Айрис Йохансен
Моя прекрасна лейди (1)

Първа глава

— Това твое малко откритие не може да е чак толкоз гениално — каза Джейсън Хейс сухо. — Защото ако бе такава, сега щеше да е я в Ню Йорк, я в Лондон, а не в Женева, в Швейцария.

— Но тя е страхотна.

Ерик се облегна на стола си и погледът му обходи театъра. Той бе малък, но препълнен до последния стол.

— Нали виждаш как винаги е претъпкано заради нея.

— Претъпкано е заради „Клетниците“. Музиката ги омагьосва.

— Не, заради нея е, казвам ти — запротестира Ерик. — Щях ли да настоявам да те доведа чак от Ню Йорк, ако мислех, че няма да я харесаш? Гласът й е драматичен. Ако ти не настояваше да има преценка на разпределението на ролите, щях да се опитам да я ангажирам за Дездемона още когато я чух миналата седмица. Тя е най-доброто сопрано, което някога съм…

— Престани. — Джейсън вдигна ръка. — Всичко това вече съм го слушал.

Ерик го погледна изпитателно.

— Господи, какъв циничен тип си само. Ето това ти е проблемът. Ти си галеник на съдбата, за когото няма нищо, което да не е чул или видял. Нима в теб няма радост от живота?

Джейсън се ухили:

— Е, затова пък в теб я има и за двама ни.

— Да, и ще си я пазя и подхранвам, докато не ме заровят на шест фута под земята.

Четвъртитото момчешко лице на Ерик се озари от дяволита усмивка.

— Намирам живота твърде забавен, за да се изкушавам да се превърна в мрачен Рочестър^[1] като теб.

Джейсън се усмихна с крива усмивка.

— Сравнението ти несъмнено е много сполучливо.

— Дявол да го вземе! — измърмори Ерик. — Е, добре де, извинявай. Нали знаеш колко съм цапнат в устата.

— Не се засягам.

Джейсън хвърли поглед към програмата.

— Значи името й е Дейзи Джъстин?

— Да — каза Ерик, разсеяно втренчил поглед в Джейсън. — Но ти изглеждаш адски изморен.

— Ще се оправя. Сега вече мога да си почина. Завърших промените в партитурата на последното действие точно преди да се кача на самолета.

— Но партитурата нямаше нужда от никакви промени.

— О, една партитура винаги може да се усъвършенства.

— Както казва максималистът. Преуморяваш се от работа. Ние с Пег не сме те виждали от осем месеца.

Джейсън не отместваше поглед от програмата.

— Знаеш защо.

— Да.

Ерик се намръщи, изпълнен с безпокойство.

— Но на това трябва да се сложи край. Не можеш да продължаваш така.

— Защо не? — Джейсън прелисти програмата. — Нали каза, че съм галеник на съдбата.

— Пошегувах се. — Ерик помълча и после каза: — Трябва да направиш нещо по оня въпрос.

Джейсън знаеше, че сега той не говореше повече за почивка.

— Вече опитах.

— Знам, но трябва да има някакъв начин да му се сложи край. Не можеш да закриляш целия свят.

— Не закрилям целия свят — усмихна се Джейсън. — Само моето ъгълче от света.

— Не ми харесва да те виждам такъв. Спомням си, когато…

— Няма смисъл да си припомняме миналото — каза Джейсън тихо. — Сега животът ми е добър. Имам всичко, каквото пожелая — пари, жени, успех. Престани да мислиш за мен като за някаква трагична фигура.

Ерик поклати глава:

— Това не е достатъчно.

Да, не бе достатъчно, и на него трябваше да му бъде ясно, че Ерик, който най-добре го познаваше, няма да се хване на неговите логически разсъждения.

— Имам работата си.

Ерик кимна:

— Е, да, ако нямаше работата, досега да си откачил. Твоята музика е единственото нещо, за което би дал пет пари.

— Не съвсем. Привързан съм мъничко и към теб.

— Престани с шегите. Ти си най-големият композитор, когото театърът е виждал през този век, но трябва да има…

— Андрю Лойд Уебър не би се съгласил с теб.

— Но публиката и критиците са съгласни. Стига си ми противоречил.

Джейсън се усмихна:

— Нямам ни най-малко намерение. Моето его не би допуснало такова нещо.

— Но ти си станал, кажи-речи, пълен отшелник. Човек не може да живее само за работата си.

— Кой ти каза? Я ме виж.

Ерик въздъхна.

— Дявол да го вземе, голям инат си.

Джейсън му се усмихна нежно.

— Ти си тоя, дето непрекъснато се заяжда, доброто ми куче. — Усмивката му изчезна. — Да оставим това, Ерик.

Ерик се вгледа в изражението му и сетне кимна неохотно:

— Окей.

Той сниши гласа си, когато светлините започнаха да гаснат и оркестърът засвири увертюрата.

— Ако не мога да те спася от теб самия, поне мога да подхраня страстта ти, като ти сервирам Дейзи Джъстин.

Джейсън се изкикоти:

— Говориш като сводник. Не съм тръгнал по света да си търся нова любовница.

— Не говоря за твоите плътски желания. Ти сменяш жените си като носни кърпички. — Ерик направи гримаса: — И това не е страст, а чисто и просто похот.

— Е, и каква е моята страст, о, ясновидецо?

— Песните — каза Ерик просто. — И гласовете, които ги изпълняват.

Завесата вече бе започнала да се разтваря, когато той добави с удовлетворение:

— Тя ще ти вземе акъла.

Джейсън сви рамене.

— Ще видим.

Искаше му се да може да изрази по-силно въодушевление. Дявол да го вземе, Ерик май бе прав, че беше преситен от живота. Може би жената бе талантлива, но не бе възможно да е чак толкова фантастична, колкото я представяше Ерик. Въпреки своя силен нюх на бизнесмен, който го правеше продуцент от най-висока класа, той бе склонен към отделни груби грешки в преценките си, когато ставаше дума за таланти. Е, най-малкото щеше да й даде възможност.

Той се облегна назад в стола си, докато мюзикълът се развиваше пред очите му. Бе слязъл от самолета, идващ от Ню Йорк, само преди три часа и с мъка успяваше да стои буден, камо ли да се концентрира. Както бе казал, музиката беше фантастична, но бе гледал представлението твърде много пъти, за да поддържа интереса си свеж. Като за местна продукция декорите бяха изненадващо добри, актьорите също, но в първата сцена не чак дотам, че да заслужават някакво специално внимание.

— Ето я.

Ерик сграбчи ръката му, щом започна фабричната сцена, кимвайки с глава към една стройна златокоса жена, облечена в селска рокля с цвят на синя метличина.

На нея наистина би й подхождала ролята на Дездемона, помисли Джейсън обективно. Дейзи Джъстин притежаваше сценично присъствие, приковаващо вниманието, и бе истински изящна. Малко над среден ръст, тя се движеше с изключителна грация. Гърдите й бяха щедро оформени, а цветът на кожата й бе като розов каймак. Дългата й коса с цвят на бяло злато и деликатните черти на лицето й придаваха вид на сияен ангел. Да, това бе думата. Тя сияеше, сякаш от нея се излъчваше светлина.

— Виждаш ли?

— Единственото нещо, което виждам засега, Ерик, е, че тя прилича на Дездемона.

И че не можеше да отрече несъмнената физическа реакция, появила се у него, докато я гледаше, с удивление осъзна Джейсън. Бе уморен до смърт, страдаше поради смяната на часовата зона след полета, никога преди не бе чувствал влечение към тоя тип ефирни създания и все пак усещаше безпогрешни признаци на раздвижване в слабините си, докато гледаше тази жена.

Ерик измърмори нещо със затаен дъх.

Сетне започна сцената с Фантин, съсипана от отчаяние, коленичила сама на сцената, за да изпее голямата си солова партия „Имах един блян“.

Джейсън застина и дочу ниското ликуващо кикотене на Ерик.

Ясни златни тонове, изпълнени с красота и страст, се извисиха в театъра. Тя преживяваше песента, оставяше се да бъде обладана от нея, сливаше се с нея.

— Господи! — прошепна Джейсън. Той изпитваше свирепа радост, подобна на болка. Бе загубен, отнесен и през останалото време, докато тя бе на сцената, седя неподвижен, сякаш бе прикован, а погледът му не се отмести нито за миг от сияйната фигура на Дейзи Джъстин.

Когато запалиха светлините в края на първото действие, Ерик се обърна към него:

— Е?

Джейсън се насили да пусне страничните облегалки на стола, които бе сграбчил, и стана на крака.

— Да се омитаме оттук.

— Сега? А не искаш ли да изчакаме и да отидем зад кулисите, за да…

Ерик млъкна, като видя, че Джейсън тръгна през тълпата по пътеката между столовете. Той стана бързо и го настигна във фоайето.

— Но какво, по дяволите, те прихваща? Бас държа, че ти хареса.

— Да.

Гласът на Джейсън прозвуча неясно, докато си пробиваше път през тълпата.

— Тогава хайде да отидем да й се обадим. Тя ще излезе отново чак в последната сцена.

— Ще изчакаме, докато представлението свърши. Да идем някъде да пием кафе.

Джейсън посрещна с благодарност студения въздух върху лицето си, когато тръгна надолу по улицата към кафенето на ъгъла. Бог му бе свидетел, че имаше нужда от нещо, за да проясни ума си. Чувстваше се замаян като от удар по главата.

— Какво знаеш за нея?

— Че пее като ангел и че отгоре на това може и да играе.

— Какво друго?

Ерик влезе в крак с него.

— Говорих с директора, Ханс Келър, който ми каза, че тя имала добро сърце, никога не закъснявала и била пълна професионалистка. Учила със стипендия в Милано при Столони. На двайсет и четири години е, майка й е починала, живее с баща си в една виличка в някаква артистична колония в покрайнините на Женева. Той бил художник.

— Добър ли е?

Ерик вдигна рамене.

— Средна хубост. — Той изгледа Джейсън с любопитство. — Какво значение има? Ние наемаме жената, а не баща й.

Джейсън отбягна отговора.

— Защо играе в двуактова продукция, когато би трябвало да е на Бродуей?

— Откъде да знам? — попита Ерик, леко раздразнен. — Виж какво, одобряваш ли я като наш първи избор за Дездемона или не?

— Одобрявам я.

Джейсън отвори вратата на кафенето и едно звънче звънна весело, известявайки тяхното пристигане. Когато облеченият с фрак келнер тръгна бързо към тях през стаята, Джейсън измърмори:

— Да не ме смяташ за идиот? Та тя направо ме хипнотизира.

Ерик се усмихна тържествуващо, тръгвайки след брат си.

— А така. Значи подписваме договор с нея тази вечер.

Джейсън гледаше с невиждащ поглед спретнатите розови покривки, докато следваше келнера към масата. Ерик бе прав, той се държеше адски странно и, изглежда, не можеше да се контролира. Неговата реакция при вида на Дейзи Джъстин бе невероятно емоционална, повече, отколкото Ерик би могъл да предположи.

Сигурно бе от музиката, успокояваше се той. Откога чакаше такъв глас? Реакцията му бе предизвикана от музиката, не от жената.

Но по някакъв необясним начин жената и музиката се бяха слели, бяха станали едно цяло в ума му.

И това „цяло“ го бе завладяло напълно и бе станало негово.

Бе седял в салона на театъра, измъчван от яростна ревност, която го заливаше на талази, докато публиката я аплодираше. Не искаше да споделя тези мигове. Не искаше да дели нея с другите.

Той седна на една маса, пое подаденото му от келнера меню, погледна го и му го подаде обратно.

— Кафе.

Никога не се бе държал като собственик, затова реакцията му изглеждаше налудничава. Но нима не изглеждаше налудничава всяка емоция, която бе изпитал, откакто видя Дейзи Джъстин за първи път? Господи, та неговото отношение към нея бе напълно ирационално. Ерик вероятно бе прав. Напоследък се преуморяваше с работа.

Дейзи Джъстин беше Дездемона — а глас като нейния не се срещаше всеки ден под път и над път. Веднъж да възвърнеше душевното си равновесие, щеше да бъде удовлетворен до немай-къде, успееше ли да я накара да пее неговите песни.

Ерик го гледаше недоумяващ.

— Изглеждаш така, сякаш на плещите ти тежат съдбините на света. Кажи ми какво смяташ да правиш.

— Естествено тази вечер ще сключим договор — каза Джейсън нетърпеливо. — Засега не мога да приема никой друг за Дездемона.

Ерик въздъхна с облекчение, след което внезапно се изкикоти:

— Дявол да го вземе, тя май наистина те впечатли, а? Умирам от нетърпение да видя как ще реагираш, когато запее твоите песни. Никога не съм те виждал такъв.

В момента на Джейсън не му бе до това да си представя как Дейзи Джъстин пее неговите песни. Реакцията му бе прекалено силна, напълно несъответствуваща на ситуацията. А колко ли по-силно би реагирал, ако чуеше този изящен глас да пее неговата музика?

Глупости! Когато се запознаеше с нея, тя вероятно щеше да се окаже банална и празноглава като восъчна кукла и тогава нямаше да има проблеми да отдели жената от песента. Някакво странно опасение го прободе. По някаква необяснима причина той не искаше да се запознава с Дейзи Джъстин и чувстваше, че е опасно да се среща с нея.

— Просто съм уморен.

Той отбягна погледа на Ерик, докато келнерът поставяше пред него чаша димящо кафе.

— Виж какво, иди ти в нейната гримьорна и оправи формалностите по предложението. Аз ще те чакам зад кулисите.

 

 

— Съжалявам, но не мога.

Дейзи почувства как гърлото й се свива, докато произнасяше тези думи. Господи, толкова трудно бе да откаже на Ерик Хейс, когато самият факт, че изобщо й бе направил това предложение, изглеждаше цяло чудо.

Ерик я изгледа с учудване.

— Парите ли ви се струват недостатъчни? Бихме могли да се споразумеем.

— Парите са съвсем достатъчни. Бих изпълнила тази роля и без пари, стига само да можех да играя в мюзикъл на Джейсън Хейс.

— Значи сте чували за него?

— Това е Швейцария, а не Тимбукту. Кой не познава Джейсън Хейс тук?

Това не бе съвсем точно. Разбира се, всички познаваха неговите произведения, но нищо повече. Той бе напълно мистериозна личност, избягваше известността, бе ексцентричен отшелник. Говореше се, че веднъж дори пропуснал една своя собствена премиера. Дейзи се извърна към огледалото и започна да почиства с крем грима от лицето си.

— Притежавам албуми с изпълнителите на всяко представление, което е поставял. Неговата музика… — Тя не се доизказа и преглътна, за да се освободи от буцата, заседнала в гърлото й. — Той е чудесен.

— „Нощна песен“ е най-хубавото нещо, което е създал. Тя е адаптация от Шекспировия „Отело“. Още от дете мечтата на Джейсън бе да постави тази пиеса. — Гласът на Ерик се сниши примамващо: — А вие ще играете Дездемона. Такава роля се пада само веднъж в живота.

На нея й се искаше той просто да млъкне и да си отиде. Не искаше да слуша повече. Как можеше да устои да не играе ролята в тази дивна пиеса: затаената натрапчива ревност на мавърския воин, която обрича на смърт любовта му с неговата нежна невяста.

— Не мога да приема.

— Но защо не? Това би ви направило известна.

Тя се усмихна пресилено.

— Бих била доста слаба личност, ако позволявах на ролите си да ме правят известна или без известна. Не е това, просто не мога да напусна Женева.

— Предпочитате да живеете тук, вместо да станете звезда с международна известност?

— Славата не ме блазни много. — Тя се обърна с лице към него и каза тихо: — Благодаря ви за предложението, но наистина не мога да го приема. А сега, извинете ме, но трябва да се обличам. Много съм уморена.

Ерик се изправи неохотно.

— Ще ми се още да си помислите. Джейсън ще ме удуши.

— Няма какво да мисля повече. Желая ви успех в търсенето на Дездемона.

Ерик поклати глава и тръгна към вратата.

— Мисля, че Джейсън няма да…

Той млъкна и след миг вратата се затвори след него.

Дейзи се извърна пак към огледалото и погледна отражението си с невиждащ поглед. И преди бе получавала прекрасни предложения, но никога тъй съблазнителни и от такава величина. Да играе в мюзикъл на Джейсън Хейс бе мечтата на всеки певец. Той пишеше музика, която затрогваше сърцето и извисяваше духа. Божичко, колко много й се искаше да вземе тази роля!

Е, добре, не можеше да я има и трябваше да приеме този факт хладнокръвно.

Лесно бе да си го каже, ала думите не премахваха болезненото разочарование, което се надигаше в нея.

Мюзикъл на Джейсън Хейс…

 

 

— Тя ни отказа.

Джейсън се отмести от сценичната врата, върху която се бе облегнал, когато Ерик тръгна към него.

— Какво?

— Добре ме чу. Тя отказа да приеме предложението.

— Предложи й още пари.

— Тя каза, че въпросът не бил в парите. Не иска да напусне Женева.

Джейсън измърмори едно сподавено проклятие.

— Но това е абсурдно.

Ерик вдигна рамене.

— Тя изглеждаше твърдо решена.

— Може би само се опитва да си вдигне цената.

— Не мисля — намръщи се Ерик. — Доста е пряма. Тя ми харесва, Джейсън. И на сцената, и в живота тя изглежда все същата. В нея има някаква простота, но… и излъчване.

— Значи тя ни трябва за Дездемона.

— Не вярвам, че ще можем да я наемем.

— Как така, по дяволите! — каза Джейсън рязко. Той отново почувства този прилив на свирепо чувство за собственост, което го бе обзело в театъра. Дявол да го вземе, нямаше да й позволи да си отиде. — Трябва да има някакъв начин. — Той тръгна надолу по мъждиво осветения коридор. — Почакай ме. Връщам се след минутка.

— Отиваш да говориш с нея?

— Не — каза Джейсън мрачно. — Да я завербувам.

 

 

— Госпожице Джъстин, аз съм Джейсън Хейс.

Дейзи несъзнателно се стегна и отстъпи от вратата. Ерик Хейс очевидно бе изпратил важната клечка.

— Приятно ми е, господин Хейс. Аз съм голяма ваша почитателка.

— Но види се, не чак толкова голяма, че да се оставите да ви убедя да играете главната роля в моята пиеса — отсече той, влизайки в гримьорната и затваряйки вратата.

Много важна клечка. Джейсън Хейс изобщо не приличаше на брат си нито по външен вид, нито по характер и Дейзи мигновено се почувства застрашена. Той бе тъй далеко от типичния образ на чувствителния музикант, колкото човек би могъл да си представи. Не само че бе тъмнокос, докато Ерик бе рус, но освен това Джейсън бе висок над шест фута и имаше телосложение на професионален боксьор. Кожата му имаше бронзов загар, а чертите на лицето му не бяха банално красиви. Скулите, му бяха прекалено широки, веждите — като черна мазка над проницателните му синьо-зелени очи, а добре оформената му уста бе твърде чувствена. Като Отело, хрумна й внезапно и сетне тя се усмихна, защото й стана забавно от причудливата й приумица. Вероятно той изобщо не приличаше на Шекспировия мрачен и ревнив воин.

— Не съм искала да ви обидя — каза тя тихо. — Влюбена съм в музиката ви.

— А аз — в гласа ви.

Внезапна усмивка озари и заля мургавото му лице и нейната топлина стопи мрачния му вид.

— Искам го и имам намерение да го получа.

— Обясних на вашия брат, че не ми е възможно…

— Какво искате? — попита той безцеремонно. — Кажете и аз ще ви го дам.

Тя искаше да играе в неговата пиеса и да пее песните му, но той не можеше да й даде това.

— Невъзможно е.

— Защо?

— Поради лични причини.

Погледът му се фокусира върху лицето й.

— Любовник?

Тя усети някакво внезапно напрягане у него, което я озадачи.

— Предпочитам да не говорим за това.

— Значи имате намерение да прахосате такава възможност заради някаква любовна връзка? — попита той грубо.

— Не съм казала… — Тя млъкна, сетне добави тихо: — Хората са по-важни от кариерата. Любовта е по-важна.

— Толкова сладникаво звучи, госпожице Джъстин. Не може да… — Той млъкна, вглеждайки се в лицето й. — Да ме вземат мътните! Но вие наистина вярвате в това.

Тя кимна.

— Разбира се, че вярвам. Не говоря неща, в които не вярвам.

— Колко невероятно.

Сияйна усмивка озари лицето й.

— Може би в Ню Йорк, но не и тук.

— Бас държа, че това е рядкост и от тази страна на Атлантика.

Той се усмихна любопитно.

— Струва ми се, че трябва да изследвам това явление.

— Аз не бих си направила труда. Това би било прахосване на таланта ви. По-добре ще бъде да се съсредоточите върху вашата чудесна музика. Съжалявам, но наистина не мога да работя с вас, господин Хейс, и аз…

— Джейсън.

Тя не обърна внимание на прекъсването и понечи да се обърне.

— Както казах на брат ви, въпросът не подлежи на обсъж…

Тя млъкна, защото неговата ръка я сграбчи за китката.

Електричество. Топлина. Вибриращ магнетизъм.

Тя погледна нагоре стреснато и видя шокираното изражение на лицето му, което вероятно бе отражение на нейното собствено. Почувства, че неочаквано остава без дъх и внезапно осъзна колко близо бе той до нея, усети топлината, която се излъчваше от огромното му тяло, аромата на сапун и лимонов одеколон.

Ръката му отпусна хватката върху нейната китка.

— Съжалявам, нямах намерение да ви докосвам. — Тонът му внезапно стана свиреп. — Но вие искахте да избягате от мен, по дяволите!

Тя облиза долната си устна.

— Само защото реших, че нашата дискусия е свършила. Вие ми направихте предложение, а аз отказах да го приема.

— Не е свършила. Току-що започва. — Той отстъпи крачка назад и направи явен опит да смекчи свирепите нотки в гласа си. — Позволете ми да ви поканя на вечеря и ще поговорим още.

Тя поклати глава.

— Ще бъде безполезно. Няма да променя решението си.

Той я изгледа втренчено за момент, неговите синьо-зелени очи бяха фиксирани изпитателно върху лицето й. Сетне отново се, усмихна, но не подигравателно или цинично, а топло.

— Е, тогава, струва ми се, аз ще трябва да ви го променя. Няма да се откажа от вас.

Във формулировката на неговите фрази имаше нещо странно и частнособственическо и тя отново усети как се изпълва с опасения.

— Не можете да се откажете от нещо, което не притежавате.

— Грешка на езика — в очите му блеснаха весели пламъчета. — Естествено онова, което исках да кажа, е, че няма да се откажа от моята Дездемона.

— Естествено. — Тя се отпусна. Разбира се, че е искал да каже това. — А сега извинете ме, но искам да си вървя вкъщи, за да си легна. Живея извън Женева и пътят дотам е дълъг.

— Аз ще ви откарам.

— Не — каза тя твърдо.

Усмивката му не слизаше от лицето, но тя усети как мускулите му незабележимо се стегнаха.

— Не се предавам. Вие сте родена, за да пеете партията на Дездемона.

Тя каза с престорено безгрижие:

— Може би някой ден ще ми позволите да играя в трупата ви при някое турне тук, в Европа.

Той поклати глава.

— Аз искам вие да създадете ролята. Искам ви на Бродуей. — Обърна се и отвори вратата. — Лека нощ, Дейзи.

Бе я нарекъл с първото й име и по някаква необяснима причина внезапното пренебрегване на условностите увеличи нейното безпокойство.

— Лека нощ, господин Хейс.

Той хвърли поглед през рамо и отново я поправи:

— Джейсън.

Преди тя да има възможност да отговори, той бе затворил вратата след себе си.

 

 

— Е, и какво ще правим сега? — запита Ерик Джейсън, докато излизаше от таксито при хотел „Хилтън“. — Не можем насила да я вземем с нас.

— Не можем.

Джейсън плати на шофьора на таксито, обърна се и закрачи към централния вход на хотела.

— Но можем да намерим някакъв лост и да го използваме.

— Какъв лост?

— Какъвто и да е.

Джейсън влезе във фоайето.

— Засега няма нужда и на двамата да ни мръзнат краката тук. Хвани утре самолета за Лондон и виж какво можеш да направиш, за да сключиш договор с Колин Бартлин за ролята на Яго. Аз ще се оправя с всичко тук.

— Сигурен ли си?

Джейсън кимна.

— Може да ти трябва време да го склониш. Чух, че Бартлин имал дългосрочен договор с „Фантом“. Защо не се обадиш на Пег да я накараш да те посрещне там?

— Може и така да направя.

Той се развесели и влезе в крак с Джейсън, докато пресичаха фоайето към асансьорите.

— Тя никога не е ходила в Лондон, освен това й трябва почивка. Напоследък децата ще я подлудят.

Той натисна бутона за повикване на асансьора.

— Само ако си сигурен, че нямаш нищо против да се заемеш с преговорите по наемането на Джъстин.

Вече съм се заел, помисли си Джейсън мрачно. И за това не бе виновна единствено музиката. Само я бе докоснал, а тялото му още чувстваше възбуда и копнеж. Тя също бе усетила флуидите, въпреки предаността й към оня проклет любовник, който, изглежда, я бе омагьосал.

Той усети как го обзема ален гняв при тази мисъл. Но това бе само секс. Не бе рядко явление някой мъж да изпитва натрапчиво сексуално влечение и да го контролира. За нея нямаше да има опасност. Той щеше да я накара да подпише договор. Можеше и да прекарат няколко нощи заедно, за да се освободят от страстта, която чувстваха един към друг, и сетне щеше да се върне в Ню Йорк.

Вратите се плъзнаха настрани и той влезе в асансьора.

— Не се тревожи. И без това сега нямам друга работа. Не предвиждам никакви проблеми да убедя Дейзи Джъстин да сключи договор с нас.

 

 

Макар и да преваляше полунощ, баща й още не бе си легнал, когато Дейзи се прибра в къщурката. Но тя и не очакваше, че той ще е заспал. Напоследък бе съвсем погълнат от работата си. Бе си създал навика да става при изгрев-слънце и да рисува чак до късно след полунощ.

Тя затвори вратата.

— Здравей, Чарли.

— Здравей — каза той разсеяно.

Тя поклати глава примирено, гледайки неговата висока непохватна фигура, наведена пред статива, сложен по средата на стаята, в която живееха и използваха за ателие. Силната светлина осветяваше и изваждаше на показ сивите нишки в разчорлената кестенява коса на Чарли и петната от маслена боя върху любимата му ленена работна риза на квадрати.

— Минава полунощ. Време е да си лягаш.

— Минутка само. Искам да получа точния нюанс на тая купа… — Погледът му се фокусира върху платното. — Как мина тая вечер?

— Доста добре. Публиката бе доволна.

Тя отиде до платното и сложи ръка върху неговата, докато той се вглеждаше внимателно в картината.

— Харесва ми. Тоя банан изглежда толкова реален, че можеш да го изядеш.

Той направи гримаса.

— Както веднъж ми каза един художествен критик, имам страшно чувство за предаване на тъканта, но никакво за духа.

— Което само показва какъв идиот е бил. Как може бананът да има дух?

Той се засмя.

— И аз така си помислих навремето. Помня колко бях вбесен… — Той не се доизказа, защото рисуването отново го погълна.

— Вечерял ли си?

— Какво?

Погледна я отвисоко.

— Да, струва ми се. Месо с чушки или нещо подобно.

— Но това беше вчера.

Тя го погледна угрижено. Открай време си бе висок и строен, но сега дългата му мършава фигура отслабваше с всеки изминал ден, забеляза тя тревожно. Трескавата енергия, която инжектираше в творбите си, започваше да му се отразява неблагоприятно.

— Нима? — Той добави малко сиво към кобалтовото на фруктиерата с плодовете. — Бях сигурен, че съм хапнал нещо.

— Ще направя малко супа. — Тя хвърли чантичката си на дивана и отиде в малката кухничка на отсрещната страна. — А после си лягаме.

— След като свърша. — Той се поколеба. — Мислех си, че може би ако не си много уморена, ще ми позираш малко. В портрета има нещо — наистина става хубав.

— Тогава защо не ми го покажеш?

— Ще бъде изненада.

— Аз не съм уморена, но ти трябва да си починеш. Нали помниш какво каза докторът за…

Тя млъкна. Той се бе обърнал и я гледаше, усмихвайки се нежно, бавно клатейки глава. И двамата знаеха, че е само въпрос на време, но той я бе накарал да обещае да не казва никому, за да може да изживее всеки момент съвсем пълноценно. Тя нямаше право да го поучава как да прекара последните си дни само защото искаше да го запази при себе си малко по-дълго. Почувства как очите й се наляха със сълзи и бързо се извърна, за да не ги види той.

— Ще поговорим за това по-късно. Ще приготвя супата.

 

 

Чарли работи върху портрета чак до след три часа сутринта и след това престана само защото тя твърдо го изпрати да спи, под предлог, че е много уморена, за да продължава да му позира. Той грижливо уви портрета в платно, преди да излезе от стаята. След като вратата на спалнята му се затвори след него, тя стана и отиде при платното с натюрморта, върху който баща й бе работил първоначално.

Не представляваше нищо особено. Просто един натюрморт като десетки други, които художниците от колонията излагаха с надеждата да продадат. Не бе справедливо, дявол да го вземе! Чарли винаги бе искал да създаде нещо чудесно. През целия си живот бе работил упорито за постигането на тази цел. Защо не искаше музата да го възнагради с една-единствена творба, с която да може основателно да се гордее, преди да умре?

Тя уморено се обърна и угаси светлините, преди да отиде в своята малка спалня. Животът невинаги бе справедлив, но човек трябваше да се справя, доколкото може. През последните няколко месеца бяха живели заедно и може би утре Чарли щеше да нарисува своя шедьовър.

Тя съблече небесносинята рокля от осемнайсети век, с която Чарли бе настоявал да я рисува, и внимателно я окачи в гардероба. Когато я бе видял в ролята на Фантин за първи път, той бе казал, че е родена да носи старовремско облекло и когато бе решил да нарисува портрета й, нищо не можа да го накара да миряса, докато тя не си закупи тази рокля от компанията.

Тя облече нощницата си, приближи се до прозореца и го отвори. Нямаше смисъл да си ляга и да се мъчи да заспи, докато първо не се успокоеше малко. Тази нощ се бяха случили толкова много неща, че адреналинът още не я оставяше на мира. Алпите изглеждаха сурови и неприветливи под лунната светлина и тя потръпна, докато ги съзерцаваше. Предпочиташе да ги гледа огрени от слънце, когато се виждаше буйната трева, растяща по предпланините. Това винаги й напомняше за онази чудесна сцена в „Звукът на музиката“. Но сега всякаква приветливост бе изчезнала и планините сякаш излъчваха само сурова скалиста мощ.

Също като Джейсън Хейс, хрумна й внезапно. В неговия вид имаше същата смела, необуздана мощ, както в планините. И все пак у този човек нямаше никаква студенина. Тя бе усетила вулканична жар, лежаща под тази сурова и груба външност.

„Нощна песен“.

Гърлото й се сви болезнено и тя преглътна с мъка. Не биваше да мисли за Джейсън Хейс или за неговата пиеса. През последните няколко години тя бе отказвала и други предложения. Болката щеше да мине с времето. Важна бе радостта от пеенето, а не кариерата.

Но, божичко, как би й се искало тя да бъде първата изпълнителка на неговите песни на Дездемона.