Айрис Йохансен
Моя прекрасна лейди (7)

Седма глава

Двайсетина минути по-късно Джейсън нахлу с трясък в кабинета си на най-горния етаж на театъра, където Ерик се бе навел и преглеждаше сметките за костюмите.

— Някакъв тип ме фотографира с Дейзи в уличката тази вечер.

— По дяволите!

Ерик седна изправен в стола си.

— Успя ли да вземеш филма?

— Не можах да те пипна. Негодникът бягаше като олимпийски рекордьор.

Джейсън направи пауза.

— Ще трябва да унищожим снимката.

Ерик поклати глава.

— Как, по дяволите, да сторя това? Ти дори не знаеш на кой жълт вестник ще бъде продадена.

— Телефонирай из редакциите на жълтата преса и им предложи двойна цена за снимката, ако се появи.

— За тях разпространението на вестниците обикновено е по-важно от нашите пари.

Джейсън се хвърли в креслото за посетители до бюрото.

— Трябва да докопам тази снимка, дявол да го вземе.

— Спокойно. Може да е бил само някой прекалено запален почитател.

— В един часа сутринта?

— Да, но ние не знаем дали…

— Не мога да рискувам. — Джейсън уморено подпря глава на ръката си. — Не трябваше да идвам. Излязох глупак, задето рискувах. До каква степен може човек да дава воля на собствените си желания?

— Аз съм този, дето изстреля червената сигнална ракета.

— Това е само моя грешка, на никого другиго. Не трябваше да те послушам. Знаех какви са опасностите. Не трябваше да идвам.

Ерик го гледаше с любопитство.

— А защо дойде? Аз не мислех, че наистина ще дойдеш тук тази вечер, независимо от това колко бяхме загазили с онази сцена.

Джейсън остана безмълвен за момент.

— Не можех да стоя настрани.

— Какво?

— Това бе просто претекст. Исках да я чуя как пее в моя мюзикъл.

Ерик кимна с разбиране.

— Творческият демон надига проклетата си глава.

— Не. — Джейсън се изправи на крака, олюлявайки се, и тръгна към вратата. — Дейзи.

— Не разбирам ка… — Ерик млъкна, подсвирна тихо и бавно кимна: — Струва ми се, че точно от това се страхувах. Всички признаци бяха налице. Аз просто се правех, че не ги виждам.

— И аз също. — В смеха на Джейсън се прокрадваше някакво отчаяние. — Намери тази снимка, Ерик.

Миг след това вратата се захлопна след него.

 

 

Три дни по-късно телефонът иззвъня шест пъти, преди Дейзи да се бе събудила напълно, и още два пъти, преди да успее да стане от леглото и да отиде, залитайки, до барчето в кухнята от другата страна на апартамента — ателие, върху което бе поставен той.

— Ало — изграчи тя.

— Дейзи? — Тонът на Ерик бе преднамерено непосредствен. — Всичко наред ли е?

— Не — промърмори Дейзи със сънен глас. — Определено не съм окей. Будна съм, когато трябва да спя. Легнах си чак в три часа тази сутрин и моят идиотски продуцент ми се обажда по телефона посред нощ.

— Сега е осем сутринта. Предупредих те, че Джейсън е ужасен.

— Не се оплаквам. Прекалено съм уморена, за да се оплаквам. Какво искаш, Ерик?

— Кога тръгваш за театъра?

— В единайсет. Защо? Джоъл да не е сменил времето за репетиция?

— Не. — Ерик направи пауза. — Имах малко работа във вашия квартал и си помислих, че мога да те взема и да те закарам до театъра. Ще бъда там в десет и четиридесет и пет.

— Окей. Сега мога ли да си лягам отново?

— Разбира се. — Ерик се поколеба. — Вратата ти заключена ли е?

— Ерик…

— Просто проверявам. Ню Йорк не е Женева.

— Двамата с Пег ми изнесохте една лекция още първия ден, когато пристигнах в огромния град на порока.

— Наистина може да е порочен, Дейзи — каза Ерик сериозно, — никога не се съмнявай в това. До скоро виждане.

Дейзи окачи слушалката и залитайки през стаята, отново отиде до леглото. Целият разговор с Ерик бе озадачаващ и напълно необичаен, но тя бе твърде уморена, за да го анализира сега. Имаше най-малко един скъпоценен час сън, преди да стане и да се изправи пред необходимостта да се приготвя за още един изтощителен ден с репетиции.

Тя отиде в леглото и вдигна завесите около себе си, чудейки се сънено каква ли работа можеше да има Ерик в тази част на града.

 

 

— Струва ми се, трябва да видиш този боклук.

Ерик небрежно подхвърли един вестник върху масичката за кафе.

— Но не му обръщай внимание. Това е жълта преса чиста проба.

Дейзи вдигна и разтвори сензационния вестник, който често бе виждала на щанда при изхода на супермаркета близо до нейното апартаментче. От първата страница й се хилеше в очите Джейсън и собственото й лице. На снимката те се гледаха втренчено един друг с еднакво изражение, което изразяваше такава чувствена интимност, че тя се стресна. Божичко, нима наистина бе позволила на Джейсън да види този поглед, изпълнен с желание и пълно преклонение, върху лицето й? Тя внезапно се почувства разсъблечена, разголена пред света. Нов шок я разтърси, когато видя заглавието над снимката:

„Хейс и една нова звезда правят сладка музика.“

— Каква гадна игра на думи — каза тя унило. — Кевин каза, че снимката може да бъде продадена на сензационната преса.

— Опитах се да я открия и да я спра — вдигна рамене Ерик. — Но нищо не излезе.

— Изглежда доста безвредна. — Дейзи прочете набързо статията. — Поне не пише, че споделяме заедно някоя уютна мансарда.

— Жълтите вестници ги съдят толкова често, че те се стараят да отбягват явните клевети. — Той направи пауза. — Но са успели да научат, че и двамата сте били в Женева по едно и също време.

Дейзи вдигна поглед от вестника.

— Ти наистина се притесняваш за това, нали? Да не би да се отрази неблагоприятно върху продажбата на билетите?

Ерик поклати глава.

— Вече всичко е продадено за осем месеца напред. Един малък скандал ще вдигне продажбите до небето.

Дейзи презрително хвърли вестника обратно на масичката за кафе.

— Тогава защо трябва да се притеснявам от това? И без този боклук Джоъл ми създава достатъчно главоболия.

— Много разумно — каза Ерик с облекчение. — Просто си мислех, че би искала да научиш. — Той я хвана за лакътя и я побутна към вратата. — Да забравим за това. — Отвори вратата, без да я погледне. — Между впрочем Пег иска да ни дойдеш на гости за няколко дни.

Тя го погледна изненадана.

— Но защо?

— Защо пък не? Мислех си, че Пег ти харесва.

— Знаеш, че ми харесва. — Тя поклати глава. — Но с това разписание на репетициите не мога да пътувам постоянно от Лонг Айлънд до Манхатън.

— Разбира се, че можеш. Ще ти предоставим на разположение една лимузина — ухили се той. — Всяка звезда трябва да си има лимузина.

— Не съм звезда.

— След две седмици ще бъдеш. — Ерик затвори и заключи вратата, преди да й подаде ключа. — Да живее ролята!

— Може би когато получа удостоверението и титлата — поклати Дейзи глава. — Кажи на Пег, че съм й задължена за предложението, но че наистина тук ще ми бъде по-удобно до премиерата.

— Дейзи, струва ми се, че ти трябва… — Той млъкна и устните му се изкривиха в гримаса на съжаление. — Не мислех, че ще успея да те убедя, но реших да опитам.

Той я хвана за лакътя и тръгна надолу по стълбата.

— Ала тъй като те преследват ония типове от жълтата преса, поне ми позволи да се навъртам наоколо и да ги разгонвам с тояга.

Тя го погледна изненадана.

— Затова ли е цялата ти загриженост и поканата? Не придаваш ли твърде голямо значение на тази история?

— Може би. — Той се усмихна непринудено. — Но ще се чувствам по-спокоен, ако ми позволиш да играя ролята на рицаря Галахад. На типове като мен това не им се случва много често.

— Но аз не се нуждая от… — Тя видя разочарованието, изписало се на лицето му, и се усмихна меко. — Сигурна съм, че Пег те вижда като сър Галахад.

— Да — кимна той. — Да, разбира се. — В очите му проблеснаха весели пламъчета. — Но това е, защото тя е дама с много остро зрение, а аз чувствам нуждай от по-широка публика.

Изражението му стана сериозно.

— Затова позволи ми да те взема и заведа вкъщи, докато тази шумотевица в пресата затихне. Окей?

Тя се поколеба и после кимна.

— Окей, но това наистина не е необходимо, Ерик.

— Аз мисля, че е. — Той млъкна за малко. — И Джейсън мисли така.

Той усети как мускулите на ръката й се стегнаха под неговата хватка и погледна към нея.

— Той иска да ти помогне, Дейзи. Не го изключвай от играта.

— Значи той пак те е изпратил да го заместваш? — Устните й се изкривиха в горчива гримаса. — Също както направи, когато почина Чарли.

Тя тръгна напред пред него, отвори входната врата и излезе на улицата.

— Не е нужно да го изключвам, Ерик. Той самият прави това.

Той измърмори нещо нечуто и забърза след нея.

— Ерик, почакай!

Дейзи се обърна и видя някаква чернокоса жена в червен костюм да бърза по улицата към тях. Имаше вид на около трийсет и пет годишна, с раздалечени тъмни очи, синкавочерна коса, вчесана на пригладен кок, и с изящно лице на мадона, което странно контрастираше с пищното й тяло. Тя напомни на Дейзи за някакво огненочервено тропическо цвете: шеметно, екзотично, напълно ослепително.

Чу как Ерик изруга тихо.

Жената спря пред тях и се усмихна чаровно.

— Ерик, така се радвам, че те виждам. Вече никак не се срещаме.

— Движим се в различни кръгове.

Жената кимна тъжно.

— Но само защото двамата с Джейсън ме пренебрегвате. — Тя въздъхна. — Как ми липсва доброто старо време.

— Ние бързаме, Синтия.

— Не бъди нелюбезен — укори го жената, а великолепните й черни очи се отклониха и спряха върху Дейзи. — Запознай ме с твоята приятелка.

— Струва ми се, че знаеш коя е тя.

Очите й се разшириха невинно.

— Но какво искаш да кажеш с това?

— Няма значение — каза Ерик. — Дейзи Джъстин, това е снаха ми Синтия Хейс.

Очите на Дейзи се уголемиха от изненада.

— Приятно ми е.

— И на мен. Винаги се опитвам поне — каза Синтия с брилянтна усмивка. — Ужасно се радвам да се запозная с вас. — Тя сбърчи нос. — Макар че трябва да призная, че Ерик е прав. Наистина видях онази ужасна статия в „Джърнъл“ и трябваше да дойда да се запозная с вас.

— Не трябваше да си правите труда. Статията представлява един куп лъжи — каза Дейзи.

Усмивката на Синтия стана още по-широка.

— О, но все пак във всяка лъжа има зрънце истина. — Гласът й се сниши и стана меденосладък: — А вие сте такава хубавелка. Четох, че сте отраснали в Европа?

— В Швейцария.

— Ходила съм на ски в Сен Мориц. — Тя направи пауза. — Веднъж за малко щях да отида и в Женева, но открих, че не бе необходимо.

— Хайде, Дейзи, ще закъснеем.

Ерик подбутна Дейзи към колата, спряна до бордюра.

— Сбогом, Синтия.

— Довиждане.

Синтия стоеше и ги гледаше.

— Бих искала да кажеш на оня досадник на вратата на театъра да ме пуска да гледам репетициите. Ще умра от удоволствие да видя как играе тая сладурана.

Ерик замръзна.

— Репетициите се правят при затворени врати.

Усмивката не напусна лицето на Синтия.

— Особено за мен те са винаги затворени, нали? Джейсън никога не си дава сметка каква болка ми причинява, като прави така.

Ерик не отговори, а бързо отвори задната врата за Дейзи.

— Радвам се, че се запознахме, госпожице Хейс — каза Дейзи, механично влизайки в колата.

— Наричайте ме Синтия. Сигурна съм, че имаме твърде много общи неща, за да се държим официално една към друга. — Усмивката на брюнетката се наелектризира още повече: — Освен това съм госпожа Хейс. Не знаехте ли? Аз съм съпругата на Джейсън.

Дейзи не бе в състояние да говори, докато Ерик не подкара колата от бордюра и не бяха изминали две преки.

— Нима той е… женен? — попита тя, заеквайки, като гледаше право напред. Ама че глупаво бе да чувства тази болка, да се чувства предадена, когато Джейсън и нейната връзка вече бяха минало.

— Не — каза Ерик. — Вече не е. Отдавна. Джейсън се ожени за Синтия, когато бе на деветнайсет години, а тя бе само на седемнайсет. След две години се разведоха.

— Тя, изглежда, не си спомня това.

— Синтия винаги е вярвала само онова, което й се иска да вярва.

— Тогава тя вероятно все още не е безразлична към него.

— Дотолкова, доколкото може да не е безразлична към когото и да било.

Тя преглътна, за да се освободи от болезнената буца, заседнала в гърлото й. Синтия Хейс се бе показала много приятна, но бе ясно, че Ерик не бе в добри отношения с нея. И все пак, ако тази жена обичаше Джейсън, щеше да бъде жестоко да я оставят да страда.

— Тогава може би няма да е зле да я посетя и да я уверя, че между нас с Джейсън наистина няма нищо. Къде живее тя?

— Не! — Тя го погледна, изненадана от грубостта на гласа му, и той смекчи тона: — На Джейсън не би му се искало да се намесваш. Тяхната връзка е… сложна. Пази се от нея.

— Добре.

Бог й бе свидетел, че нямаше никакво желание да се намесва между Джейсън и бившата му жена. Все още се чувстваше твърде наранена и контузена от шока, който бе изпитала при срещата със Синтия Хейс — не само наранена, а горещо, страстно негодуваща, даде си сметка тя. Ревност. Божичко, тя никога не бе изпитвала ревност през живота си, но сега го ревнуваше от тази жена.

— Просто ми хрумна. Ще сторя онова, което според теб е най-добро.

Ерик въздъхна с облекчение.

— Добре. Моля те да я отбягваш. А ако тя поиска да те види, обещай ми, че ще й откажеш.

— Но защо тя…

— Просто ми обещай. Окей?

— Щом така искаш. Така или иначе ще бъда твърде заета, за да имам светски ангажименти. — Тя направи пауза. — Мисля, че никога не съм виждала по-хубава жена. Тя е зашеметяваща.

— Полицейската палка също — каза Ерик мрачно. — Затова е най-добре и двете да се избягват.

Тя наистина се чувстваше като ударена с палка, но това ще мине, уверяваше се тя отчаяно. През последните два дни почти не се бе сещала за Джейсън. Щеше да работи така упорито, че да няма време да мисли нито за Джейсън, нито за красивата, подобна на екзотично цвете жена, която очевидно все още съставляваше голяма част от неговия живот.

 

 

Господи, колко уморена се чувстваше.

Дейзи тръгна бързо към сценичната врата, ужасно радостна, че бе отстъпила пред увещанията на Ерик и сега не се налагаше да пътува до вкъщи с метрото. Днес Джоъл бе по-взискателен от всякога, но тя едва ли имаше основание да го вини. Не можеше да се концентрира добре и си заслужаваше всичките парливи критики. Той вероятно щеше да се радва да се отърве от нея, когато тези…

Джейсън.

Тя се закова на стълбището, когато го видя, застанал до предния калник на дълга тъмносиня лимузина.

— Не се инати. — Той се изправи в цял ръст. — Просто се качвай в колата.

— Ерик ще ме откара вкъщи.

— Ерик трябваше да те откара вкъщи. — Той отвори задната врата. — Ситуацията се промени. Нямам намерение да го превръщам в мишена.

— В мишена? Не реагираш ли твърде неадекватно? Вестниците се интересуват от теб, не от Ерик.

— Моля те, качи се в колата. — Ръцете му се свиха в юмруци край тялото му. — Виж какво, нямам намерение да те отвличам. Единствената ми цел е да те откарам вкъщи здрава и читава.

Той кимна на шофьора зад волана, който едва можеше да се види през оцветените прозорци.

— Имаме дори и придружител.

— Казах на Ерик, че това не е необходимо. Няма нужда никой от двама ви да ме води до вкъщи.

— Или се качвай в колата, или ще тръгна след теб. — Той се усмихна криво. — Ако искаш да си пестиш времето и се обезпокоиш за нас двамата, то нека те закарам до вкъщи и с това да се свърши.

Тя се поколеба, сетне заслиза по стълбите и тръгна през алеята към колата.

— Но това е абсурдно.

Той отвори задната врата и я последва вътре.

— И животът е такъв.

Затръшна вратата. Натисна един бутон и стъклото между пътническото отделение и това на шофьора се плъзна надолу със свистене.

— Сам Брокнър, това е Дейзи Джъстин.

Шофьорът обърна глава и за първи път тя успя да го разгледа добре. Външният му вид бе така далеч от този на достопочтените униформени шофьори, колкото човек би могъл да си представи. Червенокос, с лунички по лицето, с искрящи очи с цвят на шери, той бе почти тийнейджър. Хавайската му риза на тюркоазни и бели цветя караше косата му да изглежда още по-червена поради контраста, а широката му усмивка озаряваше лицето му и му придаваше момчешка топлота.

— Здравейте, радвам се да се запознаем. — Той подкара лимузината и тя се плъзна надолу по алеята към улицата. — Просто се облегнете назад и се отпуснете. Джейсън ми е дал адреса ви и аз ще ви откарам вкъщи за нула време.

— Благодаря, Сам. И аз се радвам да се запозная с вас.

Джейсън натисна бутона и стъклото се плъзна нагоре, изолирайки ги отново. Тя седеше напрегната, скръстила стиснати ръце върху скута си, и гледаше право напред.

— За бога, отпусни се — каза Джейсън грубо.

— Но аз съм се отпуснала.

— Толкова си чуплива, че ще се разбиеш на хиляди парченца, ако те докосна.

— Признавам, че не се чувствам удобно при създалата се ситуация.

Тя продължаваше да избягва да го гледа. Искаше й се той да се отмести настрани. Между тях нямаше физически контакт, но той бе достатъчно близо, за да усеща топлината на тялото му и да долавя познатия аромат на неговия замайващ одеколон.

— И тъй като и дума не може да става да ме докосваш, няма опасност това да се случи.

— Точно така.

Между тях се възцари мълчание — тежко, наелектризирано, от което нервите се късаха.

Тя безумно търсеше начин да го наруши.

— Никога не ми е хрумвало, че можеш да имаш шофьор и лимузина. Ерик сам кара колата си.

— Неговият темперамент е по-пригоден да се справя с нюйоркските таксиметрови шофьори. Освен това лимузината ми осигурява известно уединение.

И още една стена, с която да се обгради.

Отново настъпи напрегнато мълчание.

— Днес се запознах с жена ти.

Божичко, въобще нямаше намерение да изтърси това.

— Ерик ми каза. Тя не ми е жена.

— Но тя май не забелязва разликата. Много е красива.

— И аз мислех така навремето.

Последва ново мълчание.

— Ерик каза, че си се оженил много млад.

Защо настояваше да говори за тази жена, когато всяка дума бе като сол върху раната.

— Да.

Тя се усмихна чаровно.

— Казват, че първата любов е най-хубава. Сигурна съм, че…

— Това не беше любов — прекъсна я той свирепо. — Нито първа, нито никаква.

— Значи секс. Понякога е трудно да се направи разлика.

— И това не беше. — Той се обърна с лице към нея. — Какво, по дяволите, очакваш да ти кажа? Направих грешка и заплатих за нея. Още плащам.

— Всъщност това не ми влиза в работата.

— Груба грешка. Дали ти харесва на теб или на мен, това ужасно много ти влиза в работата. Бог ми е свидетел, че направих достатъчно усилия да не те намесвам.

Челото й се набръчка.

— Говориш неразбрано.

— Знам. — Изведнъж той доби уморен вид. — Сега това няма значение. Моля те само да ме оставиш да бдя над теб.

Унилият му глас проби стената на нейното негодувание, която бе издигнала срещу него, трогна я и я покърти.

— Веднъж ти бях казала, че съм свикнала сама да се грижа за себе си.

— Но все пак ме остави да се грижа за теб и нищо лошо не ти се случи.

— Не се ли случи?

Той трепна.

— Нека се изразя по друг начин. Не си страдала от липса на грижи.

— Тогава бях друга.

Той поклати глава.

— Просто така ти се струва. Страданието не ни променя, то просто премахва всичко излишно и разкрива нашата същност. — Той я погледна в очите. — Ти все още си обичлива и доверчива и сияеща от живот. Твърде обичлива. Даваш прекалено много и това може да ти навреди. Виж само от какво искаше да се откажеш заради Чарли. От първия момент на нашето запознанство винаги съм знаел, че мястото ти е там, където дори и ангелите се страхуват да ходят.

Тя не можеше да откъсне поглед от него. Изпитваше странното чувство, че в тези думи имаше нещо важно, нещо, в което имаше някакъв скрит за нея смисъл. Тя внезапно си припомни един момент, след като се бяха любили, когато се бе почувствала близо до нещо тайнствено и обгърнато в блясък и великолепие.

Не, това не бива да се случва отново, мислеше си тя отчаяно. Тя не биваше да го обича. Тя не трябваше отново да попада в капана на надеждата. Той не я обичаше истински и вероятно никога не бе я обичал.

Господи, но тук имаше нещо. Нещо, което тя трябваше да узнае. Тя не бе сляпа, въпреки че започваше да си мисли, че сигурно е била такава в миналото.

— Не се ли опитваш да ми кажеш нещо?

Той отвори устни и сетне пак ги затвори. Погледна встрани от нея.

— Не.

Надеждата й угасна, но тя упорстваше.

— Мисля, че се опитваш. Говори ми, Джейсън.

— Нямам нищо за казване.

Отново стени.

Тя го погледна отчаяно, докато лимузината се приближаваше до бордюра пред къщата с фасада от кафеникав камък, в която тя живееше, а Сам се измъкна иззад волана и заобиколи колата, за да й отвори вратата.

Устните на Джейсън се изкривиха.

— Знам, че сигурно вече ти е писнало от моята компания тази вечер. Сам ще те изпрати до вратата.

— Това не е необ…

Тя млъкна и излезе от колата. Бе твърде уморена и тъжна, за да спори с него. Обърна се и тръгна през улицата към външното стълбище.

— Лека нощ.

— Дейзи!

Тя спря и погледна назад към него през рамото си.

— Отсега нататък Сам ще те взима и довежда вкъщи. След тази вечер повече няма да ти натрапвам присъствието си.

Тя каза лекомислено:

— Интересно защо не се страхуваш, че господата от пресата могат да нападнат и него.

— Той може да се пази. Сам е бил в специалните служби във Виетнам. — Погледът на Джейсън се премести върху Сам. — Провери апартамента й, ако обичаш.

— Слушам.

Сам тръгна по стълбите към входната врата.

— Няма проблеми. Всичко ще бъде наред с нея.

Дейзи поклати глава.

— Съмнявам се дали ще открие някой да дебне в коридора или под леглото ми.

— Това е Ню Йорк — каза Джейсън. — Дебненето е обичайна практика в някои райони.

— Не и в този.

— Отърваваш се от мен, но ще трябва да изтърпиш Сам. Това е сделка. Приеми я и бъди доволна.

Той не изчака за отговор, а се качи обратно в лимузината и затвори вратата.

Отново се изолираше от нея, но не по-пълно, отколкото в онзи момент, преди да пристигнат до къщата с фасада от кафяв камък. Защо не можеше да приеме думите му за чиста монета? Съвсем необясними бяха тези сълзи, които пареха в очите й. Тя тръгна невиждаща към вратата, която Сам й бе отворил.

— Всичко ще бъде наред. — Кафявите очи на Сам излъчваха състрадание върху луничавото му лице. — Честна дума. Всичко ще бъде тип-топ.

— Наистина ли? — Тя му се усмихна през сълзи и изправи рамене. — Разбира се. Хайде, Сам, сигурна съм, че искате да свършите работата си и да се приберете вкъщи да спите.

— Не бързам. Аз съм истинска нощна птица.

— Също като баща ми.

— Чарли? Да. Знам. Джейсън ми разказа всичко за него.

Очите й се разшириха от изненада.

— Разказал ви е всичко?

— Ами да, сигурно е бил златен човек.

— Да, такъв беше. — Тя направи пауза. — Но не съм очаквала, че Джейсън ще тръгне да го хвали пред всеки срещнат.

Той се закикоти.

— Будалкате ме, нали? Дявол да го вземе, та Джейсън иска целият свят да научи какъв златен човек е бил той.

Тя го гледаше озадачено.

— Но какво ли съм се раздрънкал, вместо да ви оставя да си ходите да спите — Сам я хвана за лакътя и я подбутна напред към стълбите. — Дайте ми пет минути да поогледам и после се измитам оттук.