Стрийт.

Нагласи обектива.

Снимай.

— Ако продължаваш да спираш, няма да успеем да се върнем в апартамента преди утре — каза Калдак сухо.

— Добре де, трябва да го дресирам. — Тя направи още една снимка на клоуна. — А на земята няма по-фотогенично място от Ню Орлеанс. Това е една от причините да се преместя тук. Тук има всичко, което искам. Стига само да изминеш една пресечка, в която и да е посока и ще се натъкнеш на картина, в която е заключена цяла една история.

— Само ти да не си историята. — Той държеше под око тълпата около тях. — И подозирам, че не правиш снимки само заради удоволствието от снимането.

— Той би могъл да е тук, нали?

— Вероятно е някъде наблизо.

— Значи мога да го заснема.

— Затова ли взе фотоапарата днес?

— Не. — Тя му хвърли бегъл поглед. — Но мислех, че ще одобриш да поразузнаем малко.

— Извинявай. — Погледът на Калдак се отправи към трима тийнейджъри пред тях. — Предполагам, че съм малко нервен.

Щяха да са нужни доста усилия, за да се изнерви Калдак, помисли си тя, потръпвайки.

— Не мисля, че твоят убиец е едно от тези хлапета.

— Би могъл. Може да е всеки. Обзалагам се, че е тук, наблюдавайки. Човек никога не знае.

— Да, никога не можеш да си сигурен. — Тя беше снимала убийци и преди. В Сомалия, в Хърватско, онзи убиец на малки момчета в Чикаго. Но никога не беше снимала човек, който да иска да я убие.

Покажи ги.

Ръцете й леко трепереха докато вдигаше фотоапарата.

Нагласи обектива.

Снимай.

 

 

Тя го беше заснела.

Де Салмо гледа втренчено след Грейди и Калдак, докато не изчезнаха зад ъгъла.

Беше го изненадала. Не беше очаквал, че ще се размотава, правейки снимки. Охраната около нея беше толкова усилена, че той беше решил, че ще я крият непрекъснато. Вече беше започнал да планира как да проникне в апартамента.

Онова самонадеяно копеле Калдак очевидно си мислеше, че присъствието му е достатъчно да възпре похитителите. Глупак. Нямаше да бъде толкова труден удар, колкото беше мислил Естебан. Лесно спечелени пари.

Но го безпокоеше фактът, че го беше снимала.