Лайза Клейпас
И тогава ти дойде (4)

Глава 4

— Закари! Скъпи Закари, колко се радвам да те видя! — Лили избърза напред и хвана ръцете му. Повдигна се на пръсти и залепи формална целувка на бузата му. Закари, красив в елегантния си костюм за езда, бе живото въплъщение на провинциален джентълмен. Икономът дискретно пое палтото, ръкавиците и шапката му. После Лили го повлече към един ъгъл и му прошепна в ухото — Пият чай в салона… мама, Пени и Уолвертън. Помни, че трябва да се държиш, все едно си влюбен в мен. Само да направиш мили очи на Пени, ще те ощипя, да знаеш! Ела!

— Почакай — нервно измърмори Закари. — Как е Пенелопе?

Лили се усмихна.

— Не се притеснявай толкова. Все още имаш шанс, стари приятелю.

— Обича ли ме още? Каза ли ти го?

— Не, не иска да си признае — отговори му през зъби. — Но е ясно като бял ден, че не е влюбена в Уолвертън.

— Лили, умирам от любов по нея. Нашият план трябва да проработи.

— Така и ще стане — потвърди решително. — А сега… в атака!

Прекосиха коридора.

— Мислиш ли, че идвам в подходящо време? Не е ли прекалено късно? — Закари повиши глас, за да го чуят другите в салона.

Тя му намигна.

— Разбира се, че не, скъпи. Точно сега е време за чая. — Въведе го в салона с широка усмивка. Помещението бе просторно и обзаведено с вкус: стените в бледожълто, мебелите от абанос, с огромни прозорци. — Ето ни и нас — обяви. — Всички се познаваме, няма нужда от представяне. Чудесно! — Стисна гордо ръката на Закари. — Трябва да ти кажа, Зак, че чаят на Рейфорд Парк е отличен. Почти толкова добър, колкото онзи, който предлагам на гостите си в Лондон.

Закари й се усмихна, докато се оглеждаше.

— Чаят на Лили е най-добрия, който някога съм опитвал. Смесва го по тайна рецепта.

— Открих я по време на едно от пътуванията ми.

Настани се върху изящен стол с крака във формата на животински лапи. Погледна скришом сестра си и със задоволство видя напрегнатия поглед, който тя хвърли на Закари. За момент на лицето на Пени се появи израз на тъга и отчаяна меланхолия. „Бедната Пени — помисли си Лили. — Ще направя всичко по силите си, за да бъдеш щастлива. Може би тогава ти и Зак ще ми докажете, че съществува истинска любов.“

Закари, показвайки отличните си обноски, се приближи към канапето, на което седяха Пенелопе и Тоти.

— Лейди Лоусън, за мен е удоволствие да ви видя отново, вас и вашата прекрасна дъщеря. Надявам се да сте в добро здраве.

— Прекрасно — отговори малко притеснено Тоти.

Харесваше го, макар че навремето не бе съгласна да ухажва дъщеря й. Знаеше, че любовта му към Пенелопе е чиста и искрена, но всяка фамилия с финансови ограничения трябваше да бъде практична. Лорд Рейфорд бе много по-добра партия.

Алекс продължаваше да стои облегнат на мраморната камина и се занимаваше с пурата си. Лили го погледна с неодобрение. Само зле възпитаните господа пушеха в компанията на дами. В редки случаи бе позволено на възрастните джентълмени да палят лула.

Закари поздрави внимателно Алекс с кимване на главата.

— Добър ден, Уолвертън.

Графът му отвърна по същия начин и отново се зае с пурата си. При всяко издухване на дима очите му се превръщаха в искрящи сребристи цепнатини.

„Невъзпитано животно“ — помисли си Лили. Присъствието на очарователен и любезен джентълмен, така различен от него, сигурно му се виждаше като заплаха. Дори и сто години да се опитва, Уолвертън пак нямаше да постигне хората да го приемат като Закари.

— Седни, Зак, и ни разкажи последните новости от Лондон.

— Без теб е пълна скука, както винаги — отговори младежът и се настани на близкия стол. — Миналата седмица присъствах на една вечеря и мога да ти кажа, че Анабел изглежда превъзходно, след като се омъжи за лорд Диърхъст.

— Радвам се за нея — коментира Лили. — Заслужава да е щастлива, след като десет години бе омъжена за онзи дърт козел сър Чарлс.

— Вилхемина! — възкликна Тоти. — Как можеш да приказваш такива неща за сър Чарлс, мир на душата му…

— И защо не? Когато уредиха сватбата, Анабел нямаше и шестнайсет. Че той можеше да й бъде дядо! И бе публична тайна, че се отнася зле с нея. Радвам се, че тя си е намерила някой по-подходящ.

Тоти въздъхна.

— Вилхемина, изглежда нямаш сърце.

Закари се наведе да потупа Лили по ръката и каза в нейна защита:

— Прекалено откровена си, скъпа. Но всички, които те познават, знаят много добре, че притежаваш най-чувствителното сърце.

Тя му благодари с поглед и разбра, че сестра й е поразена от обръщението „скъпа“. В душата на Лили се бореха радостта от развитието на нещата и болката да гледа как Пени страда. Искаше й се да може да я успокои, да й каже, че всичко е само фарс.

— Ще се опитам да си държа езика зад зъбите — обеща тя през смях, — поне днес. Да продължим с новините ти, Зак. Ще ти сипя още чай. С мляко и без захар, нали?

И докато Закари забавляваше дамите с лондонски клюки, Алекс наблюдаваше Лили. Принуди се да признае, че не е безпочвена идеята за брак между двамата. Близостта им говореше за дълги години приятелство. Също така бе очевидно, че се радват един на друг и се чувстват удобно в компанията си.

Очевидни бяха и предимствата. Закари, който бе трети син, щеше да се сдобие с богатството на Лили, много по-голямо от рентата, която ще наследи. А и тя бе атрактивна жена. Кожата й блестеше с розов оттенък, подчертан от синьо-зелената рокля, а тъмните й коси и очи я правеха наистина екзотична. Малко мъже можеха да устоят на изкушението да влязат в леглото й. Колкото до социалното положение, Лили ще е късметлийка да хване такъв мъж с добро потекло и приятен характер, особено след като години наред е била на ръба на провала.

Представи си ги заедно и свъси вежди. Изглеждаше нереално. Закари, въпреки трийсетте си години, още бе зелен. Никога нямаше да е мъжът в къщата, още по-малко с жена като Лили. Ще предпочита да угоди на желанията й, вместо да спори с нея. И накрая тя ще започне да презира такъв недостоен съпруг. Бракът им бе обречен на провал от самото начало.

— Милорд? — Лили и останалите го гледаха. Алекс разбра, че се е отнесъл и е загубил нишката на разговора. — Милорд — повтори тя, — попитах ви дали са направили изкопа в градината.

— Изкоп? — Добре ли чуваше?

Лили имаше доволен вид.

— Да, за новото езеро.

Графът я гледаше онемял от изненада. Накрая успя да изрече:

— За какво, по дяволите, ми говорите?

Всички, без Лили, изглеждаха учудени. А тя продължи невъзмутимо:

— Вчера следобед имах занимателен разговор с градинаря ви, господин Чамли. Подхвърлих му няколко идеи за подобряване на градината.

Алекс извади пурата от устата си и я запрати в камината.

— Градината ми няма нужда от подобрения — възрази. — Двадесет години се поддържа в този вид.

Тя поклати глава.

— Именно. Обясних му, че видът й е старомоден. Съвременните градини са заобиколени с изкуствени езера. Посочих на господин Чамли най-подходящото място, където да започне изкопа.

Алекс почервеня от яд. Искаше му се да я удуши.

— Чамли няма да направи и копка, без да се консултира с мен.

Лили невинно сви рамене.

— Изглеждаше въодушевен от идеята. Не бих се изненадала, ако вече е започнал да копае. Наистина мисля, че промените ще ви харесат. — Дари го с мила усмивка. — Така винаги, когато минете покрай езерото, ще си спомняте за мен.

Лицето на Уолвертън се изкриви и той побърза да напусне салона, издавайки звук, наподобяващ ръмжене.

Тоти, Пенелопе и Закари гледаха втренчено Лили.

— Май идеята не му хареса особено — посочи тя леко разочарована.

— Вилхемина — гласът на Тоти едва излизаше от гърлото й, — признавам, че не си го направила с лоши намерения. Но смятам, че не трябва да се опитваш да правиш повече подобрения в собствеността на лорд Рейфорд.

Една от готвачките, препасана с бяла престилка и с изкривено боне, влезе в салона.

— Лейди Лоусън, главната готвачка би желала да говори с вас за сватбения банкет, когато ви е удобно. Не знае какво да прави.

— Какво? — попита смаяно Тоти. — Двете с нея вече уточнихме всичко, до най-малките подробности. Не знам защо сега е объркана.

Лили деликатно прочисти гърло.

— Мамо, може би иска да поговорите за промените, които аз й предложих.

— О, скъпа, какво си направила? — Тоти стана и забързано напусна помещението, развявайки коси.

Лили се обърна към Закари и Пенелопе.

— Добре, защо вие двамата не си поговорите малко, докато аз оправя бъркотията, която причиних?

Излезе, без да обръща внимание на слабите протести на сестра си и затвори вратата след себе си. Потри доволно ръце и се усмихна. „Добра работа“ — каза си и потисна импулса да подсвирква, докато се насочваше към задната галерия. Отвори остъклените врати и излезе в градината.

Реши да се наслади на ясния ден и се отправи по една от алеите към гората. Чу гласове и се опита да остане незабелязана. Заплашителните викове на Уолвертън кънтяха като топовни гърмежи. Не можа да устои на изкушението, затова се приближи и се скри зад един храст.

— … но, милорд, — протестираше Чамли. Лили си представи как пълничкото лице се зачервява, а слънчевата светлина се отразява в плешивата му глава. — Милорд, тя просто предложи едно подобрение, но аз никога не бих направил нещо, без ваше позволение.

— Не ме интересува какво е предложила, интересно или не. Не го прави! — заповяда Уолвертън. — Не пипай нито клонка, нито плевел, нищо!

— Да, господине.

— В тази градина нямаме нужда от друго езеро.

— Разбира се, господине, имате право.

— Осведомете ме, ако отново се опита да се меси, Чамли, и предупредете останалите да не променят обичайните си дейности. Следващата й идея може да е да боядиса къщата в розово и лилаво.

— Да, милорд.

Уолвертън явно сметна разговора за приключен, тъй като Лили чу стъпки. За нещастие, някакво шесто чувство му бе подсказало нейното присъствие. Заобиколи храста и я видя. Лили се озова пред ядосаното му лице.

— Госпожице Лоусън! — изръмжа той.

Тя вдигна ръка да се предпази от светлината, попадаща директно в очите й.

— Да, милорд?

— Чухте ли всичко, или трябва да повторя?

— Всеки в разстояние от един километър ви е чул, сър. И за ваше успокоение, нямам намерение да боядисам къщата ви в розово. Макар, че…

— Какво правите тук? — прекъсна я той.

Лили трябваше да измисли някакво извинение на момента.

— Ами… Зак и аз имахме… малък спор. Излязох да глътна малко свеж въздух.

— Майка ви къде е? При Пенелопе и Закари?

— Предполагам — отговори невинно.

Уолвертън я загледа, като че ли можеше да прочете мислите й.

— Какво сте намислила? — попита с убийствен тон. Внезапно се обърна и пое по пътеката към къщата.

О, не! Лили се вледени при мисълта, че може да завари Закари и Пени в компрометираща ситуация. Всичко щеше да пропадне. Трябваше да измисли начин да го спре.

— Почакайте! — извика и се затича след него. — Почакайте!

Тогава кракът й се закачи за нещо и падна по очи, надавайки вик на болка. Обърна се да види в какво се е спънала. Беше един корен на дърво, който излизаше на повърхността. Опита се да се изправи, но усети такава болка в глезена, че отново се отпусна на тревата.

— По дяволите!

Чу се и възклицанието на Уолвертън, който се обърна да види какво става.

— Какво стана? — приближи се до нея.

— Изкълчих си глезена — каза Лили, изненадана и ядосана едновременно.

Алекс й хвърли красноречив поглед и отново се обърна.

— Истина е! — извика тя. — Елате и ми помогнете. Сигурна съм, че дори вие можете да го направите.

Приближи се, но не понечи да й помогне.

— Кой крак?

— Толкова ли е важно?

Той приклекна и повдигна края на роклята, за да открие глезените й.

— Кой е? Този?

— Не. Ау! — извика от болка. — Какво се опитвате… Ау! Боли! Махнете си ръцете от мен…

— Добре, мисля, че не се преструвате. — Хвана я за лактите и я изправи.

— Разбира се, че не! Какво, по дяволите, прави този корен тук? Това е опасно!

Отговорът на Алекс бе един заплашителен поглед.

— Предлагате още промени в градината ми?

Лили тръсна глава и задържа устата си затворена.

— Добре — промърмори той.

Насочи се бавно към къщата. Тя беззащитно се клатушкаше до него.

— Не смятате ли да ми подадете ръка?

Предложи й лакътя си и Лили се хвана, отпускайки върху него тежестта на тялото си. Стараеше се да забави крачките си и така да даде възможно най-много време на Закари и Пенелопе. Погледна дискретно към придружителя си. Русата му коса бе разбъркана, далеч от обичайната идеална прическа. Влажният въздух караше краищата й да се подвиват на врата. Няколко кичура падаха върху челото му. Истината бе, че имаше разкошна коса за мъж. Усещаше и прекрасния аромат, който излъчваше: смесица от тютюн, колосан лен и нещо атрактивно, което не можеше да определи. Въпреки болката в глезена, почти се наслаждаваше да върви до него и това я ядосваше. Затова започна нова дискусия.

— Не може ли да вървите по-бавно? — попита. — На състезание ли сме? По дяволите! Уолвертън, ако глезенът ми се влоши, няма да го забравя!

Алекс присви очи, но забави крачка.

— Госпожице Лоусън, имате много мръсен език.

— Така говорите вие, мъжете. Не виждам защо да не го правя и аз. Освен това, приятелите ми обожават оригиналния ми речник.

— Включително и Дерек Крейвън?

Лили се зарадва, че той е наясно за приятелството й с Дерек. Нека да знае, че има силни съюзници, на които да разчита в случай на нужда.

— Господин Крейвън ме е научил на някои от най-полезните думи.

— Не се съмнявам.

— Докога мислите да ме влачите по този начин? Не съм инатливо магаре, което да дърпате безмилостно напред. Можете ли да крачите малко по-бавно? И между другото, милорд, смърдите на пура.

— Ако това ви обижда, вървете сама.

Продължиха да спорят, докато стигнаха къщата. Преминаха през галерията и коридора и Лили започна да говори високо, така че да я чуят в салона. Когато Уолвертън отвори вратата и я повлече вътре, Закари и Пенелопе седяха на подходяща дистанция. Лили се запита какво ли се е случило, когато са останали насаме. Закари бе в добро настроение, нещо обичайно за него, а Пенелопе й се виждаше зачервена и задъхана.

Алекс им хвърли един поглед и попита сухо:

— Госпожица Лоусън спомена за някаква свада.

Закари, който беше станал при влизането им, я погледна учудено.

— Пристъпите ми на лошо настроение са легендарни — намеси се Лили. — Но чистият въздух ми помогна да си изясня нещата. Прощаваш ли ми, Зак?

— Няма нищо за прощаване — отговори кавалерски той и се наведе да целуне ръката й.

Тя се вкопчи в него.

— Зак, страхувам се, че трябва да ми помогнеш да стигна до някой стол. Изкълчих си глезена. — Размаха ръка по посока на градината. — Един корен, почти толкова дебел, колкото мъжки крак!

— Преувеличавате малко — вметна иронично Алекс.

— Добре де, но беше достатъчно голям.

Накуцвайки драматично се запъти с помощта на Закари към един стол и се настани на него.

— Трябва да й приготвим компрес — каза Пенелопе. — Бедната Лили! Не се движи! — И забързано напусна салона.

Закари също се показа загрижен.

— Мислиш ли, че е лошо нараняване? Само глезена ли те боли?

— Ще се оправя. — Направи гримаса. — Ще дойдеш ли утре да видиш как съм?

— Ще идвам всеки ден, докато се оправиш — успокои я.

Лили се усмихна на Уолвертън над рамото на Зак и се запита дали скърцането, което чуваше, е от зъбите му.

 

 

На следващия ден глезенът й вече бе добре и само леко пробождане й напомняше, че го е изкълчила ден по-рано. Времето беше топло, грееше слънце. Закари дойде сутринта, готов да я изведе на разходка с кабриолета си, а Лили настоя и Пенелопе да ги придружи. Алекс отклони не дотам въодушевената покана на годеницата си да се присъедини към тях и предпочете да се занимае с неотложните си дела. Както Лили, така и Закари, се почувстваха облекчени от отказа, тъй като присъствието му щеше да обтегне обстановката.

Тримата потеглиха с открития кабриолет. Закари умело държеше юздите, поглеждаше през рамо от време на време и се усмихваше на коментарите на двете си спътнички. Двете сестри седяха една до друга на задната седалка, защитавайки лицата си от яркото слънце със сламени шапки. На едно разклонение Закари бе този, който избра по-малко натоварения път и така стигнаха до красива открита местност. Той спря конете, за да се насладят на ширналата се пред очите им зелена поляна, осеяна с виолетки, горски здравец и дървета.

— Прекрасно е! — възкликна Пенелопе, като отмахна един кичур от лицето си. — Слизаме ли? Искам да набера няколко виолетки за мама.

— Хмм. — Лили поклати глава. — Страхувам се, че глезенът ми малко ме наболява — излъга. — Днес няма да мога да тичам. Но може би Зак ще иска да те придружи.

— О, аз… — Сестра й погледна красивото сериозно лице на младежа и се изчерви. — Не мисля, че е прилично.

— Моля те — обади се Закари. — Ще бъде удоволствие за мен.

— Но… без придружител…

— Хайде, всички знаем, че Зак е безупречен кавалер — каза Лили. — И не мисля да ви изпускам от поглед нито за минута. Ще бъда придружител от разстояние. Пени, ако не ти се разхожда, ще съм очарована да ми правиш компания.

Пенелопе, раздвоена между това да прекара известно време с любимия насаме или да остане със сестра си, прехапа нерешително устни. Изкушението взе връх и тя се усмихна свенливо на Закари.

— Добре, една кратка обиколка.

— Връщаме се, когато кажеш — и скочи енергично от кабриолета.

Помогна й да слезе и двамата бавно се отдалечиха към поляната. Лили ги наблюдаваше доволна от мястото си. Бяха перфектна двойка. Закари бе честен младеж, достатъчно силен, за да я защитава, но без да я плаши. А Пени бе точно сладкото и невинно момиче, от което той се нуждаеше.

Вдигна крака на седалката отсреща и извади кошницата с плодове и бисквити. Избра си една ягода и поднесе лице към слънцето.

Преди доста време в Италия с Джузепе бяха си направили пикник на подобна поляна, няколко дни преди да станат любовници. Тогава Лили се имаше за зряла жена, но в последствие разбра колко глупава и наивна е била.

 

 

— Въздухът тук е прекрасен — каза възторжено тя, облегната на лакти върху одеялото. Отхапа от една круша, толкова мека, че се топеше в устата й като масло. — И всичко е по-вкусно!

— Омръзнаха ли ти вече удоволствията на града, amore mio? — Красивите тъмни очи на Джузепе, обрамчени с гъсти мигли, я гледаха чувствено.

— Висшето общество тук е много по-скучно от нашето в Англия — замисли се Лили, загледана в тревата. — Всеки се стреми да се покаже и да бъде забелязан, всички говорят, а никой не слуша.

— Аз те слушам, carissima. Слушам всяка твоя дума.

Лили обърна глава и му се усмихна.

— Наистина ли? И защо, Джузепе?

— Защото съм влюбен в теб — отвърна пламенно той.

Тя избухна в смях.

— Ти се влюбваш във всички.

— И какво лошо има в това? Може би в Англия, но не и в Италия. Мога да предложа специална любов на всяка жена. И една само за теб. — Взе чепка грозде и я приближи до устните й, като продължаваше да я пронизва с поглед.

Лили отвори уста. Чувстваше се поласкана и сърцето й биеше силно. Откъсна едно зърно със зъбите си и му се усмихна. Никога преди не я бяха ухажвали с такова благородство и финес. В погледа му се четяха обещания за нежност и страст и макар, че мозъкът й отказваше да повярва, сърцето й отчаяно го искаше.

Доста дълго бе живяла сама и жадуваше да опознае тази мистерия, по която въздишаха всички.

— Лили, моя прекрасна англичанке, — промърмори Джузепе. — Мога да те направя щастлива. Безкрайно щастлива, bella.

— Не трябва да говориш така. — Отвърна поглед и се опита да скрие зачервените си бузи. — Никой не може да обещае подобно нещо.

— Perche no? Остави ме да опитам, cara. Прекрасна Лили, винаги с тази тъжна усмивка, ще те накарам да се почувстваш по-добре. — Бавно се наведе да я целуне. Милувката на устните му бе топла и приятна и в този миг Лили реши, че той ще е този, който ще я направи жена. Ще му се отдаде. В края на краищата никой не вярваше, че е девствена. Невинността й не интересуваше никого.

 

 

Спомняйки си миналото, Лили се питаше как е могла да смята мъжете и любовта за нещо мистериозно и пленително. Скъпо бе платила за грешката си с Джузепе и продължаваше да плаща за греховете си. Въздъхна и погледна към сестра си и Закари. Не вървяха хванати за ръка, но несъмнено между тях се усещаше атмосфера на интимност. „Това е мъж, който никога няма да те предаде, Пени, — помисли. — Което си е жив късмет, повярвай ми.“

 

 

След като Закари си тръгна, Пенелопе сияеше. Но през следващите часове еуфорията постепенно намаляваше и на вечерята блясъкът в очите й бе изчезнал, а тя изглеждаше бледа и потисната. Лили се питаше какви мисли минаваха през главата й, но двете успяха да разменят само няколко думи преди лягане.

— Пени — каза, докато разкопчаваше копчетата на гърба й, — какво става? Цял следобед беше много сериозна и едва докосна вечерята.

Пенелопе застана пред тоалетката и се зае да сваля фибите, придържащи косата й. Освободени, русите къдрици се спуснаха чак до кръста. Остана загледана в сестра си с тъжно изражение.

— Знам какво се опитваш да направиш. Не трябва да подготвяш повече срещи между Закари и мен. Не водят до нищо, а и не е правилно.

— Съжаляваш ли, че днес беше с него? — попита Лили. — Поставих те в трудна ситуация, нали? Извинявай.

— Не, беше чудесно — възкликна Пенелопе, а после я погледна засрамена. — Не трябваше да казвам това. Не знам какво ми става! Толкова съм объркана…

— Причината е, че винаги си се подчинявала на мама и татко и си постъпвала, както се е очаквало от теб. Пени, никога не си била егоист. Влюбена си в Закари. Жертваш се за родителите ни.

Сестра й седна на леглото и сведе поглед.

— Няма значение в кого съм влюбена.

— Единственото, което има значение, е твоето щастие! Защо си притеснена? Случило ли се е нещо?

— Лорд Рейфорд говори с мен следобед — обясни Пени с тънък глас. — Веднага след разходката ни.

Погледът на Лили стана студен.

— Какво ти каза?

— Питаше за разни неща… и ми даде да разбера, че Закари не е твой претендент. Че се държи недостойно и се опитва да ме ухажва.

— Как се осмелява да говори така?

— Вярно е — каза тъжно. — Знаеш, че е така.

— Разбира се… Нали аз измислих този план! — Или поне така си мислеше. — Но как се осмелява да ни обижда с подобно обвинение?

— Лорд Рейфорд смята, че ако Закари е искал да се ожени за момиче като мен, никога няма да вземе някоя като теб за съпруга.

Лили още повече се намръщи.

— Някоя като мен?

— „Опитна“ беше думата, която употреби — каза притеснено сестра й.

— Опитна? — Лили ходеше из стаята като тигър в клетка. — Явно си мисли, че не съм достатъчно добра, та да си хвана съпруг. Добре, има мъже, които ме намират привлекателна, мъже, които имат нещо повече от лед във вените си. Боже, кой взел да ме критикува! Трябва да поставя нещата на мястото им и за момента…

— Лили, моля те — обади се Пенелопе почти без глас. — Всичко това ме поболява. Защо не оставим нещата както са си?

— Да, добре. Но само след като изясним някои работи с негова милост.

— Не! — Сестра й постави ръка на челото си, като че такава ситуация бе повече, отколкото можеше да понесе. — Не трябва да ядосваш лорд Рейфорд! Страх ме е!

— Заплаши ли те? — За щастие Пенелопе не можа да види отмъстителната физиономия на Лили.

— Н-не, не точно. Но е толкова суров… Не мисля, че би толерирал каквото и да е предателство.

— Пени, ако Закари те помоли…?

— Не! — възкликна тя с насълзени очи. — Да не говорим повече за това! Няма да те слушам, няма!

— Добре, добре — успокои я Лили. — Няма да говорим повече тази нощ. Не плачи! Всичко ще се оправи, ще видиш.

 

 

Алекс слизаше бързо по стълбите. Бе облечен в пътнически костюм: вълнено сако, жилетка от поплин и памучни панталони. Трябваше да отиде до Лондон, заради съобщението, което получи предния ден. Щяха да изключат брат му Хенри от Уестфилд. За първи път един Рейфорд ще е принуден да напусне такова реномирано училище.

Графът, ядосан и притеснен, се питаше каква лудория е причината за изгонването. Хенри винаги е бил много енергично и палаво дете, но имаше добро сърце. Кратката бележка от директора не съдържаше никакви обяснения, само се споменаваше, че присъствието на момчето в Уестфилд вече е нежелателно.

Въздъхна, мислейки си, че е сбъркал във възпитанието на Хенри. Всеки път, когато извършеше някоя беля, не го наказваше достатъчно сурово. Брат му беше много малък, когато починаха родителите им и Алекс се бе превърнал в баща за него, вместо брат. Дали не е допуснал грешки с него? Дали не е трябвало да се ожени преди години и така детето да има грижовна майка?

Мислите му бяха прекъснати от деликатна женска фигура в бяла нощница, която бързо се качваше по стълбите. Отново Лили, бродейки из къщата почти гола.

Когато го видя, тя спря няколко стъпала по-надолу. Хвърли поглед на суровото му лице, изръмжа и постави ръце на главата си.

— Да забравим за това, става ли?

— Не, госпожице Лоусън, — отговори грубо Алекс. — Искам да ми обясните откъде идвате и какво сте правила.

— Нищо няма да ви кажа — каза тя през зъби.

Алекс се загледа в нея. Имаше вероятност да е казала истината, че се връща от тайна среща с някой слуга. Поне видът й не го опровергаваше: боса, по нощница, разрошена и с изморено лице, като след нощ на удоволствия. Незнайно защо, тази мисъл го ядоса. По-нормално би било да му е все едно какво правят останалите, стига да не го закачат. Но в момента се чувстваше бесен.

— Ако се случи отново — обяви студено, — лично ще ви приготвя куфарите. В Лондон може и да приемат неморалното поведение, но тук аз не го толерирам.

Лили издържа на погледа му, предизвиквайки го, но реши да продължи пътя си, след като изпусна няколко обидни имена под носа си.

— Какво казахте? — попита той заплашително.

Хвърли му сладка усмивка през рамо.

— Пожелах ви приятен ден, милорд.

Когато се прибра в стаята си, помоли да й приготвят банята. Камериерките напълниха мраморната вана в съседното помещение, запалиха огън в малката камина и приготвиха хавлии на поставката. След като свършиха работата си, Лили ги отпрати.

Пъхна се във ваната и започна разсеяно да се полива с вода. Стените бяха облепени с тапети на цветя и птици. Върху поставката на камината бяха изобразени дракони и пагоди. Старомодно. Тя не би дала нито пени за такова обзавеждане. „Само ако можех, доста неща щях да променя тук“, помисли и се потопи изцяло във водата. После изкара глава и разтръска коси, решена да обмисли настоящата ситуация.

Сомнамбулизмът започваше да се проявява все по-често. Вчера се събуди в библиотеката, а днес в салона, изтегната върху едно канапе. Как е стигнала дотам? Как е успяла да слезе по стълбите, без да падне? Можеше да си счупи врата!

Не можеше да позволи това да продължава. Запита се със страх дали не трябва да се връзва нощем за леглото. И ако някой открие какво прави? Нервно се усмихна при мисълта, че Уолвертън не би се изненадал. Вероятно я смяташе за най-покварената жена на земята.

Можеше да опита с алкохол преди лягане. Ако е пияна… Не, щеше да е началото на края. В Лондон бе виждала доста хора, унищожени от пиенето. А ако отиде при някой доктор да й предпише нещо? Ще каже, че е луда. Прекара ръка през мокрите си коси.

— А може би съм луда — промърмори. — Коя жена не би полудяла, ако й отнемат детето?

След като свърши с къпането, излезе от ваната и се подсуши с огромната хавлия. Избра да облече семпла рокля, щампована с малки розови цветчета, в която изглеждаше млада като Пенелопе. Седна пред камината да изсуши косата си и да изработи план за деня.

— Преди всичко — щракна с пръсти, — трябва да убедя Уолвертън, че Закари ухажва мен, а не Пени. Това ще го обърка.

— Госпожице? — Гласът изразяваше изненада. Камериерката стоеше до вратата на банята. — Казахте ли нещо?

— Не, не ми обръщай внимание. Говорех си сама.

— Дойдох за хавлиите.

— Вземи и нощницата. О, кажи ми къде е графа. Искам да го видя.

— Тръгна за Лондон, госпожице.

— Лондон? — Лили ококори очи. — Защо? И за колко време?

— Каза на Силвърн, че ще се върне довечера.

— Добре, доста кратко пътуване. И какво смята да прави там?

— Никой не знае.

Лили предчувстваше, че камериерката знае нещо, но не иска да й каже. Слугите на Уолвертън си държаха езика зад зъбите и бяха предани на своя господар.

 

 

Уестфилд бе разположен на един от трите хълма на североизток от Лондон. При хубаво време от върха на хълма се откриваше гледка към дванадесет графства. Училището бе едно от най-реномираните в страната. От него бяха излезли политици, артисти, поети и военни. Алекс също бе учил там. Спомняше си строгата дисциплина на учителите и тиранията на по-големите момчета, близките приятели и лудориите. Бе очаквал и Хенри да се приспособи там, но очевидно не бе станало така.

Мълчаливо момче го придружи до кабинета на директора. Доктор Торнуейт стоеше изправен пред бюрото си и го поздрави сдържано. Беше слаб мъж, с прошарена коса, удължено набръчкано лице и тъмни гъсти вежди. Заговори с порицателен тон:

— Лорд Рейфорд, бих искал да изразя облекчението си, че идвате да приберете този престъпник. Това е младеж с опасен характер, който няма място в Уестфилд.

Алекс чу гласа на брат си някъде отзад.

— Алекс!

Хенри, който до този момент седеше на една дървена пейка до стената, побърза да се приближи, опитвайки се да изглежда разкаян. Алекс не можа да сдържи усмивката си, хвана го за рамото и го огледа.

— Защо казва, че си опасен, момчето ми?

— Една малка лудория — довери Хенри.

Момчето имаше доста широка представа за забавление, но бе добро дете и всеки би се гордял с него. Макар и малко нисък за дванайсетте си години, беше силен и здрав. Обичаше спорта, математиката и криеше влечението си към поезията. Обикновено сините му очи блестяха със заразна жизненост и трябваше често да сресва русата си, почти бяла коса, за да укротява къдриците. Беше енергичен и дързък, което компенсираше липсата на височина и бе станал лидер сред приятелите си. Ако направеше нещо лошо, после задължително се извиняваше. Алекс не можеше да си представи какво е провокирало неговото изключване. Залепил е страниците на няколко книги или е поставил кофа с вода над някоя врата. Добре, ще се опита да успокои гнева на Торнуейт, ще се извини и ще го убеди да остави Хенри в училището.

— Каква беше лудорията? — попита Алекс, поглеждайки и към двамата.

Отговорът дойде от Торнуейт.

— Вдигна във въздуха входната врата на къщата ми — обяви.

Алекс се втренчи в брат си.

— Какво си направил?

— Барут — призна Хенри.

— Експлозията можеше да ми причини сериозни наранявания — каза директорът и веждите му образуваха една линия, — или на икономката ми.

— Защо? — попита Алекс, без да може да повярва. — Хенри, това не е нормално за теб.

— Напротив — посочи доктор Торнуейт. — Типично за него. Хенри е непокорен, необуздан, неподвластен на никаква дисциплина…

— Не е вярно! — извика Хенри с поглед, закован в директора. — Направих, каквото трябваше!

Погледът на Торнуейт към Алекс сякаш казваше: „Виждате ли?“

— Погледни ме — каза Алекс на момчето. — Защо вдигна във въздуха вратата?

Известно време Хенри остана мълчалив. Торнуейт се намеси:

— Хенри е момче, което…

— Вече чух вашето мнение — прекъсна го Алекс и му хвърли такъв студен поглед, че онзи млъкна на момента. Обърна се топло към брат си: — Хенри, разкажи ми.

— Няма значение — промърмори.

— Разкажи ми защо го направи. Сега.

Момчето го погледна накриво.

— Заради боя.

— Били са те? — Алекс присви вежди. — И защо?

— Заради каквото се сетиш! — Хенри се запали. — С пръчка, с ръка… Винаги го правят, Алекс! — Погледна предизвикателно Торнуейт. — Веднъж, защото закъснях с една минута за закуска, друг път, защото хвърлих учебника пред учителя по английски, или пък, защото вратът ми не бил достатъчно чист… От един месец насам ме бият по три пъти в седмицата. Писна ми!

— Такива наказания се налагат на всички непокорни ученици — сухо каза Торнуейт.

Вътрешно Алекс хвърляше искри.

— Покажи ми — каза на Хенри.

Брат му поклати засрамено глава.

— Алекс…

— Покажи ми — настоя.

Хенри въздъхна.

— Защо не? На директора вече му е писнало от гледката.

Обърна се, освободи се от сакото и свали малко надолу панталоните си.

На Алекс му спря дъха, като видя какво са сторили на брат му. Както гърба, така и задните му част бяха нашарени със синини, одрасквания и подутини. Нима някой считаше това за нормално и необходимо? Причината за тези белези не идваше от дисциплината, а от един мъж, който се наслаждаваше на перверзното удоволствие да причинява болка. Опитвайки се да укроти гнева си, вдигна трепереща ръка и погали Хенри по врата. Не поглеждаше към Торнуейт, тъй като имаше желание да го убие. Хенри оправи дрехите си и се обърна. При вида на ледения поглед и червенината по лицето на брат си, отвори широко очи.

— Бе напълно справедливо — обяви доктор Торнуейт. — Наказанията са част от традицията на Уестфилд…

— Хенри — каза Алекс заеквайки. — Хенри, направиха ли ти нещо друго? Нараниха ли те по друг начин?

Детето го погледна неразбиращо.

— Не. Какво искаш да кажеш?

— Нищо. — Насочи се към вратата. — Излез — каза му спокойно. — Идвам веднага.

Хенри се подчини, без да бърза. Когато вратата се затвори след него, Алекс се насочи към Торнуейт, който инстинктивно направи крачка назад.

— Лорд Рейфорд, това е утвърден метод за възпитание на момчетата…

— Аз не го одобрявам! — Стисна го за реверите и го захвърли срещу стената.

— Ще накарам да ви арестуват — извика директорът. — Не можете…

— Какво не мога? Да ви убия, както ми се иска? Вероятно не. Но мога да стигна много близко. — Сграбчи го и го повдигна, така че само върховете на обувките му докосваха пода. Наслади се на хриповете, които излизаха от гърлото на директора. — Чудесно знам какво перверзно копеле сте. Избивате комплексите си с момчетата. Чувствате се могъщ като ги биете до кръв. Не заслужавате дори да се наричате мъж.

— Д-дисциплина… — успя да проговори Торнуейт.

— Ако у брат ми останат последици за цял живот от вашата така наречена дисциплина, или Хенри ми признае, че е търпял и друг вид насилие, съветвам ви да бягате, преди да се заема с вас.

Стисна гърлото му, като че ли беше глина за моделиране. Торнуейт се извиваше ужасен. Алекс изчака лицето му да посинее.

— Ще поставя портрета ви на стената в стаята на Хенри — изръмжа. — За спомен от дните му в Уестфилд. Мисля, че ще му хареса.

Внезапно го пусна и онзи падна по очи на пода. Дишаше тежко. Алекс отвори рязко вратата, така че тя остана да виси на едната си панта. Намери Хенри в коридора, прегърна го през раменете и двамата забързано напуснаха сградата.

— Защо не ми каза нищо? — попита.

Брат му подтичваше след него.

— Не знам.

Изведнъж в ушите на Алекс прозвучаха обвиненията на Лили, че е дистанциран, че няма чувства. Безпочвени ли бяха? Свъси замислено вежди.

— Мислеше, че няма да те разбера? Да те подкрепя? Трябваше да ми кажеш!

— Проклятие! — изруга Хенри през зъби. — Мислех, че нещата ще се оправят… или, че ще мога сам да се справя…

— С барут?

Момчето не отговори. Алекс въздъхна.

— Хенри, не искам да се оправяш сам. Все още не си на подходящата възраст и си под моя опека.

— Знам — звучеше обидено. — Но ти беше зает с други неща, като сватбата и…

— По дяволите, сватбата! Не я използвай като извинение.

— Какво искаш от мен? — попита разпалено момчето.

Алекс стисна зъби и се опита да се успокои.

— Искам да разбереш, че ако имаш проблеми, трябва да се обърнеш към мен. Каквито и да са проблемите. Никога няма да съм зает за теб.

Хенри кимна с глава.

— И сега какво ще правим?

— Отиваме си вкъщи, в Рейфорд Парк.

— Наистина ли? — Идеята накара момчето почти да се усмихне. — Нещата ми са още в пансиона…

— Нещо важно?

— Не, мисля, че не…

— Добре. Оставяме ги там.

— Трябва ли да се върна? — предпазливо попита Хенри.

— Не — отговори твърдо Алекс. — Ще наема частен учител. Можеш да учиш с момчетата от селото.

Хенри нададе вик на радост и хвърли във въздуха шапката си от Уестфилд. Тя падна някъде зад тях и там си остана.

 

 

— Шшт. Мисля, че идва. — Виждайки пристигащата карета, Лили избута Закари от залата за музика. Той, Лили, Тоти и Пенелопе бяха прекарали доста време там в пеене и свирене на пианото.

— Лили, обясни ми какво си планувала — каза Закари, когато влязоха в библиотеката.

— Смятам, че Алекс, след дългия ден в пътуване, ще иска да се освежи с едно питие в библиотеката. И трябва да ни види заедно. — Бутна го да седне върху едно канапе. После се настани в скута му и понеже той протестираше, запуши устата му с ръце. — Мирувай, Зак. Нищо не чувам. — Наклони глава и долови нечии тежки стъпки, придружени… Трябваше да е Уолвертън. Махна ръка от устата му и го прегърна през врата. — Целуни ме. И да изглежда истинско.

— Но, Лили, трябва ли да го правим? Чувствата ми към Пени…

— Няма значение — каза тя нетърпеливо.

— Но е необ…

— Направи го, по дяволите!

Зак се подчини.

Целувката беше като предишните, които бе пробвала, т.е. най-обикновена. Само Господ знаеше защо поетите се надпреварваха да възпяват нещо толкова неприятно като най-вълнуващото преживяване. Тя беше на едно мнение със Суифт, писателя, който казваше: „Кой е този луд, който е измислил целуването?“ Но тъй като влюбените явно се наслаждаваха на този вид занимание, на Уолвертън не му оставаше нищо друго, освен да помисли, че тя и Закари са влюбени.

Вратата на библиотеката се отвори. Лили галеше меката кестенява коса на Закари, като че напълно отдадена на страстната целувка. После рязко повдигна глава и погледна към вратата. Там стоеше Уолвертън в прашни и измачкани дрехи. По лицето му можеше да се прочете цяла поема. Лили нахално се усмихна.

— О, това е лорд Рейфорд, винаги така усмихнат. Както виждате, милорд, прекъснахте един доста интимен момент…

Замълча, като забеляза присъствието на някакво момче зад графа. То беше нисичко, русо, с наситено сини очи и лицето му изразяваше полуусмивка. Лили не бе предвидила възможността, че някой друг, освен Уолвертън, ще стане свидетел на целувката й със Закари. Усети, че се изчервява като домат.

— Госпожице Лоусън, — каза мрачно Алекс, — това е брат ми Хенри.

— Здравей, Хенри, — успя да произнесе тя.

Момчето видя тъжната й усмивка и я предизвика:

— Защо целуваше виконт Стамфорд, когато смяташ да се жениш за Алекс?

— О, аз съм другата госпожица Лоусън — отговори без желание. — Имаш предвид бедната ми… исках да кажа по-малката ми сестра. — Тогава си даде сметка, че все още седи в скута на Зак. Изправи се със скок и почти падна по очи. — Пени и мама са в залата за музика — обърна се към Алекс. — Пеят химни.

Графът кимна с глава.

— Ела, Хенри. Ще те представя на Пенелопе.

Момчето продължаваше да се взира в Лили, която оправяше роклята си.

— Защо косата ти е подстригана така? — попита.

Тя не можа да не се засмее на въпроса му.

— Така ми е по-удобно, не ми влиза в очите, когато съм на лов.

— Ти ходиш на лов? — Хенри я гледаше очарован. — Опасно е за жените, знаеш ли?

Лили, наясно, че Уолвертън не сваля очи от нея, се засмя подигравателно.

— Защо, Хенри? Брат ти ми каза същото, когато се запознахме. — Размениха си погледи. В крайчеца на устните на Алекс се появи една иронична усмивка. — Милорд, — продължи лукаво, — не се притеснявайте. Не мисля да давам лош пример на Хенри. По-опасна съм за големите мъже.

Алекс обърна очи.

— Вярвам ви, госпожице Лоусън. — И отведе Хенри, без повече забавяне.

Лили остана неподвижна. Чувстваше се смутена и сърцето й биеше неритмично. Да го види така изморен и разрошен, с ръка на рамото на брат си… всичко това я объркваше. Не беше от жените, които се разтапяха да угаждат на мъжете. И все пак, в този момент й се искаше да прокара пръсти през косата му, да направи лека вечеря, а той да й довери какво го тревожи.

— Лили, — обади се Закари, — мислиш ли, че Рейфорд повярва на целувката ни?

— Сигурно. Защо не?

— Нищо не му убягва.

— Вече започва да ми писва! Всички го надценявате — отговори тя.

Веднага съжали за думите си. Но образът, преминал току-що през главата й, я бе оставил учудена и разтревожена. Въображението й играеше лоша шега: прегръщаше Уолвертън, усещаше устните му върху своите, русата му коса под пръстите си. Само при мисълта й се обръщаше стомаха. Един единствен път бе лежала в обятията му — по време на лова у Мидълтън, когато падна от коня. Тогава се уплаши от силата на ръцете му и от онази необузданост, която се четеше по лицето му.

Съмняваше се, че някога е показвал тази си част пред Каролин. Изпитваше огромно любопитство към мистериозната госпожица. Наистина ли е обичала Уолвертън, или се е съгласила да се омъжи за него, заради богатството му? Или заради благородния произход? Лили бе чувала, че американците се впечатляват от всичко, свързано с титли и синя кръв.

И как се е отнасял той към нея? Бил ли е усмихнат и любвеобилен? Беше ли направил Каролин щастлива?

Искаше да научи отговорите на тези въпроси. Но си каза, че не трябва изобщо да я вълнува каква е била, или не любовта на Уолвертън. Единственото, което имаше значение бе как да отърве Пенелопе от лапите му.

Алекс изпрати господина и въздъхна. Мъжът, някой си Хочкинс, бе четвъртия частен учител, когото интервюираше. Явно да се намери подходящия, съчетаващ авторитет и разбиране към нуждите на Хенри, щеше да отнеме време. Алекс бе доста зает с това през последните дни, както и със срещи с арендаторите. Те се оплакваха, че зайци унищожават засетите култури. И за капак, лесничеят го информира за увеличения брой бракониери.

— Не е лошо да ловят зайци, господине, — каза му той, — но слагат капани и излизат нощем. Така ще изгонят фазаните и тази година няма да можем да ходим на лов за тях.

Графът реши проблема, като предложи компенсация на арендаторите за понесените щети, а в замяна поиска да ограничат бракониерстването. Освен това, проведе и срещи с хора от собствеността си в Бъкингамшайър, разисквайки плащането на вноските и други дела, свързани с управлението на имението.

— Би трябвало да си наемете управител на пълно работно време — посъветва го Лили, след като подслуша някои от дискусиите. — Както правят останалите в такава ситуация.

— Знам как да ръководя делата си — отговори Алекс.

— Естествено. — Подари му една от кокетните си усмивчици. — Предпочитате да го правите по свой си начин. Сигурно, ако имахте време, сам щяхте да събирате наемите от арендаторите си. Изненадва ме, че не метете и полирате лично пода в къщата, или не месите хляба вместо готвачката… Защо са ви слуги, след като можете перфектно да се справяте и сам?

Алекс би й фраснал един за това, че се бъркаше в работите му и че го наричаше тиранин. В крайна сметка размисли върху думите й. Можеше да предостави голяма част от задълженията си на други хора. Но какво да прави тогава със свободното си време? Да го прекарва с Пенелопе? Въпреки сватбените си планове, нито един от двамата не се чувстваше удобно в компанията на другия.

Съществуваха и други възможности, разбира се — карти, лов, празненства, политически дискусии. Алекс си помисли, че би могъл да възстанови някои от старите си познанства. През последните две години бе избягвал компанията на доста близки приятели, особено на тези, познавали Каролин. Не можеше да издържа на съчувствените им погледи.

В лошо настроение, той реши да види Пенелопе, която продължаваше да ходи след майка си като сянка. Опита се да завърже любезен разговор с двете дами на чаша чай. Годеницата му се занимаваше с една бродерия и само от време на време му хвърляше по някой плах поглед. Целият й вид говореше за непорочност и деликатност. Едва издържа няколко минути в такава тягостна обстановка, извини се с работа и избяга от салона.

От галерията се чуваше смях. Приближи се да види какво става. Може би Хенри бе поканил някой приятел. Забеляза две фигури, седнали по турски на пода, да играят на карти. Разпозна брат си по извивката на гърба, но другия… другата… Мили Боже! Бе Лили, обута в малиновите си панталони! Хенри й бе дал назаем една риза и елече. Запъти се към двойката с намерението да скастри Лили за неприличното й облекло. Но колкото повече се приближаваше, толкова тялото му се разпалваше при вида на стройните крака, подчертани от прилепналите панталони. Господи, тя бе най-смущаващата жена, която някога бе срещал. През годините бе познал доста съблазнителни жени, облечени или не, но никога не бе виждал нещо по-изкусително от Лили в панталони.

Усети, че е напълно възбуден и червенина запълзя по лицето му. Отчаяно се опита да извика образа на Пенелопе. Не успя и отиде по-далеч, към спомена за Каролин. Напразно — чертите й се губеха. По дяволите, не виждаше нищо друго, освен краката на Лили, тъмната й коса, умелите движения на пръстите й върху тестето. Постигането на равномерно дишане се превърна в битка. За първи път не успяваше да си припомни гласа на Каролин или формата на лицето й. Сетивата му го предаваха и го насочваха към Лили, чиято вибрираща красота привличаше цялата светлина в галерията.

С един поглед тя му даде да разбере, че е усетила присъствието му. Изправи рамене в очакване на някоя забележка. И като не последва нищо, продължи с демонстрацията си. Разцепи и раздаде картите като професионалист.

— Погледни сега, Хенри, — каза. — Тези карти се поставят между другите… и излизат по същия начин като преди. Асото отново е в края.

Хенри се засмя и взе тестето да практикува.

Алекс видя, че момчето бележи картите.

— Знаеш ли да мамиш на карти? — попита.

— Разпознавам само некадърните — избърза да отговори Лили. — Добрите никога не се оставят да ги хванат. — Посочи му с елегантен жест мястото на пода то тях, като че ли го канеше да седне на канапето в дневната й. — Желаете ли да се присъедините към нас, милорд? Показвам на брат ви най-добрите си номера, нарушавайки по този начин едно от свещените си правила.

Алекс седна до нея.

— Трябва ли да ви благодаря? — попита сухо. — Да превръщате брат ми в измамник…

Лили му се усмихна.

— Не. Единствено искам момчето да е наясно с номерата, ако някой реши да се възползва от него.

Хенри прояви недоволството си от своята несръчност като разпръсна картите по пода.

— Няма нищо, Хенри, — каза Лили. — Практикувай повече. Бързо ще го схванеш.

Наведе се да събере картите и на Алекс не му оставаше друго, освен да се наслаждава на апетитните й задни части. Обзе го нова вълна на възбуда. Придърпа предниците на сакото, така че да закрият скута му. Мислеше да си тръгне, но в крайна сметка остана на пода в огряната от слънцето галерия, седнал до най-дразнещата жена, която бе срещал в живота си.

Хенри размесваше картите.

— Какво става с моя учител?

Алекс бе принуден да отвърне поглед от Лили.

— Още не съм открил подходящия.

— Добре — каза момчето. — Последният приличаше на мръсно прасе.

Графът повдигна вежди.

— На какво?

Лили заговорнически се наведе към момчето.

— Хенри, не използвай думи, които си научил от леля си Лили, докато не си тръгне брат ти.

Алекс, без да се замисли, я хвана за ръката.

— Госпожице Лоусън, за пореден път ми доказвате, че съм прав да ви държа далеч от него.

Тя го погледна, като очакваше да види суровото му изражение. Но вместо това срещна една момчешка закачлива усмивка, която накара сърцето й да се преобърне. Имаше усещането, че е извършила едва ли не подвиг, като го е накарала да се развесели. Усмихна му се в отговор и се обърна към Хенри:

— Знаеш ли защо брат ти не ти е намерил все още учител? Защото няма да се задоволи с нещо по-малко от Галилей, Шекспир и Платон, събрани в една личност. Съжалявам за теб, момче.

Изражението на Хенри показваше колко ужасно би било.

— Алекс, кажи й, че не е вярно!

— Имам си своите принципи — призна брат му и пусна ръката на Лили. — Да се намери подходящ учител ще отнеме повече време, отколкото си мислех.

— Защо не оставите Хенри да го избере? — предложи Лили. — Така той ще разглежда кандидатите, а вие ще се занимавате с другите си дела. И след като го избере, ще ви го представи за одобрение.

Алекс изпръхтя презрително.

— Ще ми се да видя какъв учител ще си избере Хенри.

— Смятам, че е отговорен за постъпките си. Освен това, ще бъде негов учител. Има какво да каже по темата, нали?

Изглежда малкото му братче се отнасяше много сериозно към въпроса. Синият му поглед се насочи към Алекс.

— Ще избера най-добрия, ще видиш.

Идеята не бе от традиционните. Но можеше да позволи на Хенри да поеме такава отговорност. Поне ще опитат.

— Ще помисля — обяви Алекс през зъби. — Но аз ще съм този, който ще има последната дума.

— Добре — каза Лили доволно. — Очевидно можете да сте понякога и разумен. — Взе картите от ръцете на Хенри, размеси и ги постави на пода. — Ще цепите ли, милорд?

Той я изгледа, като се питаше така ли действа в Крейвън’с, приканвайки с тези блестящи кафяви очи и отмятайки с ръка падналите кичури от лицето си. Никога не би могла да се превърне в традиционна и скромна съпруга. Винаги ще бъде атрактивен противник в играта, с поведение на куртизанка, комбинация от опитен играч и харпия… стотици неща наведнъж, но никога нямаше да бъде това, от което той се нуждае.

— На какво играете? — попита.

— Показвам на Хенри тайните на „Блек Джек“. — На устните й се появи предизвикателна усмивка. — Одобрявате ли го, Уолвертън?

Много бавно той постави ръка върху тестето и разцепи.

— Раздавайте.