Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- An Unexpected Song, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отнеизвестен език
- Майкъл Грънчаров, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 51гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Айрис Йохансен. Моя прекрасна лейди
ИК „Хермес“, Пловдив, 1993
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 954–459–040–4
История
- —Добавяне
Осма глава
— Тая вечер генералната репетиция мина много добре, струва ми се. — Ерик седеше на тапицираното с дамаска на цветя кресло в гримьорната. — Като се има предвид всичко.
Дейзи направи физиономия, седнала на тоалетното столче, докато намъкваше обувки без ток.
— Имайки предвид, че всичко, което можеше да стане не както трябва, стана точно както не трябва. Престани да ме успокояваш, Ерик. Пак си беше обикновеният хаос преди премиера и ти го знаеш.
— Не изглеждаш притеснена.
Тя се усмихна ведро.
— Не съм. Аз съм готова, дори и техническият персонал да не е. Имам чувството, че премиерата утре вечер ще бъде динамит.
— И аз имам същото чувство. — Той бръкна в джоба на сакото си и измъкна малък плик. — Сам се отби при мен, докато ти се сражаваше на репетицията, и ме помоли да ти предам това.
— Защо не е изчакал, докато ме вземе да ме откара тази вечер? — Тя се изправи и взе плика. — Не ми казвай, че ще ме остави да си ходя вкъщи сама. Сам фактически се бе превърнал в моя сянка след онази вестникарска дандания.
Ерик поклати глава.
— Той ще те чака отвън, както обикновено. Досажда ли ти?
— Не, той е като нешлифован диамант, истински чаровник.
Ерик кимна.
— И не си поплюва.
Той я наблюдаваше как разглежда плика с поглед, фиксиран върху лицето й.
Пликът бе от най-фина кремава хартия и адресът на подателя върху него сочеше една от най-престижните художествени галерии на Пето авеню.
Дейзи внимателно го разряза и извади една-единствена гравирана картичка.
Очите й се разшириха недоумяващо, докато четеше трите реда върху поканата:
Каним Ви най-учтиво да видите великолепната творба на Чарлс Л. Джъстин на 1 юли в осем часа вечерта. Официално облекло. Моля отговорете.
Вдигайки замаяно очи към Ерик, Дейзи каза:
— Нищо не разбирам. Знаеш ли каква е тази работа? Изложба на творбите на Чарли?
— Всъщност само на една творба — каза Ерик спокойно. — На твоя портрет.
Тя се засмя задавено.
— Но това е лудост. Нито една галерия не би организирала изложба само на една картина, освен ако не е на художник като Рембранд или Ван Гог. И в никакъв случай на неизвестен художник като Чарли. Защо трябва…
Тя млъкна и погледът й се впи изпитателно в лицето на Ерик.
— Джейсън?
Ерик кимна.
— Подкуп?
— Не, дявол да го вземе! Как можеш да подкупиш такава снобска галерия като тази на фон Кранц?
— Ами тогава как?
Ерик извади една касетка от джоба на сакото си и я сложи в касетофона върху тоалетната й масичка.
— С това. — Той натисна бутона. — Това е първата музика, композирана от Джейсън за последните дванайсетина години, която не е свързана с музикалния театър. Утре тя ще бъде предадена на телевизията и радиостанциите заедно със съобщението за изложбата. Нарича се „Песента на Чарли“.
Тя седеше съвършено неподвижна и слушаше незабравимо красивата музика. Сила и нежност, тържество на любовта и духа. Чарли.
Усещаше как сълзите се стичат по бузите й, но не помръдваше, за да ги изтрие. Когато заглъхна и последният акорд, продължи да гледа втренчено блестящия метал на касетофона.
Ерик се присегна и го изключи.
— Джейсън каза, че планът е двустранен. Песента трябва да създаде интерес към картината, та дори и критиците да не са много положителни за творбата на баща ти, той все пак ще има шанс да бъде запомнен в артистичния свят за много дълго време поради уникалността на представянето.
— Нещо, което ще продължи да живее и след него. Безсмъртието на Чарли — промълви тя, примигвайки, за да пропъди напиращите нови сълзи.
— Да — съгласи се Ерик. — Може и така да се каже, струва ми се.
— Но защо Джейсън не ми е казал? — попита тя с пресипнал глас. — Да постъпи тъй благородно и да не обели дума за това. Как ще му се отблагодаря?
— Той не иска благодарности.
Дейзи скочи на крака, грабна една книжна кърпичка от кутията върху тоалетната масичка и изтри мокрите си бузи.
— Е, добре, но ще ги има. Къде е той?
— В Игълсмаунт. — Ерик поклати глава. — Той не желае да те вижда, Дейзи.
— Откъде знаеш?
— Поръча ми да ти съобщя нещо. — Ерик се поколеба. — Каза ми да ти предам, че не е направил това заради теб. Той държи да знаеш, че не му дължиш нищо. Направил го е за Чарли.
— Как тогава да не е за мен? Та аз обичах Чарли.
Тя обичаше и Джейсън Хейс. Това прозрение блесна в ума й като светкавица, то прогърмя в ушите й като звън на чинели. Нейното объркване и болката й изчезнаха. Тя не го разбираше, може би никога нямаше да го разбере. Но какво значение имаше всичко това? В името на всичко свято, тя го обичаше. Тя тръгна към вратата.
— Отивам да се срещна с него.
— Недей! — Ерик поклати глава. — Казвам ти, че не иска да те вижда. — Той направи гримаса. — А освен това Игълсмаунт има служба за сигурност, по-стабилна и от тази на Форт Нокс. Няма да успееш да минеш дори през портата.
— Дявол да го вземе! — Дейзи се врътна, за да се изправи с лице срещу него. — Как очакваше той да реагирам? Искам да го видя.
Ерик се усмихна едва забележимо.
— Струва ми се, че е очаквал да реагираш точно така. Той те познава доста добре, нали?
— По-добре, отколкото аз него. — Тя вирна брадичка. — Но това ще се промени.
— Той няма намерение да променя нещо.
— Защо?
Ерик се поколеба.
Тя направи нетърпелив жест.
— Няма значение. Ти си почти толкова неразговорлив, колкото Джейсън. Кажи ми едно. Той обича ли още Синтия Хейс?
— Боже мой, не, разбира се!
Тя въздъхна с облекчение.
— От онова, което ми е казвал, и аз мислех, че е така. Значи шапка на тояга.
Ерик се намръщи.
— Не разбираш каква е ситуацията.
— А как да я разбера, след като никой нищо не ми казва? Как да разбера нещо, когато Джейсън дори не иска да ме види?
— Ако искаш да му изразиш своята благодарност, направи една фантастична Дездемона. Тази пиеса означава много за него.
— Благодарност? Но аз искам да… — тя млъкна и втренчи неподвижен поглед в него. — Добре, споразумяхме се. Кажи му, че няма да ходя в Игълсмаунт, ако той дойде на премиерата. — И добави яростно: — Но не да ми седи в задната част на салона като някакъв оперен фантом с билет от двайсет и пет цента. Искам го до теб на четвъртия ред, а след представлението да дойде зад кулисите, за да ми каже колко добре съм се представила. Ясно ли е?
— О, ясно. — Ерик сбърчи нос. — Но не съм сигурен дали Джейсън ще се съгласи.
— Ще се съгласи като поп, ако му кажеш, че в противен случай ще опъна палатка пред портала на Игълсмаунт. Той знае, че не се отказвам лесно. — Тя се усмихна трепетно. — В края на краищата грешката си е лично негова. Ако не беше композирал „Песента на Чарли“ — аз вероятно никога нямаше да успея да видя какво се крие зад неговата маска на Отело.
— Каква маска?
— Не ми обръщай внимание. — Тя тръгна към вратата. — Просто му предай моето послание. — Тя се усмихна брилянтно през рамо. — И му кажи, че утре вечер ще види една адска Дездемона.
Дейзи направи нисък реверанс със зачервени от вълнение бузи, докато театърът се тресеше под вълните на бурните аплодисменти.
Ръката на Кевин стисна нейната, бузите му бяха също зачервени, а очите му блестяха ярко.
— Не гледай сега, но ми се струва, че произведохме фурор.
Само тя чуваше ликуващото му мърморене.
— Господи, сякаш съм пораснал сто фута.
Дейзи също хвърчеше в облаците. Непрекъснати овации, дванайсет пъти вече излизаха пред завесата, а публиката не искаше да ги пусне. Тя погледна надолу към Джейсън на четвъртия ред.
Той бе прав и аплодираше, но я гледаше втренчено с безизразно лице. Беше ли му харесала? Беше ли сбъркала нещо? Не, тя нямаше да се остави да бъде сплашена от безизразния му поглед. Бе го оставила да я измами преди с неговата стена от мълчание, но нямаше да допусне пак тази грешка.
Гаменска усмивка озари лицето й и тя му кимна съзаклятнически. Засмя се вътрешно, когато видя как той се стресна. Сетне тръгна с Кевин към кулисите.
— Дейзи. Скъпа Дейзи! Ти беше чудесна — долетя от първия ред познат женски глас. Пег?
Тя претърси публиката с очи и усмивката й увехна.
Синтия Хейс бе застанала близо до сцената, облечена в пищна пауновосиня рокля, накитена с великолепна сапфирена огърлица. Тя подаваше към Дейзи букет бели рози.
Кевин също я бе забелязал.
— Твоя приятелка ли е? Аз ще ги взема.
Той бързо пристъпи напред, посегна надолу и взе цветята от Синтия с грациозен поклон. Обърна се, даде ги на Дейзи и я придружи навън от сцената.
— Разкошна жена — каза той. — Интересно дали обича чили.
Нежните рози в ръцете на Дейзи бяха изящни и очевидно скъпи, но докато ги гледаше, в нея се надигаше отвращение. Искаше да се отърве от тях. Защо ли й ги бе дала тази жена, чудеше се тя притеснена. Не можеше да разбере този жест, както не разбираше и самата Синтия Хейс.
— Съмнявам се. — Тя бързо пусна букета върху една маса зад кулисите.
— Не я ли познаваш?
— Тя е бившата жена на Джейсън Хейс.
— Хола! Тогава предполагам, че не би искала тези рози да се търкалят из гримьорната ти.
Тя го погледна.
— Защо казваш това?
— Видях снимката в „Джърнъл“. Ясно е като бял ден, че ти си Илайза Дулитъл.
Той я целуна по бузата.
— И без това не ти трябват повече цветя. Гримьорната ти вече прилича на цветна градина. Забелязах, че някой дори ти е изпратил бутилка вино.
Тя кимна.
— „Родърър Кристъл“. Пристигна точно преди да изляза на сцената. Не знам кой го е изпратил. Не успях да разчета почерка върху картичката.
— Значи трябва да е бил Ерик. Неговият почерк може да постави в недоумение дори ония типове, дето са дешифрирали камъка от Розета[1]. Искаш ли да те заведа на партито на Ерик, след като се преоблека?
— Не, много съм уморена. Мисля малко да си почина, преди да се преоблека. Ти отивай без мен.
— Окей. — Той тръгна по коридора към своята гримьорна с радостна и еластична стъпка. — Макар че бог знае как човек може да се умори в такава вечер. Та ние направихме голям хит.
Едва забележима усмивка заигра по устните на Дейзи, когато тръгна надолу по коридора към своята гримьорна. Тя разбираше как се чувства той. И сега, когато се бе отървала от проклетите рози, нейното настроение се повишаваше и тя тръпнеше в очакване.
Тази вечер Джейсън бе сред публиката. Той бе видял и чул как тя превръща неговата мечта в реалност.
А щом е бил сред публиката, без съмнение щеше да направи първата стъпка и да дойде зад сцената.
Тя отвори вратата на гримьорната и сбърчи нос, когато я атакуваха цели талази аромат. Кевин бе прав, мирисът на цветята бе замайващ и стаята наистина приличаше на цветна градина. Все пак една романтична среща в цветна градина не бе чак толкова лоша идея. Декорите бяха готови, трябваше й само костюм.
Костюмът, който си бе избрала, представляваше бяла атлазена рокля, която излагаше като в рамка голите й рамене и обгръщаше плътно талията и бедрата й, преди да се спусне надолу на тежки блестящи гънки като рокля на танцьорка, танцуваща фламенко. Корсажът разкриваше извивките на горната част на бюста й и тя бе спуснала косата си свободно надолу по гърба, прихваната само с две шноли, украсени със скъпоценни камъни.
Костюм и декор. Но къде се губеше главният актьор?
Тя си пое дълбоко въздух, опитвайки се да успокои пеперудите, пърхащи в стомаха й. Какво направи сега? Напълно официално облечена, а нямаше кой да я види. Джейсън ще дойде, уверяваше се тя отчаяно. На нея не й бе отнело повече от двайсет минути да се облече, а репортерите вероятно го бяха обсадили веднага след представлението.
Тя отиде до тоалетната масичка, отвори бутилката с вино и си наля малко в чашата върху подноса. Нуждаеше се от много топлина и подкрепа. Ако Джейсън не…
Откъм вратата се чу почукване и тя бързо остави чашата върху масичката. Изтича през стаята и разтвори вратата.
Джейсън — тъмен, силен, елегантен в своя черен фрак и бяла жилетка — стоеше на прага.
— Здравей.
Говори като задъхано дете, каза си тя с отвращение.
— Заповядай, влез, Джейсън.
Той не се и помръдна. Просто стоеше, втренчил поглед в нея.
— Изглеждаш… — Той млъкна, откъсвайки поглед от гладките й рамене, които се издигаха от бялото атлазено деколте на роклята й. — Изящна.
— Първата ми рокля от модна къща. — Тя затвори вратата след него. — За партито на Ерик е. Ще ходиш ли?
— Не.
— Знаех си аз, че такъв ще бъде отговорът ти.
Тя прекоси бързо стаята към тоалетната масичка.
— Вино? От фантастична реколта е. Това е един от подаръците ми за премиерата.
— Не, благодаря — каза Джейсън, заеквайки. — Аз съм тук, Дейзи. Какво искаш?
Тя искаше повече, отколкото имаше смелост да му каже засега.
— Искам да ми кажеш, че оправдах надеждите ти за твоята Дездемона.
— Това е лесно. Ти беше Дездемона. — Той отмести погледа си от нея. — Аз седях сред публиката, а ти ми поднасяше подарък след подарък, докато ме затрупа напълно. Това ли е всичко?
— Не. — Тя се покашля. — Но го направи много добре. Ето го големия въпрос: искам да ми кажеш, че съм всичко, което желаеш у една жена.
Той замръзна, а погледът му се впи в лицето й.
— Какво те накара да ми говориш за това?
— „Песента на Чарли“.
— Благодарността.
— О, да. — Лицето й се озари от сияйна усмивка. — Аз съм много благодарна.
— Добре, щом казваш. Но онова, което ти е казал Ерик, е вярно. Направих го заради Чарли, не за теб.
— Не е там работата. Важното е, че изобщо си го направил. — Лицето й гореше от нетърпение. — Нима не разбираш? Човек трябва да е нещо изключително, за да отиде дотам само за да изпълни нечие предсмъртно желание. Знаех си, че нещо не е наред, че сигурно не съм разбрала онова, което се случи между нас.
— Престани да ме гледаш така — каза той дрезгаво. — И не ме изкарвай светец. Направих само онова, което сам исках да сторя.
— Но каквото си искал да сториш е чудесно. — Тя се усмихна колебливо. — А това те прави адски чудесен и теб.
— Дрън-дрън.
Тя пое дълбоко въздух и после каза забързано:
— Искам да ми кажеш, че държиш на мен.
— Разбира се, че държа на теб. Навремето имахме връзка и винаги е трудно да се отървем от емоционалния багаж, когато тя преста…
— Не говори така. — Дейзи сви ръце в юмруци отстрани на тялото си. — Нуждая се от твоята помощ.
Нисък звук излезе от устата на Джейсън и той понечи да се обърне.
— Мисля, че няма за какво друго да говорим. Искаш ли да те оставя у Ерик на път за вкъщи?
— Не.
Тя се врътна и се загледа примряла в своето отражение в огледалото.
Лицето й изглеждаше бледо и напрегнато и тя се почувства смазана. Бе се надявала на много повече. Може би беше сгрешила. Може би интересът му към нея не бе постоянен. С невиждащ поглед тя посегна към чашата с вино, вдигна я към устните си и отпи.
— Всъщност мисля, че няма да ходя на това парти.
— Разбира се, че ще отидеш — каза той грубо. — Това е твоята нощ и трябва да я отпразнуваш.
— Да я отпразнувам?
Тя запрати чашата към пода и се врътна, изправяйки се с лице срещу него.
— А ти защо не празнуваш? Тази нощ е много повече твоя, отколкото моя. Защо, по дяволите, се връщаш обратно в Кънектикът?
— Не мога да… Но какво става, дявол да го вземе?
Обхваната от паника, тя усети, че се олюлява. Внезапно й стана ужасно студено и белите й дробове не можеха да си поемат дъх.
— Не се чувствам…
Тя започна да се свлича надолу. Какво ставаше?
— Дейзи!
Бледото лице на Джейсън изплува над нея, когато я хвана в прегръдките си и я задържа.
— Какво… Господи!
Той не гледаше нея, а към тоалетната масичка — бутилката с вино. Ръцете му сграбчиха раменете й и той се вгледа надолу в нея.
— Виното. Кой ти изпрати това проклето вино, Дейзи?
Тя не можа да отговори, гърлото й бе като замръзнало, думите й звучаха като грачене:
— Не знам… не можах да разчета… почерка…
Сетне потъна в леден мрак.
Беше й студено. Толкова студено. Тя се сви на топка, за да пропъди тоя мраз.
— Ш-ш-ш.
Ниският, изпълнен с болка глас на Джейсън.
— Не плачи. Не мога да понасям да плачеш. Кажи ми какво има. Как да ти помогна?
Тя не съзнаваше, че плаче. Отвори очи и видя Джейсън над себе си.
— Студено ми е.
Той незабавно вдигна чаршафа по-високо и я зави. Бели чаршафи, безупречна антисептична чистота. Болница. Точно така, тя беше болна…
— По-добре ли си? — попита Джейсън дрезгаво.
Клетият Джейсън. Очите му блестяха, а изражението му бе измъчено. Как й се искаше да му помогне. Той изглеждаше толкова самотен. Той беше самотен. Защо ли никога не си бе давала сметка за това колко ужасно самотен и изолиран бе той?
— Не — прошепна тя. — Прегърни ме.
Ръката му нежно погали нейните тежки коси, разпилени по възглавницата.
— Не трябва… Нуждаеш се от сън.
Тя поклати глава и протегна ръце към него.
— Прегърни ме.
Той се изправи, сетне се настани върху тясното болнично легло до нея, притискайки я плътно в обятията си. Рамото му затискаше косата й, а бузата му се притискаше до нейната. Сетне, неспособна да повярва, тя усети нещо топло и влажно върху слепоочието си.
— Не — промълви тя, прегръщайки го здраво, сякаш за да го закриля. — Не бъди тъжен. Аз ще се погрижа… за теб.
— Наистина ли? — Гласът му бе развълнуван и устните му се стегнаха. — Струва ми се, че това е моя работа, любов моя.
Устните му погалиха бузата й.
— Не се тревожи, а просто се опитай да поспиш. Ще се почувстваш отлично.
Тя искаше да му каже, че трябва да се тревожи, щом той има неприятности. Нима не знаеше, че в това бе смисълът на любовта? А може би не знаеше. Той бе тъй затворен и самотен. Поради собственото си страдание и вълнения тя не си бе давала сметка колко тъжен бе той в своята самота.
— Остани при мен — промълви тя. Сега бе твърде уморена, за да му помогне, ала щом се събудеше, щеше да се погрижи за него…
— Ще остана — каза той натъртено. — Ще остана, любов моя.
Джейсън си бе отишъл и Ерик седеше на стола край леглото й, когато тя отвори отново очи. Обхвана я разочарование.
— Всичко е наред.
Ерик бързо се наведе напред и стисна ръката й.
— Не се страхувай.
— Защо да се страхувам?
Гърлото й бе пресъхнало и чувстваше празнина в стомаха си. Иначе беше напълно добре. Сетне й дойде наум една мисъл и погледът й се устреми към лицето му.
— Джейсън е добре, нали?
Ерик кимна.
— Ти беше тази, на която трябваше да промият стомаха.
Значи това бе причината стомахът й да се чувства така странно, а гърлото — толкова болезнено. Тя вдигна ръка и потри слепоочието си, когато си спомни онези последни мигове, преди да падне в несвяст.
— Виното… то беше нещо развалено.
— Виното беше отровено.
Погледът на Дейзи се устреми отново към лицето му.
— Отровено?
Той кимна.
— Имаш късмет, че си отпила съвсем малко. Малко повече и Джейсън нямаше да може да направи нищо, за да те спаси.
— Не разбирам. — Тя облиза пресъхналите си устни. — Кевин мислеше, че ти си ми изпратил виното.
Той примигна.
— Господи, нищо подобно. Синтия ти го е изпратила. За първи път тя направи грешка. Тъй като ти си израснала в Европа, знаела е, че разбираш от вина, затова е трябвало да избере такова вино, с което на всяка цена да те изкуши. Това „Шато“ и реколтата му е доста голяма рядкост, тъй че полицията нямаше никакви трудности да го проследи и да открие купувача в нейно лице.
Тя поклати глава замаяна.
— Защо? Та аз дори не я познавам.
— За твое нещастие тя е сметнала, че й пречиш. Това е всичко, което има значение за нея.
Тя го погледна безизразно.
— Но това е налудничаво.
— Точно така — каза той просто.
— Неуравновесена ли е?
Той кимна.
— Но не е в някаква остра форма. Тя е онова, което в книгите по психология се нарича асоциален индивид. Пълна неспособност да разбира или да съчувства на страданията на другите. За нея имат значение само собствените й чувства. — Той млъкна. — Освен това няма никаква съвест.
— Та ти я изкара истинско чудовище.
— О, тя е точно това — усмихна се той горчиво. — Много интелигентно чудовище. Типичен случай на генетическо увреждане. Когато започна да си дава сметка, че не е като другите, тя се зае да изучава всички книги по психология на анормалното, за да извлече информация, която би могла да използва в своя защита. Възнамеряваше да прави каквото си иска и да се измъква невредима. Но за да стори това, трябваше да знае какво се счита за ненормално в света на нормалните. Синтия е била подлагана на безброй психологически тестове и се е измъквала чиста като пословичната „вода ненапита“. Както казах, тя е едно много интелигентно чудовище.
Той стисна ръката й в своята.
Тя седна на леглото, гледайки го объркана, докато парченцата на картинната мозайка започнаха да се подреждат в ума й.
— Вие всички сте ме лъгали. Значи не сте се страхували от това, че ще ми досаждат репортерите.
— Джейсън не искаше да те тревожи. Знаеше, че си имаш достатъчно главоболия с репетициите. — Той вдигна рамене. — Затова решихме да те закриляме без твое знание.
— И двамата сте се отнасяли към мен като към някакъв беззащитен идиот. — Тя разтърси глава. — Може би съм била идиот, сляп идиот. Не мислиш ли, че бе време да ми се каже за какво става дума?
— Джейсън ме помоли да дойда тук точно за това. Какво искаш да знаеш?
— Всичко — каза тя лаконично. — Започни отначало.
— Баща ни се ожени за майката на Синтия, когато Синтия беше на шестнайсет години…
— Недей толкова отдавна. Исках да кажа…
— Нали каза отначало. Ето откъде тръгна всичко за Джейсън.
Значи той се бе оженил за чудовището, когато е бил още почти момче. Какъв ще е бил животът му, след като е направил такава грешка?
— Прав си. Продължавай.
Ерик започна отново:
— Тогава Джейсън бе различен. — Устните му се изкривиха. — Въобще не можеш да си представиш разликата. Пак беше така погълнат от своята музика, но бе по-отворен, по-доверчив. Той навлизаше в живота. Тъкмо бе спечелил университетска стипендия и бе безумно радостен.
Той млъкна.
— Тогава на сцената се появи Синтия. По онова време тя бе дори по-хубава, отколкото сега. Беше по-млада и изглеждаше тъй уязвима.
Ерик сви устни.
— При това — адски добра актриса. Никога не бъркаше ролята си. Винаги бе крехката нежна сестричка. На мен не ми обръщаше много внимание, но се привърза към Джейсън и го следваше навсякъде.
— Не разбирам как Джейсън се е примирил с това.
— Казах ти, че тогава беше различен. — Той се намръщи. — Трябва да разбереш нещо за Джейсън: един от основните му инстинкти е този да закриля. Синтия надуши това веднага и започна да го експлоатира.
— Нима се е влюбил в нея?
Той поклати глава отрицателно.
— По онова време бе твърде влюбен в музиката си и освен това Синтия преигра и обърка всичко. Тя така много използваше неговото желание да я закриля, че докато се реши да спи с него, той вече мислеше за нея като за малката си сестричка, която не би докоснал от страх да не извърши кръвосмешение.
— Но се е оженил за нея.
— Защото тя успя да забременее от някого — каза той безцеремонно. — Дойде при Джейсън и почна да му реве за някакъв гадняр, от когото забременяла и който после я зарязал.
— Лъжа ли бе това?
— Не, не изцяло. Синтия винаги бе много потайна. Разбира се, тя беше бременна, но само един Господ знаеше кой бе бащата. Тя успя да внуши на Джейсън, че ще се самоубие, ако майка й и вторият й баща разберели, че е бременна.
Устните му се изкривиха в горчива усмивка.
— Това бе хитър ход. Джейсън знаеше, че тази каша ще навреди не само на нея, но и на цялото семейство, затова предприе мерки да я предотврати. Той каза на всички, че бебето е негово, и Синтия му пристана.
Тя промълви:
— Какъв донкихотовски жест за съвременната епоха.
— Но можеше да се очаква от Джейсън, от онзи човек, който бе той тогава. Работеше денонощно, за да осигурява средства и за двамата и да продължава образованието си. Синтия роди момиченце и го нарече Дейна. Джейсън бе луд за детето. — Ерик млъкна. — Прекалено луд. Синтия започна да негодува срещу Дейна.
— Срещу собствената си дъщеря?
— Дейна бе само инструмент, изпълнил предназначението си, а бебетата създават неприятности и често се цапат.
Той погледна надолу към ръката на Дейзи, която все още продължаваше да държи.
— Бебето падна по стълбите и се преби, когато бе на две години.
— Не! — Очите на Дейзи се разшириха от шока. — Нима искаш да кажеш, че…
Той кимна.
— Синтия имаше вид на човек с разбито сърце, а Джейсън едва не полудя от скръб. Никой не се усъмни, че смъртта му се дължеше на нещо друго, освен на нещастен случай.
— Не мога да повярвам. — Дейзи усети, че й прилошава. — Никой не би убил едно беззащитно бебе. Може би наистина е било нещастен случай. Тя не би могла…
— Синтия си призна — прекъсна я Ерик. — Няколко месеца след смъртта на бебето бракът им се разпадна. Джейсън нямаше причина да стои и се канеше да напусне Синтия. Изпаднала в пристъп на ярост, тя му каза, че е погубила детето, понеже го ревнувала от Джейсън, който му отделял прекалено много внимание.
— И какво направи той? — прошепна Дейзи. Ерик се усмихна криво.
— Както знаем и двамата, по природа Джейсън не е от кротките. Ако тя не беше избягала от апартамента, струва ми се, че той щеше да я убие. Вместо това отиде в полицията.
Изражението му стана студено.
— Подложиха Синтия на разпит, но тя успя да убеди полицията, че Джейсън бил озлобен, понеже била в развод с него. После той се опита да я прати в лудницата, но след като я подлагаха на тестове в продължение на две седмици, накрая я изписаха с чист болничен картон.
— Не може да бъде!
— Тя знаеше всички отговори и как да реагира. Бе тъй убедителна, че преди още да я бяха изписали, вече бяха пуснали доклад до полицията, че не тя, а Джейсън бил потенциално неуравновесен и вероятно имал мания за преследване.
— Божичко! — възкликна Дейзи. — И какво направи той?
— А какво би могъл да стори? Можеше да избира — или да убие Синтия и да го съдят за убийство, или да се опита да си уреди някак живота. Не бе лесно. Тя го преследваше като куче и го молеше да не разтрогват брака си. Независимо от това колко грубо я отблъскваше той, тя не можеше да повярва, че наистина не я иска. Той се премести в Калифорния и се опита да се скрие. Но тя и там го откри.
Той млъкна.
— И след това започнаха нещастните случаи.
— Какви нещастни случаи?
— Той имаше едно куче зайчар, което обичаше. На това куче някой му даде отрова за мишки. Спирачките на колата на неговата секретарка отказаха да действат и тя падна в една пропаст. Лежа в болницата повече от година. Лодката на най-добрия му приятел се обърна и той се удави. Отначало Джейсън мислеше, че на самия него някак адски не му върви. Сближеше ли се с някого, той биваше или жестоко наранен, или умираше от насилствена смърт. После постепенно разбра каква е работата.
— А полицията?
— Нещастни случаи. Нали ти казах колко е интелигентна. Винаги когато той отиваше в полицията, изравяха оня проклет доклад, в който се казваше, че имал потенциална параноя. Тя го отряза от света, изолира го от всеки и всичко, което обичаше. Ако това бе лична атака, насочена към него, той би могъл да се справи, ала не можеше да рискува да нарани всеки, когото обичаше. Започна да се страхува да се сближава с хората.
Той докосна гърдите си.
— Дори и с мен. Накрая купи няколкостотин акра земя в Кънектикът, построи Игълсмаунт и се посвети на работата си.
— Не мога да повярвам. Той е живял в кошмар всичките тези години. Защо никой не му е помогнал? — Тя го изгледа с укор. — Защо ти не си му помогнал?
— Казах ти колко покровителствен бе той. Опитах се да го убедя, че не ме интересува рискът — изчерви се той. — Ала след това се запознах с Пег, дойдоха децата и…
— Значи си го изоставил да стои в своя затвор. Позволил си на тази жена…
— Не знаех какво друго да сторя. Не можех да допусна да се случи нещо на Пег.
— А той не е могъл да позволи да се случи нещо на теб или на останалите. Задънена улица. — Тя го гледаше и не вярваше на ушите си. — Значи вие всички сте й позволили да ви тероризира.
Той сви устни.
— Мога ли да ти припомня, че тя едва не уби и теб?
— И какво направи Джейсън?
— Отиде в полицията и този път намериха улика срещу Синтия. Виното. — Той направи пауза. — След това тръгна да търси Синтия. Тя е изчезнала, но сега я преследват и Джейсън, и полицията. Каза да ти предам да не се тревожиш. Аз ще те отведа вкъщи и ще те пазя там, докато той не я открие.
— Не!
— Какво?
— Нямам намерение да се крия от тая… тая тарантула — каза тя категорично. — Тази вечер имам представление.
— Имаш и дубльорка.
— Ролята е моя.
— Не се чувстваш достатъчно добре, за да играеш тази вечер.
— Само ме гледай. И без това Дездемона е деликатна. Състоянието ми може дори да се отрази благоприятно върху характеристиката на образа.
— Не мога да ти позволя да го сториш. Джейсън ще ме убие, ако се изложиш на опасност.
— Значи ще трябва да рискуваш. Крайно време е вече и някой друг, освен Джейсън да поеме риск. — Тя отметна настрани покривката на леглото и спусна нозе на пода. — Няма да позволя на Джейсън да ми построи друг Игълсмаунт, в който да ме скрие, нито пък ще го оставя да продължава да живее така.
— Е, и какво се каниш да направиш?
— Първото, което ще направя, е да се измъкна оттук и да отида в театъра. Там мога да си почина, докато стане време за представлението. А ти можеш да ми помогнеш или да ме оставиш да вървя сама.
— Но ти си слаба като коте.
— По-силна съм, отколкото си мислиш.
— Да. — Той я огледа замислено. — Струва ми се, че наистина си.
— Ще ми помогнеш ли?
— Имам ли избор? — попита Ерик съжалително. — Не мога да те оставя да припаднеш на път за театъра.
— Няма да припадна. — Тя сви решително уста. — Защото това би допринесло за победата на онази усойница — а тя няма да спечели друга битка.