Лайза Клейпас
И тогава ти дойде (13)

Глава 13

— Искаш да кажеш, че Нокс е помагал на Джузепе? — попита Лили смаяно. — Докато е работел за мен?

Алекс кимна утвърдително с глава и взе ръцете й в своите.

— Натан подозира, че Джузепе принадлежи на една от онези банди и Нокс им сътрудничи. Доказателство е тлъстата сума, която е събрал. Компенсации от гражданите, чиито отвлечени деца е намерил.

Лили повдигна вежди с отвращение.

— Значи тази банда отвлича деца… Нокс ги намира… И си разделят парите от наградата? Защо не са направили така и с моята дъщеря? Защо не и с Никол?

— Явно Джузепе смята, че могат да измъкнат още пари от теб.

— Вече съм му дала цяло богатство. Всичко, което е поискал. — Скри глава между ръцете си. — Боже, — прошепна. — Била съм глупачка. Улеснила съм нещата.

Остана наведена. Алекс я погали по главата. До този момент бе отхвърляла ласките му, но сега прие този утешителен контакт.

— Не се обвинявай — каза й меко. — Била си сама и уплашена. Невъзможно е да се разсъждава трезво, когато се страхуваш за живота на детето си.

В главата на Лили се струпваха все повече въпроси. Какво мислеше за нея сега, когато знаеше тъмното й минало? Съжаляваше ли я или я обвиняваше? Дали ще е така любезен, само докато си възвърнеше силите, за да издържи на отхвърлянето му? Повтаряше си, че не бива да се приближава до него, без да има всички отговори. Но с тези галещи я пръсти й бе невъзможно да остане твърда. Разтърси я вълна на желание и повдигна глава в безмълвна молба. Нямаше значение дали я съжалява. Искаше й се само да я прегърне.

— Любов моя, — каза Алекс и я приюти нежно в прегръдките си. Все едно четеше мислите й. — Обичам те — прошепна, отмятайки косите й назад.

— Не можеш…

— Спокойно. Слушай ме внимателно, Вилхемина. Грешките ти, миналото ти, страховете ти, и нищо друго няма да промени чувствата ми към теб.

Тя преглътна.

— Т-това име не ми харесва.

— Знам — каза нежно той. — Защото ти напомня за детството. Вилхемина е изпълнена със страхове и илюзии, иска да я обичат. А Лили е силна и смела, и би казала на света да върви по дяволите.

— Коя от двете предпочиташ?

Алекс повдигна брадичката й, за да я погледне в очите, и се усмихна.

— Теб. До последната ти капка кръв.

Искреността в гласа му я накара да затрепери и се сви, когато се опита да я целуне. Не биваше да получава страстни целувки и прегръдки… Раните й още бяха пресни и лечението им изискваше време.

— Още не — промърмори умоляващо, страхувайки се, че отказът й ще го ядоса. Но той я прегърна още по-силно и Лили въздъхна изтощена.

 

 

Бе десет часа сутринта. Магазинчетата в лондонския Ист Енд бяха отворили още в осем, улиците гъмжаха от търговци, колички, рибари и продавачи на мляко, които бързаха по своите задачи. В Уест Енд пък населението не бързаше да става. Лили бе стигнала до Хайд Парк и наблюдаваше улицата през прозорчето на каретата. Слугини от елегантните къщи посрещаха разносвачи на мляко, коминочистачи, продавачи на вестници и хляб. Деца се разхождаха със своите бавачки, докато родителите им още спяха. В далечината се чуваше звука от барабаните на гвардията, дефилираща от казармите към Хайд Парк.

Лили присви очи при вида на самотната фигура до един от дървените стълбове на ъгъла. Беше Алтън Нокс, със своята униформа на лиъри — черни ботуши и панталон и сиво сако с лъскави копчета. На главата си носеше ниска шапка. Лили си пое дълбоко дъх, показа глава през прозорчето и му направи знак с кърпичката си.

— Господин Нокс, — извика. — Тук. Приближете се, моля.

Мъжът се приближи и размени няколко любезности с кочияша, преди да се качи. Свали си шапката, приглади коси и измърмори нещо за поздрав. Беше як мъж на около четирийсет години, среден на ръст и с вулгарно лице, което повече би подхождало на някой младеж.

Лили, седнала срещу него, го поздрави с кимване на глава.

— Господин Нокс, благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем тук, вместо в имението. Не мога да си позволя, по очевидни причини, моят съпруг да ни открие. Ще настоява за обяснения… — Остави гласа си да угасне и го погледна беззащитно.

— Естествено, госпожице Лоусън. — Нокс се усмихна и веднага се поправи: — Лейди Рейфорд.

— Бракът ми — каза Лили — промени живота ми в много аспекти, с изключение на един. Все още съм твърдо решена да намеря дъщеря си Никол. — Извади една торбичка с пари и я разклати. — За късмет, сега имам необходимите средства, за да продължа разследването. Бих искала да разчитам на помощта ви, както преди.

Нокс погледна торбичката и изрази някаква гримаса, която считаше за усмивка.

— Смятайте ме за нает, лейди Рейфорд. — Протегна ръка и тя му предаде парите. — А сега ми кажете как вървят нещата с Гаваци.

— Постоянно поддържаме контакт, господин Нокс. Дори снощи ме атакува директно с напълно нови искания.

— Снощи? — попита Нокс изненадано. — Нови искания?

— Да. — Лили въздъхна театрално. — Знаете, че Джузепе искаше само пари. Мога да ги набавя, понеже тая надеждата да си върна момиченцето. Но снощи… — Млъкна и поклати глава с отвращение.

— Какво поиска? — попита детективът. — Извинете ме за грубостта, лейди Рейфорд, но настояваше за персоналните ви услуги ли?

— Не, въпреки че се опита, което смятам за недопустимо. Още по-лошо. Граф Гаваци заплашва да ми отнеме всичко, което притежавам: дома ми, брака ми, социалното ми положение, заради абсурдната си амбиция да стане част от beau monde! — Лили скри задоволството си при вида на изненаданото лице на Нокс.

— Не мога да повярвам — каза мъжът.

— Но е истина. — Поднесе дантелената си кърпичка към очите, опитвайки се да пусне някоя сълза. — Снощи, възползвайки се от празненството по случай рождения ден на лейди Лайън, дойде да ме види. Наконтен като паун пред стотици поканени! Поиска да го представя и да му стана покровителка, с цел да го приемат в аристократичните кръгове. О, господин Нокс, не си представяте какъв срамен спектакъл беше!

— Той е полудял! — възкликна детективът.

— И всичко това в присъствието на много хора, включително лорд Лайън и собствения ми съпруг. Успях да го заведа в един малък салон и там ми разкри чудатите си намерения. Каза, че скоро ще ми върне дъщерята, но първо трябва да го въведа в доброто общество. Идеята е налудничава. В Италия всички знаят, че е негодник. Престъпник! Как може да му мине през главата, че тук ще го посрещнат с отворени обятия?

— Не е нищо повече от един безсрамен чужденец — обяви Нокс. — И освен, че е некадърник, е и умствено нестабилен.

— Точно така, господин Нокс. Нестабилните хора сами се издават и правят глупави грешки, нали?

— Имате право — отвърна той и изведнъж се успокои. — Най-вероятно ще стане жертва на собствената си алчност.

Студенината в погледа му я смрази. Чертите му добиха убийствено и хищническо изражение. Лили не се съмняваше, че обмисля как да сложи край на опасното поведение на Джузепе. Ако беше вярно, че са съучастници, то приходите им бяха свързани и затова бе немислимо Джузепе да действа глупаво. Много сериозна, тя се наведе и докосна ръката му.

— Умолявам ви да намерите моята Никол — каза. — Господин Нокс, обещавам ви солидно възнаграждение, ако успеете. — Подчерта думата „солидно“ и той несъзнателно облиза устни.

— Този път няма да ви разочаровам. Ще подновя разследването си още днес, лейди Рейфорд.

— Моля ви, бъдете дискретен, когато ми предавате новините. Съпругът ми… Всичко трябва да остане в тайна.

— Естествено — увери я Нокс.

Нагласи шапката си, пожела й приятен ден и слезе от каретата. Отдалечи се с решителната походка на някой, който има една-едничка идея в главата си.

Безпомощното изражение на Лили се изпари. Погледна го студено през прозорчето.

— Да гориш в ада, кучи сине, — промърмори. — Вземи и Джузепе със себе си.

 

 

След като предаде в подробности разговора си с Нокс на Алекс и сър Натан и те обсъдиха всички възможности, оставаше само да чакат. Хенри бе отишъл с учителя си в Британския музей да изучават керамиката на древните гърци. Слугите нямаха идея какво става, но всички изглеждаха унили, като че ли предчувстваха напрежението на господарите си. Лили би се радвала на една освежителна езда, но се страхуваше да напусне имението, да не би в нейно отсъствие да се случи нещо. Отчаяно търсеше нещо, с което да запълни времето си и затова се опита да бродира, но постоянно си бодеше пръста и ръкоделието й се изцапа с кръв. Не разбираше как Алекс може да остане спокоен и да се занимава с книжата си в библиотеката, както всеки ден.

Тя пиеше чаша след чаша чай, блуждаеше из всекидневната, четеше и разбъркваше безцелно карти. Успя да хапне нещо на вечеря, само защото той я подтикваше с иронични коментари, подчертавайки, че няма да е в помощ на никого, ако умре от глад.

Седна в края на едно от канапетата в салона, тъй като самотата на спалнята й се струваше непоносима, и се заслуша в гласа на Алекс, който четеше на глас книга със стихове. Помисли си, че нарочно е избрал най-скучната поезия. Клепачите й натежаха. Дълбокият мъжки глас, тиктакането на часовника, виното, което бе изпила на вечеря, помагаха за това. Настани се по-удобно между възглавниците и се остави в плен на съня.

Без да знае дали са минали само минути или часове, чу гласа на Алекс и усети ръката му на рамото си.

— Лили, скъпа, събуди се.

— Хмм? — Разтърка очи и промърмори замаяно: — Алекс, какво…?

— Новини от Натан — каза той, докато се опитваше да й обуе обувките. — Хората му, които следят Нокс, са го проследили до квартала Сейнт Джилс. Натан и една дузина полицаи са обкръжили района. Трябва веднага да отидем.

— Сейнт Джилс — повтори Лили, вече напълно събудена.

Ставаше дума за най-опасния квартал на Лондон, свърталище на крадци, познат като „свещената земя“. Дори и полицаите не се осмеляваха да прекрачат границата, определена от улиците „Грейт Ръсел“ и „Сейнт Джилс“. Знаеха, че това е своеобразна крепост за престъпниците, място, където крадците и убийците криеха плячката си и можеха да се измъкнат по тъмната мрежа от дворове, тесни улички и къщи с по няколко изхода.

— В съобщението споменаваше ли се нещо за Никол?

— Не.

Алекс я наметна с едно тъмно палто и я поведе към очакващата ги карета. Лили видя половин дузина въоръжени мъже. Съпругът й не се шегуваше по въпроса за сигурността.

Конете препускаха бързо. Двама от мъжете яздеха отпред, за да разчистват пътя от пешеходци и други карети. Лили стискаше ръце в скута си и се опитваше да запази спокойствие, но усещаше паническия си пулс. Улиците станаха по-запуснати и мръсни, а къщите бяха скупчени толкова нагъсто, че едва влизаше въздух и светлина между тях. Хората имаха умърлушен вид и една призрачна бледност, включително и децата. Лили сбърчи нос. После видя самотната кула във форма на спирала на църквата Сейнт Джилс, която първоначално е била параклис в болница за прокажени през Средновековието.

Каретата спря пред една полуразрушена странноприемница. Алекс слезе и размени няколко думи с един от охраната и с кочияша, давайки им инструкции да не изпускат от поглед съпругата му. При първия признак на опасност, трябваше незабавно да изчезнат с каретата.

— Не! — възкликна Лили и понечи да слезе. Алекс задържа вратата. — Искам да дойда с теб! — Кръвта й закипя от гняв. — Да не си посмял да ме оставиш тук!

— Лили, — каза й той студено. — Ще те взема след малко. Първо искам да се уверя, че няма опасност. Ценя те повече от живота си.

— Пълно е с полицаи — посочи тя. — В този момент няма по-сигурно място в Лондон от това! Освен това търсим дъщеря ми!

— Знам. — Изруга през зъби. — По дяволите, Лили, нямам идея какво ще намерим там вътре. Не искам да видиш нещо, което ще те нарани.

Тя го погледна настоятелно и отговори, без да повишава тон:

— Заедно ще се справим. Не ме предпазвай, Алекс. Единствено искам да съм до теб.

Той остана за миг неподвижен. После постави ръка около нея и й помогна да слезе. Тя хвана ръката му и така влязоха в бордея. Вратата бе разбита и лежеше на пода. Двама полицаи поздравиха графа, поднасяйки му почитанията си. Единият погледна с опасение към Лили и каза, че вътре има убити и може би тя ще предпочете да не влиза.

— Не се притеснявайте за нея — отговори му Алекс и продължиха.

Атмосферата бе зловонна и задушлива. Изкачиха няколко полуразрушени стъпала, които водеха към тясна зала, пълна с боклуци. По стените имаше нашествие на всякакви насекоми. Преминаха покрай стая, от която се носеше смрад на умряла херинга и влязоха в малка зала с няколко маси и разпръснати кутии по пода. На прозорците имаше слама вместо стъкла. Алекс усещаше как ръката на Лили стиска все по-силно неговата.

Приближиха се към едно по-голямо помещение, където няколко полицаи разпитваха няколко заподозрени с ужасен вид. Други лиъри извеждаха мрънкащи деца от тъмните ъгли на сградата. Натан надзираваше всичко това и даваше заповеди със спокоен глас. Алекс видя на пода телата на трима зле облечени мъже, убити по време на престрелката при нахлуването. Чу задавения вик на Лили и ги разгледа по-внимателно, после с върха на ботуша си обърна по гръб единия и срещна безжизнените очи на Джузепе. Лили отстъпи назад и прошепна името му. Алекс огледа покритото с кръв тяло със завидно самообладание.

— Рани от нож — посочи и веднага я издърпа към центъра на помещението.

Натан се приближи към тях.

— Милорд, — каза, сочейки телата зад гърба си, — планът се оказа успешен до известна степен. На мръкване Нокс се насочил насам. Благодарение на Клайбхорн, специалист в проследяването из тези райони, успяхме да го последваме по покриви, дворове и мазета. Когато пристигнаха подкрепленията, Нокс бе приключил с Гаваци. Страхувал се е да не го издаде. Призна, че после е смятал да върне момиченцето на лейди Рейфорд и да вземе наградата.

Натан посочи единия ъгъл, където седеше намръщения Нокс заедно с още четирима членове на бандата. Мъжът погледна към Лили с омраза, но тя не си даде сметка, тъй като не откъсваше очи от половината дузина деца, които се намираха в стаята.

— И тези деца? — попита Алекс.

— Всичките са от богати семейства, според Нокс — отговори Натан. — Ще ги върнем на родителите им, без да искаме пари в замяна, тъй като в престъплението има замесен наш служител. — Хвърли презрителен поглед към Нокс. — Всички се срамуваме от него.

Лили продължаваше да гледа към децата. Почти всички бяха руси и сладки и страхливо се притискаха в полицаите, които ги утешаваха. Групичката й късаше сърцето.

— Няма я — каза бледа и уплашена. — Това ли са всички деца? — обърна се към сър Натан.

— Да — отговори той. — Сигурна ли сте, че дъщеря ви не е между тях?

Тя трескаво поклати глава.

— Никол е с тъмна коса — каза отчаяно — и… и е по-малка. Само на четири годинки е. Трябва да е тук. Може би в някоя друга стая. Предполагам, че се е уплашила и се е скрила. Алекс, помогни ми да я намеря…

— Лили. — Той постави ръка на врата й, опитвайки се да я успокои.

Проследи погледа му. В този момент широкият гръб на минаващ полицай затъмни полезрението й, но после различи една фигурка в тъмния ъгъл. Сърцето й спря. Момиченцето бе малко перфектно копие на майка си. Големите тъмни очи изпъкваха на лицето й. Прегръщаше купчина омотани парцали, които за нея вероятно представляваха кукла. Изправена сред сенките, сънено наблюдаваше мъжете наоколо. Никой не я забелязваше, понеже стоеше тихо като мишка.

— Никол. — Лили се задъха. — О, Боже!

Направи крачка напред, но малката отстъпи и се сви, наблюдавайки я предпазливо. Лили несръчно триеше сълзите, които се стичаха по страните й.

— Ти си моето момиченце. Моята Никол. — Клекна пред детето. — Тук съм — каза й на италиански с треперещ глас. — Много дълго чаках да те прегърна. Помниш ли ме? Аз съм мама.

Момиченцето гледаше недоверчиво и накрая каза с тънко гласче:

— Мамо?

— Да, да… — изхлипа Лили и я притисна силно в обятията си. — О, Никол… толкова съм щастлива… — Галеше тъмните коси и крехкото телце. Никол почиваше кротко в ръцете й. Чу собствения си глас, накъсан и неузнаваем: — Всичко свърши. Най-накрая свърши.

Повдигна глава, за да погледне в очите, които толкова приличаха на нейните. Ръчичката на Никол докосна брадичката й с любопитство, за да се насочи след това към челото и блестящите черни къдрици, които обрамчваха лицето й.

Лили обсипа с целувки мръсните бузки и се опита да преглътне сълзите. Кошмарът бе свършил. Сякаш ледените нокти, сграбчили сърцето й в продължение на толкова време, бяха изчезнали. Никога досега не бе имала такова усещане за душевен мир. Почти не си спомняше какво е да си свободен от огорчението и болката. В този момент имаше всичко, което искаше: топлината на детското телце, чистата и дълбока любов между майка и дъщеря.

Алекс ги наблюдаваше с буца в гърлото си. Никога не бе виждал по-нежно изражение на лицето на Лили, не си я бе представял така, като майка. Внезапно любовта му към нея се смеси с по-дълбоко чувство, каквото не бе усещал преди, нито пък подозираше, че може да изпитва. Откри, че чуждото щастие може да означава повече от неговото собствено. Обърна се с неудобство, опитвайки се да прикрие чувствата си.

Натан стоеше до него, доволен от развитието на нещата.

— Алекс, — каза, — мисля, че моментът е подходящ да ти кажа, че лорд Фиц Уилям предлага нов проектозакон, който предлага създаването на три нови съдилища в града…

— Каквото поискаш — отговори Алекс дрезгаво.

— Опозицията смята…

— Ще имаш съдилищата — прекъсна го, отбягвайки погледа му. Изтри очите си с ръкав и добави: — Заклевам ти се, дори и да се наложи собственоръчно да извия ръцете на всички членове на парламента.