Айрис Йохансен
И тогава умираш… (10)

Глава 9

Наближаваше девет, когато Де Салмо слезе от самолета на летище Хартсфилд, а към десет изкара черния нает Сатурн от паркинга.

Направи справка с картата на града и пое на север по главен път I–75.

Валеше като из ведро, но нямаше задръствания. Би трябвало да пристигне в сградата на Центъра за контрол на заболяванията до половин час. Ако имаше късмет, можеше много бързо да свърши работата.

 

 

На Калдак и Бес им беше нужен почти час по магистралата I–75 на юг, за да стигнат до седалището на Центъра за контрол на заболяванията. Калдак влезе в паркинга и изключи мотора.

— Няма ли да влезем? — попита Бес, тъй като той явно не възнамеряваше да излезе от колата.

Калдак поклати отрицателно глава.

— Ед ще се срещне с нас тук. Той е предпазлив човек.

— Ако беше предпазлив, нямаше да се забърква с теб. — Тя се опита да види нещо през предното стъкло. — А освен това ще се намокри до кости.

— Което само ще влоши настроението му. — Той кимна към високия, слабоват мъж в тренчкот, който притича към паркинга. — Ето го, идва.

Ед Кац беше в началото на четирийсетте, с оредяваща кестенява коса и слабо, луничаво лице. Той отвори задната врата на колата, вмъкна се вътре и затръшна вратата.

— Лош знак.

— Дъждът ли? — попита Калдак.

Кац кимна мрачно.

— Това е лош знак. — Той настръхна, когато видя Бес. — Коя е тя?

— Една приятелка.

— О, страхотно. Защо не поканиш целия свят, Калдак?

— Тя е сигурна.

— Докато не я накарат да свидетелства срещу мен.

— Никой няма да свидетелства срещу теб.

— Да бе, сигурно. Ако това продължи, главите на всички ще паднат. — Той тикна куфарчето, което носеше, към Калдак. — Взимай го и да се махам оттук.

— Мерси, Ед.

— Само не ме моли за нещо друго. Знаеш, че вероятно щеше да се справиш по-добре от мен. Беше нещо отвратително.

— Провери ли два пъти теста?

— Почти съм сигурен, че е положителен, но пробата беше много лоша. Имаме нужда от по-голямо количество, за да си свършим работата.

— Знам. Ще се погрижа.

— Направи го бързо. И дотогава не искам да чувам нищо за теб.

Калдак кимна.

— Няма да те безпокоя, ако не се налага.

— Направи така, че да не се налага. — Той излезе от колата. — Оправихме си сметките, Калдак. — Поколеба за миг, по лицето му, докато се взираше в Калдак, се стичаха дъждовни капки. — Наистина е отвратително. Ще можеш ли да направиш нещо?

— С малко помощ от приятелите ми.

— Аз не съм ти приятел. Чуваш ли ме, Калдак? Аз не съм ти приятел. Не се връщай, докато не намериш начин как да го спреш.

— Ако не се наложи. — Калдак потегли назад, за да излезе от мястото за паркиране, после натисна спирачките, за да избегне удара с един черен Сатурн, който си пробиваше път през паркинга. — Ще ти се обадя.

— Недей.

Черният Сатурн се беше отдръпнал и търсеше място за паркиране в следващата редица. Калдак даде назад и се отправи към изхода.

Бес погледна през рамо и видя, че Кац продължава да стои под дъжда, гледайки след тях.

— Изплашен е.

— Всички сме изплашени, не е ли така?

Но тя остана потресена, осъзнавайки, че един експерт в тази област може да бъде толкова ужасен от резултатите от теста. Внезапно си спомни нещо, което Кац беше казал.

— Той каза, че си можел да направиш теста сам. Можеше ли?

— С подходящо оборудване.

— Тогава си лекар като Кац?

— Никой не е като Кац.

— Не заобикаляй въпроса. Лекар ли си?

— Да. Бях, преди много време. Ед и аз ходехме заедно на училище.

— Тогава защо…

— Защо съм се отказал, за да започна да убивам хора? — довърши вместо нея Калдак. — Нужно е време, за да намери човек истинското си призвание. Кац води толкова скучен живот.

Беше ясно, че Калдак не възнамерява да й каже нищо повече. Поне разполагаше с тази дребна информация, която Кац беше подхвърлил. Това представяше Калдак в изцяло нова светлина.

Или не? Той си оставаше загадка от мига, в който го беше срещнала.

— Не се тревожи за това. — Калдак й хвърли закачлив поглед, докато си пробиваше път към автострадата. — Не исках да те затормозявам с моите неизброими квалификации. Просто гледай на мен като на най-обикновен, случаен познат. Сигурен съм, че ще предпочетеш този вариант.

Дяволите да го вземат.

Тя смени темата.

— Ще ни помогне ли, ако имаме нужда от него?

— Ще ни помогне.

— Занимава се с опасни микроби всеки ден. Защо антраксът го изплаши толкова много?

— Той се появява обвит в пари. Видял е потенциалните възможности. Парите са нещо живо.

Тя поклати глава в знак на несъгласие.

— Парите са просто хартия.

— Така ли? Извади двайсет долара от портмонето си.

— Какво?

— Направи го.

— Това е глупаво. — Тя отвори чантата си, извади портмонето си и измъкна двайсетдоларова банкнота. — Просто хартия.

— Скъсай я.

Ръката й инстинктивно стисна здраво банкнотата.

— Не ставай смешен. Може да ни потрябва.

— Виждаш ли, не е просто хартия, жива е. Тази двайсетдоларова банкнота може да изпрати децата ти в колеж, да плати къщата ти, да те освободи от работата, която мразиш, да ти купи хероин, който да спаси тялото ти от спазмите на болката. Кой ще се откаже от нея, дори ако съществува опасност да е била заразена? Повечето хора мислят, че лошите неща се случват само на другите.

— Мога да я скъсам.

— Направи го тогава.

Тя разкъса двайсетдоларовата банкнота на две.

— Поздравления. — Той се усмихна. — Но какво правиш?

— Просто връщам парчетата в портмонето си.

— За да можеш да ги залепиш по-късно.

Очите й се разшириха, когато осъзна, че точно това възнамеряваше да направи.

— Би било глупаво да загубим парите заради някакъв си тъп експеримент.

— Правилно. — Той се отклони към автострадата. — Казват, че чувството за самосъхранение е основно правило в живота. Не би ли казала, че тази двайсетдоларова банкнота току-що се самосъхрани?

Жива. Идеята беше абсурдна. Не, беше ужасяваща. Защото чак сега тя разбра какво се криеше в нея. Парите бяха не само разменно средство, те се бяха втъкали в живота и мечтите на хората. Естебан не би могъл да избере по-неустоима примамка, която да пренесе бактериите.

— Творение на дявола.

— Да.

— Но ако хората знаеха, сигурно нямаше да ги вземат.

— Може би. Но когато ги видим да разкъсват или горят пари, ще знаем, че наистина са загазили. Как мислиш, каква емоционална реакция би предизвикала подобен акт?

Отчаяние. Безизходица. Ярост.

— Ще настъпи анархия. Точно както иска Хабин. Негова беше идеята да се използват пари. Цели седем години той планира и проучва как да откраднат плаките за отпечатване от Денвър.

— Къде правят фалшивите пари?

— Изработват песосите в едно помещение под земята в Либия. Мисля, че са преместили операцията по-рано тази година, след като са започнали да правят американската валута.

— Къде?

— Според мен някъде в САЩ.

— Не знаеш със сигурност?

Той поклати отрицателно глава.

— Но би било логично да не им се налага да пренасят антракса из целия свят.

— Мили Боже, какво още знаеш?

Той помълча няколко секунди. После каза:

— Открих връзка с Уотърлу в Айова.

— Как?

— На Естебан му се наложи да отстрани един лейтенант, когато той започна да проявява прекалено любопитство за онова, което ставаше в Тенахо. Впоследствие претърсих личните му вещи.

След като Калдак беше убил лейтенанта със собствените си ръце. Толкова лесно беше да направиш връзката.

— Да — отговори той на незададения й въпрос. — И ако не бях премахнал Галвез, нямаше да разполагам с достатъчно информация, за да рискувам да те изведа от Сан Андреас.

— Нищо не съм казала. Просто бих искала на негово място да беше Естебан.

— Боже мой, колко жестоки сме станали.

— Уотърлу, Айова. — Тя поклати глава. Можеше да си представи тайната лаборатория в Либия или дори в Мексико, но не и в сърцето на Америка. — Значи лабораторията и операцията по фалшифицирането са съсредоточени в Айова?

— Вероятно. Съществува голяма вероятност да са прехвърлили операцията по фалшифицирането на същото място, където е разположена и лабораторията.

Всичко на място, готово за придвижване.

— Къде е целта? — измърмори тя. — И как да разберем?

За частица от секундата лицето му загуби безстрастното си изражение.

— Излъга ли ме? Знаеш ли къде ще бъде нанесен ударът?

— Не съм те излъгал. Не съм сигурен.

— Но имаш някаква представа?

— Намерих у Галвез факс от Мориси, който очевидно е един вид преден патрул. Във факса пишеше, че следващата му спирка ще бъде Шайен.

— Няма ли да ги предупредиш?

— Беше споменато между другото. Няма явна опасност. Трябва ли да хвърлям в паника цял един град, след като тревогата може да се окаже фалшива.

— Да.

— И когато Естебан научи, той просто ще смени целта и ние няма да имаме никакъв шанс да ги пресечем.

— Не ме интересува дали ще ги хванете. Просто не искам още едно Тенахо.

Устните му се присвиха.

— Довери ми се. Няма да има друго Тенахо. Не и ако съществува и най-малката възможност да го предотвратя.

А ако не можеше да го предотврати? Тя се облегна назад, вслушвайки се в плющенето на тежките дъждовни капки по покрива на колата.

Лош знак, беше казал Кац.

Надяваше се да греши. Нямаха нужда от още лоши поличби, които да ги заплашват.

 

 

— Изпуснах ги — каза Де Салмо. — Пристигнах твърде късно.

— Винаги съществува подобна възможност — отвърна Естебан.

— Да продължа ли да се навъртам наоколо?

— Не, вземи самолет за Ню Орлеанс.

— Там ли отива?

Естебан се усмихна.

— О, да, точно там отива.

 

 

— Къде е тази обезопасена къща? — попита тя, докато се взираше през прозореца. Докато се движеха на изток, пороят беше намалял, но дъждът продължаваше. — Сега сме в Северна Каролина, нали?

— Влязохме преди около двайсет минути. Скоро ще пристигнем в къщата. Тя е в Нортръп, малко градче малко по на юг оттук.

— Искам да се обадиш на Яел веднага щом пристигнем.

Той кимна.

— Както заповядаш. Макар че ти казах, че може още да не е…

Мобифонът на Калдак иззвъня. Той го извади от якето си и натисна бутона за свързване.

— По дяволите.

Докато слушаше, лицето му загуби невъзмутимия си израз. Устните му се сбърчиха, а на слепоочието му затупка вена.

— Сигурен ли си, Рамзи? — попита той. — Кога?

Нещо не е наред, помисли си тя. Антраксът? Естебан е задвижил…

— Глупости. Не мога да го направя. Няма да го направя. — Той прекъсна връзката и натисна рязко газта.

— Нещо не е наред ли? Какво стана?

— След малко. — Той се отклони от магистралата в някакъв тесен път. Изключи мотора.

— Антраксът ли? — попита тя.

— Не. — Той гледаше право напред. Вкопчи се във волана толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. — В Ню Орлеанс е имало развитие.

— Развитие?

— Обява в сутрешния „Таймс Пикаюн“.

— За какво говориш?

— Некролог на Емили Грейди Корели, която ще бъде погребана след два дни.

Шокът я вледени. Не можеше да си поеме дъх. После поклати невярващо глава.

— Не, не е истина. Това е лудост. Това е просто някакъв гаден номер на Естебан.

Той поклати отрицателно глава.

— Не ми казвай не. — Гласът й трепереше. — Не може да е истина. Емили беше в Мексико. Как би могла… Лъжа е.

— Бих искал да е така. — Гласът му беше глух. — В името на Бога, бих искал да е така, Бес. Но е било потвърдено. Тя е в Погребалния дом Дъплес на Фърст Стрийт. Тялото е било докарано миналата нощ с товарен самолет, с подправени здравни удостоверения, предплатено и с инструкции за погребението.

— Това е лъжа. Преди той ми каза, че била мъртва в моргата, но се оказа, че там е Рико. Не беше Емили, беше Рико.

— Този път е Емили. Взели са отпечатъци от пръстите й…

— Не го вярвам. Ти каза, че Яел ще я намери, че ще я доведе…

— Тя е мъртва, Бес.

Нямаше да повярва на това. Ако повярваше, можеше да излезе истина.

— Не, ще видиш. Отивам в Ню Орлеанс и ще отида в погребалния дом, и ще ти докажа…

— Не. — Той внезапно се обърна и я привлече в обятията си. — Съжалявам. Господи, колко съжалявам.

Опитваше се да я успокои, помисли си унило. Но тя не можеше да го приеме. Да приеме да бъде успокоена би било равносилно на това да признае, че Емили е мъртва.

— Трябва да я видя.

— Това е капан. Защо мислиш Естебан я е изпратил в Ню Орлеанс? Това е мястото, където живееш. Той е знаел, че ще наблюдаваме всеки и всичко, което влезе в града. Искал е да те докара там.

— Значи я е убил?

Той не отговори веднага.

— Не му се е налагало да я убива. Била е мъртва от дълго време. Мислим, че е умряла от антракс още първата нощ в Тенахо.

— Не, тя не беше болна. И не беше в Сан Андреас. Беше Рико. Беше Рик…

— Шшт. — Пръстите му се заровиха в косата й, а гласът му беше накъсан. — Не мога да го понеса. Господи, никога не съм мислил, че ще стане така.

— Трябва да отида. Тя не е мъртва. Сигурна съм. Тя не е…

— Бес. Тя е мъртва, а Естебан иска и ти да умреш. Не мога да ти позволя да отидеш в Ню Орлеанс.

Тя го отблъсна.

— Не можеш да ми попречиш да отида при нея.

— Виж, Рамзи ускорява теста с ДНК. Ще имат твърдо доказателство след един-два дни.

— Да вървят по дяволите с тяхното доказателство. Не е истина. — Всичко беше лъжа. — Запали колата. Отведи ме до летището, до което и да е летище.

— Не. — Той отвърна поглед от нея. — Не мога да го направя.

— Трябва да го направиш. Няма да отида на никакво безопасно място. Можеш да продължиш без проклетия си свидетел.

Той поклати отрицателно глава.

— Не ми казвай не. Това е моят живот.

— Не, не е. Не съвсем. Какво казваше той?

— Съществува голяма вероятност да имаш имунитет срещу мутиралия антракс — каза той.

Тя го погледна, изумена.

— Имунитет.

— Трябваше да умреш в Тенахо. Всички други умряха.

— Каза, че антраксът се разсейвал много бързо.

Той поклати глава.

— Беше отслабнал, но все още беше достатъчно силен, за да свърши работата. Той уби Рико. Уби сестра ти.

— Не е убил Емили. Естебан…

— Убил ги е, Бес. — На бузата му затрепка мускул. — Ти оцеля. Защо мислиш Естебан не те уби веднага? Не можеше да разбере защо не си умряла и искаше да направи кръвни тестове.

— Не си спомням… — Лейкопластът, покрил белезите от иглата. Не всички инжекции са били с успокоителни, както беше мислила. — Кръвни тестове.

— Естебан не разтръби какво прави, но аз знаех, че не му харесва онова, което е открил.

— Какво… беше открил?

— Имунни антитела.

— Не би могъл да знаеш това.

— Бих могъл. Откраднах една от кръвните проби от болничната лаборатория, преди да те изведа от Сан Андреас. Ед направи тест миналата нощ. Пробата беше с твърде лошо качество, за да е полезна, но тестът за имунитет беше положителен. Знаеш ли какво означава това? Може да намали времето за разработване на серум от близо една година на седмици или дори дни. — Той направи пауза. — Затова не можеш да поемаш никакви рискове. Ти си отговорът, Бес. Ще трябва често да взимаме кръвни проби от теб, за да може Центърът за контрол на заболяванията да работи върху лекарство, което да попречи на действията на Естебан.

Отговорът. Тя не искаше да бъде отговорът на нищо. Искаше само всичко да бъде както преди Тенахо. Искаше само Емили да е жива и добре.

И Емили беше жива. Почти беше позволила на Калдак да я убеди, че сестра й е мъртва, че е в онзи погребален дом в Ню Орлеанс.

— Ще отида да я видя.

— Ще те чакат.

— Значи трябва да пазиш своя ценен източник на кръв. Съжалявам, че ти създавам неудобства, но ще ти се наложи да вземеш нова проба в Ню Орлеанс. — После добави горчиво. — Освен ако не искаш да тръгнеш по стъпките на Естебан, като ме заключиш и ме държиш под упойка.

— Този вариант вече беше предложен. — Когато тя се напрегна, той добави грубо. — Да не мислиш, че ще им позволя да ти причинят това? Просто ти го казвам, за да разбереш колко важно е всичко. Рамзи дори не искаше да ти казвам за смъртта на сестра ти.

— Тя не е мъртва — каза тя неотстъпчиво.

— Ако вярваш в това, защо поемаш риска да влезеш в капана на Естебан?

Защото трябваше да разбере, трябваше да се увери.

— Ако аз имам имунитет, и Емили трябва да го има. Тя ми е сестра и винаги е била по-здрава от мен. Винаги аз настивах и…

— Не действа по този начин — каза той нежно.

— И Джоузи — каза тя отчаяно. — Какво ще кажеш за Джоузи? Джоузи не умря. Джоузи също трябва да има имунитет.

Той поклати отрицателно глава.

— Джоузи няма имунни антитела. Естебан почти веднага загуби интерес към нея. Тя просто извади късмет, че не е била изложена на въздействието на парите посредством пряк физически контакт. Вие със сестра ти сте влизали от къща в къща и в даден момент сте влезли в контакт с парите.

Барът, смесеният магазин — не можеше да си спомни всички места. Сложиха си ръкавици и маски чак след като бяха прегледали телата в бара. Бяха ли докосвали с Емили песосите, бяха ли ги отмествали настрани, докато се опитваха да помогнат…

Започваше да се плаши. Логиката на Калдак беше твърде убедителна и тя трябваше да се дистанцира от нея.

— Не е истина. Не е тя. Заведи ме в Ню Орлеанс и ще ти докажа.

Той не помръдна.

Ръцете й здраво обгърнаха тялото й.

— Моля те, Калдак — промълви тя. — Моля те.

— По дяволите. — Той запали колата. — Ще стане по-бързо, ако се върнем в Атланта. Оттам можем да вземем пряк полет до Ню Орлеанс.

Заля я вълна на облекчение.

— Благодаря, Калдак.

— За какво? — Той излезе на магистралата, шофирайки с такава ярост, че гумите остро изскърцаха. — Че съм глупак? Че поемем риск, който може да причини смъртта ти? Че поемам риск, който може да доведе до смъртта на цял град? — Той взе телефона и набра някакъв номер.

— Идваме, Рамзи. — Послуша за момент, после каза. — Хич не ми пука. Пристигаме. Така че разкарай охраната. — Натисна бутона за прекъсване и пак набра. — Посрещни ни на летището в Атланта, при офиса на Херц след един час, Ед. Ще имам пробата. — Пак затвори. — Когато стигнем летището, ще трябва да ти взема кръв и да я дам на Ед Кац.

— Как ще…

— Казах на Ед да сложи принадлежности в куфарчето, което ми даде тази сутрин. Знаех, че ще трябва да му дам проба възможно най-скоро.

— Значи си бил подготвен — каза тя бавно. — Кога щеше да ми кажеш?

— След като те заведях на сигурно място. Но исках да ти го кажа веднага.

— Тогава защо не го направи?

— Не можех да рискувам. Ти мислеше само за сестра си. Ако знаеше колко ценна си за Естебан, можеше да се опиташ да уредиш замяна срещу Емили.

— А ти не би позволил това.

— Не бих го позволил — каза той мрачно. — Както и не мога да те заведа в Ню Орлеанс, без да взема тази проба. Тя ще даде на Ед поне малък шанс, дори и ако Естебан те убие.

Откровеността на думите му трябваше да я разстрои, но не стана така. Тя трябваше да запази самообладание, иначе щеше да се разпадне на хиляди парченца. Трябваше да се държи, докато стигне до Ем…

О, Боже, не можеше да е Емили.

Емили беше в безопасност, криеше се някъде из хълмовете в Мексико. Имаше толкова много места, където да се скриеш. Тя и Джоузи бяха намерили пещери и дупки и…

Не е Емили.