Айрис Йохансен
Моя прекрасна лейди (3)

Трета глава

— Това е любимото ми място.

Дейзи въздъхна с доволство, сядайки на тревата и поглеждайки към заснежените върхове на планините, а сетне към селцето в долината долу.

— Не е ли живописна гледката?

— Почакайте да си поема дъх и ще ви кажа. — Джейсън се строполи до нея и се облегна на скалата. — Защо не ме предупредихте на тръгване, че ще трябва да изкачвам цяла планина, за да се насладя на тази гледка?

— Нищо и никаква планина. Почти хълм.

Тя погледна към него с тревога, но се успокои, като забеляза, че той дори не се бе задъхал.

— Значи се шегувате?

Той се усмихна леко, без да сваля поглед от лицето й.

— Много сте проницателна.

— Но нима не си струваше да се изкачим? — Тя посочи напред с широк жест: — Не е ли чудесно?

— Лъчезарно. — Погледът му все още бе прикован върху лицето й. Сетне той погледна към долината под краката им. — И гледката е красива.

Тя се изчерви, за момент се почувства неловко. За първи път през изминалата седмица Джейсън бе казал нещо, което би могло да се назове интимно. През цялото време тя бе усещала скрития ток на сексуалността, но той приличаше на далечна музика, от която само от време на време долавяше по някой акорд.

— Не се отдръпвайте от мен. — Той продължаваше да гледа към долината. — Сметнах, че сме достатъчно добри приятели, за да не следя всяка дума, която казвам.

Тя се държеше глупаво. Та те бяха приятели. Тя никога не би повярвала, че би могла да се сприятели с Джейсън Хейс след тяхното бурно запознанство, но по някакъв начин това се бе случило. През последните дни бе открила, че той е забавен и умен и имаше някакво чувство за кисел хумор, често насочен към самия себе си. Той практически се бе преселил в тяхната виличка и двамата с Чарли се сближаваха все повече с всеки изминал ден. Няколко вечери дори се бе връщал с колата си до къщичката им, за да прекара вечерта с баща й, след като я бе оставял в театъра.

— Съжалявам. — Тя се усмихна и се отпусна. — Внезапно си спомних първата вечер, когато дойдохте зад кулисите. Тогава ме изплашихте.

— Но не и сега, надявам се?

Тя поклати глава.

— Тогава вие не бяхте истинският. Всъщност вие сте много мил.

Той повдигна вежди.

— Не зная дали да се чувствам поласкан или оскърбен. Предпочитам да плаша хората.

Тя се разсмя.

— Е, вие сам се разобличихте.

Усмивката му изчезна и синьо-зелените му очи блеснаха, когато попита тихо:

— Това предизвикателство ли е?

На нея внезапно й стана горещо и в нервните й окончания се появи някакво пърхащо усещане.

— Не.

— Все още чувството си е тук — каза той тихо. — Все така силно, все тъй свирепо. Само че за известно време съм го опаковал яко. — Направи пауза. — Само ви предупреждавам — като между приятели.

Внезапно тя остро почувства физическото присъствие на мъжа, седящ до нея. Вятъра, развяващ черния перчем над лицето му, слънцето върху загорялата кожа, начина, по който избелелите дънки се впиваха в силните мускули на бедрата му, мощта на неговите яки ръце.

Тя преглътна и бързо погледна отново към долината. Отчаяно затърси начин да смени темата на разговора.

— Брат ви ми харесва. Двамата не си приличате много.

Той остана безмълвен за момент, сякаш се двоумеше дали да приеме тази смяна на разговора, и накрая каза:

— Знам. Ерик казва, че имам атавистични белези, останали от някой прадядо апах. Брат ми е обрал всичкия чар и бизнесменския дух, а за мен е останала само музата, която ми шепне на ухото и ми вади душата.

— Но не бихте се разменили с него, нали?

— Не, моята музика е всичко за мен.

За миг в гласа му се прокрадна горчивина:

— Така трябва да бъде.

— Какво искате да кажете?

— Точно това, което казах.

Той смени темата:

— Не е чудно, че вашето изпълнение е толкова добро, че гласът ви така добре изпълва театъра. От това катерене сте развили силни бели дробове.

— То помага, а освен това тези упражнения ме предпазват от стрес. — Тя сбърчи нос. — Фантин никога не ми се е струвала лесна роля.

— Защо?

— Защото съм толкова щастлива — каза тя просто. — Фантин страда от разочарования, любовникът й я изоставя, разделят я с детето й, загубва всичко, заради което си заслужава да живее. За мен е трудно да се отъждествя с нея.

Тя откъсна стръкче трева и го задъвка замислено.

— Бог ме е дарил с глас, което е истинска радост, и сетне за капак ми е дал и любящи родители. Не съм страдала достатъчно, за да изпълнявам добре ролята на Фантин.

— Но вие сте загубили майка си.

— Така е, но Чарли веднага я замести, за да ме подкрепя и да ми помага. — И добави нежно: — И да ме обича.

Загледа се разсеяно надолу към долината.

— Знаете ли този стих от песента на Фантин: „Но тигрите дойдоха през нощта“?

— Да.

— Е, добре, тигрите никога не са идвали при мен — засмя се тя на пресекулки.

— Все още.

Тя го изгледа с любопитство.

— А при вас идвали ли са, Джейсън?

— О, да. — Той сви колене нагоре и ги обгърна с ръце. — И нощем, и денем.

— Съжалявам.

Той кимна.

— Знам, че съжалявате. — Вдигна поглед към лицето й. — Ще ми се да ви кажа, че никога няма да дойдат при вас, но в крайна сметка те отиват при всички.

— Не съм толкова наивна, че да не осъзнавам това.

Тя затвори очи и потрепери, докато шепнеше:

— Господи, понякога съм толкова уплашена.

Той застина.

— Какво не е наред, Дейзи?

За момент тя почувства страшно изкушение да му каже. В много отношения се бяха сближили през последните няколко дни, а понякога се чувстваше тъй самотна в своето очакване, че й се струваше голяма утеха да можеше да се довери на някого. Но не можеше да поеме по лесния път. Бе обещала на Чарли и това може би щеше да бъде последното обещание, което той я бе накарал да даде. Очите й се отвориха и тя се усмихна с усилие.

— Нищо. Просто ви казвах защо Фантин е трудна за мен.

Погледът му се съсредоточи върху лицето й.

— Не, има и нещо друго.

Тя скочи на крака.

— Време е да се връщаме вкъщи. Тъй като тази вечер нямам представление, обещах на Чарли да прекарам цялата вечер в позиране.

Тя изтупа седалището на дънките си и тръгна надолу по пътеката.

— Не се безпокойте. Слизането е много по-лесно.

— Защо не искате да ми говорите?

— Аз бих могла да ви попитам същото. — Тя срещна погледа му директно. — Вие никога не говорите действително за себе си. Жълтата преса има право. Вие сте най-мистериозният човек.

Неговото изражение стана предпазливо.

— Няма много за разказване.

— Не може да очаквате хората да споделят тайните си с вас, ако не им отвръщате със същото.

Той се усмихна накриво:

— И какво ще стане, ако разкрия пред вас изтерзаната си душа?

Тя се поколеба, но не отмести очи от лицето му. Той бе един от най-сложните и интересни мъже, които някога бе срещала, и тя внезапно си даде сметка, че отчаяно искаше да узнае какви обстоятелства бяха формирали мъжа Джейсън Хейс.

Но не ако в замяна трябваше да наруши обещанието си към Чарли.

Той прочете отговора й в нейното изражение.

— Не знаех, че имате намерение да се пазарите.

Джейсън сви рамене.

— Добре, това е справедливо. Ще сметнем, че е пропуск. Няма да задавам въпроси.

Тя понечи да продължи напред.

— Дейзи!

Обърна се и го видя да седи все още там, където го бе оставила.

— Кажете ми, когато вашите тигри дойдат, и аз ще ви помогна да се преборите с тях.

Тя поклати глава.

— Когато дойдат, ще трябва сама да се боря с тях — усмихна се. — Също като вас.

Той се изправи на крака.

— Все пак ми кажете.

— Може би — някаква празнина отекна в нея, когато си спомни, че времето им заедно бе към своя край. — Ако сте наблизо.

— Ще бъда набли… — прекъсна се той и остана безмълвен в продължение на един дълъг момент. — Ще намеря начин да дойда.

Той тръгна надолу по пътеката след нея.

— Само ме повикайте.

 

 

— Нищо не става! — Чарли захвърли четката и се извърна от статива. — Не знам защо изобщо се захващам. Не ще и не ще.

Дейзи се изправи и скочи долу от подиума.

— Какво не е наред? Толкова доволен беше.

— Защото съм глупак. — Лицето на Чарли бе измъчено. — И защото се самозаблуждавам.

— На мен ми харесва, Чарли — каза Джейсън, ставайки от пианото, на което свиреше тихо от един час насам. — А не смятам, че съм глупак.

— На вас ви харесва, защото портретът е на Дейзи — каза Чарли дрезгаво. — Нима мислите, че не знам това? Толкова съм уморен от вашите преструвки, колкото и от своите.

Той прекоси стаята и затръшна вратата след себе си.

— Да отида ли след него? — попита Джейсън.

— Не, остави го на мира. Когато е в такова настроение, не обича ничия компания.

Дейзи скръсти ръце на гърдите си, за да успокои треперенето им. Тя се чувстваше така уязвена и сломена, сякаш мъките на Чарли бяха нейни собствени.

— От време на време избухва. Това е от артистичния му темперамент. Ще направи една дълга разходка, ще влезе в някой бар да изпие няколко питиета и после ще се върне вкъщи. Когато се прибере, вече ще му е минало. Сега преживява тежък период.

— Мога ли да помогна?

Тя поклати глава.

— Кажете ми, добър ли е портретът, който рисува?

Джейсън се поколеба.

— Не съм художествен критик.

Дейзи въздъхна.

— Значи не е хубав.

— Не съм казал такова нещо. Не съм компетентен за техническите подробности, но е много емоционален, пълен е с… любов.

Дейзи усети как сълзите опариха очите й.

— Да, той е много добър, щом става дума за любов.

Очите й светеха като брилянти, които го гледаха от другия край на стаята.

— Не е справедливо, разбирате ли. През целия си живот е искал само едно — да създаде нещо наистина красиво, да направи нещо изключително. Човек си мисли, че това би трябвало да му се даде… — Гласът й секна. — Той е толкова добър, Джейсън.

— Знам — каза той нежно. — Чарли е страшен симпатяга. Много ми харесва.

Внезапно силите й се изчерпаха. Чакането бе продължило прекалено дълго и светът й се струваше пълен с мъка и несправедливост. Трябваше да избяга от него, преди той да я е смазал.

— Елате. — Тя грабна шала с ресните и се отправи към вратата. — Не можем да останем тук да го чакаме. Това само ще го накара да се почувства виновен, когато се върне.

— Къде отиваме?

— Да се поразходим с колата… не, пеша. Имам нужда от движение. Чувствам се така, сякаш ще експлодирам. В планината. Мисля, че трябва да отидем в планината.

— Навън е тъмно.

— Това не пречи. Аз познавам пътеката.

— За бога, поне си сложете други дрехи. Подметките на тези пантофки ще се плъзгат…

— Не ме е грижа. Имам нужда да изляза сега. — Тя се извърна пред вратата, за да го погледне, като се опитваше да поддържа гласа си равен: — Знам, че се държа като ненормална. Не сте длъжен да идвате с мен.

— Не ставайте глупава — каза той грубо. — Разбира се, че ще дойда с вас.

 

 

Тя поведе нагоре в планината с бърза крачка, опитвайки се да не мисли за нищо, а просто слагайки единия си крак пред другия, за да изчерпи издръжливостта си до крайност, така че да забрави за измъченото изражение на Чарли, когато бе излязъл от виличката.

Докато стигна до върха, кръвта пулсираше мощно във вените й, главата й се маеше, а белите дробове я боляха при всяко поемане на дъх.

Застана на върха и погледна надолу към светлините на къщите в долината. Чарли вероятно сега бе в бара и говореше тихо с бармана, отпивайки от бирата си, чувствайки се обезкуражен и…

Но точно сега тя не можеше да мисли за Чарли. Това й причиняваше твърде голяма болка.

Обърна се към Джейсън, който изкачваше последните няколко ярда.

— Погледнете лунната светлина над езерото — каза тя. — Не я обичам колкото слънчевата, но не мога да отрека, че е ефектна. Какво ли толкоз има в светлината, отразена от водната повърхност? Поетите я възпяват. Балетни постановки превъзнасят нейната красота с хореографията си. Човек би помислил, че…

— Млъкнете. — Дъхът на Джейсън звучеше хрипкаво, но думите бяха произнесени точно. — Брътвежът ви е като ромон, а това не е привично за вас.

— „Ромон“, това е също водна дума.

Дори и на самата нея тонът й се струваше трескав, а думите извираха и се разливаха в нощта.

— Много ви бива в думите. Често съм си мислила, че текстовете на песните ви засягат по една струна у всички нас.

Той сграбчи раменете й и я разтърси.

— Какво, по дяволите, ви прихваща? Знам, че сте разтревожена за Чарли, но това вече е свръхреакция.

— Така ли? — Тя се обърна, за да погледне над планинската верига, и обзета от паника, отново усети празнотата да се надига в нея. — Вероятно сте прав, но има моменти, когато е…

Тя неочаквано зарови лице на гърдите му.

— Ще ме любите ли, Джейсън?

Тя усети как тялото му се стегна.

— Какво?

Самата тя бе изненадана от въпроса си точно толкова, колкото него. Той бе изникнал ненадейно, роден от нейната тъга и отчаяние. Все пак, въпреки шока й и надигащия се трепетен страх, който го последва, тя не съжаляваше за тези думи. Джейсън можеше да й помогне, Джейсън можеше да облекчи болката и да не позволи на приближаващия мрак да я обгърне.

— Точно това искам да кажа. Искам да почувствам, че живея. Искам да забравя.

Гласът й секна и тя вдигна глава, за да погледне нагоре към него.

— Вие казахте, че… е, добре, може би вече не ме искате. Разбирам ви, ако не искате да го сторите.

— О, разбира се, че искам да го сторя — каза той сухо. — Но не знам дали ще мога.

— Защо? Нали казах, че искам да го направя.

— Откривам, че все още са ми останали някои скрупули.

Изражението му бе мрачно под лунната светлина.

— По някаква причина вие сте практически като зашеметена от бомбардировка.

Тя се притисна по-плътно и зарови лицето си в неговия мек черен пуловер от кашмирска вълна. Чуваше вибрациите на сърцето му под ухото си и чувстваше как топлината се излъчва на вълни от неговото огромно тяло. Живот. Защита срещу заплахата от тигрите.

— Чувствам се прекрасно.

— Адски добре сте — каза той с прегракнал глас.

— Аз имам нужда от теб.

Пулсът му се учести.

— Вярвам, че е така. — Той направи пауза. — Тук ли?

Сърцето й подскочи лудо и тя не отлепи бузата си, притисната до гърдите му.

— Да. Точно тук, точно сега. Ще го направите ли?

— Ако бях възпитано момче като Ерик, щях да кажа не. — Той я отблъсна и й се усмихна с безразсъдна усмивка. — Но какво, по дяволите! Аз не съм ангел и винаги съм се възползвал от момента. Бог ми е свидетел, че може само това да ни остане.

Той измъкна пуловера през главата си и го пусна на земята до тях.

— Искам те прекалено силно, за да бъда придирчив. — Той разкопча ризата си, съблече я и я пусна върху пуловера. — Съблечи си роклята.

Нейната агресивност се изпари и тя внезапно усети свян. Стоеше и го гледаше с пламнали страни.

— Аз ли да я сваля?

Той не изчака за отговор, а пристъпи крачка напред, и започна да разкопчава малките копченца надолу по корсажа й.

— Странно как една такава старовремска рокля кара мъжа да се чувства.

— Как се… — Тя ахна, когато кокалчетата на ръцете му докоснаха вътрешната извивка на гърдите й, а пръстите му сръчно се справяха с копчетата.

— Като разбойник от друга епоха — каза той нежно. — През цялото време, докато седях у вас и наблюдавах как баща ти те рисува, си мислех колко ми се иска да направя точно това.

Той разкопча последното копче, вперил поглед в гърдите й, които изскочиха от разхлабения корсаж.

— Да смъкна роклята ти и да седна на оня голям стол на подиума с теб в скута си. Нали ще ми позволиш? — промърмори той. — Кажи ми.

Тя не можеше да разбере думите му, бе изгубена във възбуда и чувственост.

— Кажи ми.

— Да…

Неговите ръце галеха косата й, заемайки се с шнолите, които придържаха прическата й. Косата й се разпиля около нея и пръстите му се заплетоха в меката й гъстота.

— Косата ти… толкова пъти съм искал да сторя това — искам да я увия около себе си, да се удавя в нея.

Той я разсъблече чевръсто и трескаво я принуди да легне долу на земята. Тревата бе студена върху голото й тяло, тя потъна сред мириса на пръст и растителност.

Живот, отново. Нощта преливаше и гореше от трептящ живот и тя искаше да се включи в него, да го вземе всичкия, преди да й се бе изплъзнал.

— Искаш ли ме? — попита той с дрезгав глас. — Ако не ме искаш, кажи сега. Станеш ли веднъж моя, връщане назад няма. По дяволите, не мисля, че ще мога да се овладея, щом започна.

Станеш ли моя! За момент тя почувства как я побиват тръпки на опасение при тази собственическа фраза. Отело. Това не бе ироничният интелигентен мъж, с когото се бе сприятелила през миналата седмица. Под лъчите на лунната светлина той бе свиреп, похотлив воин.

— Искаш ли ме?

Тя бе пламнала, замаяна, и цялата предпазливост бе отстъпила пред безразсъдството й.

— Да. О, да.

Той я притисна здраво.

Тя извика и гръбначният й стълб се изметна нагоре. Пълнота. Плътност. Топлина.

— Джейсън!

Той замръзна.

— Господи, защо не ми каза? Причиних ли ти болка? Ама че съм глупав. Разбира се, че те е заболяло.

— Не, просто… — Тя стискаше тревата с ръце. — Аз съм… О, моля те, продължавай.

Неговото изражение бе изтерзано.

— Вече е късно. Ще се опитам да бъда внимателен — каза той натъртено. — Просто трябваше да стана част от теб.

Главата й се замята назад-напред по тревата, когато ръцете му я обгърнаха.

Освобождаването бе тъй земетръсно, както и онова, което бе довело до него. Той нададе вик и я сграбчи така плътно, че почти й причини болка в силната си прегръдка.

Измина един момент, преди той да се раздвижи, и когато вдигна глава, я очакваше друг шок. Страстта бе отминала и неговото изражение…

Нежност, учудване, уязвимост. Той вдигна ръка и погали разрешената й коса, откривайки лицето й с най-изящна нежност.

— Окей ли си?

Тя кимна, без да отмества поглед от лицето му. Ето сега тук беше един по-чувствителен, по-нежен Джейсън Хейс, един мъж, чието присъствие тя бе подозирала зад суровата фасада, но когото никога не бе виждала. Тя се почувства странно — топла, сияеща, изпълнена с радост… и нещо друго. Какво? Каквото и да бе това чувство, то просто бе недостижимо, загубено в мъглата и негата на задоволената страст, която ги обгръщаше.

Той взе косата й и я разпиля върху раменете и гърдите й. Сетне постави буза на тази копринена възглавница и започна бавно да се плъзга напред-назад.

— Още една фантазия — промълви той. — Господи, каква хубава коса имаш. Дейзи, любов моя, може да приличаш на ангел, но определено имаш инстинктите на сластолюбка.

Любов моя. Поради някаква необяснима причина изречените с лекота думи я засегнаха.

— Няма ли да се дръпнеш от мен?

— Но това е губене на време. Освен това тук ми харесва.

На нея също й харесваше. Неговата тежест бе тъй удивително приятна върху тялото й.

— Трябва да се връщаме. Чарли…

Усмивката му се стопи.

— А, да, светът отново се намесва. — Той се отстрани от нея. — Сега ще ми кажеш ли каква е цялата тази работа? Не очаквах да бъда прелъстен от девственица.

Устните му се изкривиха.

— Дявол да го вземе, въобще не съм очаквал, че си девица. За бога, та ти си на двайсет и четири години.

Тя се почувства самотна без него. Искаше го обратно.

— Имам кариера. Вечно съм заета. Но нали това не ти попречи?

Той впери в нея собственически поглед.

— Не, по дяволите! Напротив… хареса ми.

Той посегна да погали косата й, сетне спря и ръката му се отпусна встрани.

— Но аз не се лаская от мисълта, че съм причината за твоето внезапно решение да излезеш от състоянието си на девственица. Дори не се и опитах да те възбудя.

Човек с мъжествеността на Джейсън нямаше нужда да опитва, помисли си тя унило. Трябваше просто да бъде сам себе си.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Мисля, че разбираш. — Изражението му вече не бе уязвимо, а отново бе станало предпазливо. — Тази вечер не аз те свалих на земята, а нещо друго, което го стори много по-сигурно.

Тя застина, изтърколи се настрани от него и седна на земята.

— Това е съвсем очевидно, нали? — попита тя безгрижно. — Самият ти каза, че сме заредени с кинетична енергия. Ти си много привлекателен мъж. Просто съм изненадана как съм могла да ти устоя толкова дълго време.

— Глупости. — Отговорът му бе грубо лаконичен. — Дявол да го вземе, тук имаше нещо гнило.

Тя се изправи и започна да се облича.

— Разбира се, че имаше нещо гнило. Бях толкова разтревожена за Чарли.

— Защо? — Неговият поглед претърсваше лицето й. — Нали ти самата каза, че ще се оправи, докато се върне вкъщи.

— Да, ще се оправи.

Тя навлече роклята и бързо закопча корсажа си, преди да обуе черните балетни пантофки. Огледа земята наоколо, но не можа да намери шнолите, които Джейсън бе свалил от косите й, затова прекара пръсти през косата си да я оправи.

— Но време е да се връщаме при него.

— Не още. — Той продължаваше да седи на същото място на тревата. — Говори ми.

— Казах ти… — Тя млъкна и посегна надолу да вдигне шала си от тревата. — Защо ме подлагаш на разпит? Самият ти ми каза, че сексът ще бъде просто форма на лечение. Как го рече? „Да полудуваме в сеното, за да го изхвърлим от организма си. Никакви ангажименти и…“

— По дяволите, това бяха твоите думи и много добре знаеш, че сега вече не е така. — Гласът му бе прегракнал от раздразнение. — Аз държа на теб. Искам да ти помогна. Защо не искаш да говориш с мен?

— Нямам нищо за казване.

В усмивката му се появи горчивина.

— Би могла да ми кажеш защо ме използва.

Тази дума я шокира.

— Не съм те използвала.

Щом изрече тези думи, тя разбра, че те не бяха верни. Беше го използвала, за да потисне болката, но не бе го направила съзнателно.

— Може би те използвах. Но не повече, отколкото ти мен.

Той се изправи и започна да се облича.

— Нима се чувстваш използвана, Дейзи?

Тя си спомни мига, когато бе докоснал бузата й с изящна нежност, и радостта и чудото, които това докосване бе предизвикало. Тя се бе почувствала отнесена, лелеяна, притежавана. Използвана? Никога.

— Не.

Нощният хлад започваше да я достига сега, когато той не я докосваше вече. Тя отстъпи крачка назад и се загърна в шала с ресни, увивайки го плътно около себе си.

— Сега можем ли да се връщаме?

За миг й се стори, че видя в изражението му болка, след което болката изчезна.

— Разбира се. — Той навлече бързо своя пуловер и го оправи надолу по бедрата си. — Защо не? — Посочи пътеката с подигравателен жест: — След вас, моля.

Тя отвори уста, за да каже нещо, сетне я затвори и тръгна надолу по пътеката. Тихите му думи я догониха:

— Но трябва да знаеш, че за последен път те оставям да водиш. Отсега нататък инициативата е моя.

Тя му хвърли предпазлив поглед през рамо.

— Какво искаш да кажеш?

Той се усмихна криво.

— Искам да кажа, че само веднъж не е достатъчно. И за двама ни. Ще трябва повече от веднъж, за да се оправи работата. — Той направи пауза. — Искам да кажа, че при първия удобен случай ще те грабна и ще повторим това преживяване отново, и отново, и отново.

Тя усети, че остава без дъх.

— Но аз не мисля…

— Не се безпокой, нямам намерение да се намесвам генерално в живота ти. Ще взема онова, което мога. Сега. От теб искам само да идваш в моята стая в хотела всяка вечер след представлението. Можем да прекарваме по няколко часа в удоволствия и сетне ще те откарвам вкъщи. — Той повдигна вежди шеговито. — Надявам се, че си съгласна?

Тя го гледаше несигурно, а между бедрата си усещаше никакво напомнящо изтръпване. Така неудържимо се бяха любили, че тя още потръпваше и нямаше никакво съмнение, че го желаеше отново. А какво ли щеше да бъде, когато опознаеха телата си и се научеха да си доставят удоволствие един другиму? Вероятно щеше да е глупаво да тръгне по пътя на чувственото пристрастяване. Божичко, но тя не бе сигурна дали вече не бе поела по този път.

Въпреки всичко тя се нуждаеше от него. Когато бе в обятията му, бе забравила всичко, освен удоволствието, което той й доставяше. Нуждаеше се от това освобождаване, ако искаше да се справи през идните седмици. Той бе подчертал ясно, че не му трябва постоянен ангажимент, но нямаше причина тя да не приеме утехата, която можеше да й даде.

— Аз… не знам. Трябва да си помисля.

Тя отново тръгна надолу по осеяната със скални късове пътека.

— Още нещо. — Той все така се усмихваше, но тя усещаше в него онази суровост, която не бе виждала от първите дни на тяхното запознанство. — Дездемона — каза той. — Нямам намерение да те заблуждавам. Аз не съм се отказал от намерението си да те завербувам за ролята на Дездемона.

Благодатният антракт бе свършил, предизвикателството бе хвърлено.

Тя мълчаливо поклати глава, обърна се и закрачи надолу по планинския склон.

 

 

Чарли седеше в своето любимо кресло срещу пианото с печална физиономия, когато Дейзи влезе в къщурката.

— Направих се на глупак, нали?

— Не, знам колко ти е трудно. — Тя затвори вратата и свали шала си. — Всички големи художници ги прихваща. Спомням си за Ван Гог. Той си отрязал ухото. — Тя наклони глава: — Твоите май и двете са си на място.

— Бих дал едното си ухо да имах неговия талант. — Той протегна нозе пред себе си. — Дявол да го вземе, бих дал една ръка или крак. Но къде е Джейсън? Да не съм го подплашил?

— Не. — Тя избягваше да го погледне, докато окачваше шала си на облегалката на стола до кухненската маса. — Ходихме на разходка и после той се прибра в хотела си.

— Държах се грубо с него.

— Той те разбира.

Чарли кимна бавно.

— Той е човек със сложна душевност, но ми се струва, че разбира много неща. — Погледът му се съсредоточи върху нея. — Той е човекът, нали?

Тя замръзна.

— Човекът?

— Човекът, който ще ти донесе онази радост, която познах, с майка ти. — Той се усмихна нежно. — Радвам се, че той се появи сега, Дейзи. Не се страхувай да протегнеш ръка и да грабнеш годежния пръстен просто затова, защото на мен песента ми е почти изпята. Няма нещо, което да желая повече от това ти да си щастлива и осигурена.

— Не е така — каза тя, заеквайки. — Ние сме само приятели, Чарли.

Той поклати глава.

— Не се заблуждавай. Ти си влюбена в него. Животът е твърде кратък, за да прахосваш дори и минутка от него в самозаблуда.

— Не, аз… ти не си прав. Аз не…

Очите й се разшириха от шока, когато мистериозното познание, което й бе убягвало, докато Джейсън я бе гледал под себе си, не изплува внезапно от мъглата като някакво лъчисто сияние. Радост и нежност, желание да откриеш и да задържиш. Любов.

— Как разбра? — промълви тя.

Чарли се усмихна и се изправи.

— Винаги съм имал набито око на художник. — Усмивката му изчезна. — Жалко, че нямам и съответния талант.

Той тръгна към спалнята си, но спря пред вратата, за да погледне назад към нея. Изражението му бе любящо, когато тихо повтори:

— Не изпускай годежния пръстен, Дейзи.

Миг след това вратата на спалнята се затвори зад гърба му.

Дейзи угаси лампата и тръгна отривисто към своята спалня. Как се бе случило? Не бе имала никакво намерение да се влюбва в Джейсън Хейс. Не би могла дори да посочи момента, когато предпазливостта й се бе превърнала в желание, симпатия и възхищение, нито момента, когато приятелството се бе превърнало в любов. Все пак бе имало достатъчно признаци. Инак защо се бе обърнала тази вечер към него и го бе помолила да я люби? Тази агресивност бе в пълен дисонанс с характера й. Не беше ли избухването на Чарли само нарочен повод, с който да й даде възможност да вземе онова, което тя искаше? Дори и тази вечер, когато бе дошла толкова близо до отговора, тя бе започнала да се самозаблуждава. Нищо чудно, че се бе опитала да убеди себе си, че чувствата й не са дълбоки и ангажирани. Един бог само знаеше, че връзката й с Джейсън не можеше да има бъдеще. Той искаше две неща — да я има в леглото си и да притежава нейния глас за своята музика.

Не, това не бе истина. Той я харесваше.

Ала какви бяха гаранциите, че харесването щеше да прерасне в любов? Щеше да постъпи глупаво, ако се изложеше на мъките на несподелената любов, когато и без това вече бе затънала емоционално до немай-къде. Би постъпила много по-умно, ако се измъкнеше от по-нататъшни ангажименти с Джейсън.

Не изпускай годежния пръстен, бе казал Чарли.

Ала дръзнеше ли да отиде твърде далеч, можеше съвсем да изпадне от въртележката.

Тя отиде до прозореца и въздъхна уморено, облягайки пламналото си чело в студеното стъкло. Инстинктите винаги й бяха диктували да бъде отворена към света и оптимистична, да се осланя на шанса си, че ще спечели, но болката и очакването бяха продължили твърде дълго. Не знаеше дали ще може да свали гарда си и да рискува да бъде отново наранена. Божичко, повече просто не знаеше кое бе най-доброто.