Лайза Клейпас
И тогава ти дойде (7)

Глава 7

Лорд Джузепе Гаваци притежаваше впечатляващия вид на модел от ренесансова картина: изпъкнали скули, черна къдрава коса, бронзова кожа и искрящи тъмни очи. Лили си спомни деня, в който се запознаха. Джузепе се намираше на една слънчева флорентинска piazza, заобиколен от група италианки, които попиваха всяка негова дума. Дъхът й почти спря при вида на заслепяващата усмивка и тъмната му красота. От този момент нататък често се срещаха на светски събития и той започна страстно да я ухажва.

Романтиката на Италия и новото вълнуващо усещане да бъде обграждана с вниманието на красив мъж свършиха своето. Хари Хиндън, единствената й любов, бе сериозен младеж и типичен англичанин. Лили мислеше, че благоразумието му ще окаже влияние и върху нея. Но екстравагантностите й доведоха до отдръпването му. За разлика от него, лорд Гаваци изглеждаше очарован от нейната жизненост и импулсивност. Казваше, че е красива и възбуждаща. Тогава Лили разбра, че е открила мъжа, пред когото не трябва да се преструва и може да бъде себе си. Сега, като си спомняше лудориите си, се срамуваше.

С годините видът на Джузепе бе станал вулгарен; или може би тя го виждаше с други очи. В този момент устните му, толкова хвалени от италианските signoras заради чувствителната си пълнота, я отвращаваха. Въпреки, че навремето се чувстваше поласкана от вниманието му, сега не можеше да понася алчността, с която я гледаше. Имаше нещо, което му придаваше гнусен оттенък, може би стойката: полагаше ръце на бедрата си, за да подчертае тесния таз. Гледката, която той представляваше и споменът за нощта, която прекараха заедно, й обръщаха стомаха. Тогава я изненада и унижи, искайки компенсация, като че ли е стара мома и е длъжна да плаща на мъж за услугите му.

Джузепе протегна ръка и свали качулката от главата й.

— Buona sera — каза със звучен глас и погали с пръст бузата й. Лили отблъсна ръката му и той се засмя. — А, продължаваш да си показваш ноктите, котенце. Идвам за парите, cara. А ти очакваш новини за Николета. Дай ми ги и ще ти отговоря.

— Вече не — каза Лили с треперещ глас. — Гадно копеле! Защо да продължавам да ти давам пари, когато дори не знам дали е още жива?

— Уверявам те, че е в безопасност, щастлива…

— Как може да е щастлива без майка си?

— Имаме чудесно момиченце, Лили. Винаги усмихната… — Разбърка тъмните си коси. — Хубавица като баща си. Нарича ме „татко“. И понякога пита къде е мама.

Това беше повече, отколкото Лили можеше да понесе. Преглътна и сълзи напълниха очите й.

— Аз съм й майка — каза отчаяно. — Има нужда от мен и искам да ми я върнеш, Джузепе. Знаеш, че е моя!

Той я погледна с подигравателна усмивка.

— Преди можеше и да ти я върна, bella, но въртиш номера. Наела си хора да питат за мен из града и да ме следят след нашите срещи. Караш ме да се ядосвам. И затова си мисля, че ще задържа Николета още няколко години.

— Вече ти казах, че не знам за какво говориш. — Бе лъжа, естествено. Дерек имаше хора из целия град да търсят Никол, докладваха му съдържатели на хотели, търговци, проститутки, месари и лихвари. Само през последната година бе викал Лили да разпознае четири момиченца с тъмна коса, чието описание съвпадаше с това на Никол. Никога не бе питала Дерек какво е направил после с тях. Погледна Джузепе с омраза. — Дадох ти цяло богатство — каза с дрезгав глас. — Вече нищо не ми остана. Знаеш ли израза „без нито едно пени“, Джузепе? Означава, че не мога да ти дам повече, защото нямам!

— Тогава трябва да потърсиш. Ще намериш начин. Има толкова мъже, готови да платят за такова хубаво момиченце като Николета.

— Какво? — Лили покри устата си с ръка, за да не извика. — Способен си да направиш това със собствената си дъщеря? Няма да я продадеш, това ще я убие… и мен… О, Господи, не си го направил, нали?

— Все още не. Но много скоро, cara. — Протегна ръка с дланта нагоре. — Сега ми плати.

— Колко време ще продължава този кошмар? — прошепна Лили. — Кога ще имаш достатъчно?

Той задържа ръката си.

— Сега.

Сълзите се затъркаляха по страните й.

— Нямам.

— Давам ти три дни, Лили. Ще ми донесеш пет хиляди либри… В противен случай Николета ще изчезне завинаги.

Лили чу отдалечаващите се стъпки, шума на Ковънт Гардън, далечното изцвилване на кон. Трепереше от отчаяние… Вече не й оставаха сили. Пари. Никога сметките й не са били толкова празни. През последния месец не бе успяла да си набави в Крейвън’с необходимите средства. Добре, значи късметът й трябваше да се промени и то скоро. Налагаше се да рискува. Ако успее да спечели пет хиляди… Боже, какво да прави?

Можеше да иска назаем от Дерек… Не. Преди година бе направила тази грешка. Предположи, че като е толкова богат, няма да са проблем хиляда или две хиляди либри, особено ако му обещае и добра лихва. Но Дерек я изненада, като я накара да се закълне, че никога повече няма да му иска пари. Отне й седмици да върне доброто му настроение. Не разбираше мотива за яростта му. Изобщо не беше скъперник. Напротив, бе щедър, откъдето и да го погледнеш. Правеше й подаръци, позволяваше й да се забавлява в Крейвън’с, да взема храна от кухнята, помагаше й в търсенето на Никол… Но никога не й бе дал дори и четвърт пени. По-добре да не иска заем от него.

Помисли си за няколко богати господа, с които играеше на карти, флиртуваше и поддържаше приятелски отношения. Лорд Харингтън, например, с коремчето и напудрените си перуки. Или Артур Лонгман, един престижен адвокат. Нямаше нищо атрактивно в него: огромен нос, почти липсваща брадичка, хлътнали скули, но бе приятен човек и мъж на честта. Двамата бяха показали интерес към нея, без никога да изоставят обноските си на джентълмени. Можеше да приеме който и да е от двамата за покровител. Щяха да се отнасят добре към нея и да бъдат щедри. Но едно такова решение щеше да преобърне живота й. Щяха да й затворят много врати, да я смятат за луксозна проститутка и то при положение, че има късмет. Съдейки по опита си с Джузепе, не беше задоволителна в леглото и никой нямаше да я иска.

Лили се качи на коня и положи чело върху топлата му прашна шия.

— Толкова съм уморена — прошепна.

Уморена и отчаяна. Таеше много слаба надежда, че Никол ще се върне. Животът й не бе нищо повече от постоянно търсене на пари. Никога не губеше време с неща като проблема на Зак, Пени и Рейфорд. Намесата й можеше да доведе до окончателната загуба на момиченцето й. Но ако не бе временното разсейване от миналата седмица, сигурно щеше да полудее.

Започна да ръми. Лили вдигна лице и позволи на капките да се стичат по страните й. Внезапно си спомни как къпеше Никол и малката откри, че може да намокри ръцете си, да ги размаха във въздуха и да опръска всичко наоколо.

 

 

— Виж какво направи! — възкликна Лили през смях. — Как се осмеляваш да пръскаш мама, патенце? Водата е за къпане.

 

 

Изтри водата и сълзите от лицето си и се изправи на седлото.

— Става дума само за пари — промърмори. — И преди съм се оправяла.

 

 

Удари девет. Алекс повече от час гледаше втренчено бронзовия часовник, украсен с порцеланови розички и скромна селянка, която усмихнато приемаше букет от любимия си. Останалата част от стаята бе също толкова женствена: стените с цвят на море с пръснати по тях бели гипсови орнаменти, копринените розови завеси на прозорците, тапицираните в кадифе столове и канапета. Сега като се замисли, макар че видя малко, останалата част от къщата изглеждаше съвсем различно: тъмна, богата, почти мъжка, сякаш Лили бе запазила за личните си покои цялата женственост, която не се осмеляваше да изложи на друго място.

Вратата на спалнята се отвори и се появи икономът.

— Добро утро, господине, — каза Бъртън, — спахте ли добре?

Алекс му хвърли неприятелски поглед. След като Лили си тръгна, трябваше да издържи на часове тишина. Бе свикнал да запълва всеки момент с някаква дейност — спорт, светско събиране, пиене, жени, но не и да остава насаме с мислите си. Лили, без да иска, го бе принудила да се изправи срещу най-големите си страхове. Не успя да предотврати спомените, които го нападаха като лешояди и разкъсваха сърцето му.

В началото се обърка от толкова гняв, страст, съжаление, болка. Никой не можеше да си представи какво бе изстрадал през последните няколко часа. Но после объркването отстъпи място на една ужасна яснота. Никога отново нямаше да види образа на Каролин върху лицето на друга жена. Тя бе част от миналото и там трябваше да си остане. Свърши се с болката и призраците. А колкото до Лили… Отдели достатъчно време да реши какво ще прави с нея. На разсъмване изпадна в дълбок оздравителен сън.

Икономът се приближаваше с нож в ръката.

— Ще разрешите ли, милорд? — и посочи китките му.

Алекс го погледна невярващо.

— О, моля ви — отговори после с подигравателна учтивост.

Бъртън се зае да среже въжетата, които така грижливо бе вързал. Алекс се усмихна, когато видя свободна дясната си ръка. Постави я на гърдите си, мърдайки изтръпналите пръсти, като не спираше да наблюдава Бъртън, който сега повтаряше операцията от другата му страна.

Трябваше да признае, че икономът бе наистина впечатляваща личност. Никога през живота си не бе виждал друг иконом с толкова излъчване на такъв. Брадата му бе изрядно оформена и лицето му говореше за интелигентност и авторитет. И всичко това в обвивката на безукорна почтителност. Искаше се доста голяма доза самоувереност, за да се справи в подобна ситуация с достойнство. Режеше въжетата, сякаш сервираше чай или четкаше шапката си.

Бъртън сви вежди при вида на белезите върху китките на Алекс.

— Милорд, ще ви донеса мехлем за ръцете.

— Не — изръмжа Алекс. — Вече направихте достатъчно.

— Да, господине.

Графът с мъка се изправи до седнало положение и размърда изтръпналите си крайници.

— Къде е?

— Ако питате за госпожица Лоусън, сър, нямам представа. Но получих заповед да ви кажа, че господин Хенри се намира в клуба на господин Крейвън.

— Ако нещо му се е случило, ще ви смятам и вас отговорен, както и господарката ви.

Бъртън остана невъзмутим.

— Да, господине.

Алекс поклати глава. Не можеше да се отърси от изненадата си.

— Ако тя ви помоли, бихте й помогнали и за убийство, нали?

— Не ме е помолила, сър.

— Аха — промърмори Алекс. — А в случай, че го направи?

— Като слуга на госпожица Лоусън й дължа пълна лоялност. — Бъртън погледна скришом към графа. — Желаете ли вестника, милорд? Кафе? Чай, може би? Мога да ви предложа за закуска…

— За начало, престани да се държиш, като че ли случилото се е най-нормалното нещо на света… Или е? Нормално ли е да предлагаш закуска на някой, който е прекарал нощта, вързан за ръцете и краката в леглото на Лили Лоусън?

Икономът внимателно анализира въпроса, отказвайки да разкрие и частица от личния живот на господарката си.

— Вие сте първия, лорд Рейфорд — призна накрая.

— Гледай ти, каква чест! — Алекс внимателно попипа пулсиращата си глава. Имаше голяма подутина точно над лявото ухо. — Ще взема нещо за болката. Дължи ми го.

— Да, господине.

— И нека кочияшът ми приготви каретата, освен ако и него не сте вързали в конюшнята.

— Да, господине.

— Бъртън, така се казвате, нали? Колко време работите за госпожица Лоусън?

— Откакто тя се върна в Лондон, сър.

— Добре, каквато и заплата да ви дава, аз я удвоявам, за да работите за мен.

— Благодаря, лорд Рейфорд. Но с цялото ми уважение, трябва да откажа щедрото ви предложение.

Алекс го загледа любопитно.

— Защо? И двамата знаем, че Лили ви въвлича в бъркотии. Познавайки я, подозирам, че това не е най-голямата, в която се забърква.

— Страхувам се, че не, милорд.

— Тогава защо искате да останете?

— Госпожица Лоусън е изключителна жена.

— По-скоро ексцентрична. Обяснете ми какво е сторила, за да заслужи такава вярност.

Маската на невъзмутимост на Бъртън заплашваше да се пропука, но само за момент. Погледът му излъчваше гордост.

— Госпожица Лоусън има чувствително сърце, милорд, и пълна липса на предразсъдъци. Когато дойде в Лондон преди две години, аз се намирах в доста трудна ситуация. Работех за един господин, който често се напиваше и биваше жесток. Веднъж успя да ме наръга в хълбока с бръснач. При друг случай ме затвори в стаята си, опрял пистолет в челото ми.

— По дяволите! — Алекс го гледаше изненадано. — И защо не потърсихте работа на друго място? Иконом с вашите умения…

— Аз съм половин ирландец, сър. — Бъртън се поколеба, но после продължи с нисък глас: — Госпожица Лоусън реши да ме спаси. Когато нещо й влезе в главата, няма начин да я спрете. Спасила е много хора, макар че никой не си дава сметка, че тя се нуждае повече… — Внезапно млъкна и се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Вече говорих достатъчно, милорд. Извинете ме. Ако сте размислил за кафето…

— Какво щяхте да кажете? Че Лили има нужда да бъде спасявана? От какво? От кого?

Бъртън го гледаше без да мига, като че ли му говореше на чужд език.

— Желаете ли да ви донеса Таймс заедно с хапчето за глава, милорд?

 

 

Хенри седеше върху огромната маса в кухнята и наблюдаваше как мосю Лабарж и армията му от помощници се занимават с подготовката на сложни ястия. На печката вряха тенджери, пълни с уханни сосове и мистериозни смеси. Една цяла стена бе покрита с внушителна колекция от тенджери, тигани, форми и набор от неща, които Лабарж наричаше batterie de cuisine.

Главният готвач обикаляше из помещението като генерал пред битка, жестикулирайки с лъжица в ръка. Енергичните му движения караха огромната бяла шапка да се поклаща върху главата му. Озъби се на втория готвач, понеже бе сгъстил соса за рибата в тесто, и на помощниците сладкари, че са оставили хляба прекалено да се запече. Дългите му извити мустаци потрепериха, като видя една от жените да реже морковите на доста фини ивици. Лабарж сменяше внезапно настроението си, когато предлагаше на Хенри да опита от неговите вкусни гозби и му хвърляше одобрителни погледи при всяка хапка.

— Ah, le jeune gentilhomme, mange, mange… нашият млад господин трябва да пробва малко от това… и от това… C’est bien, oui?

— Много вкусно — отговори Хенри ентусиазирано пред един сладкиш с пълнеж от плодове и лимонов крем. — Мога ли още веднъж да опитам от онези кафяви неща, които вървяха със соса?

Лабарж с бащинска гордост приближи една чиния, която съдържаше телешко филе с масло и коняк, лук и сос от гъби.

— Това е първата рецепта, която се научих да приготвям като дете, когато помагах на mon pere да приготви вечерята на le comte — информира.

— По-добро е от храната в Рейфорд Парк — каза Хенри.

Мосю Лабарж отговори с безкрайна поредица от неблагоприятни коментари за английската кухня, спомената като блудкав буламач, който не би дал дори на кучето си. Предлагаше му френска кухня, толкова превъзхождаща английската храна, колкото сладкишът твърдия хляб. Хенри поклати глава в знак на съгласие и продължи да яде.

Уърти влезе, когато момчето оставяше вилицата, тъй като не можеше да погълне повече.

— Господин Хенри, — каза сериозно, — брат ви е тук. Направи някои неприятни коментари относно това, колко е разтревожен за вас. Елате с мен, ако обичате.

— О! — Хенри отвори широко сините си очи. Постави ръка пред устата си да прикрие едно оригване и хвърли последен поглед на кухнята. Персоналът го гледаше със симпатия. — Ще мине доста време, преди да се върна — каза тъжно. — Години.

Мосю Лабарж бе опечален и мустаците му нервно потреперваха, докато казваше:

— Лорд Рейфорд, този с grand характер, non? Можем да му предложим за начало poularde a la Rerigueux… или saumon Montpellier… — Замисли се какви още деликатеси биха подобрили настроението на графа на Уолвертън.

— Не — каза тъжно Хенри. Знаеше, че дори и вкуснотиите на французина нямаше да успокоят Алекс. — Не мисля, че ще свърши работа. Благодаря ви за всичко, мосю. Заслужавам си наказанието. Бих прекарал един месец затворен в Нюгейт срещу един от пухкавите ви сладкиши с крем кафе… или за онова суфле със зеления цвят.

Развълнуван, Лабарж потупа момчето по гърба, целуна го и му изнесе кратка лекция на френски, от която Хенри не разбра и дума. Завърши с възклицанието:

— Какъв jeune homme magnifique… Чудесно хлапе!

— Хайде, Хенри, — подкани го Уърти.

Излязоха от кухнята и прекосиха трапезариите. И преди да влязат в залата, управителят се видя задължен да му каже няколко думи.

— Хенри, предполагам сте чули, че джентълмените трябва да са дискретни. По-специално по отношение на… да речем… на слабия пол.

— Да. — Изглеждаше слисан. После смръщи вежди. — Означава ли това, че не мога да разкажа на Алекс за момичетата, които снощи ми представи господин Крейвън?

— Само ако съществува причина, поради която е задължително да го узнае.

Хенри поклати глава.

— Не се сещам за такава.

— Добре. — Уърти въздъхна облекчено.

Противно на очакванията на Хенри, Алекс не го очакваше с буреносно изражение. Стоеше прав до вратата на залата с ръце в джобовете на палтото и изглеждаше спокоен. Дрехите му бяха измачкани и не бе бръснат. Хенри за първи път виждаше брат си в такъв неугледен вид. Но и нещо любопитно — за първи път беше отпуснат и на лицето му се четеше, че не му пука. Хенри се питаше какво му се е случило и защо не е дошъл още предната вечер.

— Алекс, — каза. — Вината е моя. Не трябваше да тръгвам, без да ти се обадя, но…

Брат му обгърна раменете му и го огледа изпитателно.

— Добре ли си?

— Да. Снощи вечерях чудесно. Господин Крейвън ме научи да играя cribagge. Легнах си рано.

— Ще трябва да си поговорим, Хенри. За отговорността.

Момчето кимна с глава. Чувстваше се виновен и предчувстваше, че обратния път към дома ще е дълъг.

— Милорд, — намеси се Уърти. — Искам да ви кажа от името на господин Крейвън и целия персонал на клуба, че брат ви е един много добре възпитан младеж. Никога не съм виждал господин Крейвън, да не говорим за главния ни готвач, толкова очарован от някого.

— Това е Божи дар. Хенри е майстор в изкуството на ласкателството още от малък. — Алекс хвърли поглед на малкия си брат, който плахо се усмихваше. После попита управителя: — Господин Уърти, тук ли е госпожица Лоусън?

— Не, милорд.

Алекс се запита дали не лъже. Имаше вероятност в този момент Лили да е в леглото на Крейвън. Усети убождане от ревност.

— Тогава къде мога да я намеря?

— Предполагам, че госпожица Лоусън ще посети клуба в някоя от следващите вечери, милорд. Ще можете да я откриете в залите. Сигурен съм, че ще присъства на маскения бал следващата събота. — Уърти го погледна над очилата си. — Да й предам нещо, милорд?

— Да. Кажете й да се подготви за следващия рунд.

След тези думи Алекс се сбогува с управителя и излезе от Крейвън’с, следван по петите от Хенри.

 

 

Когато пристигна в Рейфорд Парк, Алекс веднага усети неспокойствието, което цареше там. И Хенри също забеляза онзи невидим облак на тъга.

— Изглежда, като че ли е умрял някой!

Появи се лейди Тоти с подсмърчане. Едва се влачеше по стълбите, а лицето й бе набръчкано от болка. Погледна предпазливо към Алекс.

— М-милорд, — каза с треперещ глас. — Отиде си! Скъпата ми Пени си отиде! Не обвинявайте невинното момиче, аз съм виновна за всичко. О, скъпата ми…

Лицето на Алекс представляваше комична смесица от тъга и безпокойство.

— Лейди Тоти… — Затършува из джобовете си да намери кърпа. Погледна към Хенри, който сви неразбиращо рамене.

— Искате ли да ви донеса малко вода? — попита момчето.

— Чай — отговори Тоти през сълзи. — Силен чай с малко мляко. И една щипка захар. Само щипка, ако не ви притеснява. — Тя продължи монолога си с хълцане и след излизането на Хенри. — О, какво ще правя? Мисля, че полудявам. Как ще започна да ви обяснявам…

— Няма нужда от обяснения. — Най-накрая Алекс намери кърпа и й я подаде. Потупа я по гърба в недодялан опит да я успокои. — Наясно съм със ситуацията… Пенелопе, Закари, бягството, всичко. Прекалено късно е да се търсят виновни, лейди Тоти. Не се огорчавайте.

— Когато намерих бележката и помолих Джордж да ги последва, вече бяха минали часове. — Издуха възпитано носа си. — Продължава да ги търси. Може би все още имаме време…

— Не. — Алекс благосклонно й се усмихна. — Пенелопе беше прекалено добра за мен. Уверявам ви, времето ще покаже, че виконт Стамфорд е много по-добър съпруг от мен.

— Не съм съвсем съгласна — каза Тоти. — О, лорд Рейфорд, ако бяхте тук снощи… Страхувам се, че отсъствието ви е подбудило онези двамата да предприемат такава лудост. — Кръглите й сини очи, пълни със сълзи, търсеха някакво обяснение.

— Бях… възпрепятстван — отвърна тъжно Алекс, почесвайки се по главата.

— Цялата работа е дело на Вилхемина — потвърди Тоти.

Той я наблюдаваше внимателно.

— Защо смятате така?

— Ако не бе дошла тук да пълни с идеи главата…

В този момент Алекс си даде сметка, че се е ухилил до уши.

— Мисля, че идеите са си били там и преди — каза любезно. — Да оставим настрана нашите чувства, лейди Тоти. Трябва да признаем, че Пенелопе и виконт Стамфорд са чудесна двойка.

— Но Закари е нищо в сравнение с вас! — възкликна тя нетърпеливо, изтривайки сълзите си. — И сега… няма да сте вече наш зет!

— Очевидно, не.

— О, бедната аз — въздъхна отчаяно. — Бих желала, с цялото си сърце, да имам трета дъщеря, за да ви я предложа!

Алекс я гледаше без да мига и тогава започна да издава някакъв странен звук. Тоти се уплаши да не получава епилептичен припадък. Наблюдаваше го ужасена как се навежда над стълбите с глава между ръцете си. Трепереше и дишаше накъсано. Бавно Тоти си даде сметка, че графът се смее. Смее! Ченето й увисна и остана с отворена уста.

— Милорд?

— Господи! — Алекс почти загуби равновесие от смях. — Трета. Не. Две са повече от достатъчно. Боже! Само Лили струва колкото десет!

Объркването на Тоти ставаше все по-голямо и се питаше дали последните събития не са отнели разсъдъка на графа.

— Лорд Рейфорд, — каза с тънък глас, — не смятам, че трябва да ви виня за… загубата на добри обноски. Но мисля… мисля да пия чая си в салона. — И избяга, като въртеше закръглените си лакти, както кокошка маха с крила.

— Благодаря — успя да каже Алекс, опитвайки се да дойде на себе си.

Вдиша дълбоко, но усмивката се запази на лицето му. Усещаше светлина в дълбините си, една необяснима и нарастваща еуфория. И заедно с това се чувстваше несигурен и неспокоен, като дете по време на ваканция. А това крещеше за действие.

Вече бе свободен от Пенелопе. Означаваше нещо повече от облекчение, беше си истинско освобождение. Досега не си бе давал сметка какъв товар поема с този брак, една тежест, която всеки ден щеше да става все по-смазваща. Свободен. И Пенелопе е щастлива, вероятно в прегръдките на любимия си. От друга страна, Лили не подозираше какво е започнала. Да, тепърва започваше…

— Алекс? — Хенри го гледаше любопитно. — След малко ще донесат чая.

— Лейди Тоти е в салона.

— Алекс, какво правиш, седнал на стълбите? И защо си толкова щастлив? Ако снощи не си бил тук, къде тогава?

— Поправи ме, ако греша, но май този следобед имаше среща с двама от кандидатите. Би трябвало да се изкъпеш и да се преоблечеш. — Присви предупредително очи. — И не се чувствам щастлив. Мисля какво да правя с госпожица Лоусън.

— По-голямата?

— Разбира се.

— И какво смяташ да правиш?

— Все още не си пораснал достатъчно, за да знаеш.

— Не бъди толкова сигурен. — Намигна му и изкачи бързо стълбите, преди брат му да успее да реагира.

Алекс изруга и се усмихна. Поклати глава.

— Лили Лоусън — промърмори. — В едно нещо съм сигурен… Ще те държа толкова заета, че няма да имаш време да прекараш друга нощ в леглото на Крейвън.

 

 

И тази вечер не й вървеше, също като предната. Лили губеше с грация и се опитваше да изглежда спокойна, за да не разберат мъжете около нея, че се давеше. Носеше една от най-впечатляващите си рокли — от дантела и черен тюл, а основата беше от коприна с телесен цвят. В нея изглеждаше като облечена само в прозрачна дантела.

Седеше на една игрална маса заедно с няколко господа, между които лорд Тадуорт, лорд Банстед и Фока Беринков, руски дипломат. Усещаше лицето си като маска, чуплива и безжизнена. Възможностите да си върне Никол все повече намаляваха. Чувстваше се празна. „Какво става?“, мислеше си Лили в пристъп на паника. Никога не е играла толкова лошо.

Забелязваше погледа на Дерек, закован в нея. Знаеше, че не одобрява действията й. И самата Лили, ако беше видяла някой да прави нейните грешки, би го посъветвала да опита друга вечер. Но нямаше време. Оставаха й само тази нощ и следващата. Необходимостта да намери пет хиляди я пришпорваше безмилостно.

Фиц, крупието, наблюдаваше действията й без коментар, дори без да я поглежда в очите. Лили знаеше, че играе прекалено бързо и рисковано. Напразно си повтаряше да се успокои. Бе въвлечена в типичната за играчите ситуация — не можеше да спре.

Рязко раздвижи ръка и без да му мисли повече, хвърли трите зара върху кадифената повърхност.

— Хайде, една тройка!

Заровете се завъртяха. Едно, две, шест. Нищо. Бе останала почти без пари.

— Добре — каза и сви рамене, отвръщайки на успокояващата усмивка на Банстед. — Май тази нощ ще се наложи да играя на кредит.

Внезапно Дерек се появи до нея и студено прошепна в ухото й:

— Ела да се поразходим.

— Играя — измърмори тя.

— Ако нямаш пари, не играеш. — Хвана я за китката.

Лили се извини, усмихна се и обеща да се върне веднага. Дерек я повлече към масата на Уърти, за да говори с нея.

— Нахално копеле — стисна зъби Лили. — Какво означава това? Казах ти, че играя. И не смей да ми отказваш кредит… Правила съм го стотици пъти. И винаги съм печелила!

— Изглежда, че късметът те е напуснал — отговори й спокойно Дерек. — Изпарил се е.

Думите му й подействаха като шамар.

— Не е вярно. Късметът не съществува. Има само числа и да знаеш как да ги използваш.

— Наречи го както искаш. Няма го вече.

— Не. Смятам да се върна на масата и да ти го докажа.

— Ще загубиш.

— Тогава остави ме да загубя — каза тя отчаяно. — Какво си мислиш, че правиш? Опитваш се да ме предпазиш? Смяташ, че имаш това право? Върви по дяволите! Трябва да спечеля пет хиляди либри, иначе ще загубя Никол завинаги!

— И ако тази нощ загубиш повече от това? — попита студено Дерек.

Нямаше нужда да отговаря. И двамата знаеха, че единствения й изход ще е да продаде тялото си за най-високата цена.

— Ще ти върна проклетите пари. Или в натура. Каквото предпочиташ. Единствено ме интересува детето ми, разбра ли?

Изведнъж акцентът на Дерек стана перфектен.

— Една проститутка няма да е най-подходящата майка за нея.

— Съдбата ще реши — заключи Лили. — Твоя философия е, нали?

Очите му приличаха на две цепки. Усмихна се подигравателно и я пусна. Лили остана в очакване, също както преди две години, преди Дерек да й позволи достъпа до клуба. Но той още веднъж й доказа, че не е човек, на когото може да се довери. В дъното на сърцето си таеше надеждата, че дойде ли момента, той ще й помогне. Надеждата се изпари. Но не можеше да го вини, че е такъв.

Обърна му гръб и тръгна толкова бързо, че полите се омотаха около глезените й. Когато стигна до игралната маса, на устните й грееше усмивка.

— Господа, извинете за прекъсването. Къде… — Извика задавено, когато видя новото попълнение между играчите.

Алекс носеше черен панталон, копринена риза с бродерия и бледозелено сако със златни копчета, което подчертаваше загорялата му кожа. Усмихна й се спокойно и тя установи, че видът му е по-различен от обичайния. Все едно бе обгърнат от златна аура, нещо, което Лили бе забелязвала у онези играчи, които се радваха на невероятен късмет и рискуваха безразсъдно цели състояния.

Почувства се още по-потисната. Знаеше, че някой ден отново ще се срещнат, но… Защо точно тази нощ? Първо загуби всичките си пари, после предателството на Дерек, а сега и това. Преживяваше най-ужасната нощ в живота си.

— Лорд Рейфорд, — каза. — Каква изненада! Не мислех, че е тук е любимото ви място за забавления, нали?

— Насочвам предпочитанията си към всяко място, където мога да ви срещна.

— Всеки луд с номера си — промърмори тя.

— Изчезнахте преди края на играта.

— Трябваше да разреша някои лични въпроси.

Алекс погледна към масата. Банстед се готвеше да хвърля заровете.

— Има ли нещо общо с липсата ви на късмет?

Значи знаеше, че тази вечер не й върви. Казал му е Тадуорт или Фока, този клюкар. Лили сви рамене, показвайки незаинтересованост.

— Не вярвам в късмета.

— Аз — да.

— И тази нощ е с вас? Моля ви, милорд, залагайте.

— Ще заложа десет хиляди либри… срещу една нощ с вас.

Лили се задави. Останалите около масата се парализираха.

— Какво казахте? — попита Тадуорт, нетърпелив да задоволи любопитството си.

Новината се разпространи от уста на уста из цялата зала. Всички се насъбраха около масата и стотици жадни погледи се заковаха в Лили и Алекс.

— Много забавно — успя да каже тя с дрезгав глас.

Алекс изкара чек за огромната сума от джоба на сакото си и го постави на масата. Лили гледаше слисана ту към парчето хартия, ту към Алекс. А той й се усмихваше! Обхвана я паника. Всичко й изглеждаше като сън, в който тя бе някакъв страничен наблюдател, а не един от главните герои.

Залогът бе ужасно висок. Ако спечелеше, спасяваше дъщеря си. Но ако загубеше… Опита се да си го представи за момент. Поклати леко глава и се върна в реалността, вледенена от студ. Алекс погледна треперещите й устни и подигравателния блясък изчезна от очите му. Заговори отново, този път изненадващо учтиво:

— Как ви се струват още пет отгоре?

Наоколо избухнаха в овации.

— Току-що качи на петнайсет! — възкликна Тадуорт.

Господата прииждаха и от трапезариите, и от пушалните. Други ходеха между масите и разнасяха новините.

Обикновено на Лили й харесваше да е в центъра на вниманието. Заслужено си бе спечелила репутацията на екстравагантна. Смееше се, танцуваше, яздеше, вдигаше скандали, правеше си шеги, за които после говореше цял Лондон. Но това не беше шега, беше въпрос на живот или смърт. Имаше нужда от помощ. Срамът, смелостта, крехките й защитни сили се сблъскаха с един чифт проницателни сиви очи. „Не ми причинявай това“, искаше да го помоли. Продължи да го наблюдава мълчаливо.

— Вие решавате, госпожице Лоусън, — каза спокойно Алекс.

Какъв ти избор? Главата й бучеше. Какъв проклет избор? Трябваше да се остави в ръцете на съдбата. Може би самото провидение й изпращаше това измамно предложение. Щеше да спечели и да използва парите, за да си върне Никол.

— Н-не със зарове — чу се да казва.

— Обичайната ни игра? — попита той.

— Да отидем в някоя от залите за игра на карти. Три раздавания? — Срещаше трудности при изговора.

Очите на Алекс блестяха от задоволство. Бързо се съгласи с кимване на глава.

— Прие! — извика някой.

Крейвън’с не бе виждал друг път такава врява. Виковете на множеството оглушаваха Лили. Мъжете се трупаха около нея и я задушаваха. Намери се притисната към масата, без да може да се движи. Близко стоящите правеха всичко възможно да я защитят от натиска, но останалите искаха да си осигурят по-близко място, откъдето да наблюдават играта.

Чувстваше се замаяна. Ръбът на масата се врязваше в тялото й и я накара да се намръщи от болка.

— Не се бутайте, не мога да дишам…

Алекс се приближи бързо към нея и направи своеобразен обръч с ръцете си, за да я предпази. Лили вяло се засмя.

— Вижте каква я свършихте. Боже мой!

— Всичко е наред — прошепна той в ухото й.

Преди да успее да го попита какво иска да каже, се чу авторитетния глас на Дерек.

— Стига! — извика. Проправяше си път през множеството. — Стига, казах. Дайте малко въздух. Отдръпнете се, за да започне играта.

Алекс пусна Лили, която се обърна към Дерек с умоляващи очи. Той имаше обичайното си невъзмутимо изражение. Закова поглед в напрегнатото й лице.

— Уърти ми каза, че имаме малък облог.

— Три ръце на Блек Джек — осведоми го Лили. — Трябва ни… трябва ни зала за карти.

— Нека бъде тук. — Една усмивка озари чертите му. — По-добре е. Не можем всички да се поберем в зала за карти.

Още едно предателство. Нито дума, че е притеснен за нея. Дерек просто щеше да остави да се случи. Даже мислеше да се наслади на спектакъла.

Обзелият я гняв й даде сили.

— Както знаем — каза студено, — имаш специален талант да правиш спектакли.

— Нали затова съм Дерек Крейвън, циганче. — Огледа се наоколо в търсене на управителя. — Уърти, — извика, — донеси ново тесте. Да видим какво има да ни каже лично дяволът.

За първи път в историята на клуба се случваше нещо подобно. Сервитьорите тичаха нагоре-надолу и разнасяха питиета. Парите и жетоните бързо сменяха собствениците си. Правеха се облози и глъчката се усили. Лили, ужасена и обидена, чуваше сумите, които се залагаха. С огорчение установи, че голяма част от мъжете, с които играеше, сега щяха да са доволни, ако загубеше. Заслужаваше си го, след като се бе осмелила да навлезе в тяхна територия. Всички бяха гнусни варвари.

— Да размесвам ли? — попита Алекс.

— Не — отговори рязко Лили. — Уърти е единствения, на когото имам доверие.

Дерек подигравателно докосна челото си, като че ли се потеше, докато Уърти си проправяше път в навалицата.

Вече до масата, управителят изтри очилата си и махна лентата на тестето. Настана гробовна тишина. Уърти размеси картите с професионално умение. После постави тестето на масата и погледна към Лили.

— Разцепете, моля…

Тя го направи с трепереща ръка. Уърти събра двете купчинки и бавно, за да може публиката да вижда добре, извади първата карта и я постави настрани. Уверените му движения я поуспокоиха до известна степен.

— Три ръце на Блек Джек — каза Уърти. — Асото се счита и за едно, и за единайсет, според решението на играча. — Раздаде и на двамата по две карти, като обърна първите да се виждат. На Лили бе осмица, а на Алекс десетка. — Госпожице Лоусън?

Тя трябваше да започне, тъй като седеше от лявата му страна. Обърна картата си и прехапа устни. Двойка. Погледна към Уърти и кимна за още една карта. Деветка. Чуха се подсвирквания и възгласи. Залозите отново се оживиха. Лили, вече поотпусната, прекара ръката си в ръкавица по мокрото си от пот чело. Имаше деветнайсет. Изглежда късметът бе на нейна страна.

Бе ред на Алекс да обърне картата си. Седмица, което общо правеше седемнайсет. Помоли за още една. Лили сподави един вик, като видя, че Уърти обръща жокер, с което надхвърляше двайсет и едно. Бе спечелила първата ръка. Усмихна се на потупванията по рамото й в знак на поздравление.

— Нагли копелета, още не съм спечелила.

Думите й предизвикаха смях. Всички се радваха на глътка въздух след толкова напрежение.

Уърти остави настрана използваните карти и отново разбърка. Публиката затаи дъх. Лили събра осемнайсет. Да иска още една карта би било чиста лудост.

— Пасувам — промърмори.

Погледна картата, която Алекс имаше пред себе си — поп. Затаи дъх, докато обръщаше втората. Деветка. По една ръка за всеки. Алекс не изглеждаше нито доволен, нито разтревожен. Самообладанието му я караше да се чувства ужасно неудобно. Как се осмеляваше да я гледа с такова спокойствие, когато целият й живот зависеше от някакви си карти?

Уърти махна изиграните карти и разбърка за последен път. Тишината в залата бе абсолютна, никой не се осмеляваше да диша. Лили погледна картата си — дама, и обърна втората. Тройка. Направи знак, че иска още една. Падна й се седмица. Постигна двайсет!

— Благодаря ти, Боже!

Усмихна се на Алекс, предизвиквайки го да се опита да я надвие. Щеше да спечели. С облекчение и задоволство си помисли за петте хиляди. Вероятно ще успее да подкупи Джузепе с такава огромна сума, за да пусне Никол най-накрая. Ако не, поне ще й даде време и ще може отново да наеме детектива, от чиито услуги се отказа поради липса на средства. Гледаше Алекс и предвкусваше триумфа си. Първата му карта бе десетка. Обърна втората. Асо купа.

Прикова поглед в Лили.

— Двайсет и едно.

Господи!

Никой не помръдваше. После се обади Дерек.

— Изгорена на собствения си огън — отбеляза с ирония.

Публиката полудя. Възклицания, викове, смях. Като че ли празнуваха някакъв древен ритуал. Приличаха повече на дивашко племе, отколкото на английски джентълмени.

— Край на играта. Победител е лорд Рейфорд — обяви Уърти, без да е сигурен, че някой от множеството го чува.

Алекс не спираше да получава ръкостискания и потупвания по рамото и гърба. Фока се опитваше да излее върху него чашата си с водка. Графът успя да избегне алкохолната баня и потърси Лили. Тя се провираше през навалицата към една от вратите.

— Лили! — Алекс се помъчи да я настигне, но не можа да се придвижи достатъчно бързо и я изгуби.

Тя трепереше цялата, стомахът й тежеше и бе толкова уплашена, че не знаеше накъде отива. Гадеше й се, липсваше й въздух, краката й се подгъваха. Дерек предотврати лудешкото й бягство и й помогна да се задържи на крака. Погледът му беше зелен лед.

— Пусни ме — изсъска през зъби Лили.

— Жените нямат гордост. Изчезваш през задния изход, а?

Тя се бореше в ръцете му.

— Дерек, не мога да го направя, не мога…

— Ще го направиш. Ще си платиш облога, циганче. Готов съм дори да те завлека до леглото. И ако избягаш, ще те върна. А сега отивай в апартамента ми и го чакай.

— Защо тук? Аз… предпочитам да си отида вкъщи.

— Ще останеш тук и ще направя всичко, за да съм сигурен, че ще изпълниш задълженията си.

— Не. — Лили клатеше глава, готова да се разплаче. — Не.

— Не? Прекалено късно, циганче. Горчив хап е, но ще трябва да го преглътнеш. — Гласът му вече бе спокоен и любезен, все едно, че говореше на заинатило се дете. — Ако не изпълниш облога, няма да има място в Лондон, където ще те допуснат да играеш, нито в Крейвън’с, нито в най-долнопробната дупка.

— Защо не ме спря, Дерек? — Тракаха й зъбите. — Ако поне малко те интересувах, нямаше да позволиш да се случи! Щеше да ме измъкнеш от тази бъркотия… Той ще ме нарани, Дерек, не го ли разбираш…

— Разбирам чудесно. Няма да те нарани. Иска едно търкаляне в леглото, скъпа, това е всичко… — Изненада я, като й залепи една целувка на челото. — Хайде. Пийни нещо и го чакай. — Опитваше се да махне ръцете й от реверите си, но тя все по-здраво се вкопчваше в него.

— И какво да правя? — попита го с широко отворени очи.

Дерек събра гъстите си вежди. Любезността му внезапно изчезна и бе заменена от нахална усмивка.

— Лягаш в леглото и не мърдаш оттам. Лесно. А сега върви и не питай на коя страна да легнеш.

Лили отпусна ръцете си.

— Никога няма да ти простя!

Той й отговори с подканващ жест към стълбите, водещи към частните му покои. Тя успя да събере малкото й останало достойнство, изпъна рамене и тръгна. Усмивката на Дерек се изпари след нейното заминаване. Влезе в игралната зала. С жест към Уърти попита за Алекс и онзи му посочи другия край на помещението, където графът на Уолвертън се опитваше да стигне до някой от изходите.

Графът не обръщаше внимание на поздравленията, искаше само да се измъкне оттам. Колебаеше се между кафенето и библиотеката, тъй като не знаеше накъде е тръгнала Лили.

— Лорд Рейфорд?

Беше Уърти. В същото време се появи и Дерек Крейвън. Твърдостта и грубостта на лицето му издаваха крадеца, който бе успял да се издигне, но никога нямаше да може да избяга от миналото си. Сиви и зелени очи кръстосаха предизвикателни погледи. Никога не бяха се сблъсквали, но въпреки това атмосферата бе наситена с несъгласие и готовност за насилие.

— Милорд, — каза Дерек спокойно, — току-що обясних на госпожица Лоусън, че сама си е виновна. Уърти игра чисто, никой не може да каже…

— Къде е? — прекъсна го Алекс.

— Първо имам да ви казвам нещо.

— Какво?

Лицето на Дерек доби странно изражение. Изглеждаше, като че търси подходящите думи.

— Отнасяйте се добре с нея — каза накрая с нотка на ледена заплаха. — Бъдете любезен, иначе ще ви накарам да плащате до края на живота си. — Посочи управителя. — Уърти ще ви заведе горе, милорд. Лили е… — Устата му трепереше. — Чака ви там.

— Правилно — каза Алекс. — Не само, че ще си поделим жената, но ми предлагате и леглото си.

Дерек студено му се усмихна.

— Аз не споделям нищо, което е мое. Разбрахте ли? Да, виждам.

Рейфорд изглеждаше объркан.

— Тогава вие двамата…

— Бяхме на косъм веднъж — каза Дерек с подчертан кокни акцент.

— Но преди вие…

— Водя само проститутки в леглото си. — Продължаваше да се усмихва в слисаното лице на събеседника си. — Лили е нещо много специално. Прекалено е деликатна за това.

Алекс не можеше да повярва. Нима слуховете са били неверни и никога не е имало нищо между тях? Трудно му беше да повярва в нещо толкова невероятно. Но каква полза имаше Крейвън да лъже? Нямаше никакъв смисъл. Боже, ще открие ли някой ден кой или какво е Лили Лоусън?

Дерек щракна с пръсти към управителя.

— Уърти, — промърмори и бързо се отдалечи.

Уолвертън остана загледан след него.

— Какво има между тези двамата?

— Нищо, както ви обясни и господин Крейвън. Той винаги е смятал, че е най-добре и за двамата да поддържат само платонично приятелство. — Покани с жест Алекс да го последва.

— Защо? Какво странно има в нея? Или в него? — Спря и хвана Уърти за края на сакото. — Кажете ми или ще ви го измъкна по друг начин!

Уърти внимателно успя да освободи дрехата си от пръстите на Алекс.

— Личното ми мнение е — прошепна, — че се страхува да не се влюби в нея.

— О, по дяволите!

Уърти го гледаше въпросително.

— Необходимо ли е да продължаваме, милорд?

Алекс поклати отрицателно глава. Стигнаха до една скромна врата, която приличаше на вход за мазето или склада. Но не беше така. Зад нея се криеше малка вита стълба. Уърти го поведе по нея и му посочи друга врата. Погледна Алекс със същото изражение като Дерек, сякаш искаше да му изнесе лекция, а не се решаваше.

— Уверявам ви, милорд, че никой няма да ви притеснява. Ако имате нужда от нещо, използвайте звънеца, за да извикате някой слуга. — След това се обърна и изчезна като сянка.

Алекс се хвана, че се усмихва на една затворена врата. Спомни си лицето на Лили, когато разбра, че е загубила. Отчаяна. Очевидно след всичко, което му бе сторила, очакваше най-лошото от негова страна. Не смяташе да я нарани, естествено. Изведнъж нямаше търпение да й каже, че това няма нищо общо с отмъщението. Хвана дръжката и отвори.

 

 

Уърти намери Дерек в един от малките салони, които много рядко се използваха. Шефът му стоеше до прозореца, почти скрит от завесата и дори не се обърна.

— Господин Крейвън?

Дерек отговори, като че ли разговаряше със себе си.

— Боже, беше побеляла като платно. Краката й трепереха и стомахът й се преобръщаше. Не е това реакцията, която очаква Рейфорд. Бих се обзаложил. — Засмя се с горчивина. — Изобщо не завиждам на бедното копеле.

— Така ли, господине? — попита Уърти.

Дерек все още стоеше с гръб и дишаше тежко. След миг заговори с дрезгав глас, опитвайки се да прикрие акцента си:

— Не съм достатъчно добър за нея. Но знам какво й трябва. Някой от нейната класа, някой, който не е прекарал половината си живот на улицата. Мисля… мисля, че можеше да ме обича, но аз не позволих да се случи. Искам най-доброто за нея… — Разтърка очи и въздъхна. — Ако се бях родил със синя кръв, сега аз щях да съм с нея, а не този кучи син Уолвертън. — Преглътна и се опита да се съвземе. — Донеси ми едно питие.

— Какво желаете?

— Каквото и да е. Но да е бързо. — Изчака Уърти да напусне салона, за да зарови глава в гънките на завесата и да потърка мекото кадифе в бузата си.