Айрис Йохансен
Моя прекрасна лейди (2)

Втора глава

В два и трийсет на следващия ден на външната врата на виличката се потропа.

— Аз ще отворя.

Дейзи стана от огромния, подобен на трон стол, скочи от подиума и тръгна бързо през стаята към вратата.

— Продължавай да ме обезсмъртяваш. Искам да изглеждам поне толкова апетитна, колкото твоят банан. Мисля, че заслужавам това за…

Когато разтвори вратата, тя млъкна.

На прага стоеше Джейсън Хейс. Той плъзна поглед върху нея, върху синята й рокля с дълбоко деколте и се усмихна леко.

— Май играете ролята си и в реалния живот, а? Много добре. Може ли да вляза?

Тя изпадна в паника.

— Не.

Веждите му се вдигнаха.

— Моля?

Тя хвърли бърз поглед назад през рамото си. Чарли се бе съсредоточил върху портрета пред себе си, но не се знаеше кога щеше да погледне нагоре.

— Вървете си. Сега не мога да говоря с вас.

— Нима вашият любовник е толкова ревнив? — Устните му се свиха. — Мислех, че живеете с баща си.

— С него живея.

Тя пристъпи по-наблизо и притвори вратата, за да попречи на Чарли да види Джейсън Хейс.

— Вървете си! — сопна се тя. — Казах ви, че аз…

— Нямам намерение да си ходя. — Той млъкна. — Докато не получа онова, което искам.

— Нямам намерение да…

Тя млъкна, когато забеляза решителното му изражение. Той не се канеше да се предава.

— Не мога да ви поканя да влезете. Ще се преоблека и ще дойда след час в кафенето „Зайдер“, по-надолу по улицата.

Затвори вратата в лицето му и се извърна точно когато Чарли вдигна въпросителен поглед.

Тя сви рамене, небрежно, докато се връщаше обратно към подиума.

— Един човек събираше пари за благотворителни цели. Нищо особено.

 

 

Джейсън Хейс стоеше пред кафенето и изражението на лицето му ясно говореше за това колко бе недоволен, докато наблюдаваше как Дейзи идва към него. Едва ли бих могла да го виня за това, помисли си тя със съжаление. Беше се забавила почти два часа вместо един, докато бе сполучила да се измъкне, без да събуди подозрение у Чарли. Половината музикален свят се кланяше до земята пред Джейсън Хейс, затова нейната нелюбезност бе, меко казано, обезпокоителна.

— Най-сетне — каза той язвително. — Вече се страхувах да не ме арестуват местните жандарми за скитничество.

— Защо не влязохте вътре да изпиете чашка кафе?

— Не ми се пиеше кафе.

Той хвана ръката й и я поведе надолу по улицата с магазини от двете страни.

— Хайде да повървим. Кръвното ми е малко високо и трябва да го поуспокоя.

— Нямате право да се сърдите. Не съм ви канила тук.

Лекият допир до ръката й изпращаше същите електрически импулси през нея, каквито бе усетила предишната вечер. Тя непринудено се освободи и леко се отдръпна от него.

— Всъщност мислех, че достатъчно ясно съм ви показала какви са чувствата ми.

— Не очаквах, че ще ми затръшнете вратата под носа.

— Това беше нелюбезно… — Тя не поглеждаше към него. Не исках баща ми да разбере за вашето предложение.

— Защо?

— То щеше да го направи нещастен. Щеше да се чувства така, сякаш ми е попречил да се възползвам от една благоприятна възможност.

— А попречил ли ви е?

— Може би. — Погледът й се стрелна тревожно към него. — Но той не бива да узнае това.

Той спря.

— Значи баща ви е онзи, който ви задържа тук? Мисля казахте, че любовникът ви…

— Това го казахте вие. — Тя поклати глава. — Как бих могла да имам време за любовна връзка? Когато не съм в театъра, аз съм тук.

— Добре — каза той с удовлетворение. — С един баща ще се справя много по-лесно, отколкото с един любовник. Поне ще липсва елементът ревност.

— Не е задължително взаимоотношенията между един мъж и една жена да съдържат ревност.

— Не е, но често е така.

Той се усмихна с крива усмивка.

— Както това е било добре известно на Шекспир.

Тя потрепери.

— Ревността е ужасно чувство. Аз не го разбирам.

— Аз самият имах някои проблеми с нея, докато пишех „Нощна песен“. — Той погледна встрани от нея. — Сега започвам да я проумявам малко по-добре. — Промени темата: — Би трябвало баща ви да ви мисли доброто. Що за егоист е той да ви отнема такъв шанс?

Тя се врътна към него.

— Той не е егоист — каза тя яростно. — Чарли никога не би ми попречил да правя каквото пожелая. Той е добросърдечен и щедър, и…

— Успокойте се. — Той вдигна ръка, за да прекрати словесния поток. — Съжалявам. Сигурен съм, че той има всички тези качества.

Тя пое дълбоко въздух.

— Изборът е мой. Не мога да го напусна.

— Толкова ли сте привързана към него?

Тя поклати глава утвърдително.

— Към Чарли?

— Той всъщност ми е втори баща. Мама почина, когато бях на пет години, и оттогава нито аз, нито той сме имали други близки.

Очите й хвърляха искри.

— И той съвсем не е егоист. За мен е правил всичко. Няма нищо на света, което да обича повече от работата си, но заряза дори и живописта за пет години и се хвана на редовна работа, за да може да ми осигури обучението при Столони, при когото учих пеене.

Джейсън нападна неочаквано:

— Тогава той не би искал да пожертвате този шанс. Нали сам е подготвил почвата за него?

— Не, разбира се. — Тя гледаше право пред себе си. — Ето защо той няма да узнае за него.

Погледът му се бе втренчил върху лицето й.

— Струва ми се, че май ще трябва да поговоря с баща ви.

— Не! — Ръцете й се свиха в юмруци край тялото й. — Нима не ме слушахте досега? Никога няма да ви простя, ако му кажете, че сте ми направили такова предложение.

— Но бих получил онова, което искам — каза той студено. — Ако вашият баща е толкова неегоистичен, колкото твърдите, той може да ви принуди да приемете предложението.

Тя го гледаше поразена.

— Вие няма да сторите това.

— Искам ви за Дездемона.

— И не ви интересува какво искам аз?

— И вие искате същото. — Тонът му се сниши и придоби някаква страстна интензивност: — Вие сте създадена за тази роля. Аз ще ви накарам да я желаете така силно, както и аз я желая.

Тя го гледаше като омагьосана, хваната в мрежата, която той плетеше. В този момент почти вярваше, че той може да я накара да направи всичко, каквото пожелае.

Разсмя се конвулсивно.

— Боже мой, винаги ли сте толкова решителен?

— Когато нещо е важно за мен.

Поведението му се промени, сякаш бе хвърлил плащ върху тази страстна интензивност, и той направи гримаса на съжаление.

— Ерик казва, че съм преуморен.

— Вярвам го. Вие сте много… твърд.

— А вие сте много мека. — Той се вгледа в чертите на лицето й. — Идеализъм и саможертва. В този свят вие сте анахронизъм. Струва ми се, че се нуждаете от някой, който да ви спаси от самата вас.

— Като разруши душевния мир на баща ми ли?

— Може би ще постигнем компромис. — Джейсън се усмихна едва забележимо. — Хайде да се уговорим така. Дайте ми две седмици.

Тя го гледаше объркана.

— Позволете ми да идвам тук всеки ден и да ви говоря за „Нощна песен“ и за моите планове за нея. В замяна ще ви обещая, че няма да споменавам на баща ви нищо за моето предложение.

— Това е губене на време. Няма да успеете да ме убедите.

— Времето е мое. — Той сви рамене. — Аз мога да бъда доста убедителен.

Тя не се съмняваше в това. Вече й се струваше, че не може да устоява на силата на неговата личност.

— И какво ще стане, ако все пак аз кажа „не“ в края на този период?

— Тогава ще започнем отначало. Няма да си кривя душата. Нямам намерение да се отказвам, но две седмици отсрочка ще ви дам.

А две седмици може би щяха да са достатъчни, за да го убеди, че е била сериозна в онова, което му бе казала. Сериозен човек като Джейсън Хейс сигурно имаше много ангажименти. Може би щеше да се отегчи или да стане нетърпелив далече, преди да бяха изтекли двете седмици и да отлети обратно за Ню Йорк да си търси друга Дездемона.

Внезапното бодване, което усети при тази мисъл, не бе болка, а облекчение, успокояваше се тя.

— Нима не мога да ви убедя в безполезността на вашата настойчивост?

Той поклати глава.

— Добре — съгласи се тя рязко. — Две седмици.

Срещна погледа му.

— Но няма да казвате на баща ми нито името си, нито кой сте. Ще ви представя като приятел, с когото съм се запознала в Италия. Ще му кажем, че сте свързан по някакъв начин с пиесата. Дайте ми дума, че той няма да заподозре нищо.

Изражението му замръзна.

— И вие ще се доверите на думата ми?

— Да — каза тя просто. — Вие сте мъчен човек, но не вярвам да ме излъжете.

— Виж ти. — Той задържа погледа й за момент. — Значи и доверие. Определен анахронизъм. Струва ми се, ще трябва да ви наема телохранител, когато ви заведа в Ню Йорк.

— Аз няма да…

Той я прекъсна, махвайки с ръка:

— По-късно можем да изясним това. Утре сутринта в десет часа ще дойда у вас, за да… — Спря и се навъси: — Всъщност, като си помисля пак, ще ви взема тази вечер след представлението. Не ми харесва идеята да карате по този дълъг път сама.

— Не забравяйте, че го правя, откакто върви представлението — напомни му тя сухо.

— Но тези две седмици са мои. Ще правим каквото кажа аз.

Той я поведе бързо обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Ще ви заведа до вашата къщурка да си почивате. Ролята на Фантин е мъчна и сигурно ви изтощава.

— Не физически.

— Емоционалните роли са още по-уморителни. — Той я погледна загрижено. — А вие очевидно сте жена, която дава всичко от себе си, щом се захване с нещо.

В тона му нямаше и намек за сексуална инсинуация и все пак тя почувства как през нея премина на вълнички някакво внезапно трептящо усещане. Може би правеше грешка, че се съгласяваше да се среща с него през следващите две седмици. Досега никога не бе реагирала към някой мъж по този начин и това я правеше уязвима.

— Май ви вълнуват някакви задни мисли.

Той се вгледа изпитателно в лицето й.

— Може би ще ви помогна, ако ви кажа, че никога не нарушавам обещанията си.

Съзнанието, че той бе прочел мислите й без никакво усилие, само увеличи безпокойството й.

— Дайте ми възможност. — Думите му прозвучаха някак странно непохватно. — Това означава адски много за мен.

Тя усети прилив на топлота към него, като го погледна. Ясно й бе, че не беше свикнал да моли за нищо, а изражението на лицето му бе момчешки симпатично. На кого би му минало през ум, че тя можеше да почувства тази смахната майчина нежност към мъж като Джейсън Хейс?

Отмести погледа си от него и ускори крачка.

— Казах ви, че ще го сторя, нали?

Той въздъхна с облекчение и удължи крачката си, за да не изостава от нея. Когато заговори, тонът му бе грижливо безгрижен:

— Е, да, казахте. Просто исках да се уверя.

 

 

Телефонът звънеше, когато два часа по-късно Джейсън отвори вратата на своя апартамент.

— Къде, по дяволите, се губиш? — попита Ерик. — Аз…

Джейсън го прекъсна:

— Какво не е в ред? Не можа ли да се свържеш с Бартлин?

— Още не ми се е удала възможност да се срещнем. Но утре ще обядвам с него. — Ерик млъкна. — Мислех си, че знаеш, че Синтия е тук.

Джейсън се вцепени.

— В Лондон?

— Отседнала е в „Клариджис“.

— Откъде знаеш?

— Ходих в театъра да проверя касата за английската версия на „Невинните“ и Джесъп ми каза, че се отбила и питала за теб.

— Знае ли къде се намирам?

— Не още. — Ерик се поколеба. — Преди Джесъп да спомене, че тя е тук, аз му казах, че си в Женева. — Той добави припряно: — Но го накарах да обещае да не казва на никого.

Голяма полза щеше да има от това, ако Синтия спипаше Джесъп, помисли си Джейсън уморено. Господи, колко бе изморен от всичко това.

— Дръж връзка с Джесъп. Когато той й каже, искам да знам.

— Но може би тя няма да разбере, Джейсън.

Ала той бе гърмян заек. Синтия винаги научаваше каквото искаше.

— Искам да ме уведомиш.

Ерик измърмори едно сподавено проклятие.

— По дяволите, това не е честно.

— Забрави го — каза Джейсън отсечено. — Кога пристига при теб Пег?

— Утре вечер. — Ерик попита: — Успя ли да наемеш Дейзи Джъстин?

— Работя по въпроса. Утре ще говорим с теб, Ерик. Поздрави Пег.

Той затвори телефона и се втренчи в апарата с невиждащ поглед. Времето изтичаше. Той усещаше как го изгаря чувство на безсилие. Беше си мислил, че се е примирил с това положение, но този път бе по-лошо от всякога.

Той започна да разкопчава ризата си на път към банята. Имаше нужда да вземе душ и да пийне нещо, преди да се облече за театъра, където щеше да види Дейзи.

Пусна крана и нагласи душа, преди да се съблече. Стъпи под душа и остави топлата вода да облива тялото му. Мускулите му бяха толкова напрегнати, че не реагираха на успокояващия поток. Може би трябваше да опита студен душ. Най-малко студът щеше да го отърве от възбудата, която усещаше, откак бе видял Дейзи. А страстта бе само част от останалото. Какво, по дяволите, правеше тя с него?

Той затвори очи, а в него се надигаше нежност като някакъв мъчителен прилив, когато си спомняше как изглеждаше тя, докато стоеше, огряна от слънцето, и го гледаше с онова учудено изражение, толкова сияйно, че самата сякаш бе част от слънчевата светлина. Бе му се приискало да я прегърне, да я закриля и…

Той се присегна рязко и спря водата. Това не бе нежност, а натрапчиво сексуално привличане. Тя бе различен тип и нейната съпротива бе възпламенила сексуалното му желание. Не, не беше нежност.

Той не можеше да си позволи лукса да изпитва нежност.

 

 

Тази вечер Джейсън чакаше в тесния пасаж към вратата на сцената, когато Дейзи слезе надолу по бетонните стъпала. Сърцето й подскочи и тя се опита да скрие от него внезапното щастие, което почувства, когато го видя.

— Нали ви казах, че не е необходимо. Аз имам кола и тя ще ми трябва, за да дойда в театъра утре.

— Не, няма да ви трябва. — Той я хвана за ръка и я поведе надолу по пасажа към улицата. — Няма проблеми. Отсега нататък аз ще ви карам вкъщи и в театъра всеки ден.

Той отвори задната врата на тъмносиния мерцедес, паркиран до бордюра.

— Ще накарам някого от хотела да закара колата ви у вас.

Влизайки в колата, тя му хвърли гневен поглед.

Той направи гримаса:

— Май пак ви ядосах.

— Свикнала съм сама да си върша работата.

Той заобиколи колата и се намести зад волана.

— На мен… ми харесва да върша работата вместо вас.

Отново тя усети у него онази неприсъща непохватност и отново започна да се разтапя.

— Струва ми се, ще бъде необходимо да проведем няколко дискусии върху принципите на движението за еманципация на жената.

— Обикновено не съм шовинист, който смята, че мъжете превъзхождат жените.

Той гледаше право напред, докато включваше колата на скорост и се отделяше от бордюра.

— Това е нещо различно. Аз искам да ви закрилям. Аз имам нужда да ви закрилям.

Тя го погледна озадачена.

Той не се впусна в подробности, а смени темата:

— Не мислех, че това е възможно, ала тази вечер бяхте дори по-добра, отколкото снощи.

— И вие ли бяхте сред публиката?

Той кимна.

— Да, но не смятам повече да ходя.

Тя се усмихна с разбиране.

— Предполагам, гледали сте пиесата толкова пъти, че вече сигурно ви отегчава до смърт.

— Музиката никога не ме отегчава. — Ръцете му сграбчиха по-здраво волана. — Няма да ходя заради вас.

— Какво?

Той се засмя дрезгаво.

— Аз съм ревнив. Първата вечер си помислих, че просто съм изморен, но същото се случи и тази вечер. — Той поклати глава. — Смахната работа.

— Но аз не разбирам за какво говорите.

Той хвърли кос поглед с бледи очи, блещукащи от светлините на пулта за управление.

— Не исках да ви деля с публиката. Исках удоволствието да бъде само мое.

Тя бе шокирана, останала без дъх.

— Сега пък ви изплаших. — Той промърмори някакво проклятие. — Сега сигурно си мислите, че съм някакъв откачен. Дявол да го вземе, може и да съм.

Тя каза внимателно:

— Предполагам, че трябва да се чувствам поласкана.

— Но въпреки това си мислите, че съм откачен. — Той направи физиономия. — Е, няма значение. То и аз си мислех същото за себе си. Такова нещо преди не ми се беше случвало. Мъча се да се убедя, че се дължи само на гласа ви.

Тя впери очи в лицето му.

— Естествено, че на гласа ми.

Той поклати глава и погледът му отново се извърна към улицата.

— Само до известна степен. — Той млъкна. — Причината е в секса.

Чу как тя шумно си пое дъх и погледът, който й хвърли, я прободе като синьо-зелено копие.

— Това не би трябвало да ви изненадва. И вие го знаете.

Да, тя го знаеше. Химията на секса присъстваше между тях от първия миг, когато го бе видяла.

— Има някакво… привличане.

— Това е повече от привличане. То е почти кинетична енергия, дявол да го вземе.

Тя преглътна.

— Не искам да се забърквам в любовна авантюра с вас.

— Значи ставаме двама, които не го искат. Е, тогава какво да правим?

— Да не му обръщаме внимание.

Ръцете й се вкопчиха в дръжката на преметнатата й през рамо чантичка.

— Бихте могли да се върнете в Ню Йорк.

— Няма начин. — Той се усмихна криво. — Освен това грешите, защото аз не мога да не му обръщам внимание. Знаете ли какво си мисля, откак се качихте в колата?

Тя поклати глава.

— Не искам и да знам.

— Мисля си за това колко много ми се иска да разкопчаете тази копринена блузка и да ми позволите да погледна гърдите ви.

— Престанете. — Гласът й трепереше и тя се помъчи той да прозвучи по-твърдо: — Да не сме тийнейджъри?

— Никога не съм се чувствал така, когато бях тийнейджър — рече той натъртено. — Казах ви, че това е нещо ново за мен. — Той застави погледа си да се плъзне отново по улицата. — Искате ли да дойдете с мен в хотела?

— Не.

Той изруга тихо:

— По дяволите, искате!

— Не съм от тези, които стават само за една нощ.

— Само по този начин можем да се отървем от това усещане. Няма да е авантюра. Никакви ангажименти. Просто ми позволете…

— Не! — Тя се стараеше гласът й да не трепери: — Аз не съм животно. Освен това всичко ще се усложни. Не мога да се занимавам сега с тези неща.

— Да не мислите, че аз мога?

Той спря отстрани на шосето и угаси мотора. Седеше прегърбен над волана, а кокалчетата на ръцете му побеляха, докато стискаше гладката пластмаса.

— Вижте, това трябва да се случи. Вие трябва да играете Дездемона и аз не мога да продължавам да изпитвам такова… — Той млъкна, опитвайки се да намери подходяща дума. — Чувство за притежание. Може би ако ние…

— О, разбирам.

Значи те говореха за похот, а не за някакви по-фини чувства и тя не трябваше да се засяга толкова. Но все пак гласът й прозвуча несигурен дори и за самата нея:

— Мислите, че ако се хвърлим в леглото, ще можете да ме гледате в по-далечна перспектива. Чудесен начин да се изразите. Струва ми се, предпочитам вашата музика пред текстовете на песните ви.

— Опитвам се да бъда откровен. Да не мислите, че ми е лесно? — Той гледаше право напред. — Елате с мен. Аз не съм особено ексцентричен в любовта. Обещавам, че ще ви бъде добре.

— Струва ми се, по-добре ще бъде да ме откарате вкъщи.

Той избълва някакво проклятие с приглушен глас и завъртя стартера.

Остатъкът от пътя изминаха в мълчание, но атмосферата в колата бе така нажежена от емоции, че Дейзи дишаше с мъка.

Светлините във виличката светеха ярко, когато Джейсън спря колата до бордюра.

— Баща ви винаги ли чака да се приберете?

— Той стои до късно. Вероятно още работи. — Тя посегна към дръжката на вратата. — Лека нощ.

— Почакайте.

Сложи ръка върху нейната и устните му се изкривиха в усмивка, примесена с горчивина, когато я чу да ахва при докосването му.

— Ето, виждате ли? Само да ви докосна и двамата избухваме в пламъци.

Знаеше, че трябва да развали магията, като се измъкне от колата, но сякаш бе загубила способност да се движи. Той каза тихо:

— Това ще се случи, Дейзи.

— Не! — Тя отвори вратата и се измъкна от колата. — Не, за бога. Нашето споразумение нямаше нищо общо със секса.

— Но между нас двамата всичко е свързано със секса. Ако бяхте дошли с мен, може би в крайна сметка щяхме да видим кое е важното, без да се губим в подробности.

Тя стоеше на тротоара и го гледаше.

— Моля ви — прошепна, — не искам да играя във вашата пиеса. Не искам повече да ви виждам.

— Не се безпокойте. Няма да избързвам. И аз зная, че е твърде рано, но времето ми изтича.

— Времето ви изтича?

— Не обръщайте внимание. — Той запали колата. — До утре.

— Не.

Той се намръщи.

— Няма от какво да се страхувате. Не съм изнасилвач. Ще изчакам, докато вие дойдете при мен.

Тя не се страхуваше, че той може да прибегне до сила. Не се страхуваше толкова от него, колкото от магнетизма, който ги тласкаше един към друг.

— Не ми харесва тази идея. Имам си достатъчно проблеми и без…

— Тогава позволете ми да ги реша.

— И в замяна да полудуваме в сеното?

Той се дръпна, сякаш тя го бе ударила.

— Не съм чак такъв негодник. Казах ви, че искам да ви помогна.

— Да си проправя път, за да играя вашата Дездемона?

— Не, нещо повече от това.

— Не ви вярвам.

— Знам, че не ми вярвате.

Той вдигна рамене уморено.

— Утре по обяд ще бъда тук.

Тя го изгледа продължително с безпомощен поглед, преди да се врътне на токчетата си и да тръгне към виличката. Миг след това вратата на къщурката се затръшна зад гърба й.

Чарли стоеше до статива сред стаята и не вдигна поглед.

— Радвам се, че се върна. Този проклет натюрморт ми извади душата. Прекалено уморена ли си, за да ми позираш?

Божичко, как не й се искаше да позира тази вечер. Тя бе пламнала, гореше, копнееше… Искаше само да се затвори в стаята си и да си легне, отпускайки се в благословените обятия на съня, който щеше да изтрие онези мигове в колата с Джейсън.

Чарли не вдигаше очи от статива.

— Дейзи?

Тя не бе някаква подрастваща девойка, побъркана на тема секс. Трябваше да си изясни магнетизма, който се излъчваше от Джейсън. Не можеше да крие от себе си какво чувства и нямаше право да се занимава със собствената си персона, когато на плещите й тежеше такава тежка отговорност за Чарли.

— Не съм уморена. — Тя му се усмихна нежно. — Чакай само да се преоблека и да среша косата си и идвам веднага при теб.

 

 

На следващата сутрин Дейзи чакаше на прага, когато колата на Джейсън спря до бордюра. Тя инстинктивно се напрегна, докато го наблюдаваше как излиза от автомобила и идва към нея. Бе облечен с избелели дънки, кафяви кожени мокасини, нефритенозелен памучен пуловер и изглеждаше напълно различен от елегантния мъж, който я бе оставил предишната нощ. Би могъл да мине за някой от непретенциозните млади художници, които живееха в Сен Женев. Не грешеше. Когато той се доближи, тя почувства неговата спотаена сила, която небрежността на облеклото му никога не би могла да намали.

Той повдигна черните си вежди.

— Вратата ли пазите?

— Снощи, след като си легнах, мислих за онова, което казахте. Всъщност не е логично аз да ви привличам. Не съм от оня тип жени, към които мъжете развиват фикс идеи. — Тя добави припряно: — Затова реших, че е виновна Дездемона.

Той я гледаше с безизразен поглед.

— Нима не виждате? В ума си вие ме бъркате с Дездемона.

— Така ли?

Тя кимна.

— Вие сте чувствителен, творческа личност, и за вас е естествено да се отъждествявате с образите в една пиеса, върху която сте работили толкова дълго.

— Чувствителен? — Думата имаше кисел вкус върху езика му. — Господи, как мразя тая дума. Израснал съм в престъпен квартал в Бронкс и знаете ли колко носове съм разбил като дете, за да докажа, че не съм „чувствителен“?

Тя си даде сметка, че изобщо не знаеше много неща за него. Внезапно видя как Джейсън, напълно погълнат от музиката си, все пак се бори за нормално детство със своите връстници. Тя почувства прилив на симпатия.

— Божичко, това трябва да е било ужасно за вас.

— Е, оцелях. — Той се вгледа в нейното съчувствено изражение и навлажнени очи и поклати глава с учудване: — Само се погледнете: Аз ви разказвам една нещастна история и вие веднага се размеквате. Господи, колко сте лесна. Никога не бихте оцелели и пет минути в Бронкс.

Тя се наежи.

— Да изпитваш съчувствие не значи да си мекушав. Може би ако сте опитали да се споразумеете с ония хлапета, вместо да им разбивате носовете, нещата са щели да бъдат по-лесни за вас.

Той се усмихна:

— Щом вие казвате. — Направи пауза. — Значи мислите, че искам да спя с вас, защото сте Дездемона? Но вие защо искате да спите с мен? Като Отело ли ме виждате?

— Не говорех за себе си — каза тя припряно.

— Разбира се, че говорехте. — Той свъси вежди. — Да видим: аз разбирам Отело, но ние не си приличаме много. Прекалено съм егоистичен, за да убия жената, която обичам.

Усмивката му бе лъчезарна и свирепа като на тигър.

— Щях да убия любовника й и да намеря друг начин да я накажа.

— Изслушайте ме. — Тя губеше контрол върху разговора. — Приемете ли веднъж, че няма да играя Дездемона, вероятно повече няма да мислите, че съм привлекателна.

Той се усмихна, изпълнен с любопитство.

— Продължавайте.

— Мислех, че можем да се поразходим сред хълмовете. Ще можете да ми разкажете за пиесата.

— Разбирам. — Той щракна с пръсти. — Аз се опитвам да ви убедя да вземете ролята. Вие ми отказвате. Тогава аз моментално се освобождавам от моята фикс идея и си хващам пътя. Това ли е сценарият?

Той поклати глава и за миг лицето му се озари от нежност.

— Съжалявам, скъпа. Това е опростяване на нещата. Не точно това очаквах от вас.

Тя се изчерви.

— Аз не съм проста.

— Напротив — каза той спокойно. — Отличавате се с очарователна сияйна душевна простота, каквато никога преди не бях срещал.

Той вдигна ръката си, когато тя отвори уста и понечи да каже нещо.

— Аз не ви обиждам. Никога не съм поставял знак за равенство между простотата и глупостта. Вие сте очевидно интелигентна, макар и понятията ви да са малко объркани.

Тя не можеше да откъсне очи от него. Нежност, веселост, тъга — всички тези чувства бяха изписани на лицето му. Тя виждаше непознати измерения в Джейсън Хейс, чието съществуване не бе подозирала, и изпитваше някакво непреодолимо желание да види още, да надникне по-дълбоко. Слезе от малката веранда пред виличката и тръгна по алеята към портата.

— Да тръгваме ли?

— Не.

Тя погледна към него изненадана.

— Снощи и аз постоях буден и взех няколко решения — усмихна се той. — Макар и да не мога да твърдя, че съм сторил това, понеже съм разглеждал нашия случай с клинична педантичност. — Той се обърна назад към виличката. — И реших да не ви улеснявам да се отървете от мен.

Той посегна към дръжката на вратата.

— Не!

Тя се втурна назад по алеята, но той вече бе отворил вратата и влизаше вътре.

— Господин Джъстин? — Джейсън тръгна през стаята към Чарли. — Аз съм Джейсън Линк. Може би Дейзи ви е говорила за мен?

Тя изпита огромно облекчение. Линк, не Хейс. Той нямаше да наруши обещанието, което й бе дал.

Чарли вдигна поглед, намръщен озадачено.

— Не мисля тя да ми е споменавала нещо за вас, господин Линк. — Той хвърли към Дейзи въпросителен поглед. — Не знаех, че очакваш гости, Дейзи. Мислех, че сама ще излизаш на разходка.

— Струва ми се, забравих да ти кажа за Джейсън.

— Направо съм покрусен — каза небрежно Джейсън, подавайки ръка на Чарли. — Много съм слушал за вас, господин Джъстин. Трябва да сте много благороден човек, за да завоювате преданост като тази на Дейзи.

Чарли стисна ръката на Джейсън.

— Аз съм късметлия — каза той просто. — Къде се запознахте с Дейзи, господин Линк?

— Наричайте ме Джейсън. Запознахме се в Милано, а аз постъпих на работа в компанията преди две седмици.

— Певец ли сте?

Джейсън направи гримаса.

— Не бихте ми задали този въпрос, ако ме бяхте чували как си тананикам под душа. Пианист в оркестъра съм.

Рижавите вежди на Чарли се повдигнаха от изненада.

— Мислех, че вече си имат пианист.

— Засега съм на временна работа. Замествам по време на отпуски и през уикендите.

— Разбирам.

Погледът на Чарли се премести върху Дейзи.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Линк. Дейзи рядко води някого вкъщи. Боя се, че поради моя егоизъм съм я пазил доста за себе си през изминалите година-две.

— Нищо подобно — каза Дейзи, влизайки в стаята и затваряйки вратата. — Ако някой е бил егоистичен, това съм аз.

— Тази стая ми харесва.

Погледът на Джейсън обходи бързо избелялата бежово — кремава тапицерия от крепон върху дивана в унисон с тази на креслото и шарените килими, постлани без ред върху пода от борови дъски, сетне се плъзна по барчето за закуска, което отделяше основното помещение на всекидневната от съседната кухничка.

— Уютно е.

Чарли се усмихна накриво:

— Евфемизъм за „малко“.

— Не.

Джейсън срещна погледа на Чарли.

— Казвам това, което наистина мисля. Това е истински дом. — Той отиде при старинното пиано до стената. — Навремето и аз имах такова в апартамента ми в Куийнс.

— Нюйоркчанин ли сте?

Джейсън кимна.

— Кореняк.

Той се приближи и заразглежда картината, върху която Чарли работеше.

— Това е Дейзи.

Той наклони глава.

— Струва ми се, че сте я уловили.

Очите на Чарли светнаха от радост.

— Това е най-доброто, което някога съм правил.

— Не е честно — запротестира Дейзи, — та той дори не ми дава да я зърна.

Джейсън се усмихна незабележимо, продължавайки да гледа платното.

— Виждам защо. — Той погледна към Чарли. — Няма да ви прекъсвам.

— Сега работех само върху фона. За да работя върху фигурата, ми е необходимо Дейзи да позира.

Погледът му тъжно се плъзна върху картината.

— Може би когато се върнете от разходка…

— А защо не сега? — Джейсън направи жест към Дейзи да се качи на подиума. — Днес не се чувствам във форма за екскурзия в планината. Вие двамата правете всичко както обикновено, а аз ще се разходя из къщата и ще погледам. Никога не съм виждал как рисува художник.

Чарли се намръщи недоверчиво.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се. — Усмивката на Джейсън бе изненадващо нежна, докато гледаше по-възрастния мъж. — Рисувайте я. Очевидно тя е модел, който може адски да вдъхновява.

Той се обърна и се отправи към кухничката.

— Нали нямате нищо против, ако се чувствам като у дома си? Ще направя кафе за нас, докато геният се разгори, а сетне мога да ви посвиря малко за настроение.

— Може, стига само да не е „хеви метъл“.

— Аз ще направя кафето — каза Дейзи.

Той й хвърли поглед през рамо.

— И да загубите от времето за рисуване на баща си? Ще трябва да тръгваме за театъра след няколко часа. — Той отиде в кухничката и започна да отваря шкафовете. — Нека аз направя кафето.

Дейзи го гледаше колебливо. Джейсън се бе вмъкнал в къщата, бе очаровал Чарли и се бе прокрадвал в домакинството им само за няколко минути.

— Ако предпочитате да не… — каза Чарли неуверено. — Знам, че това не е влизало в плановете ви.

— О, не, всичко е наред.

Тя се качи на подиума и седна на стола, а погледът й не се откъсваше от Джейсън, който тършуваше из кухничката.

— Нямам нищо против.

Поведението на Джейсън през следващите няколко часа удиви Дейзи. По някакъв начин той съумя да прикрие тази магнетична аура, която се излъчваше от него, и се превърна в симпатичен и непретенциозен човек. Направи кафе и им го сервира, седна на пианото и им свири избрани пиеси от Шопен. Сетне седна на пода с кръстосани крака пред подиума и наблюдаваше мълчаливо, докато часовете се изнизваха. Едва когато Чарли спря да работи, той започна да бъбри с тях за това-онова, докато не стана време тя да се облича, за да вървят в театъра.

— Харесва ми — прошепна Чарли на Дейзи, преди тя да излезе. — Пак го доведи.

— Ще видим.

Тя го целуна леко по бузата и последва Джейсън до мерцедеса, спрян край бордюра.

— Но вие сте начумерена. — Джейсън й отвори задната врата. — Мисля, че се държах доста добре.

— Не обичам да мамя Чарли.

— Идеята беше ваша.

— Зная. Но вие не трябваше…

— Вижте какво. — Той я погледна право в очите. — Вашият баща ми харесва. Единствената шмекерия, която направих, бе историята, която вие пожелахте да му разкажа. Всичко друго си беше честно и почтено.

— Наистина ли?

Той се усмихна и кимна.

— Той ми напомни за първия ми учител по пиано. Малко по-мекушав може би. Мисля, че не би ме цапардосал по кокалчетата с линия, ако натисна погрешен клавиш.

— Не, Чарли не би причинил болка на никого.

— Нито пък вие. — Лицето му се смекчи и той примирено поклати глава. — Каква двойка сте.

Тя почувства в душата си странна внезапна топлина, докато го гледаше как заобикаля колата и сяда на шофьорското място.

— Не мисля, че сте толкова циничен, колкото ви се иска да ме накарате да повярвам.

Той вдигна рамене.

— Може би това е заразно. Уверявам ви, че не съм такъв с никого другиго. — Той запали колата и се отдалечи встрани от бордюра. — Но след като очевидно мислите, че аз не съм съвършено непоправим, може би ще се поотпуснете следващия път, когато се намираме в една стая с Чарли. Бяхте на тръни през цялото време, докато бяхме заедно. Веднъж ми казахте, че можете да ми се доверите. Не мисля, че днес съм сторил нещо да променя мнението ви, нали?

Тя го изгледа мълчаливо за момент и отново почувства оная странна сладостна топлина да я облива.

— Не — каза тя тихо. — Днес не сте направили нищо, за да промените това.