Айрис Йохансен
Моя прекрасна лейди (10)

Десета глава

Дейзи не видя повече Джейсън през остатъка от деня, но го намери да чака в лимузината, когато Сам дойде с колата да я откара в театъра тази вечер. Изражението му не бе окуражаващо. Устните му бяха стиснати и на нея й се стори, че усеща напрежение, което се излъчваше на вълни от него.

Когато Сам мина с колата през портала и тръгна надолу по извитата алея, водеща към магистралата, тя каза тихо:

— Не е нужно да ме водиш до театъра. Знам, че предпочиташ да си стоиш тук и да работиш.

— Ама че глупава забележка — каза той грубо. — Какво очакваш да правя? Да си седя вкъщи и да чакам телефонът да звънне, за да ми съобщят, че са те нападнали и убили…

Той не се доизказа и се присегна към пелерината, която тя носеше преметната на ръката си.

— Дори нямаш достатъчно здрав разум да облечеш това нещо. Нали знаеш колко студено става сред хълмовете, след залез-слънце.

Той уви раменете й с вълнената наметка в ръждивокафяв и кремав десен с нежност, която противоречеше на грубия му тон.

— Вечеря ли?

— Не бях гладна. Ще хапна нещо след представлението.

— И най-вероятно ще припаднеш на сцената. Ще ти взема един сандвич, като отидем в театъра.

— Това не е необходимо, Джейсън.

— Необходимо е — погледна я той намръщено. — По-добре е да бдя над теб, докато все още те имам.

— Да не си посмял да го кажеш — лицето й изведнъж се озари от смях. — Ей, ама ти си бил много мрачен тип.

За момент той се загледа в сияещото й лице, после се усмихна неохотно:

— Извинявай. Не можем всички да бъдем лъчезарни като теб.

— Но пък и не трябва да ми хвърляш този заплашителен поглед на Отело.

— Той вече не те замайва. Просто ме ощипи по носа и си гледай твоята работа.

— Защото е полезно понякога да те щипят?

Очите му се задържаха върху лицето й с топлота, която я изпълни с облекчение и радост. Тя мразеше да е недоволен от нея, мразеше между тях да съществува каквото и да е несъгласие.

— Ти го правиш по-често от „понякога“ — намръщи се той. — Но заслужаваш малко да ти се поцупи човек след номера, дето скрои.

— Напротив, заслужавам похвала за моята храброст и упоритост… и гениалност! — Тя му хвърли полупремрежен поглед и добави лекомислено: — А пък ако си мислиш, че скоро мога да мина в историята, струва ми се най-малкото, което можеш да сториш, е да престанеш да ми се цупиш.

— Не ти се цупя, просто ти казвам, че ти трябваше…

Тя съзнаваше, че той продължава да говори, но загуби нишката на мисълта му, когато зърна някакво неясно блещукане в огледалото за обратно виждане.

Бяло малко блещукане. Кола? Но те не бяха пресекли никакви пътища и все още се намираха на територията на имението Игълсмаунт. Ако бе кола, тя сигурно ги бе чакала на банкета на пътя, за да минат.

— Дейзи?

Тя откъсна поглед от огледалото и погледна Джейсън.

— Какво?

— Нещо не е наред ли?

Сигурно е било въображението й или заблуден слънчев лъч от залязващото слънце в огледалото, защото сега вече не се виждаше нищо.

— Не, предполагам, че съм малко изнервена.

— Време ти беше — Ръката му покри нейната. — Това е резултатът, който се надявах да постигна, откакто ти се премести в Игълсмаунт. Не само да си изнервена, а да се побъркаш от страх. Може би това ще те възпре да не поемаш смахнати рискове.

— Тогава без съмнение си постигнал своята…

Тя прекъсна изречението си, когато лимузината зави зад ъгъла и подкара през стена от огън!

Сам настъпи бясно спирачката и колата спря с писък. Цялата дясна половина на пътя беше блокирана от някакъв старомоден камион, чийто товар от сено и кабината му бяха обхванати от пламъци.

— Какво, по дяволите, става тук?

Джейсън скочи от колата едновременно със Сам.

— Стой тук, Дейзи, ще видя дали някой е оцелял.

Той хукна към пламъците.

Господи, какъв ужас! Дейзи излезе от своята страна на лимузината и се затича към камиона. Трябваше да окаже помощ, ако можеше. Изглеждаше невъзможно шофьорът да е успял да слезе преди…

— Дейзи!

Погледът й се отправи към лицето на Джейсън. Той се бе втренчил в нещо зад рамото й.

Тя хвърли поглед през рамо и замръзна по средата на пътя.

Някаква бяла спортна кола се носеше по пътя със светкавична скорост право към нея. През предното стъкло тя зърна едно усмихнато лице, обградено от бляскава черна коса. Синтия! Ужас обхвана Дейзи, изваждайки я от вцепенението й. Тя хукна към банкета на пътя.

Спортната кола бе твърде близо! Тя почти връхлиташе върху й!

Тогава Джейсън се озова до нея и сграбчвайки я за наметката, я блъсна настрани с такава сила, че тя падна на земята.

Какво се канеше да прави?

Разбра в следващия момент, когато колата профуча на косъм от нея.

Джейсън се хвърли на земята след нея и едновременно с това метна пелерината върху предното стъкло на спортната кола. Вятърът мигновено залепи плата към стъклото.

Дейзи чу пронизителен панически писък от вътрешността на колата, когато заслепената жена вдигна колата на две странични колела по магистралата, сетне извън нея и надолу по хълма.

Експлозия разлюля земята и разтърси асфалта, върху който лежеше Дейзи. Тя скочи на крака и хукна към банкета на пътя, за да види ада в долината долу. Колата на Синтия се бе блъснала в едно дърво и бе експлодирала и сега както останките, така и дървото бяха обхванати от пламъци.

Чу звука на сирените в далечината и видя как Сам внимателно се придвижва надолу по хълма към останките от колата, но знаеше, че е твърде късно и за двамата да помогнат на Синтия Хейс.

— Добре ли си? — Джейсън бе до нея и ръката му я прегръщаше. — Не те ли удари?

— Не. — Тя погледна назад към горящия камион. — Какво става с горящия камион насред пътя? Имаше ли някой в него?

— Мисля, че не. Не можах да видя никого вътре. Моето предположение е, че тя е паркирала тая таратайка насред пътя и я е взривила по радиото, когато ни е видяла да излизаме от къщата.

Тя потрепери.

— Радвам се, че никой друг не пострада.

— Тя е мъртва.

В дрезгавия глас на Джейсън прозвуча нотка на учудване, когато погледна надолу към горящата кола.

— Всичко продължи толкова дълго, че е трудно да се повярва, че вече е свършило. — Той откъсна поглед от останките на колата и погледна към нея. — Сигурна ли си, че колата не те е закачила? Ти трепериш.

— Не можа да ме удари.

Но се бе отървала на косъм. Чудеше се дали не бе загрубяла дотолкова, че да не чувства ни най-малко съжаление към жената, която бе намерила ужасната си смърт само преди няколко минути. Разбира се, всеки живот имаше стойност и потенциални възможности на тази земя. И все пак тя чувстваше само облекчение от това, че Синтия Хейс не бе повече в състояние да причинява болка и гибел на околните. Нещо повече — тя бе благодарна, защото Джейсън щеше най-сетне да бъде освободен от мрака.

— Чувствам се отлично, Джейсън — тя отиде по-близо до него. — Сега и двамата ще се чувстваме отлично.

 

 

Дълъг червен килим бе постлан под елегантния стоманеносив навес, водещ към богатите тъмни врати от тиково дърво на галерията „Фон Кранц“.

Дейзи и Джейсън пристигнаха един час преди откриването на изложбата, но дълги лимузини вече бълваха гости във вечерни облекла, а един камион от телевизията бе паркиран в една от пресечките.

Сам ги закара до главния вход на галерията, но въпреки това трябваше да си пробиват път през репортерите от вестниците и телевизията, за да достигнат до главния вход. Една дама от галерията отключи вратата, вкара ги бързо вътре и сетне заключи.

— Добре направихте, че ми се обадихте, та да бъдем нащрек за вас, господин Хейс — каза елегантната по-възрастна дама. Тя направи гримаса. — Всеки иска да погледне картината предварително. Аз съм госпожа Питърсън. Елизабет Питърсън. — Погледът й се спря на Дейзи. — Картината отговаря на вашата красота, госпожице Джъстин. Трябва много да се гордеете с баща си.

— Да, гордея се — усмихна се тя. — При това съм госпожа Хейс.

— Извинете, не знаех, че…

— Никой още не знае.

Дейзи хвана Джейсън за ръка.

— Този следобед се погрижихме за това. Признавам, че се поблазних да чуя как звучи новото ми име, но ще ви бъдем задължени, ако не казвате на никого. Не искаме да отклоняваме вниманието от изложбата. Това е нощта на Чарли.

— Разбира се — кимна госпожа Питърсън с разбиране. — Да ви донеса ли чаша шампанско?

— Не — каза Джейсън. — Но както и останалите, искаме да хвърлим един предварителен поглед на „Дейзи“.

— Разбира се, оттук, моля.

Тя ги поведе по елегантно мебелираното преддверие.

— Очакваме чудесни отзиви от критиците, господин Хейс. Това е наистина една изключителна картина.

— Наистина ли? — попита Дейзи развълнувано. — Харесва ли ви?

Госпожа Питърсън вдигна вежди изненадано.

— Та ние едва ли бихме приели картината, ако не вярвахме в нейните достойнства.

— Мислех си, че може би цялата тази публичност…

Жената вдигна брадичка.

— В галерията „Фон Кранц“ обикновено не осигуряваме охотно достъп на масмедиите. — Нейната покровителствена фасада се стопи и тя добави със съжаление: — Макар че понякога, изглежда, е необходимо публиката да се насърчава да приеме някой нов художник.

Тя бе спряла пред една картина, закрита с копринено покривало и поставена самостоятелно върху стената. С един замах на красиво маникюрираната си ръка тя отметна платното и отстъпи крачка назад.

— А сега ме извинете, но през следващите трийсет минути имам да върша хиляди неща, преди да отворим вратите.

— Няма проблеми — усмихна се Джейсън. — Обещаваме да завием отново картината, преди да пристигнат масмедиите.

Дейзи чу като в просъница тропането на четириинчовите токчета на госпожа Питърсън върху излъскания под, докато се отдалечаваше, но не можеше да свали поглед от поставената в рамка картина.

Ти успя, Чарли. Най-сетне спечели пръстена.

— Не очаквах, че е толкова внушителен — прошепна тя. — В къщурката бяхме твърде близо до картината и до него. Тя е права, портретът е изключителен.

— Ти би трябвало да очакваш това. Той е твоят портрет. Ти си изключителна.

Тя поклати глава.

— Не, този портрет няма нищо общо с мен. Той има отношение към любовта.

— Да. — Ръката на Джейсън я прегърна. — Веднъж ти каза, че Чарли е добър в изобразяването на любовта.

— Да, той е добър в това. — Бузите й бяха зачервени, очите й искряха и сияеха. — Не го ли чувстваш, Джейсън? Чарли успя! Всичко е тук. Винаги ще бъде тук за теб и за мен, и за всеки, който погледне картината.

— Да, чувствам го. — Гласът на Джейсън бе дрезгав, погледът му бе впит в картината и следващите му думи бяха произнесени със заекване: — Аз… те обичам, Дейзи Джъстин… Хейс.

Той произнасяше тези думи за първи път. Тя знаеше, че ще му трябва период на адаптация след всичките тези години, преди да може да приеме любовта между тях, без да се страхува за нея, а тя се бе опитала да бъде търпелива, за да дочака неговата окончателна съпричастност. Сега я обхвана такава шеметна радост, че трябваше да преглътне, за да премахне буцата, внезапно заседнала в гърлото й.

Разсъмване след тъмна нощ.

Безопасност след ураган.

Тя пристъпи по-близо до Джейсън и положи с любов глава върху неговото рамо, без нито за миг да сваля поглед от картината.

БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧАРЛИ.