Айрис Йохансен
И тогава умираш… (11)

Глава 10

Погребалният дом Дъплес беше голяма, бяла сграда. Боята беше започнала да се лющи, а моравата на места беше пожълтяла. До предната врата, върху пиедестал беше поставена статуя на крилат ангел с тромпет.

Дали това е Гавраил, почуди се Бес унило. Емили щеше да намрази това място. Винаги е обичала нещата да са подредени и добре поддържани.

Калдак стисна по-силно рамото й.

— Можеш да промениш решението си.

Тя поклати глава и забърза по пътеката. Просто свърши с това, заповяда си тя. Открий, че са направили огромна грешка и се махни оттук.

— Отиде твърде далеч, Калдак. — Висок, сивокос мъж излезе иззад нишата. — Мили Боже, да не искаш да я хванат?

— Твое задължение е това да не стане, Рамзи. Провери ли погребалното?

— Да. Изведи я оттук.

Калдак хвърли поглед към редицата къщи от другата страна на улицата.

— Ами онези?

Рамзи кимна рязко.

— Прослушахме ги. Няма снайпери. Трябваше да им кажа, че очакваме посещение на президента. Вероятно ще се обадят на конгресмена си. Защо, по дяволите, президентът ще идва тук?

Погледът на Калдак се плъзна покрай него към фоайето.

— Къде е тя?

— Първата зала вляво. — Погледът на Рамзи се отмести към Бес. — Това си е загуба на време, г-це Грейди. Няма нужда да го правите. Ковчегът е затворен.

— Защо?

Рамзи заобяснява с неудобство:

— Умряла е в хълмовете и е била погребана там. Било е горещо и условията не са били благоприятни за…

— Да не би да казвате, че Естебан е изкопал тялото й и го е изпратил тук?

Безчувствено и отвратително. Толкова отвратително, колкото и да изкопаеш дупка и да хвърлиш една жена в нея.

Но това не се беше случило на Емили. В онази зала беше някой друг.

Тя отвори вратата и влезе вътре. Първата зала в ляво. Дъбов ковчег в центъра. Свещи, горящи в двата края. Никакви цветя. Къде бяха цветята?

Гърдите я стягаха. Не можеше да диша.

— Бес. — Калдак стоеше до нея.

Тя навлажни устни.

— Отвори го.

— Не.

— Отвори го, Калдак.

— Чу Рамзи. Не искаш да видиш…

— Трябва да видя. Трябва да знам. Отвори го или ще го направя сама.

Той измърмори някакво проклятие и пристъпи напред. Повдигна капака на ковчега.

Щеше да погледне само веднъж и щеше да се увери, че са сгрешили.

Само един поглед и всичко ще е свършило.

О, Господи!

Калдак я прихвана, докато падаше.

 

 

— Емили.

— Шшт. — Калдак я носеше, изкачваше се по някакви стълби, едва осъзна тя. Стълбите водеха към апартамента й. Как се бяха озовали там. — Не мисли. Просто се опитай да поспиш.

— Не повярвах…

— Знам.

— Боляло ли я е?

— Не за дълго.

— Те просто са я хвърлили в земята, Калдак. Те просто са я изхвърлили. — Пръстите й се впиха в рамената му. — Никой не заслужава… Емили беше толкова умна и сърдечна, и… Аз не й казах довиждане. Просто й дадох Джоузи и избягах през вратата. Трябваше да се сбогувам.

— Сигурно е разбирала.

— Но аз трябваше…

— Моля те, спри да плачеш.

Плачеше ли? Не усещаше сълзите. Цялото и тяло я болеше като открита рана…

— Извинявай.

— Не исках да кажа… — Той седна в един стол и я придърпа в скута си. — Плачи. Удари ме. Прави каквото искаш. Само недей… — Той я люлееше напред-назад. — Не се измъчвай така.

— Не мога. Тя е… мъртва. Емили е мъртва.

Истината я разкъсваше. Емили лежеше в онази блестяща дъбова кутия в погребалния дом. Емили никога повече нямаше да се смее или усмихва, никога повече нямаше да я разкарва насам-натам.

— Всичко ще е наред. — Ниският глас на Калдак беше изпълнен с агония. — Нещата ще се оправят. Обещавам ти, ще се оправят.

Как можеха да се оправят?

Емили беше мъртва.

 

 

Калдак внимателно положи Бес на леглото и придърпа покривката нагоре. Надяваше се, че няма да се събуди веднага. Минаха часове, преди да може да заспи. Той излезе от спалнята и внимателно затвори вратата.

Отпусна се в един фотьойл и облегна глава назад.

Не искаше никога повече да минава през нещо подобно. Беше почувствал болката и загубата й, като че ли бяха негови собствени. Загубата наистина беше и негова, загубата и отговорността, и вината. О, Боже, да, вината.

Престани да мислиш за това. Всичко свърши. Сега трябваше да намери начин да предпази Бес, да не позволи отново да страда.

Аха, със сигурност.

Погледът му обходи разсеяно малката всекидневна на апартамента. Мебелите бяха прости и с изчистени линии, с изключение на стола и канапето в бежово и тъмночервено. Фотографиите по стената бяха забележителни: малко чернокожо момиче с огромни очи, изпълнени с копнеж, Джими Картър по риза в родното си място, сомалийският бандит, за когото беше споменал на Бес. На масата в дъното бяха поставени семейни снимки: една много по-млада Емили по шорти и тениска в люлка край някаква река, Емили в булчинска рокля, изправена до висок мъж в смокинг, Емили и малко, червенокосо момиченце с кръгли, любопитни очи. Навсякъде Емили.

Той отмести поглед към персийския килим, покриващ дъбовия под, и към растенията, които изпълваха стаята.

Растения.

Докосна африканските теменужки на масата до него. Истински.

Протегна се за телефона и набра Рамзи.

— Каза ми, че апартаментът е безопасен — каза той, когато Рамзи вдигна. — Бес е извън страната през по-голяма част от времето. Кой има ключ да влиза и да полива цветята й?

— Чист е. Собственикът идва два пъти седмично. Никой не се е доближавал до него. Има и други хора, освен теб, Калдак, които също знаят как да си вършат работата.

— Извинявай.

— Как е тя?

— Как мислиш, че е?

— Казах ти, че не трябва да я водиш.

— Някакъв знак от Естебан?

— Още не. Но знаеш, че е изпратил някой.

Да, знаеше. Естебан сигурно е поставил свой човек в погребалното и знаеше къде точно се намира Бес в момента.

— Провери ли товарния самолет?

— Просто са си вършили работата. Е, може би е трябвало да се усъмнят във фалшивите документи, но това е всичко. — Рамзи помълча малко. — Трябва да поговорим.

— По-късно. Няма да я оставя сама.

— А кръвният тест?

— Мислим, че е положителен. Ще се обадя на Ед Кац да потвърди резултатите от новата проба.

— Положителен? — Рамзи изпсува тихо. — И въпреки това й позволи да дойде тук? Да не си полудял?

— Вероятно. — Той смени темата. — Яел появи ли се?

— Вчера не беше, но е на път. Кога ще я отведеш в обезопасената къща?

— Защо не се погрижиш да намериш онзи център за фалшифициране на парите и лабораторията в Айова и не ме оставиш аз да се погрижа за Бес?

— Защото не се грижиш достатъчно за нея. Ще я оставиш да я убият, а после и нас, ако Естебан напредне с…

— Ще ти се обадя пак.

Калдак затвори телефона. Нямаше нужда Рамзи да му казва колко безразсъдно действаше. Набра Ед Кац в Атланта.

— Абсолютно сигурно е. — Развълнуваните думи на Ед се заизливаха една след друга. — Можем да работим с него. Но имаме нужда от повече, много повече.

— Какво искаш да направя? Да източа вените й ли?

— Не, разбира се, че не. Но няма да навреди, ако получим още една проба веднага.

— Ще я взема, когато мога.

— Веднага.

— Тя току-що видя сестра си мъртва, в един ковчег.

— О. — Ед замълча. — Твърде лошо. Но може би ще успееш да й обясниш колко важно е да…

— Довиждане, Ед.

— Чакай. Тя потисната ли е?

— Естествено, че е потисната.

— Не й давай успокоителни. Ще навреди на резултатите от следващата пратка, която…

— Ще й давам всичко, от което има нужда. Ако се наложи да я държа в безсъзнание през следващите двайсет и четири часа, ще го направя.

— Не е нужно да ставаш раздразнителен. Това си е твоята шибана игра. Просто ми изпрати нещо веднага, щом можеш.

Калдак пъхна телефона обратно в джоба си.

Това си е твоята шибана игра.

Да, това беше неговата игра и на него му беше разрешено да командва. Съмнителна чест, която му беше оказана само защото никой друг не искаше да си навлича такава беля на главата. Твърде много неща можеха да се объркат. По дяволите, твърде много неща вече се бяха объркали. Досега само едно нещо от цялата шибана каша беше наред — имунният фактор на Бес.

Затова от него се очакваше да третира Бес като лабораторно животно. Без значение какво чувстваше или мислеше тя. Личната свобода, мисълта за благото на обществото нямаха никакво значение. Използвай я.

Това го отвращаваше. Беше кошмар, който продължаваше твърде дълго.

Страхуваше се, че повече не може да го върши.

И още повече се страхуваше, че би могъл да продължи.

 

 

— Значи се улови на въдицата? — Естебан изпита прилив на удоволствие. — Там ли е?

— Припадна в погребалното — каза Марко Де Салмо. — Сега е в апартамента си. Калдак е с нея.

— Някакъв начин да се добереш до нея?

— Охраната е силна, наистина силна. Не ми се отдаде никаква възможност в погребалния дом.

— Но ти беше нает да разрешиш проблема, Марко — каза Естебан тихо. — Сигурен съм, че ще успееш. Нямаме много време. Те ще я отведат и ще я скрият веднага щом могат. Не мога да ти опиша колко ще съм недоволен, ако това се случи след всичките главоболия, които си навлякох.

— Инсталирах микрофон в телефона. И наблюдавам апартамента. Няма да я изпуснем втори път.

— Надявам се, че няма. Всяка минута, през която е жива, увеличава опасността. За теб, както и за нея.

От другата страна настъпи мълчание.

— Ще намеря начин.

— Имам пълна вяра в теб.

Той затвори телефона. Наистина вярваше до известна степен в Де Салмо. Намираше го много ефикасен, макар и да му липсваше малко въображение. Въображението беше голямо предимство за един убиец. Калдак имаше въображение и то беше едно от най-ценните му качества.

— Г-н Мориси се обажда по мобифона ви. — Перез стоеше на вратата. — Казахте да приемам обажданията му по всяко време.

Мориси. Докато отиваше към телефона, го обхвана нетърпение. От седмици чакаше на тръни. На Мориси му беше отнело твърде много време да намери подходящия човек.

— Намери ли го?

— Коди Джеферс. На двайсет и една. Самотник. Бързо се пали. Самохвалко. Той е незначителен шофьор, който участва в тукашното дерби за камиони. През последните две седмици непрекъснато се мотае около пистата и досажда на звездите. Излязъл е трети и четвърти на две второразредни състезания, но е проиграл паричната награда веднага щом я е получил. Звучи ли като човека, който искаш?

Обзе го възбуда.

— Напълно.

— Искаш ли да се заема с него?

— Не, сам ще го направя. — Тази част от плана му беше прекалено решаваща, за да бъде изпълнена от подчинени. Джеферс щеше да бъде важна брънка и трябваше да бъде напълно подходящ. — Къде е той?

— Тук, в Шайен, Уайоминг. Хотел Маджестик. Долнопробно свърталище до пистата.

— Ще се срещнем на летището. Ще бъда там утре сутрин. Перез ще ти се обади и ще ти каже номера на полета.

Той затвори телефона и се облегна в стола. Грейди скоро щеше да бъде мъртва, а най-важната брънка вече беше намерена.

Нещата се развиваха напълно задоволително.

 

 

През дантелените завеси на прозореца струеше светлина. Бес винаги беше обичала да гледа замъглените, образувани от проникващите лъчи фигури. Беше купила дантелата в Амстердам, отстрани беше сложила раирани вълнени пердета и беше изпънала завесите така, че да няма никакви претрупани дипли. Беше купила една дължина и за Емили и Емили беше поръчала завеси за стаята на Джули. Емили се беше разсмяла и беше казала, че никога не би си помислила, че Бес харесва дантела, че тя изобщо не подхождала на нейния характер…

Емили.

Бес почувства разкъсващата болка, стисна здраво очи, изтиквайки назад мисълта за сестра си.

— Не заспивай отново.

Очите й се отвориха и тя видя, че Калдак седи на леглото.

— Спа десет часа — каза тихо той. — Сега трябва да хапнеш.

Тя поклати глава.

— Да. — Той се изправи. — Ще ти направя супа и сандвич.

— Не съм гладна.

— Обаче трябва да ядеш. Отиди си вземи един душ и се облечи. — Той излезе от стаята.

Отново беше станал студен и решителен, осъзна тя. И все пак миналата нощ той я беше държал в прегръдките си в продължение на часове и я беше люлял, и агонизира заедно с нея, като че ли Емили беше и негова сестра.

Емили.

— Ставай — извика той от кухнята.

Да върви по дяволите. Тя не искаше да става. Искаше отново да потъне в сън и да забрави гледката на Емили в ковчега. О, Господи.

Той се върна, изправи я и нежно я побутна към банята.

— Давам ти десет минути. Ако не си излязла от душа, ще вляза и ще те измъкна.

Искаше й се да го удари.

— Животът продължава, Бес. Няма да се излекуваш като лежиш в леглото. Ще се излекуваш, ако направиш нещо за болката.

— Престани да ми проповядваш. Не знаеш как…

Той вече беше излязъл.

Тя затръшна вратата на банята и се облегна на нея. Отново плачеше.

— По дяволите — промълви тя. — Майната ти, Калдак.

Майната му и на Естебан, който беше убил Емили и я беше хвърлил в дупка в земята, като че ли беше едно нищо. Чудовище. Изпълзяло изпод скалата и разкъсващо, нараняващо…

— Пет минути, Бес.

Защо не спре да ми дава заповеди, помисли си тя, докато сваляше дрехите си. Беше точно като Емили и начинът…

Всичко ли щеше да й напомня за Емили? Калдак не беше като Емили. Никой не беше като нея.

Тя пусна душа и се пъхна под струята.

Емили беше умна и предана, и любяща. А онова чудовище я беше убило.

Покажи им чудовищата.

Но те всички знаеха кое беше чудовището и въпреки това Емили беше умряла. Чудовището се разхождаше, дишаше от въздуха, ядеше храна, смееше се и говореше, а Емили беше мъртва.

Бес стоеше там, скимтяща и ридаеща, защото „те“ не бяха направили нищо. Винаги бяха „те“. Те не бяха направили нищо в Тенахо. Те не бяха направили нищо и в Данзар.

Тя не беше направила нищо.

Емили беше мъртва, а тя не правеше нищо.

— Бес?

Калдак стоеше пред кабинката с душа. През мъглата можеше да види огромния му силует, очертан върху стъклото.

— Разкарай се, Калдак.

— Излизай, обедът ти е готов.

— Махай се.

— Достатъчно стоя тук. — Той започна да плъзга вратата на кабинката.

— Излез оттук. — Тя затръшна обратно вратата. — Ще изляза, когато съм готова и се почувствам добре. Сега просто ме остави сама.

Той остана на място, изненадан от яростта в гласа й.

Тя също беше изненадана. Не беше осъзнала колко бързо и силно се беше разгорял гневът й. Юмруците й бяха така стиснати, че ноктите и се забиваха в дланите й. През нея преминаваха вълна след вълна на гняв и омраза.

Естебан.

— Халатът ти е на дръжката на вратата.

Вратата се захлопна и тя остана сама.

Не, не сама.

Споменът за Емили такава, каквато я беше видяла в погребалния дом, остана с нея. Щеше ли някога да види сестра си по друг начин? Щяха ли всички други спомени от миналото да изтлеят и да остане само този?

Изтласкай го, възпри го. Само щеше да заплаче отново, а това я отслабваше. Трябваше да мисли и да планира. Сега не можеше да бъде слаба. Трябваше да бъде силна, както Емили щеше да бъде на нейно място.

Защото най-накрая тя беше научила, че няма полза само да им показваш чудовищата.

Трябва да ги убиваш.

 

 

Не излезе от банята близо час.

Калдак вдигна поглед, когато влезе в кухнята.

— Супата ти изстина. — Той се изправи и вдигна купичката. — Ще я сложа в микровълновата за минутка.

— Храниш ме в кухнята? — Оправи му едва забележима усмивка. — Майка ти не би одобрила.

— Тя разбираше кога случаят е извънреден. Сядай.

— Окей. — Тя седна на масата и каза със запъване. — Извинявай, че… ти… се развиках. Ти правеше само онова, което мислеше, че е най-добро.

— Няма проблеми.

— И снощи беше много мил с мен. Благодаря ти.

— Не искам да ми благодариш, за Бога. — Огледа лицето й. — Добре ли си?

Не, не беше добре. Емили беше мъртва, а Естебан — не.

— Добре съм.

— Как ли пък не. Бледа си като платно и изглеждаш така, като че ли всеки момент ще се разпаднеш.

— Добре съм — повтори тя.

— Обадих се на д-р Кенууд тази сутрин. Джоузи се оправя.

— Знае ли кога ще оперират?

— Още няма да опитват. — Той постави супата пред нея. — Каза, че трябва да натрупа още кръвни телца.

Кръвта, която Естебан беше източил от нея.

— Някой уведомил ли е Том и Джули за Емили?

— Още не. Няма връзка. Все още са в Канада.

— Не искам да се опитваш да ги намериш. Не искам те да знаят.

— Защо?

— Ще дойдат тук, а това би било опасно за тях. Каза, че могат да се превърнат в мишени.

Той кимна.

— Ще продължим да държим под наблюдение горския пункт и дома им.

— Не искам да виждат Емили… така както я видях аз. — Трябваше да спре за миг, за да овладее гласа си. — Том и Джули няма да повярват, че е мъртва, както не повярвах и аз. Ще отворят ковчега и ще видят… не мога да им позволя да го направят. Искам да бъде погребана с достойнство и уважение. Искам да уредиш скромно погребение за утре. Когато им кажем, трябва да мога да покажа на Джули, че майка й е на място, което…

— Ти не си най-близката й роднина. Том Корели има правото да вземе това решение, Бес.

— Моето решение е правилното. — Тя взе лъжицата. Ръката й леко трепереше. — Можеш да го уредиш. Ти си от ЦРУ. Щом можеш да фалшифицираш документи и да убиваш хора, можеш да направиш и това. Няма да позволя Том и Джули да видят Емили така. Искам да я помнят каквато беше преди Естебан… Направи го, Калдак.

Той бавно кимна.

— Ще се погрижа. Но трябва да бъде погребана днес. Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре.

— Утре. — Щеше да е готова утре. Още не беше достатъчно силна. Насили се да започне да яде супата. Изяж супата, сандвича. Опитай се да поспиш довечера. Бъди силна. — Утре, Калдак.

— Не ми харесва… Добре. — Той седна, гледайки я как се храни. — Но сега трябва да те помоля за услуга. Ед казва, че може да работи с пробата, която му дадохме, но има нужда от още.

Кръвта. Почти беше забравила. Не трябваше да забравя. Трябваше да я включи в уравнението.

— Ами вземи я.

— Мога да почакам малко.

— Вземи я.

Той стана от масата и изчезна в дневната. Върна се с черния кожен несесер, който беше използвал на паркинга в Атланта. Когато иглата влезе в ръката й, тя едва я усети.

— Много си добър.

— Стой мирно. — Изражението му беше съсредоточено, докато изтегляше кръвта. — Готово. — Сложи лейкопласт върху ръката й. — Веднага се връщам. Тези шишенца трябва да се опаковат в лед и да са готови за изпращане. Трябва да стигнат до Ед до довечера. Екипът му работи денонощно.

— Тогава работата трябва да е много спешна. Каза, че можеш да почакаш.

— Не беше на себе си дълго време. — Той се усмихна накриво. — А и аз се опитах да проявя хуманност. Не се ли досети?

— Да. — Той се беше държал мило. Беше я държал здраво и се беше опитал да разпръсне мрака. За известно време беше успял, но сега той се беше върнал и тя трябваше да се справи с него. — Досетих се.

Той излезе пак, за да приготви кръвта за Центъра за контрол на заболяванията. Не беше справедливо тя да има имунитет към болестта, а Емили да умре. Емили беше лекар и имаше семейство. Дали Бог правеше избора си напосоки?

Тя се изправи и се приближи до прозореца, от който се виждаха покривите и балконите от ковано желязо на Френския квартал. Винаги беше обичала този град. Когато Емили й беше дошла на гости, тя го беше намразила и се опита да убеди Бес да наеме апартамент в Детройт. Ню Орлеанс беше твърде ексцентричен за практичната Емили.

— Обадих се на Рамзи и му казах да изпрати куриер за пакета — каза Калдак, когато се върна в кухнята. — Когато чуем звънеца, вратата ще отворя аз.

— Да не би да се страхуваш, че на прага ще стои някой с картечница, готов да ме застреля? — запита тя отегчено.

— Не, не с картечница. Има по-тихи и по-удобни начини. — Той постави пакета на шкафчето до вратата. — И се съмнявам, че ще се появят на предната врата. Ще изчакат, докато излезеш навън.

Тя отново погледна през прозореца.

— Мислиш, че изчакват?

— Да, казах ти, че ще стане така. Точно за това става въпрос.

Тя не отмести поглед от прозореца.

— Всичко е заради кръвта, нали? Ти искаш кръвта, а Естебан иска да умра, преди да мога да ти дам достатъчно, за да провалиш малкия му, прилежно изпипан план.

— Да.

— Колко е достатъчно, Калдак?

— Не знаем.

— Тогава изглежда съм много ценен актив. Калдак мълчеше, наблюдавайки я.

— Мислиш ли, че Естебан е тук?

— Съмнявам се. Не би рискувал. Но е изпратил някого.

— Сигурна съм, че е разочарован. Спомням си лицето му в болницата, когато ми каза, че Емили е мъртва. Защо ме излъга, че Емили е в моргата?

— Искаше да те нарани. Можеше да не му повярваш, ако ти беше казал, че я е заровил в хълмовете. Щеше да си помислиш, че те лъже и че Емили е избягала от него.

— Не мислех така, когато намерихме Рико. Надявах се, че тя е… — Дори споменът за тази надежда й причиняваше болка. — Как е разбрал Рамзи, че е била погребана в хълмовете?

— Яел.

Тя се обърна и го погледна.

— Яел?

— Казах му да търси гроб.

Тя настръхна.

— Какво?

— Онзи ден на самолетоносача му се обадих и му казах да търси гроб.

— Още тогава си мислел, че е мъртва? — промълви тя.

— Надявах се да не е. Молех се да не е. Но знаех, че съществува голяма вероятност да е истина.

— Защо?

— Не беше доведена в болницата заедно с Джоузи. От онова, което ми каза за сестра си, заключих, че тя не би позволила да я отделят от детето. — Той замълча за момент. — При положение че е жива.

Бес си беше помислила същото нещо, но не си беше позволила да го приеме.

— Все пак имаше някаква вероятност да е жива. Имаше вероятност.

— Но по-голяма да е мъртва. — Устните му се разтегнаха в бледа усмивка. — Моят аналитичен ум. Трябваше да рискувам. Казах на Яел докато търси да внимава за плитък гроб.

— И той го е намерил. Кога?

— Преди три дни. Натъкнал се на подозрителен участък в подножието на планината на около десет мили от Тенахо. Проверил е и се връщал да ми докладва, когато се появили хората на Естебан и започнали ексхумацията.

— Искаш да кажеш да я изкопават — каза тя горчиво. — Ексхумация. Такава прилична, лека дума за едно отвратително оскверняване.

Той кимна.

— Ти не ми го каза. Оставил си ме да се надявам.

— Имаше някаква вероятност да греша. А ти щеше ли да ми повярваш, ако ти кажех, че Емили вероятно е мъртва?

Не, нямаше да му повярва. Не си беше позволила да повярва, докато не видя тялото на Емили.

Промени курса. Не мисли за този миг. Остани спокойна и твърда.

— Изморена съм… Връщам се в спалнята. Уведоми ме, когато се погрижиш за погребението на Емили.

— Ако мислиш, че си в състояние, можеш да започнеш да опаковаш нещата си. Трябва да тръгнем веднага след погребението.

Тя отиде в спалнята и затвори вратата, оставяйки го навън. Беше започнала да трепери, но Калдак едва ли беше забелязал. Напоследък твърде често я беше виждал слаба, а тя не можеше да допусне той да я възприема по друг начин, освен силна и решителна.

Пое си дълбоко въздух, за да се успокои. Така беше по-добре. Само още малко време и щеше да бъде добре.

 

 

Беше показала невероятна уравновесеност. Калдак беше очаквал да се разстрои всеки момент.

Може би щеше да е по-добре, ако го беше направила. Този внимателен контрол можеше да се окаже по-опасен от дивото отчаяние от миналата нощ. Днешното й поведение беше неочаквано за него. Обикновено успяваше да предусети поведението, но днес не беше разбрал какво се върти в ума й.

Това обаче нямаше да се превърне в проблем. Досещаше се, че твърде скоро тя ще го информира за своите мисли и нужди.

 

 

Шайен, Уайоминг

— Ей, Джеферс, ти си истински Евил Невил. Истински каубой — каза Рандал сериозно. — Май е по-добре да си отварям очите. — Той хвърли лукав поглед на жена си, която седеше до него на бара.

Той се кикотеше, надсмиваше му се, осъзна Коди Джеферс. Не вярваше на историята на Коди.

Високомерно копеле. Е, беше преувеличил малко. За какъв се мислеше Рандал? Само защото беше спечелил няколко дербита…

Коди слезе от столчето, нахлупи широкополата шапка на главата си и излезе с широка крачка от бара. Е, не беше спечелил нито едно голямо състезание. Още беше млад. Ще успее. Ще бъде звезда, когато Рандал се върти наоколо в инвалидна количка вместо в онзи чудовищен камион.

Напъха юмруци в джобовете на якето си от агнешка кожа и тръгна надолу по улицата.

Рандал нямаше да се смее утре вечер, когато една от големите гуми на камиона му се откачи, докато кара. Вместо това другите ще му се смеят. Всичко, което е нужно, са няколко завъртания на гаечния ключ, за да се разхлабят гайките, и бум, тряс. Беше го правил преди две години, когато онова копеле в Денвър беше…

— Г-н Джеферс?

Той се обърна.

— Казвам се Естебан. — Мъжът се приближи към него. — Казаха ми, че може да сте тук. Чух какъв обещаващ млад мъж сте и може би имам предложение за вас. Защо не отидем някъде да поговорим?