Айрис Йохансен
Моя прекрасна лейди (9)

Девета глава

Когато тази вечер представлението свърши, Джейсън, който я чакаше в нейната гримьорна, скочи на крака веднага щом тя влезе в стаята.

— Добре ли си?

— Освен дето се чувствам изстискана като парцал за миене на чинии, иначе съм добре. — Тя отиде до тоалетната масичка и седна. — И не мисля, че изпълнението ми е пострадало с нещо.

— Пет пари не давам за представлението ти — ръцете му стиснаха здраво раменете й. — Не можех да повярвам, когато Ерик ми каза, че тази вечер си на сцената. Ти си направила от себе си страхотна мишена.

— Ерик каза, че тя била интелигентна. Не мислех, че има някаква вероятност да започне да стреля от упор в мен, докато съм на сцената. Намери ли я?

— Не, но продължавам да я търся…

— Добре. — Тя започна да почиства с крем сценичния грим от лицето си. — Но ми се струва, че трябва да действаме по-агресивно. Ако тя не се остави да я намерим, тогава просто ще трябва да я подмамим да излезе, на открито. — Погледна отражението му в огледалото. — А скриете ли ме на Лонг Айлънд, няма да постигнем това.

— Така ли? — Ръцете на Джейсън я сграбчиха още по-силно за раменете. — Не ме сдържа на едно място от нетърпение да ни разкриеш твоя гениален план.

— Няма никакъв гениален план. Просто имам намерение да живея нормален живот, както обикновено, и да я накарам тя да дойде при мен.

— Примамка — каза той дрезгаво. — Проклет да съм, ако ти позволя да направиш това. Ти не я познаваш. Тя ще…

— Зная, че е чудовище и че е превърнала живота ти в ад. — Дейзи срещна погледа му в огледалото. — И възнамерявам повече да не й позволя да продължава така. Искам я зад решетките, където й е мястото, а теб те искам свободен.

— Аз водя тази битка от двайсетгодишна възраст. Няма да я вкарат в затвора без неопровержими доказателства.

— Имаме бутилката с виното.

— Което просто означава, че имаме някакъв шанс. Но се нуждаем от още доказателства.

Тя вдигна рамене:

— Тогава ще намерим още доказателства.

— Остави това на мен. Тя ще те убие. — Лицето му бе бледо. — Почти го стори снощи.

— Защото не бях нащрек.

— Няма значение. Ти не я познаваш. Тя е като… — спря, търсейки думата. — Не мога да те загубя.

— Ти не ме притежаваш. — Тя се изправи и тръгна към гардероба. — И няма да ме притежаваш, докато не се отървем от този питон, който изстисква живота ти.

— Няма да те оставя да сториш това, Дейзи.

— О, ще ме оставиш — усмихна му се обичливо през рамо, посягайки към закачалката, на която висяха блузата и панталонът й. — Защото не можеш да направиш нищо друго. Това си е моят живот и аз ще си го живея така, както намеря за добре.

Неговите ръце се свиха бавно в юмруци отстрани до тялото, преди той да се завърти на токове и да закрачи към вратата.

— Не, ако аз я намеря пръв.

— Какво можеш да направиш, ако я откриеш?

— Онова, което трябваше да направя, когато научих какво бе сторила тя на бебето.

— И самият ти да се превърнеш в убиец?

Лицето му се сгърчи от страдание.

— Няма да те оставя да умреш.

Той затръшна вратата след себе си.

Сам чакаше в коридора, когато Дейзи излезе от гримьорната десет минути по-късно. Той поклати укоризнено кестенявата си глава към нея.

— Снощи гаврътна една отрова, а тая вечер вече си на сцената и надуваш сирената, та тя да дойде и пак да се опита да те очисти. Хич не е хитро, Дейзи. Страшно си добричка, но при това положение не мога да кажа много нещо за умствените ти способности.

— Предполагам, че си получил заповед да опънеш палатка пред апартамента ми?

Той поклати глава:

— Вътре в апартамента ти.

— Имам само едно легло.

— Всичко е наред. Аз си донесох спалния чувал. Джейсън ми нареди отсега нататък да се лепна за теб като кърлеж.

Дейзи кимна.

— Нямам намерение да споря. Възнамерявам твърдо да доживея до зряла и преклонна възраст и да се радвам на всяка минута от живота си.

Тя го погледна косо, когато той тръгна надолу по коридора.

— Знаеше ли за Синтия Хейс?

— Разбира се. Джейсън ми каза за нея, когато ме наемаше на работа. Той, изглежда, мислеше, че тя може да представлява заплаха за мен, ако приемех работата — ухили се той. — Но не знаеше, че мога да се грижа за себе си и да се предпазвам от тая кучка.

— Аз ще я отстраня.

— Време му е.

— Ще ми помогнеш ли?

Той кимна сериозно:

— Джейсън е мой приятел. Само намери начин как да я размажем и аз ще ти доставя военни ботуши, за да го сторим.

— Това е хубаво да се чуе — усмихна се тя.

— И така, кога започваме?

— Не тази нощ. Още съм твърде слаба и нестабилна — тя отвори сценичната врата. — Утре след представлението ще бъде също удобно време.

 

 

Сам набра кода върху таблото и електрически задвижваните порти се плъзнаха настрани и се разтвориха.

— По-добре се възползвай сега. Може би няма да имаме друг шанс. Джейсън ще ми съдере задника от бой за това, че съм те довел тук.

Той подкара колата през портала нагоре по дългата извита алея за автомобили, водеща към Игълсмаунт.

Дейзи вдигна очи и видя голяма постройка от червени тухли, обрасла с бръшлян, със смекчени от времето цветове и форми, която й напомни за стара английска провинциална къща. Бе изненадана от красотата и свежестта на мястото, в което времето сякаш бе спряло своя ход. Хрумна й, че винаги бе мислила за Игълсмаунт като за къща мрачна и меланхолична като Къщата на Ъшър^[1].

— Сигурен ли си, че той е вкъщи?

Сам кимна:

— Той ми телефонира в театъра, докато ти беше на сцената, за да провери и се увери, че всичко е наред с теб.

— В коя част на къщата е?

— Вероятно е в стаята за музика. Той прекарва по-голямата част от времето си там. Втората врата отляво, когато влезеш във фоайето.

Сам спря пред главния вход.

— Кодът за отваряне на главния вход е четири-дванайсет-едно.

— Благодаря ти, Сам.

Дейзи се загърна по-плътно в бялата си атлазена пелерина, отвори задната врата и се измъкна от лимузината.

— Не се тревожи, всичко ще мине чудесно.

— Аз отивам в моя апартамент. Ако имаш нужда от мен, обади ми се.

Имаше предвид — в случай че Джейсън я изхвърлеше навън. Но тя не можеше да допусне такова нещо.

— Няма да имам нужда от теб.

Махна му с ръка и затвори задната врата на колата, преди да се изкачи по стълбите и да набере кода върху таблото до украсената с резба махагонова врата.

Входната врата се разтвори и тя влезе във фоайето. Посрещнаха я отново красота и елегантност, които сякаш бяха извън времето. Грациозно извито стълбище водеше нагоре от великолепно проектирания салон, в който излъсканите черни и бели плочки на пода блестяха под изящен кристален полилей. Не би трябвало да съм изненадана, помисли си тя с болка, породена от съчувствието. Синтия Хейс бе принудила Джейсън да превърне тази къща в свое пристанище и тъй като в природата му бе да създава красота, той бе превърнал Игълсмаунт в един изключителен дом.

Втората врата вляво. Тя пое въздух дълбоко и тръгна по блестящите черни и бели квадрати към стаята за музика.

Джейсън седеше пред малък роял „Стайнуей“ и правеше бележки върху листа хартия пред себе си. Черната му коса блестеше още по-силно под светлините на полилея. Облечен в сив панталон от рипсено кадифе и черна риза, той изглеждаше като някаква аномалия в тази красива европейска къща. Изглеждаше мъжествен, сексапилен и… самотен. Неговата самота събуди любов и съчувствие у Дейзи, които стопиха нейната нервност.

— Какво работиш?

Той замръзна и сетне се извърна на стола си, за да се обърне с лице към нея.

— Какво правиш тук?

— Сам ме доведе. — Тя затвори вратата след себе си и тръгна към него, а бялата атлазена пелерина шумолеше при движението й. — Това за някоя нова пиеса ли е?

— Да.

Тя се усмихна:

— Има ли в нея роля за мен?

— Не знам — намръщи се той. — Ти не трябва да си тук.

— Ти наистина си се погрижил никой да не може лесно да те посети. Каква охрана. — Тя спря по средата на стаята. — Но аз съм тук и нямам намерение да те оставя да ме изхвърлиш.

Той стана и тръгна към нея.

— Още не съм открил Синтия. Наел съм едно детективско бюро, което се опитва да открие къде се намира, но ти трябва да стоиш далеч от мен, докато аз…

— Как не, ще стоя далеч.

Тя се завъртя в кръг и бялата атлазена пелерина се накъдри на малки вълнички и заблещука под светлината на полилея.

— Не е ли това една разкошна пелерина? Подхожда на роклята, която бях облякла, когато онази усойница ми пробута отровната пиячка.

Той изглеждаше изненадан от смяната на темата.

— Красива е.

— Знаех си, че ще ти хареса. Роклята трябваше да отиде на химическо чистене, след като си я взех обратно от болницата, но пелерината е достатъчно красива, за да се носи и отделно.

Той прекъсна нетърпеливо темата за пелерината:

— Тъй като ти не пожела да отидеш в къщата на Ерик, аз наех двама юначаги да те пазят двайсет и четири часа в денонощието в апартамента ти, а Сам…

— … Е голям сладур. Той те харесва и ти се възхищава много, знаеш ли? — Тя наклони глава назад и погледна към тавана. — Тази стая е прекрасна. Фреските по тавана са чудесни.

— Слушаш ли ме, Дейзи?

— Да, слушам те.

Тя се отпусна тежко сред вихрушка от бял атлаз върху огромното широко канапе срещу пианото, тапицирано със синьо кадифе.

— Сигурна съм, че всичките ти мерки за моята сигурност са много ефикасни — усмихна му се тя с любов. — И е жалко, че си положил напразно толкова много усилия да ги измислиш. Никъде няма да ходя, Джейсън.

— Моля?

— Оставам тук, при теб. Куфарите ми са в багажника на лимузината. Сам реши да изчака с донасянето им, докато получи разрешение от теб.

— Каквото няма да има.

— Защо? Ти не мислиш логично. Тук съм в много по-голяма безопасност, отколкото в къщата на Ерик или в моя апартамент. Сам може да ме кара до театъра и да ме връща, а ние…

— Това е твърде опасно, по дяволите. Защо мислиш, че не бях в театъра снощи?

— Защото се страхуваш да си близо до мен — каза тя внимателно. — Ти не ми позволяваш да съм близо до теб, защото на хората, които обичаш, винаги им се случва нещо. Нима не виждаш, че това вече се е превърнало във фобия при теб?

— Синтия не е фобия, тя е смъртна заплаха.

— Заплаха, която аз искам да срещна.

— Мислиш ли, че не знам това? — попита той дрезгаво. — От момента, в който се запознахме, разбрах колко си великодушна. Разбрах, че ще поемеш всякакъв риск за човека, когото обичаш.

— Затова се опитваше да ме държиш на разстояние от теб — поклати глава тя. — Това не е великодушие. Просто съм егоистка. Тази пагубна зла жена се опитва да опропасти живота ми и аз нямам никакво намерение да я оставя да се измъкне безнаказано. — Тя млъкна и сетне добави: — Освен това тя е причината мъжът, когото обичам, да е живял в ад през по-голямата част от съзнателния си живот. — Тя видя как той се напрегна и се усмихна едва забележимо. — Съжалявам, ако не искаш да ти го кажа, но аз наистина те обичам, Джейсън.

— Един бог знае защо. Нали ти казах, че си великодушна.

— И ти ме обичаш.

Тя го гледаше съчувствено, защото той, бе вперил очи в нея с измъчено изражение, което разкривяваше чертите на лицето му.

— Защо не ми го кажеш, Джейсън? Този полилей горе няма да падне върху ми само защото си ми казал, че ме обичаш. Синтия, а не съдбата, е причината за всичките ти проблеми.

— Знам това.

— Но историята е продължила толкова време, че вече не вярваш. — Тя стана, присегна се и хвана ръката му. — Е, време е вече да повярваш. Седни.

— Какво?

Тя го бутна надолу в канапето, от което току-що бе станала, и отстъпи крачка назад.

— Трябва да те убедя колко добра идея е да остана тук.

— И как смяташ да сториш това?

— Имам само едно оръжие в моя арсенал, което е достатъчно силно да наклони баланса.

Ръката й се вдигна към трите закопчалки от скъпоценни камъни на пелерината.

— Но това е оръжие, което и двамата използваме с удоволствие.

Тя остави пелерината да падне на килима като сребърна локва.

Не обърна внимание на неговото рязко вдишване, когато седна в неговия скут.

— Струва ми се, че пренебрегваш моето образование. Никога не съм се любила в стая за музика.

— Ти си гола.

— Не. — Тя се присегна назад и свали чехлите си с висок ток, хвърляйки ги на пода. — Сега вече съм гола.

В очите й блещукаха весели пламъчета.

— Нали ти казах, че тази пелерина е достатъчно хубава, за да бъде носена и отделно.

— Не прави това с мен, Дейзи — каза той с пресипнал глас. — Не мога да го понеса.

— Аз мога.

Тя се наведе напред и започна да разкопчава ризата му.

— Всичко. И отново, и отново.

Сърцето му биеше неравномерно под ухото й и тя, усещаше как мускулите му се стягат. Постави буза на рамото му.

— Кажи, че ме обичаш — прошепна тя.

— Дейзи… — Името й бе произнесено хрипкаво, сякаш нещо го бе стиснало за гърлото.

— Е, добре. Не сега — притисна устни тя в трапчинката на шията му. — По-късно.

— Дръпни се… от мен!

— Защо? Искаш ме тук. Познавам те.

— Секс.

— Сексът е част от любовта.

В очите й внезапно блеснаха сълзи, когато погледна нагоре към него.

— Не виждаш ли колко ми е трудно? Но Чарли ми каза да не изпускам годежния пръстен и аз трябва да го послушам. А за мен годежният пръстен винаги си бил ти. И винаги ще бъдеш.

Тя облиза пресъхналите си устни.

— Много време мина, Джейсън. Така се нуждая от теб.

— Наистина ли?

За момент той се вгледа мълчаливо в нея и ръката му се присегна да докосне нежно светлия кичур коса, извиваш се над слепоочието й.

— Дейзи…

После той започна да се разсъблича припряно.

— Аз съм онзи, който има нужда от теб — каза той през стиснатите си зъби. — Исках това всеки път, когато те виждах, всеки път, когато те поглеждах…

Ръцете му обвиха талията й, повдигайки я и спускайки я отново надолу с могъща сила.

Притвори очи задъхан, треперещ и сетне експлодира. Тя не си даваше сметка колко време продължи тази лудост, в която бе увлечена и отнесена. Бе мислила, че е твърде интензивна да трае дълго, но по някакъв начин тя продължаваше. Никой от двамата не можеше да се насити на другия. Чувствена, еротична нега я обземаше, нюансирайки всяко дихание, оцветявайки всяко движение с червения цвят на възбудата, докато кулминацията не достигна до зенита си и не ги освободи.

Очите на Джейсън бяха все още лъснали и замъглени, когато повдигна клепки, за да погледне към нея.

— Господи! — промълви той.

Тя кимна, неспособна да говори, защото остатъчните вълни на шока все още се блъскаха в тялото й.

Смътно съзнаваше, че той се облича, но не можеше да помръдне от мястото, на което бе коленичила.

Той се изправи, сграбчи пелерината от пода и я наметна с нея.

— Благодаря — каза тя механично.

Той доби изненадан вид, а сетне едва забележима усмивка разтегна устните му.

— Мисля, че аз съм този, който трябва да изразява благодарност — усмивката му изчезна. — Но това не променя нищо. Не можеш да останеш тук.

Дейзи се загърна по-плътно в пелерината.

— Знаех си, че ще извадиш още аргументи, но поне със сигурност разчупихме леда.

За момент суровостта напусна изражението му и устните му потрепнаха:

— Не мога да отрека това.

Тя тръгна към вратата с развята зад себе си пелерина.

— Къде е кухнята? Умирам от глад. Надявам се, че нямаш никакви прислужници в къщата да ми се пречкат.

Той поклати глава отрицателно.

— Само чистачка, която идва два пъти седмично.

— Добре. — Тя отвори вратата и погледна назад към него. — Ела. Ще ти направя един омлет.

— С тая пелерина?

— О, не, ще я сваля, преди да започна да готвя. Сигурно имаш някоя престилка някъде… — Тя хвърли поглед през рамо. — Идваш ли?

— Знаеш, че идвам — каза той мрачно, тръгвайки след нея. — Нарочно ми подхвърли тази умствена картина — гола, само по престилка да ми се мандахерцаш из кухнята. Отново се опитваш да ме съблазниш, дявол да го вземе.

— Ами да! — Тя тръгна пред него във фоайето. — Никога не съм знаела, че съм способна да бъда съблазнителка, но неволята кола кара. Преди да свърши цялата тази история, може дори и да се специализирам в тази насока. — Тя му хвърли премрежен дяволит поглед. — Освен това в кухня също никога не съм се любила.

 

 

— Нали няма да ме отпратиш да си вървя? — прошепна тя, сгушвайки се по-плътно до него в голямото легло. — Няма да има никакъв смисъл. Аз просто ще се върна, а под твоята закрила съм в по-голяма безопасност, отколкото когато те гоня.

— Представяш силен аргумент. — Устните му се изкривиха. — А твоят дар да убеждаваш е направо, неустоим.

— Трябва да се сложи край на тази история, Джейсън. Обичам те твърде много, за да позволя някому да ти причини зло отсега нататък.

Той замълча за момент.

— Господи, аз се страхувам за теб.

— Недей. Няма да се оставя да падна жертва в клопката на тази лисица.

— Лесно е да се каже — каза той с неравен глас. — Ще дам живота си за теб, Дейзи, но ми се струва, че не ще понеса да ти се случи нещо. Едва не умрях, гледайки те в онова болнично легло, когато ти…

— Ш-ш-ш, забрави за това.

— Не мога да го забравя. — Той направи пауза. — От това се страхувам още от първата нощ, когато те срещнах. Ти беше топлота, красота и сияние, но аз си давах сметка, че трябва да ти обърна гръб и да си отида. — Той зарови лице в косите й. — Ала не можах да го сторя. Бях толкова изпразнен от чувства и самотен. Трябваше да взема за мен малко от това сияние. Съвсем мъничко…

— Но ти също и даде. Даде на мен и на Чарли. — Тя го целуна по бузата. — Сега заспивай, а на сутринта ще поговорим още за това. — Тя млъкна. — Освен ако не искаш да ми направиш признание.

Той пое дълбоко въздух.

Клетият Джейсън. Така се боеше да изрече думите, сякаш небето щеше да се срути.

— Няма значение. — Тя се прозина и се сгуши по-близо до него. — Не е ли вълнуващо? Ние действително ще живеем заедно. Ще закусим, сетне ще те погледам как работиш, а ти ще можеш да ми покажеш къщата…

— Много вълнуващо — каза той, нежно отмахвайки назад косата й от слепоочието.

Тя вече заспиваше, когато чу неговия тих прекъслечен шепот в ухото си. Това бе само една дума, а не двете, които искаше да чуе, но въпреки това нежността в неговия глас я успокои и стопли.

— Сияйна…

 

 

Дейзи вдигна поглед от книгата и каза небрежно:

— Утре вечер нямам представление, та си мисля да изпробвам твоята космическа кухня. Поканих Ерик и Пег на вечеря.

— Вече изпробвахме кухнята. Както и повечето стаи в къщата. — Джейсън не я поглеждаше, наведен над клавишите. — Освен това предпочитам да не свиря пред гости.

— Развратник.

Дейзи хвърли настрани книгата си, стана и тръгна през стаята за музика към пианото.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Знам точно какво искаш да кажеш. — Джейсън усмихнат й хвърли поглед през рамо. — Опитваш се да ме спасиш от самотата ми.

— Няма такова нещо. — Тя направи гримаса, сядайки до него на канапето. — Е, може и така да е. Трябва отново да влезеш в релсите.

— Искаш да кажеш отново да се държа като нормален човек. — Той поклати глава. — Обади се пак на Ерик и му кажи да не идва.

— Но струва ми се, че ти трябва…

Неговите пръсти леко докоснаха устните й, накарвайки я да замълчи.

— Не. Не, докато не се уверим, че е безопасно.

— Вече мина цяла седмица и тя не се е връщала. Може би никога няма да се върне.

Той поклати глава.

— Тя изчаква удобен момент.

— Сигурно си прав — потръпна Дейзи.

Той вдигна вежди.

— А къде е този храбър оптимизъм, с който поддържаше духа ми през последната седмица?

— Все още е тук. Просто за момент се бе скрил зад облак. Е, добре, щом не ми позволяваш да поканя гости на вечеря, има нещо друго, което можеш да ми дадеш. — Тя навлажни устни с език и каза припряно: — Реших, че вече ми омръзна да бъда прелюбодейка.

Той вдигна поглед към лицето й.

— Така ли?

Тя кимна.

— Ще се ожениш ли за мен, Джейсън?

Той се вцепени.

— Не ме ли лишаваш от моите прерогативи?

— Нямам никакъв избор. Ти не искаш да се присегнеш и да си вземеш онова, което искаш, защото се страхуваш, че всичко около теб ще се сгромоляса. Тя се облегна на рамото му. — Затова хващам бика за рогата.

— С това сравнение най-малкото правиш комплимент на половата ми издръжливост.

Тя не обърна внимание на шеговитата му заобикалка.

— Ще ме направиш ли почтена жена?

— Ти си родена почтена жена. — Устните му се докоснаха до върха на носа й. — Но за мен ще бъде голяма чест да се бракосъчетаем.

— Ще се постарая да бъда за теб също и удоволствие.

— Дейзи погледна надолу към клавиатурата на пианото. — Радвам се също, че няма да се налага да изпращам опровержение във вестниците.

Той замръзна.

— Какво опровержение?

— Изпратих до вестниците съобщение за нашия годеж. Най-напред ще излезе днес в следобедния вестник.

— Гръм и мълнии! — изруга той и после промърмори дори още по-брутално проклятие, скачайки на крака. — Та това е червена ракета и ти го знаеш. Че защо не взе направо да дадеш на Синтия кода за външната врата?

— Да бях сигурна, че ще дойде, бих занесла обявление и в „Таймс“. — Тя го гледаше сериозно. — Не можем вечно да живеем в този уединен рай. Трябва да заживеем като нормални хора.

— Значи, все едно че си изпратила писмена покана на Синтия да дойде и да те пипне.

— Точно затова ти казах за обявлението. Помислих си, че ще пожелаеш да удвоиш охраната.

Джейсън тръгна към вратата на стаята за музика.

— Много мило, че най-сетне ме включваш и мен в плановете си.

— Къде отиваш?

— Отивам да се обадя в полицията и в детективското бюро, за да им кажа каква каша си забъркала.

— Аз исках да ти кажа, но знаех…

Вратата се затръшна след него, прекъсвайки изречението й.

Дейзи остана загледана във вратата с нещастен вид. Бе се страхувала, че реакцията на Джейсън ще бъде точно такава. Това, че бе нарекла живота им през последната седмица уединен рай, бе твърде близо до действителността. Това бе вълшебно време с нощи, наситени със страст, и дни, препълнени от работа и близост. Последното нещо, което би желала да стори, бе да развали всичко това. Още от първата вечер, когато бе дошла в Игълсмаунт, Джейсън внимателно бе крил страховете си за нея, но тя винаги бе усещала, че те се таят на заден план като настъпващ мрак.

Е, добре, тя бе направила единствения ход, който според нея би могъл да прокуди мрака.

Божичко, така се надяваше да не е сбъркала.