Айрис Йохансен
Моя прекрасна лейди (5)

Пета глава

— Ще влезеш ли да видиш Чарли? — попита Дейзи, посягайки към вратата на колата.

— Всъщност защо не? — Джейсън излезе от автомобила и заобикаляйки го, застана до него на улицата. — Не съм го виждал от вчера.

Той й хвърли кос поглед, в който проблясваше безразсъдство, и тръгна по пътеката към виличката.

— Може да му изсвиря още нещо от „Нощна песен“.

— Недей!

Той я погледна с престорена невинност.

— Защо пък не? На него му хареса. — Сетне добави тихо: — А и на теб.

— Мислех, че няма да говорим за това.

Тя го погледна отстрани и видя изписано на лицето му същото мрачно настроение, което бе забелязала преди, и попита тихо:

— Защо искаш да ми причиняваш болка?

— Не искам да ти причинявам болка. — Той вдигна рамене уморено. — А може би искам. За отмъщение.

— Но аз не ти причинявам болка.

— Така ли? Тогава защо ли се чувствам така наранен?

Той отвори вратата и й направи път да мине първа.

— Няма значение. Това е спорен въпрос, щом аз…

— Чарли!

Чарли лежеше с разперени крайници в любимото си кресло и едната му ръка висеше, безжизнено отпусната, от страничната облегалка. В полумрака лицето му бе неподвижно, сякаш изваяно от мрамор.

— О, господи!

Дейзи изблъска Джейсън, втурна се през стаята и падна на колене до креслото. Тя усещаше как нещо топло и мокро се стича надолу по бузите й.

— Недей, Чарли!

— Дейзи… — промълви Чарли, отваряйки очи.

Тя изпита огромно облекчение и се отпусна назад върху петите си.

— Ти просто си заспал. — С разтреперана ръка тя оправи косите си и се разсмя конвулсивно. — Страдаш от такава работомания, че никога не съм очаквала да те видя да работиш седнал. Божичко, как ме изплаши.

— Нима?

Чарли протегна ръка и докосна мократа й буза.

— Дойде ми до гуша от тоя тъп плод и го зарязах.

— Не е тъп.

Тя му се усмихна със сияйната си усмивка.

— Но сега съм си вкъщи. Почакай да се преоблека и ще можеш да поработиш върху портрета.

— Това е добре. — Сините му очи примигнаха. — Тонът на твоята кожа е много по-голямо предизвикателство, отколкото този идиотски банан.

Той погледна над рамото й и се усмихна на Джейсън:

— Ще останеш ли да погледаш, Джейсън? Ще те впрегнем на работа да ни правиш кафе, за да не заспим.

Погледът на Джейсън бе все още прикован към Дейзи. Той се насили да погледне към Чарли и поклати глава.

— Отказвам да ме използвате като момче за всичко в два часа сутринта. Отбих се само за малко да се видим. Сега ще бягам обратно.

Той вдигна ръка за довиждане.

— Може би ще дойда да си побъбрим утре вечер, докато Дейзи играе в театъра, Чарли.

— Непременно.

Чарли сбръчка нос.

— Предпочитам всичко друго, но не и да се изправя срещу този ужасен банан.

— Благодаря — каза Джейсън сухо и тръгна към вратата. — Ще те взема в три часа утре, Дейзи. Лека нощ.

— Лека нощ.

Дейзи едва го чу. Тя вече бе на път за спалнята си, за да се преоблече, а цялото й същество бе изпълнено с дълбока благодарност.

Не още. Имаше време, преди това да се случи.

 

 

— Какво му е на него? — попита Джейсън на следващия ден следобед, щом Дейзи се качи в колата.

Тя замръзна.

— Моля?

— Чу ме добре. Престани да се отнасяш с мен като със слабоумен.

Джейсън включи мерцедеса на скорост и се отдели от бордюра.

— Снощи всекиму веднага би станало ясно, че Чарли е заспал, но теб това те хвърли в паника.

— Направих грешка — каза тя уклончиво. — Чарли никога не заспива толкова рано и аз…

— Дрън-дрън — каза Джейсън лаконично. — Снощи всичко ми стана ясно. Отдавна трябваше да заподозра нещо, но той няма вид на болен.

— Не съм казала, че…

Тя млъкна, когато той я погледна право в очите. Нямаше смисъл да го заблуждава повече.

— Е, добре, той е болен.

— Колко тежко?

— По-зле не може да бъде. — Тя не поглеждаше към него. — Болест на кръвта, при която се образуват кръвни съсиреци. Много рядка болест. — Направи пауза. — И фатална. Болен е от пет години и състоянието му непрекъснато се влошава. Досега вече е прекарал един инфаркт. Докторът каза, че следващият ще го погуби.

— Сигурна ли си? Всеки ден се правят най-различни открития.

Тя се усмихна тъжно.

— Сигурна съм. Нима мислиш, че не сме проверили всички възможности? Това е толкова рядка болест, че не си заслужава каквото и да било радикално усилие, за да се изнамери лекарство.

— Колко време му остава?

— Може да се случи всеки момент. Няколко седмици, месец. Най-много година. Така че виждаш колко невъзможно би било за мен дори да си помисля за заминаване.

Ръцете му бяха сграбчили волана.

— Мога ли да попитам защо не ми каза досега?

— Бях обещала на Чарли. Той не искаше никой да знае. Иска да живее напълно нормален живот до края.

— Значи така, оставяш ме да те тероризирам и тормозя, без да кажеш гък. А знаеш ли как се чувствам сега?

— Обещах на Чарли — повтори тя. — Аз не нарушавам обещанията си, Джейсън.

Той млъкна за момент.

— Е, да, не ги нарушаваш.

— И сега разбираш защо не мога да играя Дездемона, нали?

— Да. — Кракът му натисна газта. — Разбирам защо не можеш да го напуснеш.

Погледна го озадачена. Мрачното изражение на лицето му я смрази и тя каза, заеквайки:

— Съжалявам, но не можех да ти кажа. Зная, чувстваш, че си загубил времето си, опитвайки се да ме убедиш да играя Дездемона.

— Не ставай смешна. Изобщо не чувствам това.

— А какво чувстваш?

— Тъга за теб и Чарли. Безсилие, задето не мога да махна с вълшебна пръчица и да оправя нещата.

Обзе я облекчение. Той не бе сърдит.

— Престани с тази печална физиономия. — Тонът му бе груб. — Нима си мислила, че мога да бъда такъв негодник, та да гледам себе си и проклетата пиеса, когато всичко това е било на главата ти.

— Не знаех какво… пиесата е толкова важна за теб.

— Ти също.

Тя застина.

— Наистина ли?

— Твърде важна, дявол да го вземе.

Той спря колата пред театъра и се наведе към нея, за да й отвори задната врата.

— Ще се видим довечера.

Тя кимна и излезе от колата с очи, грейнали от радост. Той бе казал, че тя е важна за него. Значи имаше минимален шанс да е искал да каже, че я обича.

— До довечера.

Тя затръшна вратата и бързо влезе в театъра.

 

 

— Тя знае — каза Ерик веднага щом Джейсън вдигна слушалката. — Господи, колко съжалявам! Хем го предупредих. Бях сигурен, че Джесъп няма…

— Кога? — попита Джейсън рязко. — Кога й е казал Джесъп?

— Снощи.

— Значи сега вече може да е тръгнала за насам.

— Не още. Подкупих чиновника на рецепцията в хотел „Клариджис“ да ми телефонира, щом тя се отпише от хотела. Ще те предупредя.

— Благодаря ти, Ерик.

— Наех Бартлин за ролята на Яго.

— Какво? Е, това е страшно хубаво.

— А какво става с Джъстин?

— Не, с нея няма да стане.

— Глупости. — Гласът на Ерик прозвуча весело. — Но щом е така, може би Синтия за първи път е избрала подходящ момент. Няма да ти се бърка в преговорите.

— Не, няма.

— Джейсън? — поколеба се Ерик. — Какво не е наред? Гласът ти звучи… странно.

— Така ли? Че защо?

— Виж какво, ако ти трябва още време, може би ще успея да й попреча. Бих могъл да й се обадя и…

— Не! Не се доближавай до нея. — С усилие Джейсън успя да възстанови спокойствието на гласа си. — Всичко ще бъде наред. Просто трябва да довърша някои подробности тук. Уведоми ме, когато тя се отпише от хотела.

— Окей. — Ерик направи пауза. — Какво ще правиш после? Ще дойдеш ли в Лондон?

— Не, ще взема самолет за Ню Йорк, ще уредя някои работи и сетне ще замина за Игълсмаунт.

— Обратно в твоята отшелническа обител? — попита Ерик кисело. — Можем ли да разчитаме, че ще дойдеш за премиерата?

— Ще видим. Когато намериш някоя свястна Дездемона, обади ми се и аз ще я наема.

Но той знаеше, че никога няма да намери такава Дездемона като Дейзи.

— Виж какво, трябва да тръгвам. Имам да свърша някои неща.

— Добре. Ще държа връзка.

Затваряйки телефона, Джейсън притвори очи, а същевременно усещаше как го заливат една след друга вълни на болка и отчаяние. Господи, той не искаше това да свършва. Проклятие, не можеше да му се случи в по-неподходящо време. Защо не можеше да има още седмица-две, преди да падне завесата? Дейзи щеше да има нужда от него, а той нямаше да е при нея.

Тигрите никога не са идвали при мен.

Е, сега тигрите се приближаваха към Дейзи все по-близо с всеки изминал миг, а той нямаше да бъде наоколо, за да я защити или да й помогне да излекува раните си.

Дори и да трябваше да я спасява от най-свирепия тигър.

Той се отпусна върху стола до бюрото и се помъчи да проясни ума си, като пропъди болката и гнева. Не можеше да има каквото искаше, но сега поне имаше малко време да опита да помогне там, където бе възможно, за да улесни пътя на хората, които бе започнал да обича.

— Така че престани да се самосъжаляваш — промърмори той. — Размърдай си задника и се залавяй за работа.

Той посегна към телефона на бюрото. Най-напред трябваше да се обади на директора на театъра, сетне да отиде до къщичката и да види Чарли.

Не можеше да попречи на тигрите да дойдат, но може би щеше да добави целебен мехлем, за да успокои малко болката от раните, които те щяха да нанесат.

 

 

— Здравей, Чарли! Имаш ли време да се отбия на чашка кафе? — Джейсън влезе във виличката и тръгна към малката кухня. — Знам, не ми казвай. Сам ще го направя. Ти си прекалено зает.

— Ти никога ли не работиш? — Чарли вдигна очи от статива. — Май не си даваш много зор, за да те назначат от временна на постоянна работа.

— Всъщност тази вечер в града ми се обадиха по телефона. Ще трябва да се върна в Ню Йорк за известно време, затова си намерих заместник за няколко седмици.

— Лоши новини ли?

— Зависи от гледната точка. — Джейсън включи кафеварката в контакта. — Ще се оправя.

— Няма нещо, с което да не можеш да се оправиш, нали, Джейсън?

— И аз като всички си имам своите проблеми. — Джейсън излезе от кухничката и тръгна към статива. — Какво работиш сега?

— Портретът на Дейзи. Трябва да го свърша нощеска.

— Ще й го покажеш ли?

Чарли поклати глава.

— Не още. Ще го запазя.

— За какво?

— Искам тя да узнае какво чувствам към нея след… — Чарли млъкна за момент, сетне се обърна и погледна Джейсън. — Тя ти е казала, нали?

Джейсън поклати глава.

— Аз се досетих, а тя само го потвърди. Никога не би нарушила своето обещание към теб. — Той млъкна. — Надявам се, че не се сърдиш.

— Не се сърдя. Вие на практика сте станали вече семейство.

Погледът на Чарли се устреми към портрета.

— Ще се погрижиш ли за нея?

— Обещавам, че тя ще има всичко, което някога е пожелавала.

— Това е добре.

Чарли разкърши рамене, сякаш от тях бе паднал тежък товар.

— Преди да се появиш ти, аз се безпокоях за нея. Прекалено нежна е и това може да й навреди, но ти си достатъчно силен, за да я предпазваш от беди.

— Да, аз съм достатъчно силен.

Джейсън преглътна, за да отстрани буцата, която внезапно заседна в гърлото му, и бързо погледна обратно към платното.

— Хубав е, Чарли.

— Това е най-хубавото нещо, което някога съм създавал. Но все пак не е шедьовър — направи гримаса Чарли. — Предполагам, че не ми е съдено да стана безсмъртен.

— Това ли искаш?

Чарли кимна.

— Предполагам, че е основен инстинкт да искаш да създадеш нещо красиво, което да остане да живее след теб.

— Но ти вече си го направил.

Чарли го погледна изненадан. Джейсън кимна към портрета:

— Дейзи.

— Казах ти, че не съм…

— Не говоря за портрета. Не съм компетентен да ти кажа дали портретът е ценен. Говорех за самата Дейзи. Няма спор за това, че Дейзи е много ценно творение.

Изражението на Чарли омекна.

— Никакъв спор няма, но тя не е мое творение. Аз съм само неин втори баща. Гласът си не е наследила от мен.

— Бог я е дарил с тоя глас — каза Джейсън тихо. — Но ти си му помогнал да се школува. Ти си я напътствал и си създал нейната ценностна система. Тя сияе. А ти си я шлифовал и си й дал това излъчване.

Чарли поклати глава.

— Послушай ме, това е самата истина. — Гласът на Джейсън вибрираше от откровеност. — Ти си създал нещо много по-трайно от картина. Всеки, с когото Дейзи влезе в контакт, се чувства малко по-добър, по-топъл. Всеки път, когато пее, тя дарява публиката, а ти си онзи, който ни е дарил с нея. — Той го тупна по рамото. — Това не е ли почти толкова хубаво, колкото да си Рембранд, ако не и по-хубаво?

— Не.

Очите на Чарли запримигваха.

— Но почти толкова. Не е толкова зле да бъдеш Свенгали^[1].

— Да бъдеш Свенгали е адски хубаво.

Джейсън се върна обратно в кухничката.

— Сега ще ти донеса чаша кафе и можеш отново да се залавяш за работа. Знаеш ли какво, напоследък си мисля следното. Познавам някои хора от аристократичните кръгове на Ню Йорк, на които може да им се прииска да хвърлят един поглед на портрета. В края на краищата може и да успеем да ти инжектираме малко безсмъртие. Ще ми дадеш ли картината за няколко седмици да опитам?

— За да се успокоя ли?

Джейсън поклати глава.

— Аз не съм някакъв наивен фантазьор. Просто ми хрумна, че ти не гледаш на своя талант в подходяща светлина. Ти си един от най-сполучилите хора, които познавам. — Той погледна назад през рамо. — И си златен човек.

Чарли кимна в знак на благодарност, последвайки Джейсън до барчето за закуска.

— Връщам ти комплимента. Дейзи има отличен вкус.

Джейсън наля кафе в две пръстени чаши.

— Дейзи оправдава всички поради липса на доказателства. Тя не може да различи златото от боклука.

— Да не искаш да кажеш, че си боклук?

Джейсън подаде чашата на Чарли.

— С малко злато тук-таме.

Чарли се вгледа в него замислено.

— Вярвам, че грешиш.

Джейсън вдигна рамене.

— Е, добре, но съм прав за Дейзи, а също и за теб, Чарли. — Той вдигна чашата си, имитирайки тост: — За здравето на Дейзи!

Чарли вдигна своята пръстена чаша и лицето му се озари от нежна усмивка.

— За здравето на Дейзи!

 

 

Джейсън се строполи върху нея, гръдният му кош се повдигаше и спускаше, цялото му тяло се тресеше.

Дъхът на Дейзи излизаше на пресекулки и й трябваха няколко секунди, за да го успокои, преди да попита:

— Нещо не е наред ли?

Тя почувства как мускулите на Джейсън се втвърдиха срещу тялото й.

— Защо ми задаваш този въпрос? Да не съм ти причинил болка?

— Не.

Той бе внимавал да не й причинява болка, но темпото на тяхното любене бе по-необуздано от всякога, почти брутално по своята интензивност и докато му бе принадлежала, тя бе усетила огромна безнадеждност у Джейсън.

— Не, но аз…

Тя спря, защото почувства устните на Джейсън да подръпват меката част на ухото й, и неговата несъмнена възбуда срещу бедрото си.

— Пак ли? — прошепна тя. — Толкова скоро?

— Пак.

 

 

Джейсън определено се държи много странно тази нощ, помисли си Дейзи с безпокойство. Той бе взел душ с нея, бе й помогнал да се облече и сега стоеше, облегнат на страничната дъска на касата на вратата към банята, наблюдавайки я как разресва косите си пред огледалото, сякаш не можеше да понася мисълта да я изгуби от поглед. Тя го погледна, тревожно намръщена.

— Джейсън, сигурен ли си, че…

— Обичам косата ти — каза той натъртено. — Господи, колко си красива!

Той бе влюбен в косата й. В тялото й. Тя почувства болезнено бодване, осъзнавайки, че той винаги говореше за физиката, никога за цялостната личност.

— Наистина трябва да я отрежа. Ужасно се заплита.

— Недей! — Тя го погледна изненадана и той й се усмихна пресилено, като каза не така буйно: — Трябва да постъпваш както сметнеш за добре, разбира се, но това ще бъде грешка. — Погледът му се отмести от нея. — Никога не ще забравя как изглеждаше косата ти, разпиляна върху тази възглавница.

Ръката й спря във въздуха и я побиха ледени тръпки.

— Не ще забравиш ли?

— Трябва да се връщам в Ню Йорк.

Тя бързо сведе мигли, за да прикрие очите си.

— Трябва ли?

Той кимна неколкократно, все още гледайки встрани.

— „Нощна песен“.

— Ще се върнеш ли?

— Няма такава вероятност.

— Разбира се.

Тя постави гребена долу върху мраморната тоалетна масичка много внимателно.

— Разбирам. Наистина нямаш причина да останеш тук сега, когато знаеш, че не мога да играя Дездемона.

— Не е това…

Гласът му пресекна и за миг й се стори, че забеляза как лицето му потръпна мъчително. Сигурно се бе излъгала, защото в следващия миг то отново стана безстрастно.

— Трябва да замина от Женева.

— Кога?

— Тази сутрин. Имам полет в шест сутринта. След като те оставя у вас, ще хвърля куфарите си в колата и ще бягам направо на летището.

Не биваше да му позволява да забележи болката, която изпитваше. Тя трябваше да очаква това. Той бе честен с нея. Беше й казал, че за него музиката е всичко.

— Не е необходимо да ме изпращаш до вкъщи. Мога да взема такси.

Устните на Джейсън се свиха.

— Ще те изпратя.

— Струва ми се, че предпочитам да не го правиш. — Тя се мъчеше гласът й да не трепери. — Изглежда, не мога да се владея. Не ме бива в сбогуването.

— Дейзи, не искам… — Гласът му секна и той каза дрезгаво: — Съжалявам, че трябваше да стане така.

— Аз ли усложнявам положението ти? — Устните й се разтегнаха в ледена усмивка: — Нямам никакви претенции към теб. Никога не си ми обещавал нищо.

Тя го избута, минавайки покрай него, грабна жакета си от стола и тръгна към вратата за коридора.

— Сбогом, Джейсън. Успех с „Нощна песен“.

— По дяволите „Нощна песен“!

Той я настигна с три крачки и я дръпна така, че тя се оказа лице в лице с него.

— По дяволите, нищо не мога да направя.

— Ти си знаеш кое е най-важно за теб. — Гласът й бе крехък, но поне не трепереше вече. — Казах ти, че не те виня, но нали знаеш, че не съм много изтънчена. Не мога да приема това по нормалния цивилизован начин.

Тя се мъчеше да се освободи от него. Бе невероятно, че дори и във всепоглъщащата болка, която изпитваше, все още желаеше той да я докосва, да я държи.

— Просто ме пусни да си ходя. Трябва да се прибера при Чарли. — Тя се отскубна от него и тръгна към вратата, а думите й се ронеха трескаво от устата: — Ти ще му липсваш. Защо не му пратиш една картичка от Ню Йорк?

— Вече се сбогувах с Чарли.

— Така ли? Това е добре. — Тя отвори вратата отривисто. — Наистина трябва да си вървя. — Тя почти изтича по коридора към асансьора, говорейки: — Чарли…

— Дейзи!

Тя не му обърна внимание, миг след това вратите се затвориха след нея и асансьорът започна да се спуска плавно към фоайето. Не трябваше да плаче. Разплачеше ли се, очите й щяха да се зачервят и подпухнат и Чарли щеше да разбере. Той си имаше достатъчно мъки, липсваше му само да седне да я утешава. В края на краищата тя бе разбрала, че това щеше да се случи рано или късно. Никакви ангажименти, бе казал той. Колко глупава бе да си мисли, че Джейсън би могъл да се научи да изпитва същата любов към нея, каквато изпитваше тя към него.

О, господи, как я болеше от това!

Ала не трябваше да плаче. Чарли не биваше да узнае.

 

 

Тя спря на прага на къщурката и конвулсивно пое дълбоко въздух, стараейки се да измисли някакъв план за действие.

Нямаше да й се удаде да измами Чарли и той да повярва, че заминаването на Джейсън не я засяга, но можеше да се преструва, че между тях всичко е наред и че Джейсън е заминал само за малко. Така щеше да има извинение, че е разстроена, но не с разбито сърце. Да, това бе най-правилният начин на действие.

Тя преглътна, разтегна лицето си във весела усмивка и влезе в къщурката. Стаята бе осветена от лампата върху масата до вратата така, че извън светлото петно се виждаха само смътни сенки. Поради това че бе толкова разстроена, не бе забелязала, че в къщата липсваше ярката светлина, под която Чарли обикновено рисуваше.

— Чарли? Предполагам, Джейсън ти е казал, че…

Гласът й секна и я обзе ужасно чувство за „вече преживяно“.

Да, така беше. Но това не бе реално. То бе просто спомен от онази, другата нощ, когато бе допуснала страховитата грешка.

Ала сега бе действителност.

Чарли не спеше върху креслото. Той лежеше грохнал на пода пред статива.

— Чарли? — изхлипа тя. — О, боже, не!

И тигрите идват нощем…

 

 

Дейзи не очакваше, че на погребението ще има толкова много хора. Тя не си бе давала сметка колко много приятели имаше Чарли в колонията. Художниците бяха, общо взето, самотни люде и рядко се събираха да общуват помежду си. И все пак, ето ги на, бяха дошли — трезви, непохватни, леко притеснени, за да кажат последно сбогом на Чарли. Тя примигна, за да прогони сълзите от очите си, и се извърна настрани от гроба.

— Позволете да поговоря с вас за момент, госпожице Джъстин.

Дейзи се обърна и видя до себе си Ерик Хейс. Братът на Джейсън, а не той лично, помисли си тя с внезапна болка, последвана от пристъп на ярост и гняв. Не й трябваше тук Ерик с учтивото му бръщолевене или състрадание. През последните няколко дни твърде много й бе минало през главата, за да й напомнят сега за наивността й и за болката, която бе изстрадала заради нея.

— Каква изненада да ви видя — каза тя хладно. — Но се боя, че никак не се чувствам в настроение за разговори, господин Хейс.

— Ерик.

Руменина покри неговите приятни черти и за момент тя почувства известно угризение. Какво бе виновен Ерик, че ликът му възобнови цялата й болка от последната вечер с Джейсън.

— Знам, че това е най-неподходящото време — промълви Ерик. — И не бих ви обезпокоил, ако не бях обещал на Джейсън.

— Моля?

— Джейсън ме изпраща да ви помогна. Самият той не е в състояние да дойде.

Е, да, разбира се, той не е в състояние да дойде на погребението на Чарли. Нали е зает с „Нощна песен“. Освен това би се ужасил, ако тя по погрешка вземеше състраданието му за някакво по-дълбоко чувство. Тези два факта тя приемаше, ала това не й пречеше да изпитва затаено негодувание срещу него. Нея може да я бе отписал от списъка на най-добрите си познати, но дявол да го вземе, Чарли бе негов приятел и бе редно да е тук, за да се сбогува с него.

— Нямам нужда от помощ.

— Моля ви. — Ерик сложи ръка върху нейната. — Джейсън не ме моли често за услуги. Ще ви бъда много задължен, ако ми позволите да изпълня онова, което желае.

— Не разбирам… — Гласът й секна, когато видя умолителното му изражение. Защо пък не? Какво значение имаше.

— Е, добре, можем да поговорим, докато ме изпращате до колата.

Ерик въздъхна с облекчение и влезе в крак с нея.

— С какво мога да ви помогна? Съжалявам, че е трябвало да се справяте с всички подробности около погребението. Управителят на хотела известил Джейсън за смъртта на баща ви едва завчера.

Очите й се разшириха.

— Защо е било необходимо да известява Джейсън?

— Преди да напусне Женева, Джейсън му се обадил и го помолил да му съобщи, ако вие… — Той млъкна, преди да добави неловко: — Ако имате някакви проблеми.

— Разбирам. Много мило.

Тя се опитваше да скрие горчивината в тона си. Джейсън бе човек със собственическо чувство и не бе извън границите на възможното да е почувствал някаква отговорност, след като й бе отнел девствеността. Може би по някакъв свой начин той дори наистина съжаляваше за смъртта на Чарли.

— Съжалявам, че е трябвало да си правите труда. Преди да почине Чарли, не знаех как ще го преживея. Но го преживях.

Тя срещна погледа му.

— Открих, че ако човек се задълбочи достатъчно, оттам нататък може да се справи с всичко. Нямам нужда от никаква помощ.

— Вижте какво, защо не се възползувате от услугите ми? — попита той придумващо. — Мен много ме бива да се оправям със застрахователни компании, носачи и покъщнина.

— Какви носачи?

— Как какви, нали няма да останете да живеете повече в онази къщурка. — Той добави прозаично: — Спомените са ужасно нещо. — Сетне се поколеба. — Освен това ние доста се надяваме, че сега вече ще дойдете в Ню Йорк.

Зашеметена, тя се обърна и го изгледа.

— Дездемона. Сега наистина няма никаква причина да откажете ролята — каза Ерик. — Трябва да сте луда да не я вземете. Тя ще ви издигне на върха на кариерата ви.

— Страхувам се, че сте дошли напразно. Аз все още не искам да участвувам в пиесата на брат ви.

Ерик млъкна за момент.

— Това е заради Джейсън, нали? Той ми каза, че може да сте му обидена.

Изглеждаше леко смутен, когато продължи:

— Не знам какво има между вас двамата и това не ми влиза в работата. Аз просто играя ролята на куриер. Затова позволете ми да си върша работата. Окей?

Неговото момчешко поведение бе затрогващо и тя установи, че омеква към него.

— Съжалявам, всичко случило се не е по ваша вина. Какво имате да ми съобщите?

— Джейсън поръча да ви предам, че ако вземете ролята на Дездемона, няма да го видите чак до премиерата, освен ако не се случи нещо непредвидено. — Той направи гримаса. — Може би дори и тогава няма да го видите. Известно е, че понякога е пропускал премиерите си.

Тя се вглеждаше в него несигурно.

— Той няма ли да е в Ню Йорк?

Ерик поклати глава.

— Той никога не напуска своето имение в Кънектикът, освен ако не стане някакъв гаф в работата.

— Това изглежда странно.

— Това са направо щуротии — каза Ерик с равен тон. Той направи нетърпелив жест. — Но това е без значение. Джейсън няма да ви се натрапва.

Прониза я краткотрайна болка, която заглъхна и се превърна в тягостна горчилка.

— Джейсън каза, че музиката му ви харесва.

— Онова, което съм чувала от нея.

— Цялата е супер. — Ерик се усмихна ласкателно. — Знам, че Джейсън има труден характер, но защо да се отказвате от една работа, която ще ви издигне до положението, което заслужавате, напук на него. Джейсън спазва обещанията си.

— Зная, че ги спазва.

— Тогава какво ви спира? Струва ми се, че това е лекарството, от което се нуждаете при сегашните обстоятелства.

Бяха стигнали до колата и той й отвори предната врата.

— Трябва да запълвате времето си. — Той се усмихна широко. — А пък аз познавам един постановчик, който гарантирано ще ви смъкне кожата от работа.

Работа. Мисълта за нея я изпълни с копнеж. Да има възможност да работи тъй усилено, че нощем да се строполява върху леглото и да не лежи будна, мислейки за Джейсън или Чарли. И не само работа, а също и получаваната даром очарователна, хипнотизираща музика.

— Виждам, че се изкушавате. — Гласът на Ерик прозвуча весело. — Защо не дадете на себе си онова, което ви се иска, от което имате нужда?

Тя влезе в колата и седна, загледана в портите на гробището, направени от ковано желязо.

— Защото точно сега не съм сигурна от какво имам нужда.

— Ще намина по-късно довечера. — Той се намръщи загрижено. — Ще бъдете ли добре? Жена ми, Пег, ме чака в хотела. Да я доведа ли с мен?

Тя поклати глава.

— Без непознати. Не съм в състояние да ги понасям.

— Пег не е непозната. — Той се усмихна широко. — Когато се запознаете с нея, ще разберете какво искам да кажа. — Усмивката му изчезна. — Но аз ще дойда сам. В осем?

— Щом така искате — каза тя уморено. Бог й бе свидетел, че не искаше да остава сама тази нощ. Достатъчно трудно щеше да й бъде, докато преглеждаше вещите на Чарли, за да реши какво би искала да запази и какво да даде на други.

— Осем часа.

Тя намери бележката в средното чекмедже на бюрото.

Небрежно надраскана с почерк, който веднага разпозна като този на Чарли, тя лежеше най-отгоре върху снопче сметки и квитанции. Предположи, че бе някакво завещание. Чарли никога не бе имал желание да мисли за смъртта и на нея й подействува като шок фактът, че той бе направил този опит да уреди нещата, както подобава:

На моята дъщеря Дейзи завещавам цялата си любов и всичкото си имущество, с изключение на портрета й. Него оставям на моя приятел Джейсън Линк — който е по-малко боклук, отколкото злато, противно на онова, което си мисли.

Шок след шок. Вероятно бе написал тази бележка през последните си дни, може би през онзи последен ден.

Тя бавно се изправи и се приближи до покритата картина на статива. Не можеше да понася да докосва картините на Чарли след неговата кончина. Толкова много любов и усилия бе вложил в тях, че те бяха много по-интимни, отколкото дрехите му или други негови неща.

Тя свали покривалото и погледна портрета.

Стоя така дълго време, втренчила поглед в платното, с очи, замъглени от сълзи, докато най-сетне следобедът отиде към свечеряване.

Любов. Джейсън бе казал, че портретът е пълен с любов и бе казал истината. Тя знаеше, че никога няма да може да погледне тази картина, без да си спомни за Чарли и техния съвместен живот. Това бе наследство, много по-ценно от светските блага, за които Чарли бе споменал в това жалко парченце хартия.

Бележката. Тази картина принадлежеше на Джейсън! По дяволите, тя не искаше да му я отстъпи.

И всъщност няма защо да му я отстъпвам, мислеше си тя гневно. Тази бележка, разбира се, нямаше никаква юридическа сила. Дори името в завещанието бе погрешно. Ако Чарли бе знаел какви бяха обстоятелствата, той би…

Но откъде бе сигурна какво би направил Чарли? Тя бавно загърна картината с покривалото и уморено се извърна настрани. Даваше си сметка, че не може да пренебрегне последните желания на Чарли. Картината трябваше да се опакова и да се изпрати на Джейсън.

Тя се огледа наоколо в стаята и почувства как в нея се надига болка. Не можеше да остане тук. Имаше твърде много спомени и тази част от живота й бе приключила. Тя трябваше да върви напред. А защо да не тръгнеше по път, който би й донесъл най-голямо удовлетворение? Джейсън не бе позволил на чувствата си да попречат на музиката му, тогава защо трябваше тя да се подчинява на своите? Тя вече не бе същата нежна потръпваща птичка, хипнотизирана от погледа на орела. Тя се бе срещнала с тигрите, бе издържала на техните ухапвания и бе оцеляла. Бе достатъчно твърда, за да се изправи спокойно лице с лице срещу Джейсън дори и да го срещнеше случайно в Ню Йорк.

Грабни годежния пръстен.

Фразата, която Чарли бе употребил, отново изплува в ума й. Той не бе говорил за нейната работа, а за любов и всеотдайност. Е, добре, любовта си бе отишла, но все още й оставаше пеенето и в този свят можеше да се завладее не един годежен пръстен.

Тя тръгна бързо през стаята към телефона на бюрото.

 

 

— Дейзи Джъстин току-що се обади да каже, че ще подпише договор за Дездемона — каза Ерик веднага щом Джейсън вдигна слушалката. — Заминаваме за Ню Йорк вдругиден.

— Това е добре.

— Добре? Мислех си, че ще умреш от радост.

— Как е тя?

— Потресена е. Много страда.

Ръката на Джейсън сграбчи по-здраво слушалката. Господи, как искаше да бъде с нея.

— Накарай я да напусне онази виличка.

— Двамата с Пег отиваме тази вечер да й помогнем, да опакова багажа. — Ерик направи пауза. — Тя се е променила и вече не е каквато беше, когато я видях за първи път. По-силна е, отколкото мислех, и се проявява като адски смело момиче.

— Стойте при нея. Не я оставяйте без работа. Не й давайте възможност да мисли.

— Добре. — Ерик млъкна. — Може би все пак ще ми кажеш какво става между вас двамата.

— Не.

— Така и предполагах. Аз я харесвам, Джейсън. Тя е… тя е специална.

— Да.

— Много си общителен, няма що — каза Ерик саркастично. — Как само използваш думите! Помниш ли онзи критик, дето каза, че ако Шекспир пишеше песни, щеше да бъде Джейсън Хейс?

— Грижи се за нея, Ерик.

Тонът на Ерик се смекчи.

— Ще се грижа. А ти се грижи за себе си.

Той затвори телефона.

Джейсън постави слушалката върху вилката и се изправи с поглед, втренчен в телефона. Да даде ролята на Дейзи бе риск, но не голям. Той бе напуснал действието, преди да се свърже с нея, и сега щеше насила да се въздържа да не ходи на репетициите. Прониза го болка, като си помисли, че никога нямаше да види как Дейзи пее неговите думи на сцената, че никога повече нямаше да я види…

Но той бе обещал на Чарли, че тя ще има всичко, каквото пожелае, и знаеше, че това бе единственият начин да й го даде така, че тя да го приеме.

Междувременно, слава богу, той имаше да върши работа. Работата бе забрава. Работата бе спасение.

Той се обърна, излезе от кабинета и прекосявайки коридора, се отправи към стаята за музика.